Робърт Невил е последният „нормален“ човек на Земята, където вследствие на разразила се епидемия всички хора са се превърнали във вампири. Останал единствен от своя вид, в очите на „другите“, включително и за онези, които е обичал, той е вдъхващо отвращение и ужас чудовище, което трябва да бъде унищожено.

Окован във веригите на собственото си съществуване, Робърт Невил се е превърнал в жив мъртвец, но много по-богат душевно и изтънчен емоционално от редица други мъртъвци. В търсене на Корените на Злото този самотник дълбае неуморно миналото на човечеството, на собствените си кошмари, откъдето извира сатанинския ужас, сблъсъка с неведомите Сили на Мрака и със Смъртта. Но Смъртта не е ли всъщност алтернатива на живота, едно друго измерение на тленното, макар и под формата на легенда?

„Аз съм легенда“ — една прекрасна и мрачна история за съвременния вампиризъм, която ще ни накара да повярваме в невероятното и да останем очаровани от срещата ни в Зоната на Здрача…

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Am Legend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 50 гласа)
Източник
Преводачът

Издание:

Превод: Любомир Найденов

Консултант: д-р Живка Байкушева

Редактор: Янчо Чолаков

Издателство: Офир, Бургас, 1998 г.


Част първа
Януари 1976

Когато небето се оказваше ниско и схлупено иззад надвисналите пепеляви, оловносиви облаци — точно както бе в тези дни, — Робърт Невил невинаги си даваше сметка за наближаващите вечерни часове и понякога те изведнъж можеха да изникнат на улиците, преди той да се е прибрал у дома.

Ако все още му беше останал разсъдък и можеше да преценя, той навярно щеше да успее приблизително да изчисли мига на тяхното появяване. Ала за съжаление у него продължаваше да тлее навикът да се ориентира по окраските на небето и сега, в схлупеното, навъсено време, този метод се оказваше напълно безрезултатен. Ето защо тези дни той предпочиташе да не се отдалечава много от дома си…

 

 

С цигара, провесена в ъгълчето на устните, той направи обиколка на къщата. Огледа внимателно прозорците — искаше да се увери, че всички заковани дъски са си на мястото. Понякога, след някои изключително ожесточени атаки, много от тях биваха разцепени или наполовина изтръгнати. В такива случаи трябваше да ги заменя с нови, а той ненавиждаше подобни изморителни процедури. В този ден липсваше само една.

„Странно!“ — прокрадна се в съзнанието му…

В дворчето зад къщата провери парника и резервоара за вода. Мисълта, че те ще се нахвърлят на резервоара, а стъклата на парника ще изпочупят с камъни, беше заседнала в ума му. Тогава щеше да се наложи и тях да заменя.

За щастие все още бяха непокътнати, цели.

Той се върна в къщата за чук и пирони. Докато отваряше входната врата, хвърли бегъл поглед на привидението, отразило се в напуканото петнясало огледало, което сам бе приковал на вратата в антрето няколко месеца преди това. Още два-три дена най-много и нащърбените парчета сами щяха да паднат. „Да падат…“ — рече си. Това щеше да е последното огледало, което окачваше. Ползата от него бе никаква. Може би на негово място трябваше да окачи плитка чесън… Точно така, сплитовете чесън винаги действаха…

С бавни крачки той прекоси смълчаната дневна и сви наляво в малкото коридорче, което го отведе до спалнята.

Преди време същата тази стая бе обзаведена с вкус и желание — но това бе някакво друго време, отдалечено и безвъзвратно отминало. Сега стаята бе станала просто още едно използваемо промещение. Леглото и бюрото на Невил заемаха толкова малко място, че спалнята се бе превърнала в своего рода ателие. Цялото пространство край една от стените бе заето от огромен тезгях, към който бяха прикрепени тежък лентов трион, дървен струг и шмиргел. Другите инструменти, които използваше, ако от време на време му влизаха в употреба, Невил бе окачил на стената върху набързо скован рафт.

Грабна чука, измъкна няколко пирона от стара, прогнила каса и излезе да закове счупената дъска на прозореца.

Когато свърши, за миг той застина неподвижен пред къщата. Очите му засноваха по Симарън стрийт и се взряха в злокобния хоризонт. Улицата тънеше в глухо мълчание. Край дома му зловещо стърчаха порутените овъглени останки на съседските къщи, които сам беше опожарил, за да им попречи да се прехвърлят от техния върху неговия покрив…

Въздъхна, пое глътка въздух и се прибра.

Захвърли чука върху дивана в дневната, запали нова цигара, вдъхна дълбоко хладния дим. Отвори бутилката, сипа си в една чаша, отпи глътка. Едва по-късно се реши да отиде в кухнята и пооправи поне малко царящата там бъркотия. Знаеше, че бе крайно време да изгори картонените чинии, да избърше основно напластилата се по мебелите прах, да почисти умивалника, тоалетната, банята, ваната, да смени чаршафите в леглото…, но нямаше смелост. Може би защото бе мъж, защото бе сам, а и всичките тези неща вече нямаха никакво значение за него…

 

Беше почти обяд.

Невил бе седнал в парника и пълнеше панера с чесън. В началото от миризмата му усещаше пристъпи на повдигане, но сега, когато тя се беше просмукала във всички кътчета на къщата, във всяка една фибра и тъкан на дрехите си, както си мислеше, дори в плътта му, той не й обръщаше вече внимание. Когато насипа достатъчно скилидки, Невил се върна в кухнята. Засуети се малко, после се реши — изтръска съдържанието на панера върху плота на мивката.

Завъртя електрическия ключ. Светлината се поколеба, после на талази обля стаята. Робърт Невил мрачно въздъхна — отново нещо не беше наред, за сетен път нещо куцаше в цялата работа… Май пак щеше да се наложи да задълбава в оня противен наръчник и пак да проверява електрическата инсталация, сигурно пак щеше да е необходимо да сменя генераторния агретат…

Мърморейки недоволно, той придърпа един стол край мивката, взе нож и приседна. Една по една започна да нарязва луковиците чесън на две. Лютивата им силна миризма изпълни цялата стая. Когато стана непоносима и когато парливи сълзи набраздиха в тънки вадички бузите му, Невил включи климатика. Така като че ли бе по-добре. После взе шиша за лед и захвана да пробива всяка отрязана половинка, след което да ги нанизва всичките на тънки телени жици. Когато направи двайсет и пет подобни наниза, спря. Отпусна ръце. В първите дни окачваше нанизите чесън по прозорците. Това обаче не ги смущаваше, не им пречеше да хвърлят камъни отдалече и да чупят стъклата. В крайна сметка той се беше самозазидал: бе заковал прозорците с дъски. По-добре да превърне къщата в тъмна и зловеща гробница, отколкото да гледа как стъклата летят в отломъци из стаите редом с бомбардиращите го камъни… А след като инсталира и климатиците, бе станало по-поносимо. Всъщност, човек свиква с всичко, когато му се налага.

Щом наниза най-сетне и усука на плитки всички скилидки чесън, той излезе навън. Провеси нанизите по прозорците като надиплени броеници, смъкна старите, които вече бяха загубили острата си миризма. Два пъти седмично му се налагаше да повтаря тази операция. Е, докато измислеше нещо по-добро, това щеше да е неговият преден крепостен вал…

 

 

Следобедът премина в изработката на колове. Използваше най-често дебели дървени клинове, които нарязваше на парчета от по трийсет сантиметра дължина, преди да ги подкастри в единия ъгъл, да наточи добре острието, докато стане остро като на меч.

Работата бе монотонна и изморителна. Горещите дървесни стърготини се лепяха по кожата, проникваха в дробовете му, стържеха в гърлото, давеха го, караха го да кашля. И колкото повече се блъскаше, толкова повече му се струваше, че никога няма да свърши. Уж беше наострил невероятно много колове, а те никога не стигаха, все липсваха… Преди няколко дена бе забелязал, че и дървеният материал намаляваше…

Естествено, всичките тия неща го потискаха. Щеше му се да измисли, да използва други прийоми и методи за борба срещу тях, но те никога не го оставяха на спокойствие, не му позволяваха да си отдъхне и поразмисли… Докато работеше, обикновено слушаше плочи на грамофона: Третата, Седмата и Деветата симфонии на Бетовен. Поне това му доставяше истинско удоволствие. Беше щастлив, че навремето майка му бе възпитала у него любов към музиката. Сега, когато бе на трийсет и шест и сам, музиката му помагаше да превъзмогне ужасната празнота на часовете и дните.

