Включено в книгата
Оригинално заглавие
My One and Only, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 59 гласа)

Осемнадесета глава

Не виждах улицата докато вървяхме обратно към колата, но изведнъж се оказахме пред нея. Ник отвори вратата, аз седнах вътре и закопчах предпазния колан. Умът ми бе като празен бял лист, но въпреки това забелязвах всичко. Облаците на запад. Жълт мини купър, същия като моя. Супер. Ник си играеше с телефона. Коко бе опряла малкото си носле в брадичката ми, защото явно я държах в ръцете си. Целунах я по кадифената главица, усетих малкото й телце, крехко и в същото време толкова силно. Веднъж да се приберем в Мартас Винярд и това куче щеше получи всичко, което си пожелае. Ще преследваме топката за тенис поне час на плажа. Цяла вечер ще я почесвам по коремчето. Ще получи филе миньон за вечеря и какво ли още не.

— Сигурна ли си, че искаш да си тръгнем? — попита Ник и ме погледна.

Взрях се напред.

— Сигурна съм.

— Окей. — Той запали колата и потеглихме. След няколко минути паркирахме пред голяма, тухлена постройка. Хотел Уард. Изглеждаше добре. Ник отиде на рецепцията и попита за стая. Започнаха да преговарят за Коко. Той отвори портфейла си и извади няколко банкноти. Разискването приключи.

Днес видях майка си.

Онова огромно нещо, което се спотайваше в мен, се надигна и бликна като петролен кладенец на дъното на някогашния кристалночист океан. Мамка му. Щях да… не може да бъде… аз не бях ревла, нали? Не. Разбира се, че не. Вдишах дълбоко и опитах да смачкам тъмното и ненаситно нещо в мен. Успях, като го натиках обратно с цялата сила, която притежавах.

Ник се върна с куфарите ни.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

Той ме погледна странно и ми даде положителен отговор, пое ръката ми и тръгна към асансьора.

Дзън. Идеално, не се наложи да чакаме и секунда.

Опитах се да прогоня всяка мисъл и се съсредоточих в тапетите, копчетата, Коко. Качихме се до нашия етаж и се запътихме по коридора. Мокет на фигури. Много приятен.

Ник отвори вратата на стаята. Влязохме. Хм. Хубаво. По-хубаво, отколкото очаквах. Коко започна да души по ъглите за върколаци, после, доволна че нямаше никакви, скочи на леглото.

Ник се обърна към мен и отвори уста.

— Спри, почакай — казах аз и отстъпих леко назад. Лицето ми се сгърчи, тъмното нещо отново се разбуди и вдигнах ръце в защита. — Трябва да кажа нещо.

Изведнъж ми стана много трудно да дишам. Сякаш дробовете ми бяха празни и свити. Отворих уста, затворих я, пак я отворих.

— Ник — започнах аз с нисък и хриплив глас. — Всичко, което каза за мен… че съм закърняла и бездушна… е истина. Толкова съжалявам. Много съжалявам за онова, което сторих тогава. Мислех си, че ще мога да съм нормална, предполагам, но пък и ако погледнеш как съм отгледана, ще разбереш на кого приличам… същата съм като нея, Ник. — Гърлото ме стягаше ужасно, едва дишах. — Тя дори не ме позна, Ник — прошепнах. — Аз съм единственото й дете, а тя не ме позна. Или по-лошия вариант, позна ме, но не ми се обади. Майка ми… моята… Толкова съжалявам, Ник. Толкова съжалявам.

Той ме прегърна силно и ме придърпа към себе си.

— О, скъпа.

Тази нежност ме прекърши. Нещо с мен не беше наред, давех се, очите ми пареха, бяха влажни, а гърдите ми се повдигаха нагоре-надолу, от устата ми излизаха странни звуци. Искам да кажа, случваше се човек да се разплаче, но това нещо не можеше да се определи какво точно представлява. Въпреки че с половината си мозък осъзнавах колко е отвратително, другата половина не можеше да упражни никакъв контрол над мен. Мамка му, не можех да си представя как Ник успяваше да понесе това котешко мяукане, примесено със звуци, които сякаш излизаха от гърлото на лос, впитите ми в ризата му нокти, размазаното ми сополиво лице, заровено във врата му.

