Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Соацера

Зад хълмовете се издигаха синкавите очертания на Соацера, площадките на плоските покриви, решетъчните стени, покрити със зеленина, овалните огледала на езерата, прозрачните кули. Те заемаха все по-голямо пространство и тънеха зад неясния хоризонт. Над града по посока към кораба летяха множество черни точки.

Цветущият канал остана на север. На изток от града се простираше пустинно, изровено поле, покрито с купчини трошляк. В края на тази пустиня се издигаше напукана гигантска статуя, покрита с лишеи, която хвърляше рязка дълга сянка.

Каменен гол човек се беше изправил с целия си ръст, краката му бяха прибрани, ръцете притиснати към тесните бедра, изпъчената гръд се подпираше от ръбест пояс, а дългоухият му шлем, увенчан с остър гребен, подобен на рибешки гръбнак, смътно проблясваше на слънцето. Скулестото му лице със затворени очи се усмихваше с луноподобната си уста.

— Магацитъл — каза марсианецът и посочи към небето.

Далече зад статуята се виждаха огромните развалини на водохранилище, очертанията на рухнали арки от акведукт. Лос се вгледа и разбра, че купчините развалини из равнината — онези ями и хълмове са всъщност останки от древен град. А новият град, Соацера, започваше на запад от тези равнини, зад блестящото езеро.

Черните точки на небето се приближаваха, уголемяваха се. Това бяха стотици марсианци, полетели насреща с крилатите си лодки и седла, върху платнени птици, в кошници с парашути.

Първа пристигна сияеща, златна, четирикрила като водно конче тясна пура, която направи остър завой и увисна над кораба. От нея върху палубата се посипаха цветя и разноцветни хартийки, надвесваха се развълнувани лица.

Хванал се за въжето, Лос се изправи и свали шлема си — вятърът развя белите му коси. Гусев излезе от кабината и застана до него. От лодката върху тях полетяха букети цветя. По синкавите, ту мургави, ту тухленочервени лица на долетелите марсианци се четеше възбуда, възторг и ужас.

Стотици въздушни екипажи летяха сега отгоре, отпред, отстрани и зад бавно плаващия кораб. Ето че в кошница с парашут се спусна отгоре дебеланко с раирана шапка, който махаше с ръце. Ето че се мярна набразденото лице на друг марсианец, който гледаше с далекоглед. А ето пред кораба се завъртя крилатото седло на угрижен марсианец с остроносо лице и развети коси, който насочваше към Лос някаква въртяща се кутийка. Ето премина цялата в цветя плетена лодка — мярнаха се три бледи женски лица с големи очи, сини бонета, сини развети ръкави и златоткани шарфове.

Всичко приличаше на сън — и пеенето на винтовете, и свистенето на вятъра в крилете, и тънките изсвирвания, и блясъкът на златото, и пъстрите одежди във въздушната синева, а долу — ту пурпурната, ту сребриста или светлозелена окраска на парковете и искрящите от слънчеви отблясъци прозорци на стъпаловидните къщи. Главите им се замаяха. Гусев се озърташе и повтаряше шепнешком:

— Гледай, гледай ти, майчице мила!…

Корабът премина над висящи градини и плавно се спусна върху голям кръгъл площад. Веднага от небето като грах се посипаха стотици лодки, кошници, крилати седла — те кацаха, пльоскаха се върху белите плочи на площадка. По улиците, които звездообразно излизаха от площада, шумяха тълпи — всички тичаха, хвърляха цветя, хартийки, махаха с кърпички.

Корабът кацна до високо и мрачно здание от черно-червен камък, величествено като пирамида. На широката му стълба, между квадратните, стесняващи се нагоре колони, достигащи едва една трета от височината на сградата, стоеше групичка марсианци. Те всички бяха с черни халати и кръгли шапчици. По-късно Лос научи, че това бил Висшият съвет на инженерите — висшият орган на управление на всички държави на Марс.

Съпровождащият го марсианец даде знак на Лос — чакайте. Войниците се изсипаха по стълбичките на площада и заобиколиха кораба, задържайки напиращите тълпи. Гусев с възхищение гледаше грейналия от пъстрите дрехи развълнуван народ, многото криле, размахващи се над главите, грамадните сиви или черно-червени здания, прозрачните очертания на кули отвъд покривите.

— Ех, че град, това се казва град! — повтаряше той и потропваше с крак.

Застаналите на стълбата марсианци с черни халати се отдръпнаха. Появи се висок прегърбен марсианец с продълговато мрачно лице, с дълга тясна черна брада, също облечен в черно. На кръглата му шапчица трептеше златен гребен, подобен на рибешки гръбнак.

Той слезе до средата на стълбата, като се подпираше с бастуна си, и дълго гледа към пришълците от Земята с хлътналите си тъмни очи. Лос също го гледаше — внимателно, напрегнато.

— Ама че ни е зяпнал, дяволът! — прошепна Гусев. Обърна се към тълпата и вече безгрижно викна: — Здравейте, другари марсианци, носим ви поздрав от съветските републики… За установяване на добросъседски отношения…

Тълпата изумено ахна, затропа, зашумя, приближи се. Мрачният марсианец стисна в шепа брадата си, погледна към тълпата, обиколи с мътния си взор площада. Под погледа му развълнуваното море от глави взе да утихва. Той се обърна към застаналите на стълбата, каза им няколко думи, вдигна бастуна си и посочи с него кораба. Веднага единият от марсианците изтича до кораба и каза нещо на навелия се през борда плешив марсианец. Дочуха се сигналните изсвирвания, двама войници се качиха на борда, перките забръмчаха, корабът тежко се вдигна над площада и полетя над града в северна посока.