След четири вече не можеше да устои на желанието да поглежда от време на време към стенния часовник. Работеше мълчаливо, стиснал устни и неизменната цигара, виснала в единия ъгъл. Четири и четвърт. Четири и половина. Пет без четвърт…

Светлината на късния мрачен следобед бързо помръкваше.

Още един час и те щяха да се появят, отново и отново. Щяха да изникнат като че от небитието пред къщата… Отвратителни копелета…

Веднага щом нощното тъмнило на талази се спуснеше…

 

 

 

Беше застанал пред отворения огромен хладилник, чудейки се какво да си приготви за вечеря. Уморените му очи лениво се местеха от късовете нарязано месо към замразените зеленчуци, от самуните хляб към пастетите и кремовете. Реши най-сетне да си направи агнешки котлети с боб, измъкна кутийка портокалов шербет, бутна вратата на хладилника с лакет. После отиде до струпаните чак до тавана камари с консерви, взе още една кутия с доматен сок и напусна кухнята, която преди време бе владение на Кати, а за него само място, където да си напълни стомаха.

Остави чинията на масата в кухнята, за сетен път погледна стенния часовник. Шест без двадесет. Мигът наближаваше…

Наля малко вода в една тенджера, постави я на котлона. Докато приготвяше агнешките котлети, водата кипна. Изсипа вътре замразения боб от консервата, а после внезапно го осени мисълта, че повредата в генераторния агрегат може би е била причинена от електрическата печка.

Отряза две дебели филии, наля си чаша доматен сок. Седна край масата, отново стрелна с поглед стенния часовник. Копелетата скоро щяха да се появят.

Когато изпи доматения сок, отиде до входната врата. Открехна я внимателно, направи няколко крачки навън. Високо над него небето тъмнееше, дневната светлина изтляваше. Първите сенки на нощта злокобно го заобгръщаха. С настъпването на вечерта бе станало по-хладно. Невил обходи с поглед Симарън стрийт. Студен полъх разроши косите му. Най-отвратителното в цялата работа бе, че в подобно схлупено, кучешко време не можеше да се разбере кога те щяха да се появят…

В края на краищата, тяхното присъствие бе за предпочитане пред ужасните пясъчни бури!

Той се извъртя на пети, върна се обратно в къщата, затвори и заключи вратата, намести тежкото стоманено резе. Влезе в кухнята, спря електрическата печка, извади котлетите от фурната. И тъкмо когато се готвеше да приседне край масата, най-неочаквано застина. Шест и двадесет и пет, това бе техният час днес…

Отвън Бен Кортман го викаше:

— Невил, излез, Невил!

Робърт Невил се отпусна с въздишка до масата и се зае с вечерята.

 

 

Беше в дневната, опитваше се нещо да прочете. Беше си налял уиски с вода, държеше чашата в ръка. Грамофонът кънтеше, увеличен почти до краен предел.

Въпреки това продължаваше да ги чува отвън. Сякаш бяха неведома сила, той долавяше техния шепот, тътренето на краката им в мрака нагоре-надолу, чуваше техните викове, караниците помежду им. От време на време тежък камък блъсваше засрашително, запратен по кепенците на прозорците, които пропукваха, но не поддаваха. Понякога се извиваше протяжният вой на куче. Те отново се бяха върнали, бяха дошли, а целта им бе същата…

За миг Робърт Невил затвори очи, стисна устни, запали поредна цигара. Ако имаше достатъчно свободно време, щеше да изолира къщата от всякакви шумове. Така навярно животът щеше да е по-поносим, след като нямаше да ги чува. Цели пет месеца бяха изминали и през цялото това време той беше нащрек… Впрочем, вече не ги и поглеждаше. Жените обаче бяха забелязали промяната в поведението му и с неприлични жестове, с изкусителни омайни гласове се бяха помъчили да го изкарат навън. Не, той предпочиташе да не присъства повече на всичкото това…

Остави книгата — ръководство по психология, — и под звуците на разливащата се от грамофона мелодия защура невиждащ поглед по излинелия килим. Опасенията и мислите му витаеха около странни неща. Замисли се, например, дали не би могъл да натъпче памук в ушите си, за да не ги чува, но по такъв начин щеше отведнъж да отреже и трелите на музиката. После, имаше и нещо друго, не искаше да се оставя те да го водят, да му налагат какво точно да прави, не искаше безропотно да им се подчинява… Отново стисна очи. „Най-лошото е с жените!“ — заключи… Безсрамните им жестове и заемани пози, предизвикващи го и надяващи се той да ги забележи в тъмното и да се реши да излезе най-сетне…

Мисълта за това бе завладяла изцяло съзнанието му.

Мразовити тръпки пролазиха по гърба му. Всяка вечер се повтаряше едно и също. Четеше, слушаше музика, после най-неочаквано потъваше в мечтания как да изолира от шума къщата, как да се предпази от пагубното влияние на жените. И как въобще да се отърве от обсебващата го все повече мисъл за тях. Демонични пламъци се подпалиха в най-потайните кътчета на душата му. Всичките тези неща му бяха познати — дразнеше го най-вече неспособността му да се овладее. Мисълта за това го разяждаше, влудяваше го дотолкова, че в един момент той повече не можеше да се сдържи на едно място, болката се разразяваше. Тогава започваше да снове с тежки крачки и стиснати юмруци из стаята като мечка в клетка. Приискваше му се нещо да хапне, да си пусне някой филм или да се напие до самозабрава, да увеличи още повече звука на грамофона…, да направи каквото и да е, щом като нещата бяха решили да тръгнат на зле.

Усети как мускулите в стомаха му се свиха болезнено. Отново взе книгата, опита се да поднови четенето, засрича мъчително всяка една думичка. След малко книгата пак се изплъзна. Не, никакъв роман не бе в състояние да потуши онзи огън, който бушуваше у него. Посланието на вековете бе неспособно да назове нямата болка, изгаряща плътта му. И това го караше да беснее, довеждаше го почти до ръба на нервната криза. Защото беше проказа, защото унизяваше човешкото му достойнство. Разбира се мъчещото го желание, обсебило го изцяло, бе съвсем естествено. Той обаче нямаше изход. Те го бяха обрекли на самота и трябваше да свиква с нея.

„Имаш все още разсъдък, нали? — окуражаваше се понякога. — Използвай го тогава, измисли нещо!“

Той увеличи докрай грамофона, насили се да прочете цяла една страница без прекъсване, но не можа. Не успя да продължи дори и един ред.

Защо те не го оставяха на мира, защо не му даваха нито миг покой? Нима те всички си мислеха, че ще могат да го измамят? Означаваше ли това, че всички те бяха толкова глупави? И защо всяка нощ те продължаваха да прииждат, да се връщат отново и отново пред дома му? Цели пет месеца бяха изминали… Нима те не можеха да се откажат, нима не можеха да опитат някъде другаде?

Стана. Отиде да си налее още една чаша уиски. На връщане, тъкмо докато присядаше, чу как тежките камъни като внезапна градушка изтрополиха по покрива, после се изтърколиха зад къщата. Шумът от падането бе заглушен от гласа на Бен Кортман, който продължаваше неистово да крещи:

— Невил, излез, Невил!

„Някой ден ще го пипна това копеле! — закани се той, отпивайки глътка от парливия алкохол. — Ще му набуча кол в гърдите, специално за него ще го приготвя — от най-дебелия ясен, по-дълъг от другите и с панделка!… Мръсникът му с мръсник…“

Утре… Да, утре щеше да изолира къщата. Стисна юмруци, ставите на ръцете му побеляха, изпукаха. Не, не трябваше да мисли повече за тия жени…

Всъщност, ако не ги чуваше, дали наистина щеше да престане да мисли за тях? Утре, утре щеше да…

Звуците на „Чумавата година“ на Роджър Лей изпълниха стаята.

В пристъп на ярост той скочи като обезумял, изтръгна плочата от грамофона и я начупи в коляното. Отдавна изпитваше неистовото желание да го направи. С вдървени крака се повлече към кухнята, изхвърли натрошените парчета в коша. После задълго остана там, неподвижен в гранивия мрак, със затворени очи и стиснати зъби, запушил ушите си с ръце.

— Оставете ме на мира!… — изкрещя. — Оставете ме най-сетне на мира!

