Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (22)

Двадесет и втора глава

Върнах се в апартамента на Ник и изведох Коко на разходка. Тя ненавиждаше шума, подскачаше назад от бордюра, когато преминаваше кола, трепереше от звука на спирачките, врявата, пневматичния чук. В крайна сметка я носих през по-голямата част от деня. Може би щеше да се приспособи, но ми се струваше жестоко да искам това от нея. Беше свикнала с вятъра, пясъка и соления въздух, но не и с това.

Когато се прибрахме, проверих електронната си поща и отговорих на няколко съобщения, а след това обикалях апартамента, като се чувствах леко неспокойна. Тук-там отварях някое шкафче. Намерих няколко снимки в рамка на Изабел. Една на Ник, Кристофър, Джейсън и господин Лоури. Още една на Ник с Питър пред някакъв храм, сигурно беше направена в Япония.

На бюрото му имаше тефтер-календар, с кожен калъф. Разлистих го. Странно, в ерата на телефоните с всичките им екстри, Ник си записваше часовете за срещите на ръка. Ето графика за миналата седмица, с почерка на архитект. Беше отбелязал: сватбата на К и У. По-късно през седмицата: Уолен У., техническо училище. А изглежда, предстоящата седмица щеше да пътува до Дубай. По-късно този месец до Сиатъл. През октомври Ник трябваше да бъде в Хюстън, след това в Лондон и накрая отново в Сиатъл.

Бизнесът процъфтяваше.

Седнах на стола му за малко. Коко усети меланхолията ми, скочи в скута ми и положи глава на рамото ми. И тя изглеждаше тъжна. Дочу се скърцането на метрото и кучето ми се разтрепери от страх.

— Трябваше да са поправили тези спирачки досега, не мислиш ли Коко? — попитах аз и погалих гладкият й гръб. Отдолу се носеше музика и се долавяха приглушени гласове. — Иван гледаше сапунени опери.

Някои неща не се променяха и нямах предвид само избора на Иван за телевизионни програми. Бизнесът на Ник процъфтяваше, но Бог ми е свидетел, че бе работил достатъчно усърдно и си бе заслужил успеха. Не бих искала да е по друг начин и все пак… и все пак, нещата ми се струваха ужасно познати. Той искаше да се преместя в Ню Йорк. Отново да напасна живота си с неговия. И начинът, по който го спомена, толкова нехайно и уверено: Можеш да вземеш изпита за Ню Йорк като нищо. Дори не знаехме какво ще донесе следващата седмица, но той вече предполагаше, че ще загърбя всичко и ще се преместя обратно в града му.

И цялата история с Крис не предвещаваше нищо хубаво. Ник нарочно скри нещо толкова важно от мен. Имаше си причина, разбирам, че Кристофър трябваше да реши дали да сподели тази информация, но все пак, не беше приятно. Уговорената му среща в Бисмарк, за която също не спомена, направи екскурзията ни да изглежда като спонтанно решение, а всъщност през цялото време е имал план и е следвал график.

Сапунката на Иван бе прекъсната от реклами и качествата на Памперс бяха възхвалени на ужасно високи децибели. Беше толкова странно да съм отново тук, толкова объркващо. Различно, но все така същото. Малката кухня, в която с Ник бяхме споделяли няколко хранения и в която радиаторите свистяха, докато го чаках да се прибере, я нямаше. Нямаше я и малката ниша във всекидневната, където Ник се настаняваше пред компютъра си в малкото вечери, през които успяваше да се прибере у дома преди девет или десет часа. Нямаше я старата ни спалня, в която толкова често се карахме. И все пак, ние бяхме тук, в същата сграда, същите основи. Беше по-лъскаво и по-модерно, но същото.

Като Ник и мен.

Господи, тази мисъл ме вцепени. Усетих, че бях сграбчила здраво кожените дръжки на стола. Не беше трудно да си спомня горчилката на самотата от едно време, след като стоях сама в този апартамент. Безпомощността, която изпитвах, след като станах невидима за мъжа, когото обичах повече от всичко на света. Абсолютният страх, който парализира сърцето ми, докато го гледах как си събира багажа. Още чувах дрънченето на пръстена ми, когато се удари в шахтата, още виждах обвиняващия поглед на задните светлини на таксито, когато Ник ме напусна.

Мелодичен звън ме уведоми, че съм получила ново съобщение. Издишах рязко — явно бях спряла да дишам — станах от стола и погледнах имейла. Беше от Бевърли. Отворих го и примижах, за да разчета завъртяния розов шрифт, който винаги използваше.

