Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (24)

Двадесет и четвърта глава

Утрото не беше по-добро.

Изтърколих се от леглото рано, слънчевата светлина пронизваше прозорците, пуснах Коко навън и си приготвих кафе. Денис спеше и съдейки по бирите, които бе изпил снощи, скоро нямаше да се събуди. Стегнах се при мисълта за предстоящия ни разговор, вината ме задушаваше като дванадесетметров питон. Беше седем без петнадесет, Денис сигурно щеше да спи поне още два часа. Наречете ме страхливка, но нямаше да се втурна да го събуждам с новината, че в крайна сметка не искам да се омъжвам.

Време за печене на мъфини. Денис ги обожава и щеше да ги получи. Ако щях да го зарязвам, поне да му приготвя нещо сладичко. Извадих рядко използвана готварска книга, Голяма книга за тексаското готвене, подарък от Бевърли разбира се, която съдържаше рецепти за храна в количества, с които можеш да нахраниш цял футболен отбор. Тъкмо щеше да е напълно достатъчно за закуска на Денис, преди да отиде на работа. Не бях много по печенето. С майка ми правехме предимно сладки, които изяждахме, докато гледахме някой неподходящ за възрастта ми филм. Бев обичаше да готви, най-добрият подарък, който съм й правила, беше фритюрника, който й подарих миналата Коледа. Толкова се зарадва, ще рече човек, че й бях купила ваканция за един месец на Гръцките острови. Но пък никак не беше трудно да зарадваш Бев.

Докато мъфините се печаха, проверих заредения си телефон. Точно така, девет съобщения от Ким, която се опитваше да ме предупреди за изненадата на летището. Едно от Уила, която казваше само, че се надява да се чуем. Нищо от Бевърли, въпреки че й оставих съобщение, докато чаках на летище Логън вчера. Нямаше нищо и от Ник.

Бих дала мило и драго, да чуя гласа му в момента. Осъзнаването на този факт ми причини остро пробождане в гръдния кош. Може би това бе реакция от цялата задушаваща сърцето храна, която бях погълнала през изминалата седмица и артериите ми се задавяха от швейцарското сирене. Или ме беше страх, че Ник вече се бе отказал от мен. Второто беше по-вероятно, — също така и по-ужасно — от теорията за сърдечен удар.

Може би Ник ми беше изпратил електронна поща. Все пак бях оставила цялата информация — имейл, служебен телефон, и т.н. на бюрото му в Ню Йорк, като знак, че наистина исках да продължим да поддържаме връзка. Застанах пред лаптопа и зачаках, барабанейки с пръсти, докато зареждаше.

След като се появиха имейлите, видях, че няма нищо от Ник. Разочарованието леко ме шокира. Докато извръщах глава от екрана, забелязах нещо.

Хм. Беше съобщение от компанията на кредитната ми карта, уведомяваха ме за скорошна трансакция на Юнайтед еърлайнс за петстотин двадесет и девет долара, направена вчера.

Това не предвещаваше нищо добро.

Още преди да съм формулирала мисълта си, до къщата ми спря кола. Погледнах през прозореца със страх… и да, ето я Уила, която излизаше от таксито с подпухнали и зачервени очи, със сплъстена коса.

Крис го нямаше никакъв.

— Уила! — извиках аз и се втурнах през вратата. Сестра ми се хвърли в ръцете ми.

— Харпър, такъв съм идиот — плачеше тя. — Ти беше права! Изобщо не трябваше да се омъжвам!

Четиридесет и пет минути по-късно сестра ми беше изкъпана, облечена с мои къси панталонки и тениска, а до лакътя й имаше непокътната чаша с кафе.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложих аз. — Мъфин? Препечена филия? Яйца? Сладолед?

— Не. Не ми се яде. — Лицето й бе изпито.

— Е, какво се случи, скъпа? — попитах аз, докато ръфах кожичките покрай ноктите си, преди да сложа ръка в скута си.

— Ами, трябваше да те послушам — каза тя, като се усмихна насила. — Ще си го татуирам на челото: „Слушай Харпър, защото ти си идиот“. Може би тогава ще се науча.

— Не си идиот — отвърнах аз. — Очевидно нещо се е случило. — Замълчах за малко. — Да не би да е посегнал пак към бутилката?

Тя ме погледна.

— Разбрала си значи, а?

Потрепнах леко, после кимнах.

— Не, още е трезв. Или поне беше, до преди да си тръгна. — Тя се разплака отново, вдигна чашата и я остави на масата, без да отпие.

