Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Пета глава

— Ник! О, каква приятна гледка за очите ми! Дай да те прегърна!

Секунди след като ние с Денис пристигнахме в хотела, Ник паркира зад нас. Още се измъквах от колата, когато втората ми майка ни връхлетя като къдрав рус облак, облечен в ликра. Спусна се върху Ник, по-скоро. Не върху мен.

— Бевърли, красива както винаги — каза Ник и я прегърна.

— Чуй се само, какъв си лъжец! Дай да те погледна! О! Виж се само! Дяволски красив, Бог да те поживи! — Сграбчи го отново, а после ме погледна. — Харпър, видя ли Ник?

— Да — отвърнах аз и се извърнах, точно когато той се здрависа с баща ми.

— Срещнахме се по пътя — поясни Ник.

— Чудесно! О, момчето ми, толкова щастливи спомени ми навяваш!

— Или кошмари, зависи от гледната точка — измърморих аз. Нима семейството ми забрави жалкото мекотело, в което се бях превърнала? Всички ли трябваше да обичат Ник толкова много? — Татко, можеш ли да ми помогнеш? Денис го боли гърба. — След това се обърнах към Ник: — Денис си нарани гърба, докато спасявал три деца от пожар. Нали така, скъпи? — Ваша Светлост, на вниманието на съда, гаджето ми е истински герой.

— Истина е — потвърди Денис добронамерено.

— Браво на теб! — поздрави го Ник и удариха юмруци.

— Беше хубав ден, пич. — Денис се ухили като зелка.

— Как мина пътуването? — попита татко и свали един куфар от багажника.

— Ад. Как беше…

— Харпър! Харпър! О, Боже, Харпър!

Сестра ми ме прегърна, преди да се усетя.

— Здрасти — казах аз, като се усмихвах искрено за първи път тази седмица. Целунах я два пъти по бузата и се отдръпнах назад. Това може би бе най-дългия период, в който не бях виждала сестра си, и трябва да призная, изглеждаше страхотно. — Как е булката?

— О, Боже, толкова съм щастлива! О, Ник, здравей! — Тя скочи към него, след това към Денис, подскачайки в кръг като жаба. — Харпър, помниш Кристофър, нали?

Погледнах към стълбите.

— Здрасти, Харпър — отвърна младоженецът.

Еха. Крис Лоури беше сладък преди дванадесет години, но сега бе великолепен. Ник номер две донякъде. И двамата приличаха на баща си… Крис имаше същите тъмни очи, без онзи трагичен елемент, който правеше Ник толкова уязвим. Освен това Крис беше взел червеникавокафявата коса на майка си и бе с два инча по-висок от брат си. Може да нямаше онова наелектризиращо излъчване на Ник, поне не и за мен, но беше доста привлекателен.

— Момчето ми, станал си мъж — отбелязах аз и изпъшках, когато ме прегърна здраво и ме повдигна във въздуха.

— А ти си все така прелестна.

— Всичко, което кажеш може и ще бъде използвано срещу теб — отвърнах му. — Разбира се, ще трябва да ми поясниш точно как възнамеряваш да се грижиш за сестра ми, защото ако я нараниш или разочароваш по някакъв начин, ще те убия. Бавно и с наслада.

— Разбира се. — Кристофър се ухили и ме пусна на земята.

— Напълно сериозна съм.

— А аз наистина се уплаших. — Той ми намигна и хвана сестра ми за ръка.

— Не е ли прекрасен? — попита Бевърли, като си пооправи косата, за да изглежда още по пухкава. — Погледни всички тези красиви мъже! Нищо чудно, че сме такива щастливи момичета! Достатъчно ми е, за да припадна! Хайде идвайте, минава пет, което означава, че е време за коктейли.

— Ние с Денис трябва да се поосвежим малко — казах аз. — Пътували сме цял ден.

— Разбира се — съгласи се Бевърли. — Ще ви чакаме вътре.

Започнах да се изкачвам по стълбите, но Бевърли ме дръпна за ръката. Погледна към останалите, които се бяха запътили навътре и усмивката й се изпари.

— Харпър, мила, ние с баща ти все още не се държим като съпруг и съпруга. Ако се сещаш какво имам предвид.

