Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (17)

Седемнадесета глава

На следващата сутрин Ник вече пиеше кафето си и гледаше през прозореца на малкия хотелски ресторант, когато влязох с Коко след разходката й. Кучето ми скочи на стола до него и открадна парче бекон, а аз разроших косата му, преди да седна.

— Здрасти — каза той, леко объркан от жеста на привързаност.

— Здрасти и на теб — отвърнах аз. — Добре ли спа?

— Не особено. Лежах буден часове наред, като разгонен тийнейджър.

— Нима. Е, готов ли си да поемеш към Минеаполис днес, Ник?

Той присви очи.

— Защо?

— Искаш ли да се отклоним леко от маршрута?

Ник сигурно усети, че става нещо, тъй като ме погледна дълго и подозрително, все едно четеше в душата ми — клише, знам, простете.

— Къде искаш да отидеш?

— Абърдийн, Южна Дакота. Може би на три или четири часа от тук. Ако карам аз, разбира се.

— Какво има в Абърдийн?

— Искаш да кажеш, освен монумента на Седящия бик^[1]? — попитах аз, след като бях прекарала известно време в Гугъл. Пийнах си от неговото кафе, заради което ме изгледа накриво.

— Да, освен това.

— Майка ми.

Когато изрекох тези думи на глас, сякаш нещо в мен се сломи, защото изведнъж не можах да продължа със сладките закачки и ръцете ми се разтрепериха. Кафето на Ник се разплисна над ръба на чашата. Той я взе, пое ръцете ми в неговите, стисна ги здраво и каза кратко:

— Готов съм да тръгна, веднага щом и ти си готова.

 

 

Тринадесетият ми рожден ден се падаше в събота, но с родителите ми тръгнахме към Бостън в петък, със самолет, разбира се. Фериботът отиваше само до Уудс Хоул, откъдето трябваше да се качим на автобус, или да продължим със старата си тойота, която никак не подхождаше на блестящата вечер, която майка ми бе планувала.

Седмици наред проучвахме кои са най-добрите ресторанти в града, сравнявахме изгледи, декор, местоположение, съдържанието на менюто, вината, които предлагаха, не че аз щях да пия, разбира се, а за да можем да оценим класата на заведението. Класа беше много важно съществително за майка ми. И така избрахме Les Etoiles^[2].

— Чудесно — каза тя. — Харпър, това място определено е като за нас. Сега трябва само да навием баща ти и сме готови.

Този ден ми позволи да не отида на училище, от което бях много доволна. Обожавах майка си, винаги е била любимия ми човек. Беше много по-млада от повечето майки на връстниците ми, в някои случаи дори се оказваше почти с цяло поколение по-млада. Беше толкова красива! Била е модел, все пак, и никога не изгуби склонността си да изглежда прекрасно. Беше запазила фигурата си, имаше прелестна коса и страхотни зелени очи. Изглеждаше с десет години по-млада от тридесет и четири и го знаеше. Умееше да флиртува и всички бащи я харесваха. Оглеждаха дискретно задника или гърдите й, които тя излагаше на показ с дълбоко изрязаните си деколтета, тесните дънки или късите си поли. Имаше усет, стил и беше забавна. Не можех да опиша колко се гордеех, че съм нейна дъщеря. Единствената значителна разлика между нас беше, че аз бях добра ученичка, в сравнение с нея на моите години. Иначе бяхме като близначки.

Когато съученичките ми се изказваха с омраза, отвращение и отчаяние за майките си, се ужасявах и не можех да повярвам на ушите си. Не им позволяваха да гледат „Хубава жена“, представяте ли си? Но защо? Какво от това, че главната героиня беше проститутка? Имаха определен час за лягане, Егати, майка ми ме оставяше да будувам до късно, гледахме телевизия, ядяхме нездравословна храна и се лакирахме. Техните майки не им позволяваха да се гримират, моля ви се.