Той се приведе леко и ме вдигна, занесе ме до леглото и ме сложи да легна. Завъртях се настрани, свита в детска поза, колко иронично само. Този рев беше ужасен. От мен се изтръгваха болезнени вопли, но изглежда не можех да сторя нищо, за да ги спра.

Ник свали обувките ми, легна до мен и ме придърпа към себе си, намести главата ми на рамото си и започна да ме гали по косата. Пресегна се към нощната масичка и ми подаде кутия със салфетки, целуна ме по главата и ме държа докато плачех. В сърцето ми имаше само една дума, една ужасна, жестока, измамна, единствена дума.

Мама.

Дълго време си мислех, че майка ми ще се върне при мен. Аз бях най-добрата й приятелка, малката й кукла, дъщеря й. Отминаха години и отворената рана на надеждата зарасна, научих, че хората се нараняват постоянно. Дори и да одраскаш сърцето си в неравната стена на безразличието им, тъканта заздравява.

Гадостите са неизбежни, научаваш се да ги преодоляваш.

Така смятах до днес, когато си спомних колко много я обичах, как копнеех за нея, как се молех да се завърне. Как, дори и днес, се надявах да спечеля любовта на майка си отново.

Нямаше да се случи.

Тя дори не ме позна. Или, което бе по-лошо, разпозна ме, но не се обади.

Нямах представа, че в човешкото тяло може да има толкова много сълзи. Ник не спря да ми подава носни кърпички и да ме целува по косата, а Коко се беше свила до гърба ми и скимтеше. Никога не ме бе чувала да вия така, Бог ми е свидетел, и не спирах.

Но явно за плача поне едно е сигурно, не може да продължава вечно. Обезводняването се намесва в един момент, или каквото и да е там. Накрая хлипането ми се превърна в хълцане, реките от сълзи намаляха и се превърнаха в тънки струйки. Дишането ми се нормализира и най-сетне затихнах.

Ник се премести така, че да вижда лицето ми, погледна ме с тъмните си, цигански очи, очертани от гъсти мигли.

— Изобщо не си като нея — каза той. — Никак даже.

Е, толкова с края на реването. Сълзите бликнаха отново.

— Но аз съм като нея, Ник — отвърнах му с глас, прегракнал от плача. — Разбих ти сърцето, разведох се с теб, никога не се върнах. Абсолютно същата съм.

— Не, не си. Не си, скъпа.

— С какво съм по-различна, Ник? Защото смятам, че трябва да се хвърля под някой влак, ако съм такъв човек.

Той прокара палците си под очите ми и избърса сълзите.

— Ти ме обичаше, Харпър. Обичаше ме, знаеш това много добре. И да, много си объркана, но не сме ли всички такива? И да, разведе се с мен, но ме обичаше, Харпър. — Целуна ме по челото. — Докато тази жена те е възприемала само като продължение на себе си и в момента, в който си я засенчила, те е зарязала. След това, което видях днес, не смятам, че е способна да обича когото и да било.

Преглътнах шумно.

— Не знам дали и аз съм способна — признах с тих шепот.

— Аз знам, че си. Не спори с мен, жено — каза той с усмивка в погледа. — Обичаш Уила, нали?

Аз кимнах.

— И баща си, и Бевърли. Обзалагам се, че имаш приятели и колеги, които обичаш и се обзалагам, че те също те обичат.

Преглътнах и затворих очи.

— Ник, ако аз бях на твое място, щях да се оставя до най-близкия магазин и да отпраша с пълна газ.

— Хм, това е идея.

Отворих очи. Ник се усмихваше.

— Познавам те — повтори той. — Изобщо не си като нея. — Гласът му се превърна в шепот. — Виж се само. Все още си тук, с мен. Можеше да си у вас, но си с мен.

Очите ми се насълзиха отново.

— Бягай, Ник.

— Не мога. Харпър, ти си емоционален аутист, това е истина, но аз те обичам.

