Алексей Толстой
Аелита (35)

Бягството

Военният кораб покръжи известно време над скалите на Свещения праг, после отплава към Азора и кацна някъде. Едва тогава Иха и Гусев можаха да слязат долу. Те видяха на изпотъпканата площадка Лос — той лежеше близо до входа на пещерата с лице в мъха, сред локва кръв.

Гусев го вдигна на ръце — Лос не дишаше, очите му бяха плътно затворени, по главата му имаше засъхнала кръв. Аелита я нямаше никъде. Иха виеше и прибираше из пещерата нейните вещи. Не намери само наметалото с качулката — изглежда, бяха увили живата или мъртва Аелита в наметалото и я бяха отнесли на кораба.

Иха прибра във вързопче онова, което беше останало от „родената от светлината на звездите“. Гусев метна Лос през рамо и те тръгнаха обратно по мостовете над кипящото в тъмнината езеро, по стълбичките над мъгливата пропаст — по този път се бе върнал магацитълът, носейки вързана за чекръка пъстра престилка на момиче от аолите — като вест за мир и живот.

Горе Гусев изкара от пещерата лодката, качи в нея завития в чаршаф Лос, стегна колана си, нахлупи шлема и каза сурово:

— Жив няма да се дам… Пък ако стигна Земята… Ние ще се върнем тук… (Следваха три непонятни думи.) — Той се качи в лодката, нагласи кормилото. — А вие, приятели, си вървете вкъщи или някъде другаде. Не ме споменавайте с лошо. — Той се наведе и стисна ръката на механика и на Иха. — Не те викам със себе си, Ихошка, отивам на сигурна смърт. Благодаря ти, мила, за любовта. Ние, Синовете на небето, никога не забравяме това, такива сме. Сбогом.

Той премижа към слънцето, кимна с брадичката и се стрелна в синевата. Иха и момчето дълго гледаха към отлитащия Син на небето. Те не забелязаха, че от юг, иззад лунните скали, се издигна, пресичайки пътя му, крилата точка. Когато Гусев се изгуби в потоците слънце, Иха с такова отчаяние се хвърли върху покритите с мъх камъни, че момчето се уплаши — да не би и тя да бе напуснала тъжната Тума.

— Иха, Иха — жално повтаряше той, — хо туа мирра, туа мирра…

Гусев не забеляза веднага пресичащия пътя му военен кораб. Като се справяше с картата и поглеждаше към отдалечаващите се надолу скали на Лизиазира, той държеше курс на изток, към кактусовите полета, където бяха оставили апарата си.

Зад него в лодката бе подпряно отпуснатото тяло на Лос, покрито с плющящия от вятъра, лепнещ чаршаф. То беше неподвижно и сякаш спеше — нямаше я в него уродливата безсмисленост на трупа. Гусев едва сега почувствува колко скъп му е неговият другар.

Нещастието бе станало така: Гусев, Ихошка и механикът седяха по това време до лодката и се смееха. Изведнъж долу се разнесоха изстрели. После — вопъл. И след минута като ястреб се издигна военният кораб, изхвърли на площадката безчувственото тяло на Лос и взе да кръжи, да търси.

Гусев плю зад борда — толкова му беше втръснал Марс: „Само да стигна до апарата, да дам на Лос глътка спирт.“ Той пипна тялото — едва се чувствуваше топлинка: откакто Гусев го бе вдигнал от площадката, не се забелязваше вцепеняване. „Ако даде бог — ще се оправи“ — Гусев по себе си знаеше слабото действие на марсианските куршуми. „Но припадъкът продължава твърде дълго.“ Той с тревога се обърна към слънцето, клонящо към залез, и в това време видя падащия отгоре кораб.

Гусев веднага зави на север, за да избегне срещата. Зави и корабът. От време на време на него се появяваха жълтеникавите пушечета на изстрелите. Тогава Гусев започна да набира височина, като смяташе при спускането да удвои скоростта и да се измъкне от преследвачите.

Леденият вятър свиреше в ушите, сълзи застилаха очите и замръзваха по миглите. Ято гнусни ихи, нескопосано размахващи криле, се опита да нападне лодката, но не улучи и изостана. Гусев отдавна вече беше загубил посоката. Кръвта блъскаше в слепоочията, разреденият въздух го шибаше с ледени бичове. Тогава Гусев на пълен ход се заспуска надолу. Корабът изостана и изчезна зад хоризонта.

Сега долу, докъдето поглед стига, се простираше медночервена пустиня. Наоколо ни дръвце, ни живот. Само сянката на лодката летеше по плоските хълмове, по пясъчните вълни, по пукнатините на проблясващата като стъкло камениста почва. Тук-там по хълмовете хвърляха сянка развалини на жилища. Цялата пустиня беше набраздена от пресъхналите корита на каналите.