Ала нищо не можеше да направи. Нощем те бяха по-силните.

Дори не си заслужаваше и да опитва — нощта бе тяхното царство… Единственото, което му оставаше, което зависеше от него самия, бе да си легне, да затъкне с восък ушите си и да зачака процеждането на първите проблясъци на зората иззад затъмнените прозорци. Както правеше всяка нощ…

Бързо, насилвайки се да прочисти съзнанието си от каквото и да било, той се шмугна в спалнята. Съблече се, нахлузи долнището на пижамата, хлътна в банята. Никога не обличаше горнището — беше му навик, останал от войната в Панама. Надигна се, огледа изпъчените си гърди в огледалото и татуираното разпятие, което ги красеше — спомен от едно безпаметно напиване в панамската столица. А може би тъкмо нему дължеше живота си? Зачетка зъбите с усърдие. Да, полагаше изключителни грижи за зъбите, защото сега вече сам си бе зъболекар. Можеше да пренебрегва много други неща, но не и здравето си. В действителност и него беше занемарил — пиеше прекалено.

След като угаси навсякъде, той се върна в спалнята. Леглото беше посипано с дървесни стърготини. Изтръсквайки завивката си каза, че трябва в най-скоро време и без да отлага да направи някакъв заслон между тезгяха и кревата…

Легна, затъкна ушите си с восъчните топчета. Чак тогава най-сетне се възцари тишина. Угаси осветлението, започна да се върти. Фосфоресциращият циферблат на будилника показваше едва десет.

„Какво пък — помисли си, — така ще се събудя по-рано!“

И зачака съня.

Но тишината не му беше достатъчна. Той продължаваше да ги вижда отвън. Бяха същите, както винаги — онези, с мъртвешкобледите лица, които, притаени в мрака отвън, бродеха като хищници край дома му и търсеха неизтощимо някакъв начин да проникнат отвътре, да стигнат до него, да го докопат. Несъмнено, много от тях бяха приклекнали като свирепи вълци в засада, вторачили очи в къщата, дебнеха го, причакваха го с тракащи зъби. После се бяха появили и жените…

Пак ли те? Пак ли щеше да мисли за тях? Отново ли щяха да тровят съня му?

Той забоде лице в хладната възглавница и наум занарежда молитвите, които всяка нощ си повтаряше: „Господи, благословен да си, направи така, че зората по-скоро да дойде!“

 

По-късно засънува Вирджиния и вик наруши безпокойните му видения. Пръстите му трескаво се вкопчиха в чаршафите, сякаш бяха нокти на звяр.

* * *

Будилникът прозвъни в пет и половина.

Най-напред Робърт Невил запали цигара, всмукна и чак след това се надигна от кревата. Отиде във всекидневната, все още тънеща в полумрак, и погледна през шпионката на вратата.

На моравата пред къщата призрачните силуети приличаха на мълчаливи часовои. Докато ги наблюдаваше, някои от тях започнаха да се отдалечават и той ги чу как настървено и ядовито се караха.

Поредната нощ си отиваше.

Той се върна в спалнята, светна, облече дрехите си. Докато навличаше ризата, чу Бен Кортман за последен път да го призовава:

— Невил, излез, Невил!

И това бе всичко. Вече знаеше, сега те всички щяха да си отидат, по-слаби, отколкото предната привечер, когато бяха дошли. Освен ако не посегнеха на някого от своите. Да, те често го правеха. Сред тях нямаше никаква солидарност, единомислието им бе непознато. Водеше ги единствено инстинктът.

След като се облече, Невил приседна върху кревата и набързо нахвърля на един лист разпределението за деня:

Да потърся нов дървен струг у Сиърс.

Вода.

Дървен материал (?)

Както винаги…

Закуси надве-натри (чаша портокалов сок, препечени филийки и две чашки кафе), като в същото време се укори: трябваше да отделя повече внимание на храненето, както и на самата храна. Трябваше да е по-питателна… После си изми зъбите грижливо, с усърдие.

„Това поне е добър навик!“ — каза си, но по-скоро, за да се окуражи и да приповдигне самочувствието си.

Когато излезе, погледът му се втренчи в небето, което се бе прояснило. Почти нямаше облаци. Значи днес можеше спокойно да се отдалечи от къщата… Огледалото, което бе заковал на входната врата, бе паднало, както бе и предвидил. Щеше да се заеме с него по-късно.

Навън, проснато върху тротоара, лежеше някакво тяло, а до него още едно, наполовина скрито под трънаците на живия плет. И двете тела бяха на жени. Почти винаги бяха жени.

Той изкара камионетката от гаража, смъкна задната каната. Нахлузи дебели гумени ръкавици, след което се върна при труповете. Докато ги пренасяше в каросерията, си помисли, че на дневна светлина, макар и да бяха от онези жени, в момента у тях нямаше никакъв сексапил, нищо съблазнително. Във вените им навярно не течеше и капчица кръв — чисто и просто те бяха две мъртви, вмирисани риби.

После обходи моравата и събра всички нахвърляни камъни, натъпка ги в една платнена торба, нея също метна в каросерията на камионетката. Чак след това свали ръкавиците.

Върна се в къщата. Изми си ръцете и напъха в картонен плик приготвената от по-рано закуска, която щеше да вземе със себе си: два сандвича, сладкиши и термос с горещо кафе. Нямаше да му е излишно. После измъкна една раница и я напълни с приготвените от предния ден колове. В презрамките на панталона затъкна чука. Излезе, като внимателно заключи вратата зад себе си.

Тази сутрин нямаше да си пилее времето и да търси Бен Кортман. Имаше да свърши куп други неща. Сети се, че трябва да шумоизолира къщата, ала явно и това трябваше да почака, щеше да се заеме с тая работа някой друг ден. Някой ден, когато небето отново се схлупи.

Първото, което си беше записал в списъка, бе да отиде у Сиърс и да потърси нов дървен струг. Но най-напред трябваше да се отърве от телата, естествено…

Включи двигателя и подкара камионетката към Комптън булевард. Там сви надясно, продължи на изток сред смълчаните къщи и паркираните пред тях извехтели коли. Не се мяркаше никой. Всичко бе пусто и празно, голо мъртвило.

Погледът му се плъзна към индикатора за гориво. Резервоарът бе пълен до половината, но щеше да е благоразумно да се отбие в гаража на Уестърн авеню и да го напълни догоре… Реши и го направи. И понеже така или иначе бе на пустата бензиностанция, възползва се от случая да провери нивото на маслото, водата и налягането на гумите. Както обикновено, всичко беше наред.

За колата също полагаше изключителни грижи. Не можеше да поема риска за каквато и да е авария, вследствие на която да не успее да се прибере преди здрачаване…

Ако някой ден това му се случеше, можеше да е краят.

Пое отново из плетеницата криволичещи, пусти улици. Никъде не се виждаше жива душа. Но Робърт Невил знаеше къде да ги намери.

 

 

 

Огънят продължаваше да гори. Когато колата съвсем наближи, Робърт Невил нахлузи ръкавиците и противогаза. Тлъсти, черни къдели дим се извиваха нагоре от огромната яма, изкопана още през 1975 година.

Той спря и скочи от камионетката, бързайки да приключи с досадната, угнетяваща работа. Завлече единия труп до рова, избута го с крак вътре. Тялото се прекатури по склона, затъна в непривична поза върху надигналата се купчина тлеещи останки на дъното. Дишайки тежко, Невил се върна при камионетката. Дори и с противогаз имаше чувството, че се задушава… всеки път, когато идваше тук. Вторият труп се свлече по същия начин, подир него се изтърколи и торбата с камъни.

Колата пое по обратния път.

След като тлеещото бунище остана далече отзад, Невил смъкна ръкавиците и противогаза, запрати ги в дъното на кабината. Надвеси се през прозореца и пое с пълни гърди свежия въздух. Иззад седалката напипа манерката, която винаги беше до него. Отпи глътка уиски, запали цигара. Хладният дим изпълни дробовете му, успокои го.

Ходеше до ямата-крематориум всеки ден в продължение на седмици и всеки път му ставаше зле. Споменът за Кати, чиито тленни останки също бяха там някъде долу, го караше да губи разсъдък…

На отклонението за Ингълууд той спря пред една бакалия с намерението да вземе няколко бутилки минерална вода. Още с влизането в пустия магазин зловонният дъх на отдавнашна тлен, на разложени и изгнили храни го блъсна в ноздрите. Невил застина, провесил ръце покрай тялото, но въпреки всичко тръгна между затъналите в дебел слой прах рафтове, едва сдържайки погнусата си.