Моята не беше като останалите. Беше сто пъти по-печена от тези старомодно облечени лелки, подстригани на къса черта, с ленти на розово каре или още по-зле, онзи занемарен тип, които бяха натрупали килограми, имаха посивели в корените коси, носеха широки дънки и развлечени ватирани блузи. Бррр.

Не, Линда, наричах я така от деветгодишна, беше специална. Научи ме как да се обличам, винаги ми носеше прилични дрехи, а не мрежи стил Мадона. Ние с Линда притежавахме класа. Въпреки че изобщо не бяхме богати, изглеждахме богати. И това че ни бъркаха за летуващи тук, беше повод за приповдигната гордост у майка ми. Направляваше ме как да пренебрегвам момчетата и после как да ги накарам да ме харесат, как да флиртувам, как да съм популярна и сред двата пола. Бог ми е свидетел, че тя ме научи как да се възползвам от красотата си. Не спираше да ми повтаря „Да не бъдем свенливи, Харпър, жестоки сме.“ Докато другите момичета на моята възраст не спираха да се цупят по време на пубертета, аз се откроявах. Бях по-красива, по-уверена, по-добре облечена и по-забавна, благодарение на майка ми, която ме научи на всичко, което знаеше.

И така, вечерта, преди да навърша тринадесет, слязох във всекидневната облечена в къса рокля без презрамки, с осемсантиметрови токчета, грим и лек гланц на устните. Косата ми беше в стил древногръцка богиня, разпуснати къдрици, повдигнати леко, колкото да подчертая дългата си, фина шия. Баща ми едва не се задави с бирата си.

— Линда! — изкрещя той и извърна поглед от мен. — Тя е само на тринадесет, за Бога!

Майка ми се показа от спалнята.

— И е прекрасна! Виж се само, Харпър! О, Господи! Като сестри сме!

Което беше истина. Тя бе облечена със сребриста рокля, носеше перлени накити и убийствени обувки, с фалшиви перли по тях. Гримът й акцентираше върху червените й устни, толкова дръзки, толкова а ла Холивуд.

— Сякаш… идва в повече, не мислиш ли, Лин? — Баща ми направи още един опит. — Изглежда като на двадесет.

— Чу ли това? Баща ти мисли, че изглеждаш на двадесет! И е точно така! Трябва да си поръчаш мартини довечера, само да видим как ще реагира сервитьорът — каза мама и ми нагласи колието.

— Линда!

— Джими, няма да я оставя да го изпие — въздъхна майка ми и завъртя красиво гримираните си очи. — Може би само една глътчица — добави тя тихичко и ми намигна.

Аз се усмихнах заговорнически срещу задръстения ми баща. Беше сладък, но толкова… провинциален.

Баща ми не продума по пътя до летището, нито по време на полета до Бостън. С Линда го пренебрегнахме, чуруликахме оживено и се държахме за ръце, докато таксито приближаваше ресторанта.

— Така, пристигнахме. Дръж се естествено и Джими, опитай се да не изглеждаш като смотаняк. — С Линда се засмяхме, както винаги, обединени срещу баща ми, но въпреки това го помилвах по бузата.

Сега като погледна назад към онази вечер, виждах нещата по друг начин. Баща ми си докарваше прилични доходи на острова като строителен предприемач, но не бяхме богати. Да похарчи толкова пари за тези маркови рокли — „Заслужаваме го“, каза Линда, — обувки, бижута, маникюр и педикюр в суперлуксозния спа комплекс, таксито до и от летището, полета и храната в ресторанта… сигурно му костваше месечната заплата. Ако не и две.

Но тази вечер всичко се въртеше около мен и Линда. Сияехме от удоволствие, когато слязохме от таксито, въпреки че оглеждахме тайно наоколо, за да попием всичко… лъскавия декор, легиона обслужващ персонал, мекия звън на кристала и шепота на гласовете.

И да, всички глави се извърнаха, след като ни поведоха през помещението, за да ни настанят на най-добрата маса в ресторанта, на горното ниво, откъдето виждахме всичко. Бяхме прелестно семейство, това никой не можеше да го отрече.

— Жалко, че не можахме да си позволим Ню Йорк — каза Линда, докато сядахме. — Или Лос Анджелис, щеше да е най-добре. Би се превърнала в звезда на момента, ако живеехме там. — Тя разгъна салфетката авторитетно. Все пак бе израснала в Калифорния, знаеше как да се държи в такива ситуации.

Поръчахме си напитки, тоник с лайм за мен, което беше странно на вкус, но майка ми каза, че ще изглежда много по-готино, отколкото „Шърли Темпъл“^[3] или джинджър ейл. Тате си взе „Сам Адамс“^[4], което накара майка ми да изпусне тежка въздишка, преди да поръча сухо, грейпфрутово мартини за себе си.

Баща ми погледна менюто и се постара да не пребледнее, но какви цени само! Четиридесет долара за парче риба! Хайде стига, бе! Петнадесет долара за салата?

— Избери каквото си пожелаеш, Харпър — каза Линда, зяпайки безизразно в менюто. Това е специалната ти вечер, както и моята, защото аз подготвих всичко. — Намигна ми и си поръча омар и авокадо за предястие, салата Цезар и филе миньон. Можеше да яде колкото си иска, не се нуждаеше от диети.

Вечерята не бе нищо кой знае какво. Истината беше, че ме боляха краката от новите обувки и ми беше хладно с тази рокля без презрамки. Колкото до храната, лично аз бих предпочела да си хапна в едно местно заведение на острова. Престорих се, че това бе най-вкусното нещо, което съм опитвала в живота си, докато майка ми ни гощаваше с истории от живота си в Калифорния, разсмиваше ни, омайваше ни с нейния звънлив смях, дори флиртуваше с баща ми, като слагаше длан на ръката му и говореше изразително, сякаш бе водещ на вечерно телевизионно шоу.

Точно тази част от вечерта беше чудесна.

Родителите ми нямаха стабилен брак, знаех го. Линда харчеше прекалено много, не вършеше добре домакинската работа и баща ми често бе ядосан. Понякога, късно вечер ги чувах как се разправят, гласът на баща ми бумтеше високо, а Линда звучеше непокорно. Тя не беше като другите майки и съпруги и той го осъзнаваше. Линда беше специална, по-забавна, по-жива, предизвикваща завист. Баща ми я оценяваше много по-малко от мен, но тази вечер бяхме наистина щастливи. Прекарвахме си чудесно. Дори и в този красив град, дори в този изискан ресторант, изглеждахме така, сякаш принадлежим на тези места.

Поръчахме десерт — без свещичка на моето парче чийзкейк, би било много неловко — и вече се бяхме поукротили от всички емоции, когато някакъв мъж се приближи към масата ни и каза:

— Извинете, може ли да отнема малко от времето ви? — попита той. Беше с посивяваща руса коса, ненормално скъп костюм и пое дланта на майка ми по същия начин, по който Ланселот бе поел тази на Гуинивър.

Представи се и се настани на празния стол между родителите ми. Казваше се Маркъс някой си, беше от Ню Йорк и работеше за агенция за модели Елит.

Когато чу името на агенцията, очите на майка ми се разшириха. Безупречните й устни се разтвориха леко и стрелна с поглед баща ми, който вече изглеждаше като буреносен облак.

— Разбира се, че сме чували за Елит, Маркъс — отвърна Линда, като наклони леко глава. — Кой не е?

Мъжът се усмихна.

— Господин и госпожо Джеймс, дъщеря ви е много, много красива млада дама — каза той, като се обърна към мен. — На колко си години, скъпа?

— На тринадесет. Е, утре ще ги навърша, на рождения ми ден — отговорих аз.

— Утре ставаш на тринадесет? — учуди се Маркъс.

— Точно така — потвърдих аз. Знаех, че съм дала правилния отговор, защото той кимаше одобрително.

— Колко си висока, Харпър?

— Метър и седемдесет и пет, но смятам, че ще раста още — усмихнах се аз и той ми отговори с усмивка.

— Не мисля, че искам дъщеря ми да става модел — намеси се баща ми и се намръщи.

Аз зяпнах и погледнах към майка ми за подкрепа. Нямаше да оставим тази възможност да ни подмине, нали? Именно собствената ми майка ме беше научила как да се движа като модел. Модел за Елит! Това щеше да е сбъдната мечта! Съучениците ми щяха да се пръснат от завист! С Линда щяхме да обиколим света, и да…

— Преди да вземете решение, имайте предвид това, че някои от нашите най-млади модели завършиха колеж, докато работеха — каза Маркъс спокойно. — Бихме искали да й направим няколко снимки, ние ще поемем разходите. Ще ви платим полета и престоя в града, ще ви изведем на вечеря, на представление и ще видим какво ще покажат снимките.

Въпреки че се преструвах на много отракана, подскочих леко на стола си. Ама той сериозно ли говореше? Това бе най-хубавия рожден ден в живота ми!

— Виждам, че сте се събрали на вечеря по специален повод, няма да ви отнемам от времето — каза Маркъс. — Но работата ми е такава и притежавам набито око. — Намигна ми. — В града съм с Кристи Търлингтън. Знаете ли коя е тя?

Разбира се, че знаех коя е Кристи Търлингтън! Моделът на Келвин Клайн. Имахме поне десет списания у дома, които бяха препълнени с нейни снимки!

— Мисля, че можеш да имаш светло бъдеще, Харпър. Ето визитната ми картичка. Обадете се на секретаря ми, когато имате готовност. — Подаде ми картичката, която беше както подобава, релефна, скъпа. Ръкува се с родителите ми, после с мен и си тръгна усмихнат и доволен. След минута се появи сервитьорът, който ни донесе по още едно питие и наруши слисаната тишина, в която бе потънала масата ни.

— Джентълменът, който току-що си тръгна, ви черпи — каза той.

— Благодаря — измърмори баща ми.

— Можеш ли да повярваш? — изписуках аз.

— Не мога — отвърна майка ми и едва тогава забелязах, че лицето й бе пребледняло под безупречно нанесения руж.

— Може ли? — попитах. — Може ли да му се обадя, мамо?

— Харпър! Покажи малко класа — изсъска Линда. Вдигна чашата си и я пресуши. — Ще го обсъдим по-късно.

Това „по-късно“ не се случи никога.

Дълго време си мислех, че е заради това, че я нарекох „мамо“, а не Линда. Или може би, защото Маркъс прекъсна вечерята ни, докато си прекарвахме чудесно.

Минаха години, преди да осъзная, че майка ми си е мислила, че той идва да говори с нея.

Вечерта приключи, настроението си отиде. Всички мълчахме по пътя обратно към летището и странно, но баща ми беше този, който се опитваше да пропъди тишината. Когато се прибрахме, облякох пижамата си, измих грима, който бе поставен с такова старание и си легнах с надеждата, че утре майка ми ще е в по-добро настроение и ще ми позволи да се обадя на секретаря на Маркъс. Но дори тогава, мисълта да замина за града ми се струваше покварена.

На следващия ден намерих бележка на възглавницата си. Беше от баща ми, който ми честитеше рождения ден, пишеше, че е отишъл да довърши работата по някаква къща в Оук Блъф и ще се видим по-късно.

Тя си събираше багажа.

— Заминавам на кратко пътешествие — каза безизразно. — Трябва ми малко време за себе си, ако разбираш какво искам да кажа. Снощи беше голяма забава, нали?

Майка ми бе заминавала някъде без мен само веднъж досега. Беше ходила до Калифорния, да посети семейството си и ни остави сами с баща ми за цяла седмица. Прибра се три дена по-рано и само каза, че семейството й се състои от идиоти и че е постъпила правилно, като си е тръгнала по-рано. Тъй че заминаването й ми се струваше подозрително.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Още не съм решила — отвърна тя, без да ме погледне. — Знаеш как е, Харпър. Не съм създадена за живот в малко градче. Време е да е се откъсна от баща ти и това провинциално островче.