Слънцето клонеше все по-ниско към гладкия край на пясъците, разливаше се леденото, тъжно сияние на залеза, а Гусев все така виждаше отдолу пясъчните вълни, хълмовете и развалините на засипваната с прах, умираща Тума.

Нощта настъпи бързо. Гусев се спусна и кацна на изсъхналата равнина. Излезе от лодката, махна чаршафа от лицето на Лос, вдигна клепачите му, долепи ухо до сърцето — Лос седеше нито жив, нито мъртъв. На малкия му пръст Гусев видя пръстенче и висящо на верижка отворено шишенце.

— Ех, пустиньо — каза Гусев, отдалечавайки се от лодката. Ледени звезди запламтяха в необятното, високо и черно небе. Пясъците изглеждаха сиви от тяхната светлина. Беше толкова тихо, че се чуваше шумоленето на пясъка, който се ронеше в дълбоката следа на стъпките… Измъчваше го жажда. Налегна го мъка. — Ех, пустиньо! — Гусев се върна в лодката. Накъде да лети? Очертанията на звездите бяха чужди и непознати.

Гусев включи мотора, но перката лениво се завъртя и спря. Моторът не работеше — кутийката с взривния прашец беше празна.

— Е, добре — тихо измърмори Гусев. Отново излезе от лодката, пъхна сопата под колана си, измъкна Лос. — Да вървим, Мстислав Сергеевич — сложи го на рамото си и тръгна, като затъваше в пясъка до глезените. Вървя дълго. Стигна до хълма, остави Лос върху засипаните стъпала на някаква стълба, погледна към самотната, огряна от звездната светлина колона на върха на хълма и се просна ничком. В кръвта му като отлив забушува смъртната умора.

Не знаеше дълго ли бе лежал така, без да мръдне. Пясъкът студенееше, кръвта изстиваше. Тогава Гусев седна и с тъга вдигна глава. Ниско над пустинята висеше червеникава, мрачна звезда. Приличаше на окото на голяма птица. Гусев я гледаше, отворил уста.

— Земята. — Сграбчи Лос и затича по посока на звездата. Сега вече знаеше в коя посока се намира апаратът.

Като дишаше шумно и се обливаше в пот, Гусев с огромни скокове прескачаше канавките, извикваше от ярост, когато се спънеше в камък, и тичаше, тичаше — пред него плуваше близкият тъмен хоризонт на пустинята. На няколко пъти лягаше с лице върху хладния пясък, за да освежи залепналата си уста поне от влажните пари. Вдигаше другаря си и отново поемаше, поглеждайки към червеникавите лъчи на Земята. Огромната му сянка самотно се движеше сред световното гробище.

Нащърбената Ола изгря с острия си полумесец. Към полунощ изгря кръглата Литха — светлината й беше кротка и сребриста, от пясъчните вълни се проточиха двойни сенки. Тези две страшни луни заплуваха — едната нагоре, другата — към залез. От светлината им Талцетъл помръкна. Надалеч се изправиха ледените върхове на Лизиазира.

Пустинята свърши. Разсъмваше се. Гусев навлезе в кактусовите поля. Ритна с крак едно от растенията и лакомо се нахрани с треперещата му водниста сърцевина. Звездите гаснеха. В лилавото небе се очертаваха розовите краища на облаците. И ето Гусев сякаш чу удари на железни чукове, монотонно механично чукане, което рязко кънтеше в утринната тишина.

Гусев скоро се досети какво означаваше то: над кактусите стърчаха трите решетести мачти на военния кораб преследвач. Марсианците разрушаваха апарата.

Гусев затича под прикритието на кактусите и едновременно видя и кораба, и редом с него ръждивия огромен гръб на апарата. Двадесетина марсианци удряха по занитената му обшивка с големи чукове. Изглежда, работата току-що беше започнала. Гусев сложи Лос върху пясъка, измъкна от колана си сопата.

— Ще ви дам аз да разберете, кучи синове! — с чужд глас зави Гусев и изскочи от кактусите. Дотича до кораба и с един удар на сопата пречупи металното крило, събори мачтата, удари по борда като по буре. От вътрешността на кораба наизскачаха войници. Те захвърлиха оръжието си, посипаха се като грах от палубата и се разбягаха във всички посоки. Войниците, които рушаха апарата, с тих вой плъзнаха по браздите и се скриха в гъсталака. Цялото поле опустя за миг — толкова силен беше ужасът пред вездесъщия, неуязвим за смъртта Син на небето.

Гусев отвинти люка, домъкна Лос и двамата Синове на небето изчезнаха в яйцето. Капакът се затвори. Тогава притаилите се зад кактусите марсианци видяха необикновено и потресаващо зрелище.

Голямото колкото къща, огромно ръждиво яйце загърмя, под него се надигнаха кафяви облаци от прах и дим. Тума затрепера от страшните удари. Гигантското яйце заподскача по кактусовото поле с рев и гръмовен грохот. Увисна сред облаци прах, като метеор излетя в небето и отнесе свирепите магацитли към тяхната родина.