Намери касетките с минерална вода в дъното, край една врата, водеща към стълбището. След като пренесе всички бутилки в камионетката, той се върна при вратата, отвори я и се заизкачва по стъпалата. Може би собственикът на магазина беше на горния етаж; защо да не провери и евентуално веднага да премине към следващата точка в програмата си?

Имаше двама от тях. Просната на един диван, в дневната лежеше жена на около трийсет години в широка домашна роба. Гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Очите й бяха затворени.

Ръцете на Невил за миг замръзнаха неподвижни, преди да стиснат здраво чука и кола. Винаги, винаги му беше трудно, когато те бяха живи — особено с жените…

Спящата нададе кратко, мъчително и дрезгаво хъркане, краката й бавно и сънливо проритаха. Отправяйки се към съседната стая, Невил долови шум зад гърба си, подобен на пусната течаща вода. Не се обърна, знаеше вече какво е.

„Какво друго мога да направя?“ — запита се.

За момент спря пред прага на спалнята. С пресъхнало гърло и свито сърце загледа креватчето край прозореца. Дишането му стана трескаво и прекъслечно. Приближи, наведе се над заспалото момиченце.

„Защо всичките трябва да ми напомнят за Кати?“ — изникна в съзнанието му, докато с треперлива ръка вадеше поредния кол.

 

 

 

Завивайки към магазина на Сиърс, Невил се опитваше да направи равносметка на всичко дотук, както и да намери отговор на един друг въпрос, който отдавна го мъчеше: защо единствено дървените колове даваха така желания ефект? Каквото и да бе, въпросът го накара да се усмихне: вече цели пет месеца мъчеше съзнанието му и влачеше след себе си още един — как, по дяволите, да успява винаги да ги засегне точно в сърцето? Защото именно по този начин трябваше да ги убива. Доктор Буш го бе заявил съвсем категорично. Така или иначе, Невил плуваше в море от съмнения и догадки, нямаше си никакво понятие от анатомия…

Свъси вежди. От толкова време се занимаваше с тази отвратителна, гнусна работа, без досега да е успял да намери отговор на подобни угнетяващи го въпроси. А трябваше спокойно да седне и да обмисли нещата, да огледа отвсякъде проблемите, преди да се опита да ги реши… Трябваше да действа методично, научно…

„Впрочем, не би могло да бъде и иначе! — хрумна му. — Това е точно почеркът на стария Фриц! Явно добре ме е възпитал…“

Старият Фриц беше баща му. Невил не се разтапяше от прекомерна синовна обич към баща си и ненавиждаше всичко, свързано с неговото логическо мислене. Чак до последния си ден старецът беше оспорвал съществуването на вампирите…

Невил бързо се ориентира в магазина на Сиърс. Намери дървения струг и го натовари в камионетката, после се зае да оглежда сградата.

В мрачната влага на мазето откри още петима от тях. Бяха се скрили в най-тъмните ъгли. Намери и още един, който пък се беше напъхал в огромен, развален хладилник. Невил за малко не избухна в луд смях: мястото му се стори твърде странно за укритие — готов, емайлиран ковчег. Направи каквото се очакваше да направи. Малко по-късно се замисли над хипотезата, че всъщност той живееше в свят, в който повече нямаше да има възможността да се смее на воля. Едва ли щяха да му се предоставят подобни случаи: чувствството за хумор тук просто отсъстваше.

Към два следобяд изгълта набързо сандвичите. Стори му се, че дори и те бяха пропити с миризмата на чесън. Нищо чудно! Сигурно беше така. Това пък за сетен път го накара да се запита по какъв начин чесънът упражняваше непривичното си въздействие върху тях? Ясно беше — миризмата му ги отблъскваше. Но защо? Всичко, свързано с тях, беше толкова странно: те се криеха през деня и излизаха единствено нощем, чесънът ги държеше на разстояние. Той трябваше да ги убива с дървени колове от ясен, а те като че ли изпитваха панически ужас при вида на разпятия и огледала… Да, тъкмо огледала. Според легендата, образът им не можеше да се отрази в огледало. Впрочем, той знаеше, че това не бе вярно, както не бе истина и твърдението, че те можеха да се превръщат в прилепи. Всичките тези брътвежи бяха злокобни поверия, безумни в светлината на логическото познание, които неговите лични наблюдения опровергаваха. Също толкова смешно бе и твърдението, че те притежаваха възможността да се превръщат във върколаци. Несъмнено, някъде може би наистина имаше вълци-вампири, беше ги виждал и чувал да вият в дълбоките нощи край дома му при пълнолуние… но те си бяха просто вълци… Нищо повече.

А може би, склещен от живия пръстен на ужаса, който го заобикаляше, само на него му се искаше да бъде така?

Невил тръсна глава.

„Помъчи се да мислиш за друго! — нареди си. — Все още не си приключил с всичко, още не си готов!“

Е, най-вероятно щеше да дойде денят, когато и тези проблеми щяха да намерят своето разрешение. Един по един щеше да ги отхвърля като остарели, никому непотребни вещи. Но сега все още бе прекалено рано. Той наистина още не беше готов. А и без това имаше достатъчно други грижи…

 

 

 

След като се нахрани, той започна да обикаля из къщите.

Използва всички приготвени колове.

Беше взел със себе си четиридесет и седем.

 

 

 

Силата на вампира се състои в това, че никой не вярва в неговото съществуване.

„Благодаря ви, все пак, доктор Ван Хелсинг[1]!“ — каза си Невил, затваряйки „Дракула“.

Беше седнал край библиотеката, заслушан във Втория концерт за пиано на Брамс, с неизменната чаша уиски в дясната ръка и цигара в устата.

Така-а-а, значи бе истина. Всъщност, книгата бе невероятна смесица от суеверията на цял един свят и прокобна литература, но поне едно-единствено изречение се бе оказало вярно — навремето никой не беше повярвал във вампирите, а как можеш да се бориш и да преодолееш нещо, в което не вярваш? Такова бе положението. Дълго вампирите бяха считани за средновековен, среднощен мит, за безплътни и безлики същества, способни единствено да вдъхновят някой творец на мрачни писания. Вампирите бяха минало, сюжет за популярни списания и филми на ужасите. Отживяло суеверие, което се предаваше през вековете…

Въпреки всичко, в основите на тази легенда беше залегнала истина, само че никой не бе имал възможността да се увери в това. Разбира се, бяха плъзнали съмнения дали този мит не почива на нещо действително, дали няма своите реални измерения и обща първопричина… Но да се осмелят да повярват в това! Никога! Защото_ това_ си беше чиста измислица, естествено, това не можеше да е вярно, нали? Само че преди още науката да се бе захванала с тълкуване на легендата, самата легенда бе оборила науката и всичко научно.

 

 

 

За съжаление не можа да намери дървен материал, необходим за нови колове. Не провери генераторния агрегат. Не измете останките от счупеното огледало. Не вечеря. Нямаше апетит. Всъщност, в това не се криеше нищо обезпокоително, нито учудващо, нито пък му се случваше за пръв път. А и как, след всичкото, което бе вършил преди и след обяд, да седне с леко сърце край масата и да вечеря? Не можеше да го направи дори и след пет месеца подобен живот… Спомни си за единайсетте, не, дванайсетте дечица, които бе убил следобеда… Изпи уискито на две глътки. Примига с очи, стаята се олюля под краката му.

„Напил си се, старче! Става ти черно пред очите!“

Е, добре… И какво от това? Нямаше ли основателни причини да се напие?

Захвърли книгата в другия край на стаята.

„Лека нощ, Ван Хелсинг, Мина, Джонатан, Графе[2]… Лека нощ, илюзорни създания, изплували от легендата. Лека нощ, скверни творения, плод на измислици по зададена тема…“

Ироничният му смях замря в гърлото. Отвън Бен Кортман го викаше.

