Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Тускуб

Градът беше обзет от тревога. Огледалните телефони бръмчаха и примигваха. По улиците, площадите и в парковете си шепнеха групички марсианци. Те очакваха някакви събития и поглеждаха към небето. Разправяха, че някъде се били запалили складове със сушен кактус. По обед в града отвориха всички чешми и водата в тях се изчерпа, но не за дълго… Мнозина чуха далечен взрив откъм югозапад. В къщите залепваха прозорците накръст с хартиени ленти.

Тревогата идеше от центъра, от Дома на Висшия съвет на инженерите.

Говореха, че властта на Тускуб е разклатена, че предстоят промени.

Слухове прорязваха тревожната възбуда като искри:

„През нощта ще изгасне осветлението.“

„Ще спрат полярните станции.“

„Ще изчезне магнитното поле.“

„В подземията на Дома на Висшия съвет са арестувани някакви хора.“

В покрайнините на града, във фабриките, работническите селища и държавните магазини тези слухове се възприемаха другояче. Явно тук знаеха повече за причината на възникването им. С тревожно злорадство говореха, че подземните работници били взривили гигантското водохранилище номер единайсет, че агентите на правителството търсели навсякъде складове с оръжие, че Тускуб стягал войските си в Соацера.

Към обяд работата почти навсякъде спря. Хората се събираха на големи тълпи, очакваха събитията и поглеждаха към неизвестно откъде появилите се млади, небрежно облечени марсианци, които се разхождаха с ръце в джобовете, хвърляйки многозначителни погледи.

Към обяд над града прелетяха правителствени лодки и дъжд от бели листчета се изсипа от небето.

Правителството предупреждаваше населението за зловредните слухове — разпространявали ги враговете на народа. Казваше се още, че властта никога досега не е била толкова силна и изпълнена с решителност.

За кратко време градът затихна, после пак плъзнаха слухове — един от друг по-страшни. Със сигурност се знаеше само едно: днес вечерта в Дома на Висшия съвет на инженерите щеше да се състои решителната битка на Тускуб с вожда на работническото население на Соацера — инженер Гор.

Привечер тълпите изпълниха големия площад пред Дома на Висшия съвет. Стълбите, входовете и покривът се охраняваха от войници. Студеният вятър докара мъгла, през мокрите облаци като червеникави размазани сияния се полюляваха фенерите. Мрачните стени на сградата се губеха в мъглата като неясна пирамида. Всичките прозорци светеха.

Под тежки сводове, в кръгла зала, по пейките на амфитеатъра бяха насядали членовете на Висшия съвет. Лицата на всички бяха внимателни и напрегнати. В мъгливото огледало върху стената, поставено нависоко, една след друга се нижеха картини от града — фабрични цехове, кръстовища с претичващи в мъглата фигури, очертанията на водохранилища, електромагнитни кули, еднакви пустинни сгради на складове, охранявани от войници. Екранът непрекъснато се свързваше с всички контролни огледала в града. Ето че се появи площадът пред Дома на Висшия съвет на инженерите — океан от глави, върху които се стелеше разпокъсана мъгла, широкото сияние на фенерите. Сводовете на залата се изпълниха със зловещия ропот на тълпата.

Леко изсвирване отвлече вниманието на присъствуващите. Екранът угасна. Пред амфитеатъра, върху подиум, покрит със златисточерен брокат, се изкачи Тускуб. Той беше бледен, спокоен и мрачен.

— В града има вълнения — каза Тускуб, — градът е възбуден от слуха, че днес тук на мен някой смята да ми противоречи. Този слух беше достатъчен, за да се разклати държавното равновесие. Смятам това положение за болезнено и зловещо. Трябва веднъж завинаги да унищожим причината за подобна възбуда. Аз зная — между нас има такива, които още тази нощ ще разпространят моите думи из града. Казвам го открито: градът е обхванат от анархия. Според сведенията на моите агенти в града и страната няма достатъчно сили, които да се съпротивляват. Ние сме в навечерието на гибелта на света.

По амфитеатъра се понесе ропот. Тускуб презрително се усмихна.

