Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Гласът на любовта

По Ждановска крайбрежна се носеха облаци сняг, стелеха се ниско по земята от вятъра, полудели парцали се въртяха около люшкащите се фенери. Входовете и прозорците бяха затрупани, зад реката виелицата бушуваше из стенещия парк.

По улицата с вдигната яка и превит срещу вятъра крачеше Лос. Топлият шал се мяташе зад гърба му, краката му се хлъзгаха, снегът режеше лицето му. В обичайния час той се прибираше от завода вкъщи, в самотния си апартамент. Жителите на крайбрежната улица бяха свикнали с широкополата му шапка, с шала, който скриваше долната част на лицето му, с приведените му рамене и дори когато се кланяше за поздрав и вятърът развяваше белите му коси, вече никой не се учудваше на странния израз на очите му, които някога бяха видели онова, което никой не бе виждал.

Да беше друго време, някой млад поет непременно би се вдъхновил от нелепо изглеждащата му фигура с развят шал, бавно крачеща сред снежните облаци. Но сега времената бяха други: поетите се възхищаваха не от снежните бури, не от звездите, не от задоблачните страни, а от грохота на чуковете по цялата страна, от съскането на трионите, шумоленето на сърповете, свиренето на косите — все весели, земни песни.

Беше изминала половин година от завръщането на Лос на Земята. Любопитството, обзело целия свят при получаването на първата телеграма за пристигането на двамата души от Марс, се бе поуталожило. Лос и Гусев изядоха, колкото се полагаше, на сто и петдесетте банкета, вечери и научни събрания. Гусев извика от Петроград Маша, облече я като кукла, даде стотина интервюта, купи си мотоциклет, започна да носи кръгли очила, половин година пътува из Америка и Европа, като разказваше за сбиванията с марсианците, за паяците и за кометите, за това, как те с Лос едва не бяха отлетели за Голямата мечка, а като се върна в Съветска Русия, основа „Дружество за прехвърляне на боен отряд на Марс с цел спасяване на оцелялото му трудещо се население.“

В един от машиностроителните заводи на Петроград Лос строеше универсален двигател от марсиански тип.

Той се връщаше вкъщи обикновено към шест часа вечерта. Вечеряше сам. Преди лягане разгръщаше книга — но стиховете на поета му изглеждаха като детски брътвеж, а измислиците на романиста като детски приказки. Той угасяше лампата, дълго лежеше и гледаше в тъмнината — течаха, течаха самотните му мисли.

И днес в обичайния час Лос минаваше по крайбрежната улица. Снежните облаци се издигаха нагоре сред бушуващата виелица. Димяха корнизите и покривите. Фенерите се люлееха. Дъхът ти спираше.

Лос се спря и вдигна глава. Вятърът беше разкъсал снежните облаци. В бездънно-черното небе сияеше звезда. Лос я гледаше с безумен взор — лъчът й проникваше в сърцето му… „Тума, Тума, звезда на мъката…“ Летящите краища на облаците отново закриха бездната, скриха звездата. В тоз кратък миг в паметта на Лос с ужасяваща яснота се мярна видението, което досега все му се бе изплъзвало…

 

 

В съня си дочуха шум — сякаш сърдито бръмчаха пчели. Разнесоха се отсечени удари — чукане. Спящата Аелита трепна, въздъхна, събуди се и потрепери, той не я виждаше в тъмнината на малката пещера, само усещаше как бие сърцето й. Чукането по вратата се повтори. Отвън се чу гласът на Тускуб: „Хванете ги.“ Лос стисна Аелита за раменете. Тя каза тихо:

— Съпруже мой, Сине на небето, сбогом.