— Но… кога ще се върнеш м… Линда?

— М… Линда? — повтори тя с озверял глас. — Бях тук цели тринадесет години и девет месеца. Предполагам, че ще се върна, когато и ако реша.

Бяхме поканили десет момичета този следобед за партито вкъщи. С мама прекарахме половината от вчерашния ден в подготовки, преди да зарежем всичко, за да се нагласим за блестящата вечер в Бостън. Трябваше да отидем до плажа, да се върнем и да пием безалкохолни маргарити. Бяхме приготвили цял поднос с потопени в шоколад ягоди. Тя отвори гневно един шкаф и започна да премята дрехите в него с нервни и резки движения.

— Може ли да дойда с теб? — попитах аз, като едва разпознах гласа си, беше толкова плах и тих.

Чак тогава ме погледна.

— Този път не — каза тя и извърна поглед встрани. — Не и този път.

Половин час по-късно я нямаше.

 

 

Ник ми позволи да шофирам. Отне ни три часа и петнадесет минути, да стигнем до изхода на магистралата, който водеше към Абърдийн, а до тогава, ръцете ми бяха потни от здравото стискане на волана.

Докато още се срещахме с Ник му бях нахвърляла набързо историята за това, как майка ми ме изостави, правех се, че не е кой знае какво и пазех самообладание около цялата история, нещо от рода на „е, случва се“. Но му го разказах посред нощ, в тъмното и го накарах да ми обещае, че никога няма да говори за това. И той спази обещанието си.

Днес обаче, по пътя към Абърдийн, чу цялата история. Остави ме да разкажа всичко, не ме прекъсна нито веднъж, и когато приключих, хвана ръката ми и я подържа известно време.

Пристигнахме.

Според доклада на частния детектив Дърк Килпатрик, майка ми бе работила в Абърдийн през последните три години, като сервитьорка в заведение на име Флопси, най-доброто място за шейкове в целия среден запад. Навигационната система ни напътстваше до ресторанта, който се оказа добро на вид ретро местенце в хромов свят, с табела Флопси, изписана с големи букви, фунийка за сладолед, очертана с открояваща се неонова светлина.

Дали беше вътре? Гърлото ме стегна при мисълта, но движенията ми бяха спокойни и контролирани. Подминах Флопси и отбих в една от страничните улички малко по-надолу. Спрях колата и поседях така около минута. Беше хладен и облачен ден, но аз се потях като състезателен кон. Красота.

— Харпър — каза Ник и ме погледна. — Какво очакваш да се случи тук? — Проговаряше за първи път от доста време насам.

Поех си дълбоко дъх.

— Ами — промълвих със странен глас. — Предполагам, че само искам да я видя отново. Да я попитам, защо си тръгна и така и не се… знаеш… върна, нито писа. Е, като изключим четирите пощенските картички.

Ник кимна.

— Знаеш ли какво ще й кажеш?

— Сигурно само „Здрасти мамо“. Да й кажа ли така, как смяташ? Или „Здрасти Линда“? Или нещо друго?

Той поклати глава.

— Кажи й каквото искаш, скъпа. Заплюй я в лицето, ако искаш. Ритни я по пищяла. — Усмихна ми се леко, което не ми помогна много.

Кимнах, но истината бе, че сърцето ми биеше толкова лудо в гърдите ми, имах чувството, че бях погълнала разярено магаре. Когато ни напусна, прекарвах нощи наред в ледената прегръдка на безсънието, чудех се какво бях сторила, че съсипах всичко. Защо не бях по-различна, или по-добра? Или по-сладка? Защо не прозрях нещастието й и не се опитах да го предотвратя? Защо бях толкова глупава? По-късно осъзнах, че вината не бе моя, аз бях само едно дете на тринадесет години. Не бях направила нищо лошо, но фактите се изплъзваха от сърцето ми и вината успяваше без усилия да го прониже.