„Идвам, Бен, идвам! — изрече си. — Нека само си облека смокинга…“

В края на краищата, защо пък не? Защо да не излезе? Това бе най-сигурният начин веднъж завинаги да приключи с тях… преди мракът да обгърне живота му…

Достатъчно беше да стане един от техните, от Неживите! Простотата на подобен развой на нещата го порази. Да, в действителност защо пък не? Защо да страда толкова, когато бе достатъчно само да отвори вратата и да направи няколко крачки навън…, за да потъне в неизмерим покой? Беше му трудно да си отговори. Вярно е, съществуваше някаква минимална възможност някъде другаде да има и други като него, които също по подобен нему начин да се опитват да оцелеят с надеждата да намерят някой ден свои подобни, хора от своята раса. Но как да ги открие, при положение че отстояха, да речем, на повече от един ден път от дома му?

Наля си друга чаша уиски.

Окачвайки плитките чесън по прозорците, защитавайки парника, изгаряйки техните трупове, избивайки ги един по един, той бавно намаляваше техния брой. Но защо трябваше да се заблуждава? Досега никога не бе срещал себеподобен, никога не бе виждал нормален човек…

Отпусна се тежко върху един стол.

„Значи така — замисли се, — ето ме тук, седнал на стола като последния малоумник, заобиколен от армия кръвопийци, чието единствено желание е да се заситят с хемоглобина ми… Добре-е-е, ами тогава, наздраве, момчета, отдавам ви се, аз черпя!“

Гримаса разкриви линиите и извивките на лицето му.

„Копелета! Кучи синове, ще ви избия един по един, преди да капитулирам!“

Ръката му стисна чашата и я счупи. С обезумял поглед той загледа пръсналите се стъкълца по килима и парчето, врязало се в дланта му, където кръвта се размесваше с уискито в странен коктейл. Ето, така щеше да ги привлече, с разранената си ръка!… Малко остана да отвори вратата и да им размаха кървясалата си длан, но само за да чуе настървения им жалостив вой. После го смразиха ледени тръпки и той затвори очи.

„Не затъвай в глупости, старче! — каза си за утеха. — Иди и се почисти, бинтовай си ръката!“

Завлече се в банята, изми се и грижливо дезинфектира раната, направи превръзка. После се върна в дневната, пусна плоча на грамофона, запали нова цигара за успокоение.

„Какво ще правя, когато ми свършат пироните за ковчези?“ — запита се, следейки с поглед кълбенцата дим, които се диплеха към тавана… Всъщност, почти нямаше вероятност да се стигне дотам. Стотици кутии с пирони имаше в шкафа на Кати… Не! В долапа на кухнята. Трябваше да внимава, да не произнася някои имена… Да не се сеща за името на Кати.

Някога това бе стаята на Кати!…

Бе пуснал на грамофона „Горестна възраст“, на Ленард Бърнстейн. Горестна възраст… Ленард… Скъпи ми, Лени, изпитвал ли си какво е това горест? Ще ми се да ти представя Бен Кортман… Как ще си подхождате само: Лени и Бени…

„Уважаеми, композиторе, представям ви един разложител…“

Прекрасна история, няма що!…Или пък тази:

„Мамо, мамо, като порасна искам да стана вампир като татко!“

„Разбира се, скъпичко, обещавам ти!“

Чашата му отново бе празна. Напълни я с лявата ръка, дясната го болеше. Да върви по дяволите трезвеността! Да вървят по дяволите и трезвите, разумни мисли!

Стаята постепенно се завърташе край него, подобно на жироскоп[3]. Усещането бе странно. Той отново загледа с празен поглед чашата, грамофона. Отвън те бродеха, шептяха помежду си, отвън те го очакваха. „Горките вампири! — изтръгна се от устата му. — Горкичките ми чудовища, как може да сте толкова клети, окаяни, толкова зажаднели за кръв?…“

После лениво и назидателно надигна пръст.

„Приятели мои, ако тази вечер аз скланям да съм с вас, то е защото искам да обсъдим проблема за вампирите… Разбира се, ще ми кажете, че вампирите са просто едно малцинство, ако предположим, че съществуват. Добре, съгласен съм с вас, те съществуват и не са, така да се каже, малцинство… За да съм кратък и ясен, ще ви нахвърлям моята теза с няколко думи: както всяко едно малцинство, така и вампирите страдат от предразсъдъци. Знаете какво означава това — мразят ги, защото се страхуват от тях. Ето защо…“

Той пресуши чашата.

„…ми се ще да изложим накратко въпроса: в определен момент от историята, в най-тъмните и мракобесни години на Средновековието силата на вампира е била неописуема. Навсякъде той е всявал панически ужас. Затова и са го анатемосали. Само че обществото мрази безпричинно вампира! Неговите престъпления по-големи ли са от тези на родителите, които убиват още в зародиш личността у своите деца? Вампирът изправя косите ти и кара сърцето ти да забие до пръсване. Но това по-чудовищно, по-ужасяващо ли е от бащата, който най-напред превръща живота на своето дете в истерия, а после го прави политик? Или да вземем индустриалеца, изградил благополучието си с парите, натрупани от продажбата на оръжие и бомби на военните? Ами производителите на алкохол?…( Извинете ме, дами и господа-вампири, в момента хуля проказата, разяждаща моята душа…) И в крайна сметка, има ли по-чудовищно престъпление от онова на директора на вестник, засищащ жаждата на своите читатели с мръсотии и най-отвратителни престъпления? Така че, мили мои, останете насаме със собствената си съвест и разсъдете по възможно най-трезвия начин: дали наистина поведението на вампира е дотолкова осъдително? Всичко, което той прави, е да смуче кръв, да се засища с кръв. Защо тогава се е появил този несправедлив предразсъдък към него? Защо той да не може да живее там, където най му харесва? Защо е принуден постоянно да се укрива? Защо и ние постоянно искаме да го унищожим? Превърнали сме клетото и невинно създание в преследвано животно. Отнели сме му правото на живот, възможността да се образова… Та той дори не може и да гласува. А после се учудваме, че е принуден да води нощно съществувание, извън рамките на позволеното от закона…“

Робърт Невил горчиво се засмя.

„Да-а-а… — измънка несвързано, — да… Но би ли ви се понравило, ако сестра ви се омъжи за…“

Изхълца.

„Е, тука, приятели, вече не мога, предавам се…“ — смутолеви в заключение.

Музиката затихна, игличката продължи да стърже глухо по плочата. Невил седеше, главата му клюмаше, леко се бе разтреперал. Това бе неудобството от прекомерното пиене — не можеше да се наслади на очарованието от пиянството. Порочен, затворен кръг: човек хлътва, пропада, поболява се, преди още да е достигнал блажения покой. Стаята почти беше престанала да се върти и външните шумове отново грубо го пронизаха в мозъка:

— Невил, излез, Невил!

Задави го жлъчна погнуса, запречи се в гърлото му. Той задиша тежко, мъчително. Да излезе… Навън бяха жените с разкопчани дрехи, с плът, предлагаща сластни милувки; аленочервените им чувствени устни бяха зажаднели за… бяха зажаднели за кръвта му!

Опита да се надигне, напрегна се да извърви няколко крачки. „Какво да правя сега? Да започвам всичко отначало? Да чета, да се напивам като скот, да шумоизолирам къщата?…“

Откъде, по дяволите, се бяха взели тези безсрамни, ужасни и гнусни жени, зажаднели да изсмучат кръвта му? Защо му предлагаха своите разголени тела, защо така настойчиво го приласкаваха в обятията на горещата си плът?… Не, в действителност плътта им не беше гореща… Защо? И на какво се надяваха? Какво всъщност очакваха те? Нима смятаха, че той ще излезе и ще им се отдаде?

Усети, че като автомат се надига. С почуда видя как се отправя към входната врата, как измъква тежкия стоманен лост от вратата, последната негова преграда, която го защитаваше.

„Идвам, красавици мои, идвам!“

Отвън те дочуха шума на преместващото се стоманено резе и дрезгав, одобрителен вой се надигна в нощния мрак.

Невил стисна юмруци и в пристъп на демоничен бяс ожесточено заудря стената. Спря едва когато ръцете му се обляха в кръв. Замръзна неподвижен, съвсем объркан, разстроен, с тракащи зъби.

След миг като че ли се опомни.

Отново залости резето, дотътри се до спалнята, където с тежък стон се свлече в кревата. Лявата му ръка се надигна леко, после вяло тупна върху ръба.

„Господи! — едва успя да се прокрадне в съзнанието му. — Колко време ще продължи всичко това? Колко време?…“

 

 

Будилникът не иззвъня, защото беше забравил да го навие. Когато се събуди, вече бе десет.

