Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (15)

Петнадесета глава

Когато се събудих на сутринта, бях сама в леглото, дори и Коко я нямаше. Чувах гласа на Ник откъм коридора, отговаряше му жена, госпожа Маккейб, предположих. Загледах се във възглавницата му и непознато чувство за загуба пристегна гърдите ми.

Време беше да се приготвя. След няколко часа щях да съм на път за вкъщи, обратно на работа, отново на моя остров. Проверих си съобщенията, разкарах две-три и се запътих към тоалетната да се измия и облека. Ник седеше в кухнята с госпожа Маккейб, свеж, изкъпан и обръснат.

— Добро утро, скъпа — каза той с лека усмивка и просто ей така ми показа, че всичко е наред. Всичко между нас беше наред, или поне до толкова, до колкото можеше да бъде. Представи ме на госпожа Маккейб, привлекателна жена със синкави багри в белите си коси.

— С Рут тъкмо обсъждахме имена за бебета — каза Ник. — И двамата предпочитаме тези от Стария Завет.

— Винаги съм харесвала Зофар — отвърнах аз. Покровител на Йов, пет букви. Решавах кръстословици, в края на краищата.

— Скъпа, знаеш, че предпочитам Иавал — каза той. Бившият помощник в църквата отвърна на удара.

— Може да се споразумеем за Исав — добавих аз ухилена. Близнак на Якоб, син на Исак и Ребека.

— Или Навуходоносор — парира той.

— Харесва ми — казах аз, кимайки сериозно.

— Е, трябва да се замислите как биха реагирали другите деца на това — посъветва ни госпожа Маккейб, намръщена. — Какво им е на Дейвид или Иесей? Харпър, мила, вземи си кейк.

Закусихме чудесно, после църковният настоятел ни закара до града. Ларс, механикът, имаше маркуча за мустанга в наличност и го смени бързо и без проблем. Леко бях разочарована.

— Надявам се пак да ни посетите един ден — каза домакинът ни, докато плащах — настоях да го сторя и Ник ми позволи.

— Градчето е прекрасно — отвърнах искрено аз. — А вие бяхте чудесни.

— Ние също се насладихме на компанията ви. Ако минавате през Северна Дакота, ще се обадите, нали?

— Непременно. — Ник стисна ръката му. — Благодаря за гостоприемството.

— Пазете се, деца! Изпратете ни картичка за Коледа!

И това беше всичко. Довиждане Харълд, довиждане на сладката, мимолетна преструвка, че с Ник сме, или бяхме, щастливо семейство, довиждане истини прошепнати на лунна светлина. Коко се сви в скута ми, Ник настоя да шофира, като не спираше да подмята шеги за мъртви животни по пътя. Запали двигателя и потеглихме. Според джипиеса му, летището в Бисмарк беше на два часа и четиридесет и две минути от тук.

— Искам да спрем на още едно място, преди да те заведа на летището — каза Ник. — Имаш ли нещо против?

— Не — отвърнах светкавично. — Няма проблем.

Времето, което едва се влачеше през изминалите няколко дни, изведнъж се забърза. С Ник говорехме внимателно, не задълбавахме, водехме общи разговори за времето и слушахме радио. Щом наближихме столицата на щата, дърветата и сградите зачестиха и Коко се надигна да погледне, сякаш осъзна, че стигнахме до крайната точка. Бисмарк беше нов град, в сравнение с Източния бряг. Листата на дърветата пожълтяваха, повечето от къщите бяха от началото на миналия век или викториански. Много дворове и градини. Беше прекрасно, доста равно и наистина шокиращо колко надалеч можеше да стигне погледът ти.

Бяхме свалили гюрукът на мустанга, небето бе яркосиньо. Носех шапката на Ник с логото на Янкис, но вятърът бе успял да изтръгне няколко кичура от косата ми. Не, че имаше значение. Минавахме покрай ресторанти и магазини, и градът придоби типичен изглед. Най-сетне пристигнахме пред колежа Уолен. Ник намали и зави към входа. Пред нас се простря поддържана тревна площ, осеяна с тъмните кръгове от сенките на дърветата и насядалите студенти. Ник знаеше къде отива, включи мигач, зави надясно, после наляво и спря пред сградата. На табелата пишеше Библиотека Хетинг.

— Искаш да си вземеш нещо за четене? — попитах аз.

Той излезе от колата, без да ми отговори. Последвах го, Коко припкаше до мен, а слънцето се отразяваше в розовата й кожена каишка.