Фантазирала си бях срещата ни хиляди пъти. Докато още бях млада си представях радостта, блаженството на лицето й като ме види, и как щеше да ми обясни, че е дъщеря на мафиот и е трябвало да дава показания срещу семейството си. Или че е агент на ЦРУ и оставането й с нас би застрашило сигурността ни, че сега всичко е отминало и ще можем да се съберем отново. Годините се изтърколиха и фантазиите ми се промениха. Вече си мислех, че тя ще е тази, която ще ме издири — сигурно неслучайно си останах в Мартас Винярд. Щеше да е изпълнена със съжаление и тъга, че е била далеч от мен, и щеше да ми каже каква огромна грешка е допуснала. Че си е мислила за мен всеки ден и не е спирала да ме обича, че съм единственото нещо в живота й, което има значение.

А през последните години си представях, че ще науча, че е починала и се чудех как ще реагирам на новината, която щяха да ми съобщят по телефона. Колко съсипана щях да бъда за това, че всичко, което бях очаквала, нямаше никога да се случи. Предполагах, че това ме накара да поискам Дърк да я издири.

Сега, когато моментът предстоеше, не бях сигурна какво да сторя.

Ник стисна ръката ми.

— Идвам с теб — каза той.

— Това би било чудесно — прошепнах аз. — Ами Коко? — попитах и ме обзе паника. — Ако не допускат кучета?

— Да я оставим в колата? — предложи той. — Няма да й стане нищо. Прозорците ще са отворени леко, няма да й е горещо.

— Мислиш ли? Сигурен ли си?

Ник кимна.

— Ще дойда да я проверя малко по-късно, ако искаш?

— Добре. Благодаря ти, Ник.

Усмихна ми се.

— Готова ли си?

— Не точно — казах аз и въпреки това отворих вратата на колата. Краката ми сякаш бяха омекнали и Ник хвана ръката ми, докато се отправяхме надолу по улицата, запътени към моето минало, към отговорите, към нея.

Стигнахме до кръстовището. Ето там, отвъд улицата, майка ми може би беше вътре. Дали изглеждаше променена? Ами ако не беше на смяна днес? Ако беше напуснала? Преглътнах.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, скъпа? — попита ме Ник отново.

Погледнах към него.

— Да, да. Сигурна съм.

Пресякохме улицата и Ник отвори вратата към фоайето на ресторанта. Замръзнах.

— Не я виждам — казах му.

— Искаш ли все пак да влезем? — попита той.

Кимнах и той отвори и вратата, която водеше към самия ресторант. Касов апарат. Зелено-бял декор. Бар със столове. Сепарета.

Ето я и нея.

Майка ми.

Ник сигурно видя приликата, защото го чух как си пое бързо дъх. Отново ме хвана за ръка.

Носеше черни панталони и зелена риза. Косата й, някога със същия цвят като моя, беше по-червена и подстригана на къса черта. Беше с прасковено червило. Бели платнени обувки. Беше на петдесет и пет години, но изглеждаше по-млада. Все още беше красива и бе толкова странно да я гледам и да виждам себе си след двадесет години. Изпитах благодарност към факта, че ще остарявам красиво. Изведнъж ме обля силен копнеж, коленете ми омекнаха и не можех да дишам.

— Добре дошли във Флопси! — извиси се глас, който ме накара да подскоча. — Мога ли да ви помогна?

Обърнах се и видях шестнадесетгодишно момиче, с коса, сплетена на стегната плитка.

— Маса за двама — каза Ник.

— Последвайте ме! — изчурулика тя и взе две менюта.

Сърцето ми се преобърна и потъна в гърдите ми, докато момичето ни водеше към масата до прозореца. Тя беше толкова близо до мен, но се извърна на другата страна. Дали ме видя? Тръгваше ли си? Не, не си тръгваше, само разговаряше с готвача.

— Две кафета — поръча Ник.

— Сега ще дойде сервитьорът ви — каза тийнейджърката и буквално се отдалечи от нас, подскачайки.