С въздишка на отвращение той приседна в кревата и веднага някакъв невидим чук го заблъска в слепоочията. „Отлично! — помисли си — Махмурлия съм. Точно това ми трябваше!“

Тътрузейки крака, се замъкна в банята и пъхна глава под студената струя. Чувстваше се като пребито псе. В огледалото го изгледа брадясалото му и пребледняло лице, което го караше да изглежда на четиридесет и пет.

Отиде да отвори входната врата и изруга при вида на поредния труп. Жената се бе проснала, както обикновено, на тротоара. После се зачуди защо ли бе необходимо да усложнява мигрената си с гняв, помъчи се да мисли за нещо друго. Небето бе приело металносиви окраски.

„Чудесно! — каза си утешително. — Още един ден ще изкарам в блиндираната бърлога за плъхове!“

Хлопна вратата и трясъкът отекна чак в дълбините на размътеното му съзнание. По циментовия под се посипаха последните парчета от огледалото.

Двете чаши черно кафе въобще не оправиха положението. През ума му пропълзя мисълта дали да не се напие отново. Опита, уискито му се стори с вкус на терпентин. Отвратен, той блъсна наполовина пълната чаша в стената на дневната.

Свлече се върху дивана. Да-а-а, тези мръсници наистина се оказваха по-силни …

Когато се посъвзе и му попремина, излезе навън да вдъхне глътка влажен въздух. Този път не направи оглед на къщата. Беше му опротивяла, както му бяха противни и съседските къщи, моравите пред тях, тротоарите и всичко, което по Симарън стрийт представляваше неговият задънен, единствен хоризонт. Бавно, лека-полека разумът му се завръщаше. В един момент изпита непреодолимото желание да се раздвижи, да отиде някъде… Независимо какво бе времето — схлупено или не, трябваше да отиде в града…

Затвори входната врата, отвори тази на гаража и изкара камионетката. Покатери се вътре. Не пожела да се бави да слиза и да затваря наново гаража.

„Бързо ще се върна — рече си. — Само ще понаобиколя и толкоз…“

Стисна здраво волана, запали двигателя, подкара камионетката и веднага натисна газта, отправяйки се към Комптън булевард. И той самият не можеше да каже къде точно отиваше. Взе завоя със шестдесет и тутакси превключи, закова на деветдесет, преди да стигне до следващото кръстовище. Колата подскачаше напред, а той продължаваше да натиска с крак педала, сякаш направляваше обезумял, запотен кон. Ръцете му се бяха срастнали с волана, лицето му бе като на каменна статуя, изсечено, непроницаемо. Със сто и петдесет километра в час се спусна по прашасалия, пуст булевард, отдавна обезлюден. Единствено ръмжащият мотор отекваше в надвисналото мълчание…

 

 

 

Тревата в гробището бе избуяла толкова нависоко, че той с мъка превиваше жилавите стръкове. Вятърът тихо въздишаше из дървесните клони, листата прошумоляваха загадъчно. Не се долавяше никакъв друг шум, освен пропукването на сухите листа и вейки под краката му и абсурдната песен на птиците.

„Навремето наивно си мислех, че пеят от радост, щастливи заради хармонията на света! — досети се Невил. — Ала явно съм се лъгал… Пеят, защото нямат капчица мозък в птичите си глави!“

Беше изминал почти десет километра с колата, преди да се запита накъде отива. Странно — тялото и съзнанието му като че ли се опитваха да го отклонят от истинската посока. Той знаеше само, че болестта го обземаше и че трябваше да се отдалечи от къщата. Но не си даваше сметка, че щеше да посети Вирджиния. Въпреки всичко, тъкмо към гробищата беше поел с бясна скорост.

От колко време не бе идвал тук? Навярно поне от месец. Сигурно трябваше да донесе и цветя, но едва пред гробищния портал осъзна каква е била крайната цел на бясното му каране. Старата болка го принуди да стисне зъби: защо и Кати не бе тук? Защо се бе подчинил така сляпо на онези идиоти, след като бяха оповестили още по-идиотските си заключения по време на епидемията? Бе сигурен, че щеше да го боли по-малко, ако знаеше, че и Кати почива тук в мир, до майка си…

Побиха го ледени тръпки, в стомаха му запъпли необясним ужас. Наближавайки гробницата, забеляза, че желязната врата е открехната.

— О, не! — успя да изстене. Затича се във високата, влажна трева. — Ако са идвали тук, ако само са я докоснали, кълна се, ще опожаря града до основи!

Разтвори широко вратата и очите му се впиха в мраморния цокъл, където в малка ниша беше положен запечатания ковчег. Беше си на мястото, непокътнат! Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на Невил.

Едва след това той забеляза мъжа, проснат в единия ъгъл на криптата. Тялото му се бе свило върху ледения под.

С яростно ръмжене Невил се нахвърли върху му. Сграбчи го за дрехите, извлече го до входа на гробницата и го захвърли навън сред избуялите бурени. Тялото се претърколи няколко пъти и застина по гръб, неподвижно, обърнало пепелявото си лице към небето.

Леко запъхтян от усилието, Невил се върна в гробницата. Затвори очи, постави ръце върху капака на ковчега.

— Тук съм — промълви тихо. — Върнах се… Спомни си за мен…

Изхвърли цветята, които беше донесъл предния път, събра няколкото листа от пода, навеяни вътре от вятъра. После приседна до ковчега, долепяйки чело в студения метал. Тишината благосклонно го обгърна в студените си обятия.

„Да можех и аз да умра сега… — помисли си, — да можех да умра тук спокойно, без страх, без вопъл и стон. Да можех да остана при нея, да бъда с нея… Да повярвам, че бих могъл да бъда с нея…“

Пръстите му бавно се свиха, главата клюмна върху гърдите му.

„Вирджиния, отведи ме с теб, пренеси ме в отвъдното, в твоите вечни покои! Стори тъй, че да се отзова с леко сърце на повика ти…“

Една сълза се отърколи върху безжизнената му ръка.

 

 

Нямаше никаква представа колко време беше прекарал в гробницата така. След дълго, много дълго болката му се уталожи, почувства се по-спокоен. Той се съвзе, въздъхна тежко и едва тогава се изправи.

„Да, така е — мислеше. — Все още съм жив… За съжаление… Сърцето ми бие, кръвта ми тече във вените, мускулите се свиват… Всичко е напълно безсмислено и безцелно, но е така…“

Той излезе от гробницата, като затвори тихо вратата след себе си, сякаш се страхуваше да не наруши спокойния сън на Вирджиния.

 

 

 

Беше забравил за трупа отвън и за малко не се препъна в него. Замръзна вцепенен на място. Нещо бе станало с трупа. Какво се бе случило? Мъжът беше мъртъв, в това не можеше да има никакво съмнение. Но каква беше причината за неговата смърт? Разложението бе настъпило толкова бързо и бе така пълно, че вече на вид и по миризма той сякаш имаше пред себе си труп на няколко дена! Превъзбудена, мисълта на Невил работеше трескаво.

Нещо беше убило вампира, нещо невероятно ефикасно. Сърцето не беше засегнато, наоколо нямаше провесени плитки чесън… и въпреки това…

Ами да, разбира се: дневната светлина!

Невил се укори, че не се бе сетил по-рано. Вече от пет месеца знаеше с какво усърдие те се криеха през деня, но никога досега не се беше опитвал да свърже двата факта! Беше толкова просто и толкова глупаво от негова страна!…

Слънчевите лъчи! Инфрачервените и ултравиолетовите. Трябваше да е това. Но защо? И защо той самият не знаеше нищичко за въздействието на слънчевата светлина върху човешкия организъм? Друго: този човек тук беше възкръснал, беше се върнал от преизподнята, беше истински вампир… Слънцето щеше ли да подейства по същия начин и върху другите, онези живите, които просто бяха заразени?

За първи път от месеци насам той изпита някакво подобие на трепетна възбуда. Затича се към камионетката. Затръшвайки вратата, се запита дали не трябваше да вземе трупа на мъжа със себе си и да го изхвърли някъде другаде. Ако го оставеше тук, нямаше ли той да привлече и останалите нему подобни, нямаше ли после те да се престрашат и да осквернят гробницата? Не — те във всички случаи нямаше да приближат до ковчега, който Невил грижливо беше опасал със сплитове чесън… Силният мирис на чесновия цвят се стелеше във влажната тъма.