Хей, скъпа, как си? Леко се притеснявам за теб, тъй като отсъстваш вече толкова време. Пиши дали всичко е наред. Много ми липсваш. Целувки и прегръдки, Бевърли. Между другото, обади ми се, ако можеш.

Сърцето ми се сви. Никога не бях смятала, че сме близки, но в нейните очи, бяхме по-гъсти от дупе и гащи. Ако те сметнеше за нейна най-добра приятелка, се държеше по този начин, и щяха да ти трябват спецотряди или куче-пазач, за да я държат настрана от теб. А сега й се налагаше да се разправя със своеволния си, почти ням съпруг, който й бе казал, че с брака им е свършено. Семейството ми, колкото и странно да прозвучи, беше доста стабилно през последните двадесет години, но сега щеше да бъде разбито още веднъж.

Трябваше да се прибера у дома. Очите ми се напълниха с неочаквани сълзи, при тази мисъл. Не исках да си тръгвам от Ник, но трябваше да направя крачка назад. На него нямаше да му хареса. Можеше дори да побеснее и сърцето ми се сви при мисълта, че отново щях да го разочаровам, като се отдалеча от него. Обичах Ник, винаги съм го обичала, не можех да отрека това. Но може би и двамата трябваше да отстъпим назад и да помислим. Ако искахме да се получи, този път трябваше да сме много по-разумни от преди. Без да споменавам факта, че имах семейство, кариера, хора, които ме чакаха да се прибера. Имах кактус, по дяволите.

Избърсах очите си. Да му се не види, вижте ме, рева за втори път през тази декада, чудесата нямаше ли да свършат? Кучето ми повдигна малката си главица и ме погледна, сякаш потвърждаваше мислите ми.

— Време е да се прибираме, Коко — прошепнах аз. Тя ме близна по лакътя. Трепкащото ми сърце каза, че бягам… но понякога това бе най-правилното действие. Никога нямаше да успея да победя в разправия с Ник. Той можеше да продаде плувен басейн на делфин.

Поех си дълбоко дъх и отговорих набързо на Бевърли: Довечера би трябвало да съм си в къщи, Бев. Ще ти се обадя по-късно. След това отворих браузъра и започнах да търся самолетни билети. Запазих си един за полета до Бостън в пет часа, както и място за малкия самолет, който щеше да ме заведе до острова.

Писах до офиса. Опаковах си багажа и забелязах, че ръцете ми треперят. Огледах се за зайчето на Коко, което тя много обичаше да скрива, за да й го намирам. Подскачаше до мен, учудена как така не можех просто да помириша въздуха и да открия дрипавата играчка.

Ето я, под лъскавия диван във всекидневната. Коко излая два пъти и ме поздрави.

— Намерих я — потвърдих аз и опипах пода, за да я сграбча. Точно в този момент иззвъня телефонът ми и изпиука, за да ме уведоми, че батерията се изтощава. Браво. Още не бях намерила зарядното устройство, може и да го бях оставила на някое от местата, които посетихме. Подадох любимата играчка на Коко и изтичах да отговоря. На екрана пишеше Денис. Заля ме неочаквана вълна от вина.

— Здрасти, Ден! Всичко наред ли е?

— Хей, Харп! Как си?

Бийп.

— Ъм, добре съм — отвърнах аз. — Хей, батерията ми е изтощена. Какво става?

— Всичко е наред. Чудех се дали имаш идея кога ще се прибереш. Отдавна те няма, т’ва исках да кажа.

Това беше изненада. Денис по принцип не беше от типа, който ще ти се обади, за да провери как са нещата, винаги оставяше това на мен.

— Всъщност, точно си купих билет за по-късно този ден.

— О, супер! Ще те взема!

Бийп.

— Не, не, няма нужда, Денис. Не трябва, ще си взема такси. Само десет мили са.

— Не пич, има нужда. Ще ти трябва превоз, нали? В колко часа?

— Ъм… седем и половина. Но Денис, моля те, недей…

Бийп.

— Супер, до после значи.

Батерията ми се предаде. Изръмжах от разочарование, грабнах телефона на Ник и се обадих обратно на Денис. Наистина не исках той да е първото нещо, което щях да видя като кацна. Животът беше достатъчно заплетен и без това. А и не беше присъщо за него да е толкова услужлив. Може би усещаше някаква вина, за това, че не прие предложението ми. Както и да е. Директно се включи гласовата му поща… типично.