— Ъм — успях да изрека, като ми се догади.

— Какво мислиш, че трябва да направя? Напълно се отчаях! Просто не знам какво му става. Никога, ама никога не сме имали такъв период! Онази вечер облякох прозрачна нощница и пак нищо! Мислиш ли, че му трябва синьо хапче?

— Бев — измърморих аз. — Наистина не смятам, че аз съм подходящия човек за този разговор. — Освен това трябваше бързо да прогоня образа на доведената ми майка в прозрачно секси бельо от агонизиращия си мозък.

— Защо не скъпа?

— Защото съм му дъщеря, да речем? И да разсъждавам над… сещаш се… е меко казано неудобно, Бевърли.

Лицето й посърна.

— Но, нали знаеш, Бевърли, хората минават през… такива периоди. И ъъъ… ами, може би, ако се позовеш на отминали събития, ще може да… — Добре, ясно бе, че нямаше с какво да й помогна. И предпочитах да си остане така.

— Да, права си, скъпа. — Тя си лепна усмивката и огледа зъбите си в слънчевите ми очила. — Ще се видим вътре, захарче.

Хотелът беше красив. От типа на хижите, в които носещите греди бяха грубо издялани. Каменната камина бе заобиколена от люлеещи се столове и маси за игри. Цялата западна стена гледаше към планините и езерото Макдоналд в далечината. Беше романтично, спор няма. Едва ли не очаквах да видя Джон Мюр[1] и Теди Рузвелт как пушат пури на верандата.

— Пич, ние сме на третия етаж — каза Денис и ми подаде ключа.

— Аз също — добави Ник. — Пич.

Супер.

 

 

В стаята ни имаше две двойни легла.

— Сигурно ще е по-добре за гърба ти, ако спиш сам — предложих аз колебливо. По-добре за гърба му и по-добре за мен. Не исках да се изкушавам с Денис до себе си, не и след като дори не бяхме сгодени. И, по незнайни причини, не и докато Ник спеше на същия етаж. Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Само след два дни всичко щеше да приключи, ако Уила доведеше нещата докрай.

— Както кажеш — отвърна Денис, и се стовари върху леглото до прозореца. Коко скочи на гърдите му и залепи влажното си носле на стъклото, сякаш се наслаждаваше на зашеметяващата гледка.

— Виж, Денис — започнах аз, като повдигнах една от чантите и я сложих на леглото си. — Знам, че нещата около нас са малко… неясни по отношение на бъдещето ни, но някак си ми е странно, че се срещам отново с Ник.

— Разбирам — каза той приятелски, отмести кучето встрани и провери телефона си.

— Би ли имал нещо против да стоиш по-близо до мен?

— Няма проблем. — Замълча за минута и после попита: — Вие защо се разделихте в крайна сметка?

Извадих шаферската си рокля от куфара и я закачих на закачалката.

— О, знаеш, млади и импулсивни, такива ми ти работи.

Денис замълча. Погледнах го, а той се усмихна и кимна.

— Ясно. Това обяснява всичко.

— Импулсивните бракове… обикновено не са добра идея.

— Така е.

— Именно затова вярвам в нашия, след като го даваме бавно и спокойно.

Това отново бе посрещнато с продължително мълчание от страна на Денис Патрик Костело. Тишината, разбира се, беше красноречива.

— Добре — въздъхнах аз. — Искаш ли да се изкъпеш, преди да слезем за вечеря?

— Не, няма нужда. — Той се изправи и пак се усмихна.

— Хубаво, аз ще взема един душ.

Топлата вода ми помогна да отпусна леко напрежението във врата си. Подсуших косата си и нанесох лек грим с енергични и ефикасни движения. Облякох рокля, напарфюмирах се, сресах косата си и я закрепих на френски кок.

— Прекрасна си — каза Денис, когато се появих и слязохме да се присъединим към другите.

— В случай, че не си наясно кой, кой е — казах аз, докато слизахме по стълбите, — Кристофър е полубрат на Ник, другия син на баща му. Родителите на Ник, се развели, когато…

— Здрасти — дочу се един глас. Беше на красива млада майка, която се регистрираше в хотела с двете си деца и определено оглеждаше Денис. Стрелката на дразномера ми вече сочеше в опасната червена зона.