— Харпър — каза Ник тихо. — Харпър, добре ли си? — Пресегна се през масата и хвана ръцете ми. — Скъпа?

— Наистина се радвам, че си тук — прошепнах му.

Тогава вратата на кухнята се отвори, майка ми мина през нея, взе тефтера си и се разрови из джобовете на престилката за химикал.

— Здравейте — каза тя и този глас! Господи! Не го бях чувала от толкова отдавна! Беше си същия, сърцето ми се препълни с любов и надежда.

— Здравей — едва изрекох аз. Попивах всеки детайл… все така безупречния й грим, веждите й, оскубани по-тънки отколкото бяха, бенката на бузата й… бях забравила за нея. Как можах да забравя?!

— Искате ли да ви донеса по нещо за пиене, като за начало? Предлагаме най-добрите шейкове в целия среден запад!

После ме погледна право в очите и аз зачаках да видя шока й от разпознаването, сълзите й, обяснението, безмерната радост. Същата онази любов, която чувствах точно в този момент.

— Или може би само кафе? — допълни тя.

Гледаше ме, но изражението й си остана непроменено. Любезно. Чакащо отговора ни. Погледна към Ник и се усмихна.

— Нещо за пиене, приятели?

— Кафе би било достатъчно — каза някой. О, това бях аз.

— Веднага! — каза тя весело. — Специалитетът на деня е топъл сандвич с риба тон, оставете си място за боровинковия пай, защото току-що го извадиха от фурната. Връщам се след малко.

И изчезна.

— Исусе — ахна Ник.

Аз не казах нищо. Сърцето ми забави ритъма си и се успокои… изглежда замръзна. Може би спря напълно. Но не, все още туптеше. Точно така, всичко беше наред. Нямаше значение. После осъзнах, че не примигвах от известно време и затворих очи за секунда.

— О, скъпа — каза мило Ник.

— Чао, Кери, приятен ден и на теб! — майка ми извика на някой, дойде обратно до масата с две чаши, постави ги пред нас и ни наля кафе. — Решихте ли какво ще си поръчате? — попита тя.

Нима наистина не ме позна? Та аз бях детето й… единствената й рожба. Бях малкото й момиченце. И изглеждах точно като нея, по дяволите.

— За мен от топлия сандвич — казах аз, със съвсем нормален глас.

— И за мен — добави Ник.

— С картофки или зелева салата? — попита тя.

Мразех зелева салата, ненавиждах я. Не си ли спомняше?

— Картофки и за двамата — отговори Ник.

— След минутка са готови — каза тя и взе менютата от масата. Отдалечи се, спря да си поговори с някого на бара и отново се скри в кухнята.

— Харпър, кажи й нещо — обади се Ник. Стана от мястото си, седна до мен и сложи ръка на рамото ми. — Кажи й коя си! Не мога да повярвам, че не те позна.

Отворих уста, затворих я и пак я отворих.

— Не, няма проблем. Ако не ме… а… — Мозъкът ми не функционираше. — Мисля, че трябва да тръгваме — прошепнах аз.

— Скъпа, заслужаваш поне нещо от тази жена — каза той яростно. — Искаш ли да й кажа коя си?

— Не! — изсъсках аз. — Не, Ник! Да се махаме от тук, става ли? Моля те, Ник. Заведи ме някъде другаде, моля те.

Той се поколеба, после кимна и бръкна за портфейла си.

— Не, позволи на мен. — Отворих чантата си с гневен замах, грабнах портфейла си, извадих стодоларова банкнота и я затъкнах под захарницата. — Да тръгваме.

Не усещах, че ходя, сякаш се носех бавно във въздуха. Нямаше ли да ме спре? Да извика името ми? Да сграбчи ръката ми и да ме прегърне, да ме целуне, да се разплаче и да ми се извини?

Не. Отговорът на всичките ми изброени очаквания беше — не. Ник ми отвори вратата и излязох навън.

Дори и да беше забелязала, майка ми не отрони и дума.