Тук е Денис. Оставете ми съобщение!

— Здрасти, Ден — казах аз. — Слушай, това наистина е много мило от твоя страна, но ще си взема такси. Благодаря ти все пак. До скоро. — Затворих и въздъхнах, погледнах към малкото си кафяво-бяло приятелче.

— Искаш ли да се прибираме у дома, Коко?

Тя вирна глава и замръзна в очакване, сякаш думите у дома, бяха твърде приятни, за да ги понесе.

— Знам точно как се чувстваш.

Когато Ник се прибра, беше почти четири часа. Гледах, без да виждам, в едно издание на Ню Йоркър^[1] и при звука от ключа му, подскочих на крака, нервна до немай-къде.

— Хей, как беше срещата? — извиках бодро. — Добре ли мина?

Той не отговори, веселият ми тон не успя да го заблуди. Вместо това погледна надолу към куфара, паркиран до входната врата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Вероятно не трябва да съм изненадан — каза сдържано той.

— Ами, аз ще…

— Напускаш ме. — Гласът му беше равен.

— Ник, не прибързвай със заключенията. Но да, трябва да се върна. Имам доста неща там.

Той повдигна вежда и самообладанието ми се разклати.

— Всъщност е истина, Ник. Имам живот встрани от твоя.

Коко започна да подскача, като че беше на пружини, сякаш казваше довиждане, по неин начин. Изстреля се към ръцете на Ник и той я сграбчи малко непохватно, не свикнал с предаността й. Кучето ми го близна по брадичката, без да подозира, че големите щяха да проведат сериозен разговор.

— Е — каза Ник и остави Коко на пода. Пое си дълбоко въздух и усетих как опитва да запази спокойствие. — Какво ще стане с нас?

Кимнах и седнах на дивана. Кръстосах глезени.

— Смятам, че е малко рано да обсъждаме изпита ми за Ню Йорк.

— Правилно. — Погледът му се сведе към пода.

Тишината сякаш се разтегна, като увеличаваше разстоянието между нас все повече.

— Може да дойдеш във Винярд някой път — предложих аз, като си отхапах от кожичката край нокътя. — Следващия уикенд, ако графикът ти го позволява.

Той само ме изгледа продължително с тези трагични очи.

— Не те напускам, Ник — изтърсих аз. — Просто не знам как ще проработи всичко това. Не искам да правя отново същата грешка.

След секунда, той беше на колене пред мен, вкопчен в ръцете ми.

— Обичам те, Харпър.

Господи тези очи, тези проклети цигански очи.

— Знам. И аз… и аз те обичам, Ник, знаеш го. Но какво означава това? Имам предвид, всеки обича някого, нали? А толкова връзки не се получават. Нашата не проработи, Ник, без значение дали се обичаме или не.

— И тя се отказа — измърмори Ник и пусна ръцете ми.

— Не съм се отказала — възроптах аз, като си отхапах от кожичката отново. — Просто съм реалист. Не мога да зарежа всичко, което имам у дома, само защото още изпитваме чувства един към друг.

Очите му се присвиха.

— Мислех, че тези чувства са от значение, Харпър. За мен поне са.

— Разбира се, че са важни — казах тихо аз. — Просто не са… не са единственото нещо, което е от значение.

Той прокара ръце през косата си, изправи се и седна до мен. Помълчахме за минута.

— Виж — поде той с по-нежен глас. — Обичам те и искам да се получи. Докато бяхме женени, през цялото време докато бяхме заедно, единия ти крак беше извън прага. Не мога да го понеса отново, Харпър. Трябва да решиш дали го искаш или не. Съдейки по куфара до вратата, не искаш.

Преглътнах.

— Ник — прошепнах аз, — смятам, че ни трябва време да помислим.

— Аз нямам нужда да го премислям, Харпър. Аз знам. Но ти… — Гласът му се извиси. — Аз искам да сме заедно, но ти… куфарът ти вече е опакован. Тръгваш си. Отново.

— Не си тръгвам, Ник! — извиках аз. — Имам неща за оправяне у дома. Имам живот там, и… не мога просто да не се върна. Ти пътуваш из целия свят, така или иначе. Този път няма да пропилея всичко и да допусна същите грешки, които направихме преди и да съм нещастна отново. Няма да го направя, Ник.

Ето го отново, този поглед. Разочаровах го, въпреки че всичко, което казах, беше напълно смислено.