— Как си? — попита Денис, с одобрителна усмивка. Знаеше, че въздейства върху жените и това му харесваше. — Сладки деца — добави той, като разроши косата на момчето. Лицето на майката пламна.

— Аз съм Лори, разведена.

— Здравейте. Аз съм Харпър и той е с мен — подчертах аз и сграбчих ръката на Денис. — Ама че нахалство — измърморих, докато прекосявахме лобито.

— О, успокой се — отвърна той. — Знам с кого съм. — Неочаквано се наведе и ме целуна по устата. Бърза, сладка целувка, която оцених още повече, тъй като Ник стоеше пред ресторанта към хотела, сякаш ни чакаше. Гледаше ме втренчено, докато го приближавахме, с присмехулно пламъче в очите си. С токчетата бях висока почти колкото него.

— Ник — изрекох хладно.

— Харпър, изглеждаш чудесно — отвърна той, с насмешка в очите. — Денис, приятелю.

— Пич, как е?

Здрависаха се, по оня типичен за мъжете начин, със здрав захват, който сигурно са научили в съблекалнята на училището. Нужно ли бе гаджето ми да е пръв приятел с бившия ми съпруг? Ощипах Денис, но той само ме погледна объркано.

Настаниха ни в самостоятелна зала, с голяма маса за двадесет човека, украсена с трофеи. Прозорците отразяваха тъмносиньото небе и величествените морави планини. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. Повечето от местата вече бяха заети — Бевърли, татко, Уила, Крис и още няколко от гостите, които не познавах, но предположих, че са приятели на младоженците.

Днес бе четвъртък. Сватбата бе насрочена за събота следобед, освен ако здравият разум не бе решил да се появи преди това. В противен случай, майната му. Животът ми щеше да е много по-различен с честото присъствие на Ник в него. Трябваше сериозно да се захвана и да убедя Денис да се ожени за мен.

Уила за пореден път подскочи и ме прегърна.

— Приятели — каза тя на четиримата или петима непознати, — това е голямата ми сестра, Харпър! Харпър, това е Емили… — посочи към красива тъмнокоса жена. — Работим заедно в Ню Йорк. Това е Колин, приятел на Кристофър от тук, както и Норийн. Идва ред на Гейб, той и Крис са били заедно в колежа. А сега, да ви представя това апетитно парче Денис, гаджето на Харпър.

— Здравейте — казах аз с усмивка.

— Здрасти на всички — поздрави Денис.

— И разбира се, Харпър — продължи Уила, — вече познаваш Джейсън.

Завъртях рязко глава. Сестра ми сочеше към доста едър мъж, почти на моята възраст… висок и едър, с къдрава руса коса, която го правеше да изглежда като херувимче. Гнусно и тъпо херувимче. Това бе доведеният брат на Ник — Джейсън Круз.

— Приятно ми е да се срещнем отново — каза той и ме огледа набързо.

— Иска ми се да можех да кажа същото, Джейсън — отвърнах аз, а от думите ми провиснаха ледени висулки.

— Омъжена ли си?

Пренебрегнах го, после рискувах и хвърлих поглед към Ник, който тъкмо сядаше близо до Бевърли и баща ми, и до приятелката на Уила от Ню Йорк. Той не ме погледна. Уила вече разговаряше с приятелите си от хотела, а аз се настаних на последното свободно място — между Джейсън и Денис, далеч от Ник.

Ненавиждах Джейсън Круз по много причини. Едно време Джейсън беше обсебен от Том Круз, което било от години, според Ник. Въпреки че нямаше никаква роднинска връзка с известния актьор, Джейсън обичаше да намеква за такава. „Ходих до Калифорния — разказваше често той, — видях се с братовчедите Круз. Видях сещаш-се-кой и децата.“ После изчакваше да види дали ще изписукам и ще го натисна за малко звездни клюки, които беше мярнал из списанията в супермаркета. Но тъй като не получаваше ответната реакция, продължаваше нататък. „Кой ти е любимия филм с него? Наречи ме носталгичен, но все още обожавам Топ Гън.“

Веднъж видях Джейсън облечен в униформа на летец. Може и да стояха страхотно на военноморските летци, но не и на огромни хобити.