На всичкото отгоре кръвта на мъжа беше изстинала, мъртва… И тук друга мисъл си проправи път в съзнанието му: слънчевите лъчи влияеха върху тяхната кръв!

Възможно ли беше тогава всичко да е свързано с кръвта? Чесънът, кръстовете и разпятията, огледалото, коловете, дневната светлина, земята, в която някои от тях се заравяха да преспиват…

Той не можеше да направи връзката… И все пак…

Налагаше се на всяка цена да се впусне в методично разследване. Животът винаги бе имал своите тайнства, но може би ключът за разрешаването на тази мистерия се криеше тъкмо в това? Понякога, в потока на своите разсъждения той се бе отклонявал в подобни насоки, но впоследствие постепенно се бе оставял на течението да го отнесе. Явно трябваше съвсем сериозно да се замисли по въпроса.

Колата потегли. Когато навлезе в градските покрайнини, Невил спря пред най-близкия жилищен блок. Първата врата, върху която налетя, беше заключена. Успя да проникне в съседната сграда, изкачи стъпалата и като фурия нахлу в някакъв тъмен апартаменнт.

Намери жената изпружена на един креват в спалнята. Без колебание изтръгна завивките, повлече я за китките. Когато тялото й се блъсна в пода, тя нададе глухо ръмжене. Без да спира и без да се впечатлява, той бързо я издърпа в дневната. В стаята жената като че ли се окопити, разшава се. Ръцете й се вкопчиха в китките на Невил, тялото й едва доловимо се разтресе, сякаш бе пролазено от електрически ток. Очите й продължаваха да са затворени, но видимо тя се задъхваше, правеше някакви отчаяни, жалки опити да се откопчи от менгемето на дланите му. Невил я пусна, сграбчи я за косите. Обикновено не можеше да се пребори с колебанието, което винаги го обземаше при мисълта, че тези същества, като се изключи непонятната им чудовищна външност, бяха подобни нему. Но сега нуждата да узнае го изгаряше отвътре, пронизваше го като кинжал и той беше безчувствен към всичко останало.

Въпреки това не можа да сдържи тръпката на отвращение, когато жената ужасяващо заскимтя, след като я изхвърли на тротоара… Остана там просната, безпомощна, ръцете й конвулсивно се свиваха и разтваряха, устните й се смалиха, потънаха в плътта, докато най-сетне от тях не остана само една едва забележима безформена червеникава ивица.

Робърт Невил впи поглед в лицето на мъртвата. Наблюдаваше я настойчиво и с любопитство, хапейки собствените си устни. „Разбира се — казваше си, — тя страда, мъчи се в предсмъртна агония… Но тя е от техните и с удоволствие щеше да ме убие, ако беше й се отдал сгодния случай… Така трябва да се гледа на тези неща!…“

Все пак зъбите му затракаха, докато я наблюдаваше как умира.

След няколко минути тя престана да шава, ръцете й се разтвориха, сякаш разцъфнаха като измършавели, побледнели лилии върху цимента. Тялото й се бе сгърчило, вътрешностите й като че ли бяха изсмукани от невидима сила. Невил се надвеси над нея, долепи ухо до гърдите й. Сърцето не туптеше, в спаружените останки не се долавяха никакви признаци на живот. Плътта бе започнала да се вкочанява.

Той се надигна. Тънка усмивчица се изписа на устните му. Значи беше истина… Край на коловете, повече нямаше да са му необходими… След всичкото това време, най-сетне беше намерил по-добър начин да ги убива…

После го загложди съмнение — как да се увери преди здрачаване дали жената действително бе мъртва? Тя нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето й биеше… Дали пък…

Мисълта го изпълни с нова неподозирана ярост: защо всеки един въпрос влечеше след себе си нов? Във всеки случай, той не можеше да остане тук и да дебне до залез…

Върна се при камионетката, която беше паркирал край една бакалия, и се възползва от възможността — влезе в магазинчето за кутия доматен сок. Докато отпиваше, отговорът вече се беше оформил в съзнанието му: щеше да е напълно достатъчно да вземе със себе си тялото, за да се увери!

Запали мотора, погледна часовника, който беше оставил на таблото: три следобед. Разполагаше с достатъчно време да се върне за трупа, да го вземе и да се прибере обратно, преди те да се появят.

Около половин час му бе необходим, докато намери къщата и тялото на жената, докато нахлузи ръкавиците и натовари трупа в каросерията, стараейки се да не гледа лицето й. След като приключи, той внимателно вдигна задната каната на камионетката, свали ръкавиците, седна зад волана. Машинално погледна отново часовника. Три следобед. Разполагаше с предостатъчно часове…

И най-неочаквано ужасът се всели в душата му. Ледени струйки на вадички затекоха по гърба му. Сърцето бясно заподскача в гърдите му. Той залепи ухо о часовника.

Беше спрял.

 

 

Ръцете му се разтрепераха като на епилептик, когато с трескави пръсти опита да превърти ключа в контакта и натисне съединителя…

Каква лудост! Най-малко за един час беше стигнал до гробището. Но не можеше да определи колко време беше останал там… След това се бе върнал в града, беше търсил тази жена, беше присъствал на агонията й, после бе ходил до бакалията и отново се бе върнал, за да вземе трупа. Колко часът можеше да е в действителност?

Кръвта в жилите му се смрази. Представи си как те го дебнеха освирепели, насъбрали се около къщата… Дали не беше оставил отворена вратата на гаража? Господи? Горивото, уредите му, генераторният агрегат

С ядно ръмжене натисна педала до дупка. Камионетката уплашено подскочи напред. Стрелката на километража се плъзна на сто и десет. Какво щеше да стане, ако те го причакваха? Как щеше да се прибере у дома?

Опита се да запази спокойствие, да се овладее. Не трябваше да се предава точно сега.

„Ще успея!“ — помисли си. Но не виждаше по какъв начин.

Как можа да забрави ненавит часовника? Направо му идваше да се убие!

„Няма никакъв смисъл да си блъскаш главата… — започна пак да се убеждава. — Те ще го сторят на драго сърце вместо тебе!“

После осъзна, че бе премалял от глад. От предната привечер едва бе успял да похапне.

Смълчаните улици прелитаха покрай него и от време на време той хвърляше уплашени погледи наляво-надясно. Искаше да се убеди, че все още ги няма, че не са наизлезли по входовете на къщите. Струваше му се, че тъмнината го обгръща в своите черни плащове с шеметна бързина. Как беше възможно? Или всичко бе плод на обезумялото му въображение?

Не, не можеше да бъде толкова късно

 

Когато сви на ъгъла между Уестърн авеню и Комптън булевард, видя мъжа да изскача тичешком от една къща и да се втурва право срещу него с див крясък. При вида му и докато го подминаваше, нажежени шишове го прободоха в сърцето, ледени длани като клещи го стиснаха за гърлото.

Не можеше да кара по-бързо. Сърцето му още повече се сви при мисълта за спукана гума, за търкаляща се камионетка, за евентуалното му размазване във фасадата на някоя сграда…

Колкото и да не му се щеше, трябваше да намали, за да вземе завоя на Симарън стрийт. С крайчеца на окото съгледа някакъв друг мъж да се отскубва от източилата се сянка на крайпътната къща и да хуква подир колата. После, когато с безумно свистене на гумите успя да завие зад ъгъла, ужасът склещи сърцето му, а дъхът му спря.

Те всички се бяха събрали пред къщата. Очакваха го…

Поиска да изкрещи, вцепенен при вида им, ала викът се запъна безмълвен в гърлото му. Не, не и не! Той не можеше да умре просто така! Той не искаше да умира! Естествено, преследван от толкова време от дебнещия страх пред сили, които нито би могъл да разбере, нито да опише, той си бе мислил за смъртта, дори я беше желал… Но точно сега не искаше да умира. Не и по такъв нелеп начин!…

Видя ги как извърнаха към него восъчнобледите си лица, дочули рева на мотора. Други наизскачаха от гаража, който действително беше оставил отворен. Затичаха се към колата, изпълниха цялата улица. За част от секундата той си даде сметка, че в никакъв случай не трябваше да спира, нито дори да намалява. Вкопчи се във волана, натисна още по-силно педала и миг след това камионетката ги връхлетя, размазвайки трима от тях. Усети как каросерията се разтресе от удара. Пепелявите им, виещи лица заголиха едри зъби съвсем наблизо покрай прозорците. За миг го прониза усещането, че ще го захапят. Животинските им крясъци вледениха кръвта му.