Библиотеката беше построена с тухли и стъкло, много изчистена и отворена, с елегантни линии и сводест стъклен покрив. Сигурно беше много приятно да учиш тук, помислих си аз, под необятното небе на средния запад, докато четеш внимателно, вперил поглед в книга или в екрана на компютъра. Имаше двор с плочки, и фонтан с модерна форма. Водата се разплискваше с приятно ромолене. В единия край на сградата имаше четири-пет етажна кула, която прилягаше на традиционалната, стара архитектура на университета. Настигнах Ник, който гледаше нагоре към кулата и примижаваше срещу слънцето.

— По твой проект е, нали?

— Да — отвърна той, по онзи негов незабавен начин. Обърна се към мен. — Исках и ти да… — Замълча за миг. — Да видиш нещо мое.

Сърцето ми потъна. Никога не бях виждала някоя от сградите на Ник.

— Хайде, разведи ме наоколо да ми покажеш.

Следващия час се разхождахме около сградата и вътре в нея. За пръв път го виждах на архитектурна вълна, да говори за светлина и ъгли, пространство и симетрия, сходство и съхранение. Говореше бързо, по нюйоркски, прекрасните му ръце сочеха и жестикулираха, усмихваше се докато обясняваше, а очите му светеха. Когато се появи служител от библиотеката и понечи да изгони Коко, Ник се представи, спомни си името й, явно се бяха срещали преди пет години, когато сградата е била още в строеж, и на Коко й позволиха да остане. Студентите го погледнаха, разпознаха го, че е човек, който разбира от нещо и дори едно от тях го попита, дали той е архитекта на библиотеката. Двамата си поговориха няколко минути за магистърски програми. Накрая Ник му подаде визитната си картичка и му каза да се обади, ако има нужда от стаж през лятото.

Беше вълнуващо да стоя в сграда, за която Ник, моят Ник, беше мечтал и създал.

— Тази ти е една от любимите, нали? — попитах аз, когато поехме обратно към слънчевата светлина и тътрещите се облаци.

— Да, в известен смисъл. Най-вече, заради това, че е библиотека. Това, което се случва тук по принцип е положително, или поне се надяваш, че е. По-добро е от проектирането на закрит паркинг, да речем.

— Радвам се, че ми я показа, Ник — казах аз, като спряхме край фонтана. — Красиво е. Гордея се с теб. — Страните ми пламнаха. Чудесно. Изчервих се.

Ник ме погледна сериозно.

— Благодаря ти. — Усмихна ми се и аз се усмихнах в отговор, облекчена, че не ми каза колко съм смотана.

Не можехме да стоим тук вечно. Погледнах часовника си и Ник се разбърза.

— Предполагам, че искаш да тръгваме към летището.

— Трябва.

— Да.

Стигнахме много бързо до Бисмарк. Ник паркира пред терминала, отвори багажника и занесе куфара ми вътре. Изчакахме на гишето. Беше неловко, усмихвахме се един на друг и после поглеждахме встрани.

— Искате да летите до Бостън? — попита служителката. Имаше малка табелка с името й, Сузи. Изгледа Ник. Той беше със слънчеви очила със сини стъкла, тясна тениска и избелели дънки. С други думи, Кралят на пичовете и Сузи му се усмихна весело. — Само вие ли, госпожо?

— Точно така. За най-ранния полет, ако може. Заседнах в Монтана, покрай онази бъркотия.

Тя отлепи поглед от Ник.

— Каква бъркотия?

— Засечката в софтуера, в неделя, която спря полетите за няколко дни по всички малки летища в Монтана.

Тя се намръщи.

— О, това ли. То продължи само няколко часа. Щеше да е по-добре, ако бяхте изчакали там. Малко по-късно през същия ден полетите бяха възобновени.

Премигнах.

— О! — Погледнах към Ник, който сви рамене.

— Ще бъде малко сложно — каза Сузи. — Ще се наложи да смените самолетите няколко пъти. Оттук летите за Денвър, от Денвър можете да вземете директен полет за Бостън, но ще имате пет часов престой. Или можете да летите до Далас, а от там до Атланта. След което поемате директно към Бостън. Ще сте там… да видим… утре сутринта в десет часа най-късно.

С други думи, двадесет часа в ада. Погледнах към Коко, която ме зяпаше.

— Вие в Бисмарк ли ще отседнете? — Сузи се обърна към Ник. — Имаме суперски ресторанти, ако искате да ви препоръчам един-два. Смяната ми свършва в…

— И колко ще струва билетът? — попитах леко напрегнато.

— Я да видим… — Започна да трака по клавиатурата. Въздъхнах, тя спря, погледна ме с едва сдържано търпение и отправи ослепителна усмивка на Ник. А аз забелязах раздразнена, че той й отговори със същото.

— Сузи, за който и да е полет, ще е добре — казах аз престорено мило.