— Какво има тогава, Уилс? — попитах аз.

Погледна ме с треперещи устни.

— Харпър, той иска да живеем в Монтана и смята, че трябва да започна работа, за да мога да го издържам, докато той се „фокусира“, както се изрази, върху откритието си — Напръстника.

Прехапах устни. В действителност, напръстника беше може би най-глупавото име за продукт, което бях чувала през живота си.

— И какво бих могла да правя там? — продължи Уила и избърса очите си със салфетка. — Да съм сервитьорка? Да стана каубой? За да може той да си стои у дома и да си играе с джунджуриите? Искам да си родя бебе, а не да се връщам отново на работа.

— Хм… омъжена си едва от седмица, Уила — изтъкнах аз.

— Знам, Харпър — каза тя дръпнато. — Виж, моля те, недей да ми четеш лекции точно сега. Беше права. Кристофър не е достатъчно добър за мен…

— Убедена съм, че точно тези думи не са излезли от моята уста.

— Както и да е. Ти ми каза да не се омъжвам за него, а аз не те послушах.

Вече дъвчех устната си.

— И къде е Крис сега?

— В Монтана, предполагам. Там го оставих. — От красивите й сини очи бликнаха сълзи. — Харпър, не знам какво се обърка. Всичко беше толкова хубаво преди това… после изведнъж рухна. Искам да кажа, че меденият ни месец беше просто ужасен, това достатъчно ли е? През деня имаше комари, като излезли от „Джурасик парк“, през нощта беше толкова студено. А Крис не може изобщо да готви…

— Е, ти се справяш чудесно в кухнята, Уила — казах аз.

— Не и край огнището! Да не съм пещернячка. — Тя въздъхна, избърса очи и ме погледна, като в изражението й се четеше извинение. — Съжалявам, Харпър. Ти си единствената, която разбира ситуацията. Скочих, без да помисля преди това, както винаги. Аз съм просто един идиот.

— Не си — повторих аз и потупах ръката й.

— Може ли да не говорим за това сега? Извинявай. Изтощена съм. Става ли да поостана тук за малко? Не мога да се срещна с нашите в тази ситуация. Ще разбия сърцето на мама.

Чудех се дали Уила знаеше за положението на татко и Бевърли към момента. Струваше ми се, че нямаше идея.

— Разбира се — казах аз. — Ъм… слушай, Денис е тук и малко по-късно ще трябва да се усамотим. — Чудесно, прозвуча сякаш с Ден бяхме планували да се оправим набързо. — Трябва да… проведем важен разговор.

Уилс кимна уморено.

— Харпър, имаш ли нещо против ако подремна? Изтощена съм.

— Разбира се. Ела, ще ти помогна да си легнеш.

Уила стана от масата.

— Между другото, благодаря ти за кредитната карта. Спаси ми живота.

След пет минути сестра ми лежеше в гостната стая. Коко и зайчето й се бяха сгушили до гърба й.

— Повикай ме, ако имаш нужда от нещо — казах аз и дръпнах завесите.

— Непременно — отвърна тя, а очите й вече бяха затворени.

Върнах се в кухнята и отново седнах. Взех един мъфин и започнах да му правя дисекция с ножа за масло. В мозъка ми бавно, но уверено, се завихриха нови мисли. Уила беше… мамка му. Беше разглезена. Сладка, оптимистка, енергична, общителна… и разглезена.

А аз бях тази, която я разглези. Тя се втурна в три брака, аз я измъкнах от два — и продължавах да работя по третия. Заела й бях хиляди долари, от които нищо не беше върнато. Нито питах за тях, нито очаквах да ми ги изплати. Аз я насочих да учи, което трая точно три седмици. Курсът за помощник-адвокат продължи повече — четири седмици. Когато ме увери, че каменоделството е отколешната й мечта, платих и за него, както и за разходите й, след което тя прекара две седмици в чудене, докато не реши, че в крайна сметка не е това, което иска.

В миналото, винаги скачах при всяка възможност да се погрижа за Уила, да я напътствам и защитавам. Но може би… може би това, от което се нуждаеше сега, бе да потъне или да изплува сама. Как съм могла да не го осъзная преди? Да я измъквам постоянно от кашите й, може да ме бе карало да се чувствам като покровител, но може би… ох… може би бе малко егоистично от моя страна. В края на краищата вече нямаше да съм по-голямата сестра, ако Уила пораснеше.