Но не беше само идиотския интерес към филмовата звезда. О, не. Това беше нищо.

Ник, също като мен, беше дете на разведени родители. Майка му и баща му се разделили, преди да навърши осем години. Бащата на Ник, Тед, очевидно имал връзка и дори преди развода, живеел с Лайла Круз и сина й, който бил на възрастта на Ник. Денят, в който Тед се оженил за Лайла, осиновил и Джейсън, което би било много хубаво, ако Тед Лоури не забравил на секундата за другия си син. Кристофър, детето на Тед и Лайла се родило няколко години по-късно.

Спомням си как Ник ми разказваше за детството си през една зимна вечер, докато седяхме на пейка край колежа. Звездите светеха ярко над нас, въздухът беше хладен. И да обобщя, Тед на практика забравил детето от първия си брак. Джейсън (и по-късно Крис), изместили Ник от сърцето на баща му. Джейсън бил сина, чиято снимка Тед носел в портфейла си, чийто отбор тренирал и на когото подарил кола за шестнадесетия рожден ден.

Разводът между родителите на Ник не бил красива гледка. Майка му така и не простила на Тед и омразата й не стихнала до края на живота й. Тед отвръщал на удара като се придържал стриктно към решението на съда за попечителство и детска издръжка, но никога не давал и стотинка отгоре. Не отказвал срещите с Ник, но прекарвал само отреденото от съда време, един уикенд в месеца, вечеря през сряда. Вечерята била винаги заедно с второто му семейство… Ник никога не се виждал с баща си насаме.

Ник се научил отрано да не го търси за нищо, тъй като отговорът винаги бил един и същ. Ако се нуждаел от нова ръкавица за бейзбол, ако искал да ходи на летния лагер на бойскаутите. Ако имало екскурзия, която струвала сто долара, баща му казвал само: „Майка ти получи справедливо споразумение. Попитай нея.“.

Майка му всъщност останала с доста несправедливо решение след делото и трябвало да работи на две места, за да издържа сина си. Де да се беше уредила с жесток бракоразводен адвокат като мен.

През уикенда, отреден за срещи, Ник трябвало да сменя две линии на метрото и след това да се качва на влак, за да се придвижи от дома си, който се намирал във Флетбуш, квартала на работническата класа в Бруклин, до богаташкия квартал до река Хъдсън. Там Джейсън моментално започвал да тормози Ник. Злорадствал непрекъснато какво са правили с „тате“. Показвал снимки от излета им в Айдахо, където ловили риба с мухи, ваканцията им в Дисни Уърлд, уикенда в Сан Франциско. Стараел се Ник да разбере колко струват новите му бутонки, самолета с дистанционно, новия плувен басейн в задния двор. Ако Ник бил достатъчно наивен, за да занесе със себе си някоя скромна играчка или книга, Джейсън се погрижвал да я счупи, или по-лошо, да я открадне.

С Кристофър, роден, когато Ник бил вече на десет, нещата били съвсем различни. Ник харесвал малкото момче, а Крис обожавал далечния си доведен брат. Кристофър бил, както Ник веднъж се изрази, единственото хубаво нещо по време на странния и тъжен уикенд, през който се чувствал като вечния аутсайдер, гледайки баща си и новото му, съвършено семейство.

— Е, какво е усещането, да се срещнеш с Ник отново? — попита Джейсън, като се надвеси по-близо до мен. Беше окъпан в парфюм на Поло, който винаги асоциирах с досадните туристи.

— Прекрасно.

— Убеден съм.

Той повдигна рехавата си вежда и присви очи заговорнически, сякаш казваше: Горкичката, разбирам напълно. Голямо е лайно, нали?

— Готино е, че пак сме нещо като роднини, не мислиш ли?

— Нямаме роднинска връзка, Джейсън. Никога не сме имали. Ти си доведен брат на бившия ми съпруг. Никаква връзка, била тя биологична или по документи.

— Но ти си един вид семейство. Заради Крис и как там й беше името.