— Анархията — силата, която разрушава световния ред — тръгва от града. Тук спокойствието на душата, вродената воля за живот, силата на чувствата се пилеят за съмнителни развлечения и безполезни удоволствия. Димът на хаврата — това е душата на града: димът и виденията. Уличната пъстрота, шумът, разкошът на златните лодки и завистта на онези, които гледат тези лодки отдолу. Жените с разголени гърбове и кореми, напарфюмирани с възбуждащи аромати; пъстрите светлинки, припламващи по фасадите на публичните домове; летящите над улиците лодки-ресторанти — това е градът! Покоят на душата изгаря и се превръща в пепел. Тези опустошени души имат само едно желание — жаждата… Жаждата за опиянение… Преситените души се опиват само от кръв.

Тускуб изрече тези думи и прободе пространството пред себе си с пръст… Залата сдържано забуча. Той продължи:

— Градът подготвя анархистичната личност. Нейната воля, нейният патос е разрушението. Някои си мислят, че анархията е свобода, не — анархията ражда само анархия. Дълг на държавата е да се бори с тези разрушители — такъв е законът! Ние сме длъжни да противопоставим на анархията волята за ред. Длъжни сме да открием здравите сили в държавата и с минимални загуби да ги хвърлим в борбата срещу анархията. Обявяваме безпощадна война на анархията. Мерките за охрана са само временно средство: неизбежно ще настъпи часът, в който полицията ще покаже уязвимото си място. Докато ние увеличаваме два пъти броя на полицейските агенти, анархистите се увеличават на квадрат. Длъжни сме първи да преминем в настъпление, да се решим на сурови и неизбежни действия. Длъжни сме да разрушим и унищожим града.

Половината амфитеатър зави и наскача от пейките. Лицата на марсианците бяха бледни, очите им горяха. С поглед Тускуб възстанови тишината.

— Така или иначе градът неизбежно ще бъде разрушен, самите ние трябва да организираме това разрушение. По-нататък аз ще ви предложа план за разселване на здравата част от градските жители по селата. Трябва да използваме за тази цел една много богата страна — отвъд планините на Лизиазира, — изоставена от населението след междуособна война. Предстои ни огромна работа. Но нейната цел е велика. Естествено, с такава мярка като разрушението на града ние няма да спасим цивилизацията, дори няма да отложим гибелта й, но поне ще дадем на марсианския свят възможността да умре спокойно и тържествено.

— Какво говори той?… — развикаха се слушателите уплашено и силно.

— Защо трябва да умираме?

— Той се е побъркал!

— Долу Тускуб!

С едно движение на веждите си Тускуб отново накара амфитеатъра да млъкне:

— Историята на Марс завърши. Животът на нашата планета загива. Вие знаете каква е статистиката на раждаемостта и смъртността. Ще минат няколко столетия и изстиващият поглед на последния марсианец ще изпрати за последен път залеза на слънцето. Безсилни сме да спрем това загиване. Длъжни сме със сурови и мъдри мерки да украсим с пищност и щастие последните дни на света. Но първото и най-важното е да унищожим града. Цивилизацията е взела всичко от него; сега той разлага цивилизацията и трябва да загине.

От средата на амфитеатъра се изправи Гор — широколикият млад марсианец, когото Гусев беше видял в огледалото.

Гласът му беше глух, лаещ. Той вдигна ръка към Тускуб.

— Той лъже! Той иска да унищожи града, за да запази властта си. Осъжда ни на смърт, за да запази властта си. Разбира, че само с унищожението на милиони все още може да я запази. Той знае как го мразят онези, които не летят със златни лодки, които се раждат и умират в подземните фабрични градове, които по празниците се скитат из прашните коридори и се прозяват от безнадеждност, онези, които с настървение търсят забрава и дишат дима на проклетата хавра. Тускуб ни готви смъртно ложе, нека сам легне в него. Ние не искаме да умираме. Родили сме се, за да живеем. Знаем за тази опасност — израждането на Марс. Но за нас има спасение. Ще ни спаси Земята, хората от Земята, здрава, свежа раса с гореща кръв. Ето от кого го е страх най-много. Тускуб, ти си скрил в дома си двамата, които долетяха от Земята. Страхуваш се от Синовете на небето. Ти си силен само сред слабите и упоените от хаврата. Когато дойдат силните, с горещата кръв, ти самият ще се превърнеш в сянка, в нощен кошмар, ще изчезнеш като призрак. Точно от това най-много се страхуваш! Нарочно си измислил анархията, сега си измислил това потресаващо умовете разрушаване на града. Самият ти имаш нужда от кръв — за да се напиеш. Искаш да отклониш вниманието на всички ни, за да можеш незабелязано да убиеш онези двама смелчаци, нашите спасители. Зная, че вече си дал заповед…