Откъм улицата се дочу клаксон.

— Таксито ми — казах аз.

— Това беше бързо — измърмори Ник.

— И аз не си мислех, че обядът ти ще се проточи четири часа — озъбих му се.

Дежа вю. Кога въобще бях успявала да надделея над Ник дори малко? Никога, ето кога.

Той отиде до вратата, взе куфара и чантата ми с лаптопа с резки и нервни движения. Дръпна се назад, за да минем ние с Коко и да слезем по стълбите. Тежката миризма на града ни посрещна на улицата, заедно с рева и влагата.

— Доскоро — казах аз бодро като се обърнах към Ник.

Той кимна.

После, без да си кажем и дума, бяхме в обятията си, аз го прегръщах с все сила, лицето ми беше притиснато в красивата му шия. Той ме държеше толкова близо, че за секунда си помислих, че никога няма да ме пусне, че ще каже нещо, което щеше да направи всичко да изглежда наред.

Но той не каза нищо и ме пусна да тръгна.

 

 

Е, забавно беше. Мозъкът ми реши отново да си играе на дебати по време на полета до Бостън.

Да си тръгнеш бе най-правилната постъпка.

Луда ли си? Как може да е най-правилната?

Моля, хайде да не изпадаме в истерии. Не е като да сме приключили с Ник, ние само сме…

О, за Бога, върни се, какво си мислиш, този мъж е любовта на глупавия ти живот!

Както казвах, преди да ме прекъснеш толкова нагло, ние само осмисляме нещата. Имам и други отговорности, не забравяй.

Не видя ли погледа му? Направи го отново. Напусна го.

Най-сетне грабнах чантата с лаптопа. Вътре беше жълтия плик, който съдържаше информацията за майка ми. Дебела купчинка листа, която ми причини още болка. Толкова по разясняването, по-скоро усещането бе като прерязване на гърлото. Какво щях да правя, ако Ник не беше с мен тогава? (Виждаш ли, идиот? Може ли да обърнем самолета?)

Отърсих се от тежките емоции, които павираха пътеката към спомените за майка ми, отворих лаптопа си и погледнах в календара. Съд в четвъртък, Шулц срещу Шулц, съдия Келър. Лесна работа… двойка, която се разделяше без циврене. Толкова цивилизовано. Обяд с отец Брус. Вечерта трябваше да излезем с Ким. Това щеше да е чудесно, имах нужда да прекарам малко време с приятелка.

Ами Ник? Кога ще се видиш отново с Ник?

Нямам идея, отвърнах аз. Ще му се обадя утре. Може би още тази вечер. Сега ще ме оставиш ли на мира?

Кацнахме в Бостън и взех негодуващата Коко от багажното отделение.

— Съжалявам. Заслужаваш много по-добри условия — казах й аз, докато поемах с клетката й и куфара ми към изхода за по-малкия самолет. Тя ме пренебрегна. Нима можех да я обвиня?

— Там, където бях аз, не беше кой знае колко по-добре — уверих я. — Още един бърз полет и отново ще сме си у дома. Дръж се.

След малко летяхме над Атлантика. Въпреки че излетяхме скоро, самолетът вече се приземяваше на Мартас Винярд.

При вида на острова, буца заседна в гърлото ми. Там бяха скалите на Гей Хед в разнообразни шарки и нюанси на кафявото и бялото, шубраците по нащърбения плаж. Вълните се удряха в брега, виждах чайките, които летяха и пърхаха, като изпускаха раците върху скалите. След завоя и Акуина, се зададе Менемша, Дътчър док и моят дом.

Самолетът ни кацна без фанфари и щом слязох, вдишах дълбоко от соления, напоен с мириса на бор въздух. Сякаш ме бе нямало година, а не само седмица. Слънцето напичаше, вятърът развяваше кичурите пред очите ми, от сивата конструкция на малкото летище се обади присмехулник.

Тук принадлежах, четвърто поколение островитянин, внучка на рибар. Сложих каишката на Коко и успях да се преборя с багажа си през вратата. Коко спря — не обичаше автоматичните врати.

— Коко, хайде скъпа, не се превръщай в чихуахуа точно сега… о, Господи.

О, Господи и още как. Мамка му, по-скоро.

Защото там, пред терминала, бе пожарната кола на Мартас Винярд, осем пожарникаря, малка тълпа жители и няколко деца.

А Денис Патрик Костело беше паднал на едно коляно.