— Забрави. Уила ще ти е като полуснаха, ако изобщо съществува такова понятие. Колкото до мен, ти си нищожество. — Срещнах сините му свински очета с хищния си адвокатски взор, и както винаги това свърши работа.

Той потъна в стола си и измърмори под носа си:

— Кучка.

— Не го забравяй и за секунда — отвърнах аз.

Ник ме гледаше и онова наелектризирано жужене отново се появи. Надявах се, че ме беше чул как подредих доведения му брат и да осъзнае, че някак посвоему се застъпвах за него. Но преди дори да си довърша мисълта, Ник се завъртя към тъмнокосата Емили, която се смееше на нещо, което й беше казал.

— Искаш ли хляб, Харп? — попита Денис.

— Да. Благодаря — измърморих.

— Харпър, с какво се занимаваш? — попита един от приятелите на Крис, работещи в резервата.

— Бракоразводен адвокат съм — отговорих аз.

Всички млъкнаха.

Ник се задави.

— Шегуваш ли се?

— Не — потвърдих хладно. Уила нищо ли не му бе казала? — И съм на разположение за съвет, ако се наложи.

— Никога — намеси се Кристофър, гледайки замечтано към сестра ми.

— Това е идеално — обади се Ник. — Намерила си призванието си, Харпър.

Насилих се да не стисна зъби. Нима наистина не е знаел? Никога ли не ме беше търсил в Гугъл? Никога? За изминалите дванадесет години изпадах в моментна слабост веднъж-дваж — пет пъти, всъщност — по време на която изписах името му, но преди интернет да ме измъчи с информацията си, се вразумявах и натисках друг бутон, за да спра импулса си. Очевидно Ник не бе изпитал никакво желание да ме проучи.

Както и да е. А сега бе време за малко общуване.

— Емили, значи работиш с Уила? — попитах аз и дарих красивата брюнетка с усмивка, докато си отхапвах от хляба.

— Мхм.

— И какво работиш?

— Чертожник. — След като я погледнах объркано, добави: — Чертая архитектурните планове при Ник. — И погледна към него с обожание.

Спрях да дъвча.

— За Ник?

Тя погледна към Уила.

— Ъм, да. И двете работим за „Кемдън и Лоури“. Фирмата на Ник.

Обърнах се към сестра ми.

— Нима? Колко хубаво.

Поседях на масата още минута-две, достатъчно дълго, за да успея да кажа:

— И за мен същото — когато сервитьорката приключи с поръчката на Денис, без да знам какво си бе поръчал. После се извиних, усмихнах се, целунах Ден по бузата и се измъкнах към тоалетната. Надвесих се над мивката и притиснах хладните си длани до горещите си бузи. Вратата се отвори след две секунди и Уила направи сладка гримаса.

— Работиш за Ник? — избълвах аз.

— Добре, успокой се.

— Уила! Аз… ти трябваше да… — Поех си дъх. — Защо не ми каза? Така ли „срещна случайно“ Кристофър. Защо премълча?

— Харпър, по-кротко — каза тя спокойно, и се приповдигна, за да седне на плота. — Виж. Бях в града от почти месец, без да успея да си намеря работа. Парите ми свършваха…

— Точно така! Именно за това ти казах, да не напускаш програмата за каменоделие, докато не си намериш работа! Освен това ти предложих и заем…

— Вече ми беше давала заем — каза тя. — Точно това беше проблема. Исках да се справя сама.

— И за това отиде при него? При Ник? При бившия ми съпруг, Уила? — Устата ми потрепна, но за щастие вратата се отвори и се показа жена на средна възраст с ватирана блуза, на която имаше надпис Монтана с танцуващ лос над него.

— Заето! — излаях аз и тя отскочи назад. Но получих така необходимата секунда допълнително време, за да възвърна контрола си. Не бях плакала от години. Нямаше да се случи и сега.

— Наистина стана случайно — каза Уила. — Бяха на интервю в Сохо, което бе пълен провал. Между другото бяха толкова жестоки, а ставаше дума за работа като барист[2] и ме измъчваха с въпроси за условията, в които се отглежда органична арабика или каквото там. Не получих работата, в банковата ми сметка бяха останали само осем долара, разхождах се по една малка, неравна уличка… Знаеш ли, че калдъръмените улички са навсякъде из Сохо?