— Работя по въпроса, не виждате ли. Съжалявам, ако не ви се струва достатъчно бързо, госпожо — каза тя също толкова подправено сладко. Усмихна се със симпатия на Ник. За Бога, не е ли ужасно, че и на двамата ни се налага да я търпим? Трак, трак, трак. Книга ли пише, по дяволите?! Или може би изпраща имейли до най-добрата си приятелка? Здрасти Лорна, трябва да видиш тази червенокоса кучка, с която се занимавам в момента. Не ми позволява дори да пофлиртувам с бъдещия си съпруг, което е ужасно, предвид, че вече се тормозих да измисля имена на децата ни и прочее.

Най-сетне ми се усмихна фалшиво и доста нагло.

— Така, таксата за вас и малкото ви кученце е общо две хиляди осемстотин тридесет и пет долара и четиридесет и девет цента.

— Мамка му! — възкликнах аз.

— Оу — отвърна укорително Сузи. — Предполагам, че на борда приемат и от вашия вид. Ще купите ли билета? Можете да платите с кредитна карта на която и да е компания, разбира се.

Стрелнах я с най-добрия си адвокатски поглед и отворих портфейла.

— Харпър — каза Ник, хвана ме за ръка и ме дръпна настрани. — Слушай, тръгвам за… мога да те закарам до Минеаполис. Оттук, направо там, около седем часа път е. — Той замълча. — Обзалагам се, че ще можеш да хванеш по-добър полет.

Възможностите преминаха през главата ми, осветени в червено. Още седем часа с Ник. Седем часа спомени от миналото, препирни, потискане на привличането, изсмукване на костен мозък.

Смях, разговори. Може би щяхме да открием още някой църковен фестивал.

Още седем часа, в които отново да се влюбя в Ник.

Беше ми отнело години да го преодолея. Години. Можеше дори да се каже, че не бях го преодоляла още.

Тъмните му очи чакаха отговор.

— По-добре да тръгвам, Ник — казах аз.

Погледът му се насочи към пода.

— Добре. Разбирам. Това може би е добро решение. — Той скръсти ръце и кимна.

— Трябва ми личната ви карта, госпожо — каза Сузи. Беше започнала да се изнервя.

— Няма нужда да чакаш, Ник.

Той вдигна очи.

— Добре. Е, лек път, Харпи. Ще се видим пак някой ден.

— Лек и на теб, Ник. — Гърлото ме стегна. — Благодаря за превоза.

Прегърна ме набързо, аз докоснах шията му с бузата си и вдишах чистия, прекрасен аромат. Но преди да успея да го обхвана с ръце, за да го прегърна и аз, той отстъпи назад и се наведе да погали кучето.

— Чао, Коко — каза Ник, а тя облиза ръката му с малкото си, бързо езиче. Той се изправи, погледна ме и времето спря.

— Пази се — каза ми тихо.

— И ти, Ник.

Гледах го как се отдалечава и сякаш къс от сърцето ми си отиде с него. Коко изскимтя.

— Искате ли препоръка за вечеря в крайна сметка? — извика Сузи след него и се намръщи свирепо. Ник не отговори и след секунда беше изчезнал. Сузи изпухтя. — Е, добре тогава — измърмори тя. — Може ли кредитната карта и документа за самоличност, госпожо?

— Разбира се.

Отворих портфейла си. Малката синя незабравка от Монтана, която Ник ми подари преди два дена, изпадна. Беше сплесната и намачкана, но все така красива. Вдигнах я и погалих цветчетата й.

— Полетът ви за Денвър е след четиридесет минути, госпожо — информира ме Сузи троснато. — И както ви е известно, е желателно да се качите на борда няколко минути по-рано.

Пренебрегнах я. Погледнах назад към входа на летището и преди да си дам сметка, че съм взела решение, влачех куфара си, а Коко подскачаше до мен.

— Това е просто чудесно — чух да роптае възмутената Сузи. — Само ми загубихте времето.

Отвън слънцето бе толкова ярко, че за момент не можех да видя нищо. Но след малко очите ми привикнаха на светлината, а той беше там, облегнат на Мустанга, с ръце в джобовете, загледан в земята. Вдигна поглед, видя ме и замръзна за секунда… после ослепителната му усмивка блесна, а аз осъзнах, че също се усмихвах насреща. Коко излая и подскочи.

— Страна на десетте хиляди езера^[1], идваме — казах аз и смехът на Ник накара сърцето ми да се присвие мъчително, но усещането бе толкова приятно.

Може би имах нужда да приключа нещата. Може би се нуждаех от нещо друго. Каквото и да беше, все още не бях готова да сложа край.