Още една кола, взета под наем, спря пред къщата ми. О, Господи! Бяха родителите на Денис, и двамата пременени в бели къси панталонки и розови тениски, като пенсионери близнаци. Какво правеха тук? Беше едва девет часа, синът им още не се бе събудил… а аз още не бях говорила с него, след като само отлагах и прочее. Потиснах желанието си да се скрия под масата, станах и отворих вратата.

— Здравейте — казах аз. — Как сте? Уговорка ли имаме?

— О, това мъфини ли са? — попита Джак, целуна ме по бузата, промъкна се покрай мен и влезе в кухнята. — Дано са с боровинки.

— Да, точно такива са. Вижте, Ден още не се е събудил.

— Добро утро, Харпър, скъпа! — пропя и Сара, като последва съпруга си и влезе в къщата. — Искахме да помогнем и да почистим след партито. Но погледни само, къщата ти е безупречна! О, ще си чудесна за Денис. Бог ни е свидетел какъв мърльо е. Но ако след толкова натякване от моя страна не е успял да се промени, то сега с натякването от теб ще го стори!

Тя се изкикоти весело и ме прегърна силно.

— О, погледни какво нося! — Подаде ми огромната си сламена чанта и извади няколко дебели списания. — За булчински рокли са!

О, Господи, убий ме на място!

— Точно сега сигурно няма да е най-подходящият момент… ъм, вижте, Денис прекали малко с бирата снощи и още спи. Сестра ми пристигна току-що, тя също спи.

— Няма проблем, ще пазим тишина — каза Сара и леко понижи глас. Седна до Джак, който вече беше изял един мъфин и се беше заел да маже втори с масло. — Предполагам, че първо трябва да решим кога да бъде. Мисля си за юни, разбира се, но знаеш колко обичам пролетните сватби. Официално облекло също. Харпър, представи си само, Денис в смокинг. Не че искаме да се перчим, но с Джак направихме хубави деца. Харпър, мила, не си гризи ноктите. Къде ти е пръстена, скъпа?

Свалих ръката си.

— О… ъм… ето тук, на перваза. Мих чинии и…

— Сложи го, сложи го — Джак ме подкани живо. — Разкошен е!

Подчиних се и се запитах дали имат представа, че си го купих сама. Дали знаеха, че съм казала думите „ако няма да акаш, ставай от гърнето“, когато бях помолила сина им да прекара остатъка от живота си с мен.

— Мислех си, че по-късно всички ще обядваме заедно в хотела — каза Сара. — Бони, Кевин, децата, след което ще се разходим семейно, как ти звучи?

— Ами… знаеш ли какво? — казах аз. — Съжалявам много… аз ще скоча под душа, ако може. Сестра ми току-що се прибра и нямах време…

— Нямам търпение да чуя за нейната сватба — отвърна Сара. — Джак, сватба някъде надалеч би била много забавна идея, нали? Отиди да се изкъпеш, мила. Не бързай. Да се надяваме, че този мързеливец, синът ни, ще се събуди и ще можем да започнем деня.

Излетях от кухнята, буквално залитах под тежестта на целия този ентусиазъм… и от ужаса как щяха да се почувстват по-късно същия ден. Толкова съжалявам, помислих си аз. Наистина, наистина се разкайвам.

Сърцето ми беше като боен самолет, който извършва финалният си лупинг, преди да се разбие. В една от стаите беше спящият ми не годеник. В другата, изтощената ми ревяща сестра. В третата, двамата възможно най-весели хора на планетата. Топлата вода от душа ме успокои, макар и малко. Криех ли се? Абсолютно. Но само засега. Очертаваше се да бъде доста натоварена сутрин и имах нужда да освежа мисълта си. Първо, най-важното нещо: да се отърва от възрастните Костело. После, да разкарам Уила, поне за известно време. И накрая, да говоря с Денис възможно най-скоро.

Сложих си малко грим, оставих косата си разпусната, тъй като не намерих с какво да я вържа, Коко имаше навика да яде ластиците. Влязох на пръсти в стаята си и си облякох лятна жълта рокля, като внимавах да не събудя Денис, което беше лесно, тъй като той спеше като пън.

Бъдещите ми не свекъри седяха на верандата, когато излязох.

— Ела, седни до нас, скъпа! — извика Джак.

— Добре — отвърнах аз и си поех дълбоко дъх. Сключих ръце пред стомаха си и наместих годежния пръстен. Трябваше само да отида при тях и да им кажа, че времето не бе подходящо и че Ден ще им се обади по-късно. После щях да събудя Уила, може би да я изпратя при Ким, накрая да събудя и Денис и…

Някой почука на кухненската врата.

Погледнах.

Ник стоеше на верандата.