— Да, била съм там — сопнах й се аз.

— Погледнах нагоре и видях надпис „Кемдън и Лоури“. Помислих си, какъв ли е шанса това да е Ник? Бях го запомнила като много мил.

Стрелнах я с убийствен поглед, който тя пренебрегна.

— Влязох вътре и той цъфна. Беше толкова изненадан, но и щастлив, че ме вижда. Казах му, че си търся работа, и познай?

— Какво?

— Секретарката му излизаше в майчинство, така че той ме нае.

Стомахът ми беше свит.

— Уила…

Вратата се отвори още веднъж и жената с танцуващият лос се появи отново.

— Все още е заето — извиках аз. — Сестра ми е болна, ясно?

— Обилно повръщане — съгласи се Уила. — Омазали сме навсякъде. Отвратително.

— Е, ще се забавите ли много? — попита жената и се намръщи.

— Да — отвърна Уила сладко. — Но в другия край на фоайето има още една тоалетна. Ооо, ето още един позив, ще повърна пак. По-добре излезте.

— Оправяй се бързо, скъпа — каза жената и се отдръпна назад.

Номерът мина. Също така ми напомни как Уила се измъкваше от всякакви ситуации. Тя… просто беше симпатична. Мила с хората, сладка, забавна. Виждах, защо Ник я бе наел… не само, за да ми обърка мозъка — въпреки че бе трудно да пренебрегна факта, — а и просто защото Уила беше ужасно приятна.

Прочистих гърлото си.

— Уила, да ти мина през главата, че бих искала да знам за подобно нещо?

Тя въздъхна.

— Извинявай. Вие… беше толкова отдавна. А аз наистина се нуждаех от работа.

— Е, и как се запозна с Крис? — попитах аз.

— Той се появи през първия ми работен ден. Именно за това беше толкова… съдбовно. — Тя се пресегна и хвана ръката ми. — Съжалявам. Бях отчаяна.

— Можех да ти помогна.

— Не исках да ми помагат.

— Е да, обаче Ник ти е помогнал. Защо няма проблем да помолиш Ник, но не и мен?

— Защото той имаше нужда от нещо, което наистина можех да правя — отвърна тя нежно. — С теб нещата не стояха така.

— Пълни глупости. — Мярнах лицето си в огледалото и се извърнах рязко.

— Не са глупости. Истина е, Харпър. Ти никога не искаш нищо от никого.

Помълчахме известно време.

— Уилърд! Още ли си вътре? Ще играем игра, скъпа! Хайде идвай. Сестра ти с теб ли е?

— Тук сме, Бевърли — извиках аз. — Излизаме след секунда.

— Всичко наред ли е между нас? — попита ме Уила.

Кимнах.

— Разбира се.

— Не възнамерявах да го пазя в тайна… Просто, не бях сигурна как щеше да го приемеш.

— Е, да ми го сервираш на вечеря не беше хубаво.

— Съжалявам. — Усмихна ми се с лека, разкайваща се усмивка.

— Уила, знаеш, че искам да си щастлива.

— Знам — каза тя и се усмихна по-широко.

— Не сме разговаряли истински, откакто ми съобщи новината. Исках само да отбележа, че наистина се тревожа, да не би тази прибързана женитба да ти донесе ново разочарование.

— Оценявам загрижеността ти — отвърна ми спокойно тя.

— Когато се омъжваш за някого, когото едва познаваш, обикновено не завършва добре. А разводът си е гадна работа.

— Знам, Харпър. Развеждала съм се два пъти повече от теб.

— Тогава за къде си се разбързала така?

— А защо да губя време? Ако обичаш някого, не трябва да чакаш. И този път няма да се разведа. Наистина обичам Кристофър. — Тя придоби упорито изражение.

Опитах се да прозвуча нежно:

— Ти обичаше и Раул, и Келвин.

— Кристофър няма досие и определено не е гей. Вече съм по-голяма и по-мъдра. Не можеш ли просто да се радваш за нас? Знам, че не ти е лесно да имаш вяра в света, но аз имам. Шаферка си ми и трябва да престанеш да си толкова черногледа, ясно?