Отново дишах накъсано.

— Не ме съжалявай, за Бога.

— Не те съжалявам. Съчувствам ти, че имаш такава кучка за майка. И да, обичам те.

— Тихо, Ник. Не мога…

— Обичам те, Харпър.

— Мисля си…

— Ти си любовта на живота ми. Обикнах те от мига, в който те зърнах и никога не съм преставал, не мога да го контролирам. Ти си като някакъв наркотик, въпреки че това сигурно не е най-ласкаещото сравнение, но си е така. Обичам те, Харпър. Дори и да си голяма доса…

Имаше само един начин да му затворя устата и го направих. Целунах го, само притиснах устни в неговите, а после се отдръпнах назад и го погледнах.

Очите му бяха толкова мили, лека усмивка повдигаше ъгълчето на устата му.

— Виждам, че злия ми план проработи — прошепна той, а аз го целунах още веднъж, този път наистина, не само, за да го накарам да млъкне. В секундата, в която устата ми докосна неговата, завихрилото се чувство сякаш ме издигна над леглото. Беше все така познатия Ник, дори след толкова години. Устните му бяха съвършени върху моите, гладни и нежни в същото време. Толкова ми бе липсвал. Липсваше ми всичко това, не можех да повярвам как се оставихме да ни се изплъзне. Това отчаяно, чудесно чувство, че да съм с Ник — простете мелодрамата — бе съдбата ми. Единственият мъж, когото някога съм обичала истински. Първата ми и единствена любов. Сега го осъзнавах, а истината бе, че винаги съм го знаела.

Той ме сграбчи силно, ръката му се плъзнаха по косата ми, завъртя главата ми, за да достига по-лесно устните ми, целуваше ме страстно, на практика едва не ме смачка. Езикът му се плъзна по моя, а аз го притиснах по-силно. Мой, беше мой, а аз негова, и това бе всичко.

— Обичам те — каза той отново и продължихме да се целуваме. Това бе най-важното, целувките, да сме заедно, той и аз, Ник и Харпър, отново заедно, накрая. Най-сетне.

Ник се отдръпна назад с неохота, целуна ме отново и спря.

— Трябва да… не мога… — Затвори очи за момент, преди отново да ме погледне. — Не мога да го направя. Не и сега, когато си разстроена.

— Какво да направиш? — попитах аз и прокарах пръсти по врата му. Толкова бе красив, със зачервеното си лице, с притворените клепачи. Дишаше тежко.

— Да правя любов с теб.

— Не можеш?

— Не.

— Мисля, че трябва. — Целунах го по врата, вкусих го и си спечелих едно потрепване.

— Спри. По дяволите. Харпър, спри. Няма да е редно. Ще бъде сякаш се възползвам от теб.

Това ме накара да се усмихна.

— На тридесет и четири съм. — Издърпах ризата от дънките му.

— И все пак, не бива. Не е честно. В момента си, ъъъ, уязвима.

Господи, кожата му беше прекрасна.

— Харпър, скъпа…

Станах от леглото.

— Свалям си дрехите, Ник Лоури — казах аз и изхлузих ризата си през глава. О, красота, бях с хубав сутиен, светлосин с дантела. Ник преглътна, очите му изглеждаха още по-тъмни. — Прави каквото искаш, аз смятам да лежа гола до теб и не мисля да държа ръцете си мирни.

Откопчах полата си и я оставих да се свлече на пода.

— Добре, ти печелиш — измърмори той, скочи от леглото и буквално ме събори. Това беше положението, без значение при какви обстоятелства или кога, винаги можехме да се разсмиваме. Дори и когато бяхме ядосани, тъжни или разгонени. Когато разкопча сутиена ми, когато намери с устни онова местенце на ключицата ми, когато пръстите му се сплетоха с моите, смехът заглъхна и нещо още по-сладко зае мястото му.

Нищо не беше по-правилно от това усещане. Да чувствам топлата му кожа до моята, приятната тежест на тялото му върху мен, устата му, ръцете му. Отново разбрах какво всъщност означава да правиш любов.