В страничното огледалце видя, че уродливите същества го преследваха. Премалялото му съзнание набързо състави някакъв план: намали, докато стрелката на километража не падна до четиридесет и пет, после на трийсет. Пусна ги да спечелят малко преднина, да се доближат до него.

После изведнъж подскочи от ужас — досами колата неочаквано изникна бялото, като че намазано с пудра, подивяло лице на Бен Кортман. Невил изкрещя, поразен от вида му. Инстинктивно натисна газта, ала другият му крак попадна на амбриажа и след като подскочи напред, камионетката се затресе на място, моторът задави, разкиха се, замря. Мразовита вълна го заля, докато се опитваше да включи наново.

Бен Кортман се заклати към отворения прозорец и протегна към лицето му измършавелите си ръце с изострени, черни нокти.

— Невил! О, Невил!

Отблъсна побелялата, ледена ръка, но Кортман отново го нападна и докато Невил отчаяно търсеше бутона на стартера, чу как другите се приближаваха отзад към колата с неистови крясъци. Най-сетне двигателят включи, тъкмо в момента, в който почувства как дългите нокти на Бен Кортман раздират бузата му. Болката го прониза, накара го машинално да стовари с всичка сила тежкия си юмрук в гнусливото лице на Кортман, който мигновено се свлече. В същия миг колата се стрелна напред. Един от останалите успя да се вкопчи в каросерията. Невил засили, после с рязко движение изви волана и чу как изхвърленото тяло на мъжа с ужасяващо хрущене се размаза в стената на отсрещната къща.

Сърцето му беше забило така силно, че всеки момент можеше да се пръсне. Няколко минути кара право напред, после свърна по Хаас стрийт, след това отново зави надясно. Какво щеше да стане обаче, ако те предусетеха неговия план? Ако се втурнеха напряко през градините и му препречеха пътя? Той намали малко, докато ги видя да се появяват иззад ъгъла, подобно глутница вълци — свирепи, озверели, зажаднели за кръв. Тогава отново натисна газта. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че всички щяха да го последват. Но ако все пак някои отгатнеха намеренията му?

За пореден път камионетката политна напред. Той взе завоя със седемдесет и пет и отново нахлу по Симарън стрийт. Можеше да си отдъхне: пред дома му нямаше никой. Оставаше му да опита последния си шанс. Ала все пак щеше да му се наложи да изостави колата — нямаше да има време да я вкарва и паркира в гаража.

Когато изскочи от камионетката, ги чу да ръмжат откъм ъгъла. А трябваше да се помъчи поне да затвори вратите на гаража. В противен случай можеха да разбият генераторния агрегат. Той затича напред.

— Невил! О, Невил!

В гърлото му се надигна писък и ужасен той отскочи, когато Кортман изникна насреща му от сумрака на гаража. „Копелето мръсно!“ — успя само да си помисли, докато Кортман го връхлиташе, вкопчи се в него и за малко не го събори. Усети как ледените длани се заусукваха под брадичката му, гнилият дъх заля лицето му, а белите, невероятно издължени зъби се надвесиха над врата му. Юмрукът на Невил отново се изстреля свирепо напред. Някакво отвратително хъхрене се разнесе от гърлото на Кортман.

Първият от останалите вече се появяваше иззад ъгъла…

Невил сграбчи Кортман за сплъстените дълги мазни коси и с всичка сила го блъсна напред в камионетката. Тялото се свлече покрай страничната гума.

Невил се озърна. Вече нямаше време за затваряне на гаража. Втурна се към вратата на къщата… Господи! Ключовете! Дъхът му пресекна, нещо натежа в стомаха му. Той се извъртя кръгом, спусна се към колата, където Кортман се надигаше със зловещо ръмжене. Невил заби коляно в слабините му, повали го отново на тротоара, после потъна до кръста в кабинката. Изтръгна връзката ключове, висящи на таблото.

Докато се измъкваше назад, първият от глутницата скочи към него. Невил отстъпи встрани, избегна удара и мъжът се просна на земята. Това му позволи отново да побегне към къщата. За секунда се наложи да спре, трябваше да намери и изтегли ключа за входната врата измежду другите. Забавянето беше достатъчно — друг налетя върху му. Той отново почувства гранивата, лепнеща миризма на кръв, когато грозно разчекнатата паст и зъбите се надвесиха, търсейки гърлото му. Облягайки се на стената, Невил ожесточено заби крак в корема на чудовището, отхвърли го към следващия, който вече връхлиташе. После, без да губи нито секунда, той отключи вратата, гмурна се навътре и се обърна да затвори точно в мига, в който някаква костелива ръка се запромъква в пролуката. Натисна с всичките му останали сили, докато не чу как костта изхрущя и се пречупи под натиска. Отпусна за малко, изрита навън счупената ръка и хлопна вратата. С треперещи ръце заключи, намести здраво стоманения лост…

Едва след това, изнемощял, се свлече на пода и дълго остана така в зловещото тъмнило — с разбесняло сърце, със свистящи гърди и с омекнали ръце и крака. Отвън те подивели завиха, заудряха по вратата с юмруци и в някакво освирепяло безумие закрещяха името му. Чу ги как насъбраха камъни, а после с ругатни ги запратиха срещу къщата.

След дълъг, безкрайно дълъг момент той успя да се изправи и да отиде до бара. Половината от уискито, което си наля, се разплиска върху килима. Останалото изпи на един дъх. Беше се разтреперал като лист, косен от бръснещите повеи на мразовит вятър. Постепенно топлината на алкохола се разля по вените, обля на талази тялото му, сгря го и той като че ли се почувства по-успокоен.

 

 

Ужасен шум отвън го сепна, накара го да подскочи. Той се спусна към шпионката и погледна. Със скърцащи от безсилие зъби ги видя, че бяха преобърнали камионетката и я трошаха с камъни, откъртваха цели парчета от каросерията, разбиваха непоправимо двигателя…

Поиска да светне. Напразно. Обезумял се втурна в кухнята. Хладилникът бе спрял. Къщата му се беше превърнала в гробница…

Тогава яростта му избухна. Това вече бе прекалено! Опипом затършува из чекмеджетата на бюрото, докато най-сетне намери каквото търсеше: пистолетите! Блъскайки се като слепец из тъмните стаи, той стигна до входната врата, измъкна рязко стоманения лост и я разтвори широко. Чу ги как заръмжаха свирепо.

— Идвам, копелета мръсни! — зловещо им изръмжа на свой ред.

Отнесе черепа на първия почти от упор. Мъжът се свлече на прага, но почти веднага след него налетяха две жени, протегнали напред посинелите си, кални ръце. Когато и те последваха мъжа върху прага, той продължи да прострелва телата им, докато не ги направи на решето и докато и двата пълнителя не се изпразниха. Дива усмивка бе разчекнала устните му в гримаса.

После втрещен застина, смразен до мозъка на костите си. Помисли си, че полудява, когато видя как трите трупа се надигнаха и отново се нахвърлиха срещу него…

Изтръгнаха пистолетите му и той ги заблъска с юмруци, зарита ги слепешком, където свари. Чак когато усети пронизващата болка в рамото, едва тогава осъзна своята лудост, абсурда на онова, което правеше. Отстъпи към вратата. Някаква мъжка ръка го прихвана през врата, задърпа го за яката. Успя да се изскубне, да отблъсне своя нападател назад, и преди другите да успеят да го докопат, отскочи обратно в къщата, затръшвайки вратата…

 

 

 

Робърт Невил отново се бе озовал във влажната тъмнина на своята обител и слушаше как вампирите виеха отвън.

Облегнат на стената, той се мъчеше бавно да възстанови силите си. Горещи сълзи се стичаха по зле избръснатите му бузи. Разкървавените ръце го боляха.

Всичко беше загубено, всичко. Чувстваше се вледенен и самотен, сякаш увиснал нейде в космоса.

— Вирджиния… — проплака той като ужасено, малко дете, което изведнъж е разбрало, че се е загубило. — Вирджиния… Вирджиния

Бележки

[1] Ван Хелсинг — герой от романа „Дракула“ на Брам Стоукър /бел. прев./

[2] Джонатан, Мина, Графът с пламтящите като въглени очи — герои от романа „Дракула“ /бел. прев./

[3] Жироскоп — приспособление за осигуряване стабилността на подводница или самолет /бел. прев./