Гор внезапно млъкна. Лицето му взе да потъмнява от напрежение. Тускуб го гледаше в очите тежко, изпод вежди.

— Няма да ме накараш… Няма да млъкна!… — Гор изхриптя. — Зная, ти си посветен в древните магии… Не ме е страх от очите ти…

Гор с мъка изтри потта от челото с широката си длан. Пое дълбоко въздух и се олюля. Сред мълчанието на затаилия дъх амфитеатър той се отпусна на пейката, скри в ръце лицето си. Чу се как изскърца със зъби.

Тускуб вдигна вежди и продължи спокойно:

— Да се надяваме на преселниците от Земята? Късно е. Да влеем свежа кръв в нашите жили? Късно е… Късно и жестоко. Само ще удължим агонията на нашата планета. Само ще увеличим страданията си, защото неизбежно ще станем роби на завоевателите. Вместо спокойния и величествен залез на цивилизацията отново ще ни повлекат мъчителните кръгове на столетията. Защо? Защо трябва ние, старата и мъдра раса, да работим за завоевателите? За да могат алчните за живот диваци да ни изгонят от дворците и градините, да ни накарат да строим нови водохранилища, да копаем руда, а равнините на Марс отново да се огласят от крясъците на войната? За да напълним отново градовете с развратници и луди? Не. Ние трябва спокойно да умрем на прага на своите домове. Нека червените лъчи на Талцетъл ни огряват отдалеч. Не ще пуснем при нас чуждоземци. Ще построим нови станции на полюсите и ще покрием планетата с непробиваема броня. Ще разрушим Соацера — това гнездо на анархията и безумните надежди — тук, тук се е родил престъпният план за връзки със Земята. Ще разорем с плугове площадите. Ще оставим само необходимите за живота учреждения и предприятия. Ще накараме престъпниците, алкохолиците, лудите и всички мечтаещи за невъзможното да работят в тях. Ще ги оковем с вериги. Ще им подарим живота, за който те толкова жадуват. На всички, които са съгласни с нас, които се подчиняват на волята ни, ще раздадем селски имения и ще осигурим живот и удобства. Двадесетте хилядолетия каторжен труд ни дават най-сетне правото да живеем, без да работим, тихо и съзерцателно. Краят на цивилизацията ще се увенчае с венеца на златния век. Ще организираме всенародни празници и прекрасни развлечения. Дори може би посоченият от мене срок ще се удължи с няколко столетия, защото ще живеем спокойно.

Амфитеатърът слушаше мълчаливо, като омагьосан. Лицето на Тускуб се покри с петна. Той затвори очи, сякаш се взираше в бъдещето. Млъкна на половин дума…

… Глухото, многогласно бучене на тълпата отвън проникна под сводовете. Гор се изправи. Лицето му бе изкривено. Той смъкна от главата си шапчицата и я захвърли надалеч. Протегна ръце и се втурна надолу по пейките към Тускуб. Хвана Тускуб за гърлото и го събори от брокатения подиум. Пак така с протегнати ръце и разперени пръсти се обърна към амфитеатъра. Сякаш с мъка отлепвайки пресъхналия си език, той закрещя:

— Добре! Смърт! Нека да е смърт! За вас!… За нас ще е борба…

От пейките наскачаха, зашумяха, няколко души се втурнаха надолу, към лежащия ничком Тускуб.

Гор се хвърли към вратата. Блъсна с лакът войника. Краищата на черния му халат се мярнаха на изхода към площада. Дочу се далечният му глас. Сякаш порив на вятър премина по тълпата.