— Уила…

— Между другото, мислиш ли, че ще можеш да си мила с Ник?

Въздъхнах.

— Държа се доста цивилизовано. Дори сме се разбрали да пийнем по нещо по-късно.

— О, това е чудесно! Благодаря ти, Харпър! — Тя плесна с ръце, а после скочи от плота и намести деколтето си, така че да разкрива повече от бюста й. Беше дъщеря на Бевърли все пак. — Виждаш ли, сестричке, всичко се нарежда. — И излезе, със сияещо от щастие лице, въпреки разговора ни.

Какво би било да си такъв оптимист? Не можех да си спомня някога да съм имала такава безгрижна вяра, каквато Уила изпитваше. Поне не ми се бе случвало откакто бях петгодишна.

Огледах се в огледалото. Почти очаквах да видя представител на средната възраст, обречен на гибел, самият Ебенизър Скрудж[3] в женски дрехи. Но вместо това видях себе си, с лице, считано за поразително от почти всички. Изплезих се на отражението си. Няколко кичура се бяха изплъзнали от шнолата и се къдреха около лицето ми. Не изглеждах зле.

Косата ми, може би, бе най-отличителното в мен и със сигурност привличаше най-много внимание. Гъста и кестенява, с изсветлели до медено от слънцето кичури, падаща на меки къдрици. Една на милион. Коса на ангел от картина на прерафаелититите[4], която изправях всеки ден, преди да отида на работа. Прибрах я още веднъж, затегнах я по-силно с шнолата и се уверих, че няма да изпадне нито една къдрица.

— Харпър, мила? Идваш ли? — Бевърли отвори вратата. — О, сладкишче, ела. Искаш ли малко лак за коса? — Тя затършува в огромната си винилова чанта за големия флакон. — Искаш ли да й придам обем?

— Не, благодаря Бев. — Аз и втората ми майка, която не спираше да бърбори, се присъединихме към останалите.

Вечерята свърши след цяла вечност. Татко и Бевърли се запътиха нагоре, където, моля те, Господи, щяха да правят секс и нямаше да се налага да слушам за брачните им клетви. Останалата част от компанията се понесе към бара. Денис се приближи към мен.

— Хей, поизморих се — каза той. — Отивам горе, за да си сложа лед на гърба, ще пийна и две хапчета. Утре ще яздим и не искам да пропусна събитието.

— Ще яздим?

— Така казаха.

Каменното ми сърце потъна още по-дълбоко. Леко се страхувах от коне. Бяха едни такива грамадни.

— Имаш ли нужда от нещо, Ден? Искаш ли да дойда с теб и да ти помогна?

— Не, ще се справя. О, ей, как си?

Обърнах се, за да видя на кого говореше. Чудесно. Някаква красавица го оглеждаше.

— Харп, това е Бони. Тя е сервитьорка тук.

— Здрасти, Денис. — Тя въздъхна и едва не се разтече по пода.

Завъртях очи.

— Приятно ми е да се запознаем. — Обърнах се към Денис. — Оправяй се, мечо — казах му. — След малко ще се кача при теб.

Денис се ухили.

— Лека, Харп.

— Ъм, Харп-ър. Можеш да го кажеш. Само две срички са.

За моя изненада, той ме целуна силно.

— Лека нощ, Харпър — отвърна Денис. После намигна на Бони и се заизкачва по стълбите.

Обърнах се и се натресох на бившия си съпруг.

Бележки

[1] Джон Мюр — американски писател от шотландски произход, натуралист, ранен застъпник за запазване на дивата природа в САЩ. — Бел.ред.

[2] Барист — висококвалифициран специалист по приготвяне и сервиране на всякакви видове кафе, преминал специално обучение — Бел.ред.

[3] Ебенизър Скрудж — главен герой от новелата „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс, стар скъперник, интересуващ се само от парите си — Бел.ред.

[4] Прерафаелити — група английски художници, поети и критици от средата на 19 век, обединени от влечението им към естетиката на Средновековието. В повечето им картини са изобразени жени с гъсти, къдрави червеникави коси. — Бел.ред.