Пръстите й бързо се плъзнаха по лицето му. Тогава той опипом потърси ръката й и взе шишенцето с отровата. Тя бързо — на един дъх — зашепна в ухото му:

— Върху мен тегне забрана, аз съм посветена на царица Магър… Според древния обичай, по страшния закон на Магър девственицата, нарушила тази забрана, трябва да бъде хвърлена в лабиринта в кладенеца. Ти си го видял… Но аз не можах да устоя на любовта на Сина на небето. Щастлива съм. Благодаря ти за живота. Ти ме върна в хилядолетията на Хао. Благодаря ти, съпруже мой…

Аелита го целуна и той почувствува горчивия дъх на отровата върху устните й. Тогава той изпи останалото от тъмната влага — в шишенцето имаше още много. Аелита едва успя да го докосне. Ударите по вратата накараха Лос да се надигне, но съзнанието го напускаше, ръцете и краката не му се подчиняваха. Той се върна до леглото, падна върху тялото на Аелита и я прегърна. Не помръдна, когато марсианците влязоха в пещерата. Те го откъснаха от жена му, завиха я и я понесоха. С последни сили той се хвърли след края на черното й наметало, но блеснаха изстрели, тъпи удари в гърдите го отхвърлиха обратно, към златната врата на пещерата…

 

 

Като се бореше с вятъра, Лос затича по крайбрежната. И отново се спря, завъртя се в снежните облаци, и също както тогава — сред тъмнината на вселената, извика:

— Тя е жива, жива… Аелита, Аелита…

Бесният порив на вятъра понесе това име, за пръв път произнесено на Земята, развя го сред летящия сняг. Лос пъхна брадичката си под шала, мушна ръката си дълбоко в джоба и се помъкна, олюлявайки се, към къщи.

Пред входа го чакаше автомобил. В синкавите снопове на фаровете му се въртяха бели мухи. На тротоара потропваше със замръзналите си подметки човек с космат кожух.

— Дошъл съм за вас, Мстислав Сергеевич — викна той весело, — качвайте се в колата, да тръгваме.

Това беше Гусев. Той набързо му обясни: днес, в седем часа вечерта, както вече цяла седмица, радиотелеграфната станция очаква приемането на неизвестни сигнали с необикновена сила. Шифърът им бе непознат. Цяла седмица вестниците по всички континенти се пълнят с догадки във връзка с тези сигнали — има предположение, че идват от Марс. Завеждащият радиостанцията кани Лос да приеме тази вечер тайнствените вълни.

Лос мълчаливо скочи в автомобила. Белите парцали лудо затанцуваха в конусите от светлина. Снежният вятър се втурна в лицата им. Над снежната пустиня на Нева пламтеше виолетовото зарево на града, сиянието на фенерите по крайбрежните улици — светлини, светлини… Далеч виеше сирената на ледоразбивач, който трошеше някъде ледовете.

Автомобилът спря в края на улица „Червени зари“, на снежната поляна под свирещите дървета, пред една къщичка с кръгъл покрив. Потъналите в снежни облаци решетъчни кули и мрежи от жици издаваха пустинен вой. Лос отвори затрупаната със сняг врата, влезе в топлата къщичка, свали шала и шапката. Румен, дебеличък човек стисна почервенялата му от студа ръка в топлите си пълни длани и взе да му обяснява нещо. Стрелката на часовника наближаваше седем.

Лос седна пред приемника, сложи наушниците. Стрелката на часовника пълзеше. О, време, забързани удари на сърцето, ледено пространство на вселената!…

Бавен шепот стигна до ушите му. Лос веднага затвори очи. Отдалеченият, тревожен, бавен шепот отново се повтори. Повтаряше се някаква странна дума. Лос напрегна слуха си. Като безшумна мълния прониза сърцето му далечният глас, който повтаряше печално на неземния език:

— Къде си, къде си, къде си, Сине на небето?

Гласът замлъкна. Лос гледаше пред себе си с побелели, разширени очи… Гласът на Аелита, на любовта и вечността, гласът на мъката лети по цялата вселена, зове, вика, търси — къде си, къде си, любов…

 

1922

Край
Читателите на „Аелита“ са прочели и: