Алексей Толстой
Аелита (7)

В черното небе

Лос завинти входния люк, седна срещу Гусев и го загледа в очите — в изострените като на уловена птица точки на зениците.

— Да тръгваме ли, Алексей Иванович?

— Давайте.

Тогава Лос хвана лостчето на реостата и полека го натисна. Чу се тъп удар — това беше първият трясък, който накара хилядната тълпа в полето да потръпне. Дръпна втория реостат. Глухият трясък под краката им и тресенето на апарата се усилиха толкова, че Гусев опули очи и се хвана за седалката. Лос включи и двата реостата. Апаратът рязко се издигна. Ударите омекнаха, друсането намаля. Лос извика:

— Издигнахме се.

Гусев избърса потта от челото си. Ставаше горещо. Скоростомерът показваше петдесет метра в секунда. Стрелката продължаваше да напредва.

Апаратът летеше по допирателната, обратно на въртенето на Земята. Центробежната сила го отнасяше на изток. Според изчисленията на височина сто километра той трябваше да се изправи и да полети по диагонал, перпендикулярен към повърхността на Земята.

Моторът работеше гладко, без сътресения. Лос и Гусев разкопчаха кожусите, смъкнаха шлемовете си назад. Електричеството беше угасено и само през малките визьори проникваше бледа светлина.

Преодолявайки отпадането и виенето на свят, Лос коленичи и през визьора погледна към отдалечаващата се Земя. Тя се ширеше като огромна безкрайна сивосинкава вдлъбната чаша. Тук-там като същински острови лежаха в нея грамадни облаци — това беше Атлантическият океан.

Полека чашата започна да се стеснява, да се отдалечава надолу. Десният й край започна да свети като сребърен, а другият взе да потъва в сянка. И ето чашата се превърна в топка, отлитаща в бездната.

Гусев, долепил се до другия визьор, каза:

— Сбогом, майчице, много нещо съм преживял на теб, много кръв съм пролял.

Той се изправи, но изведнъж се олюля, падна на възглавницата. Рязко дръпна яката си.

— Мстислав Сергеевич, умирам, нямам сили.

И Лос чувствуваше: сърцето му бие все по-бързо и по-бързо, даже не бие, е трепти мъчително. Кръвта пулсира в слепоочията. Светлината помръква.

Той допълзя до скоростомера. Стрелката стремително се изкачваше и бележеше невероятна скорост. Свършваше въздушният слой. Притеглянето намаляваше. Компасът показваше, че Земята се намира вертикално отдолу. С всяка секунда апаратът набираше скорост и с лудешка бързина се носеше към космическото ледено пространство.

Лос, чупейки нокти, едва разкопча яката си — и сърцето му спря да бие.

Лос беше предвидил, че скоростта на апарата и на намиращите се в него тела ще достигне онази граница, след която ще настъпят забележими промени в бързината на биенето на сърцето, в обмяната на кръвта и течностите, в целия жизнен ритъм на тялото — беше го предвидил и беше съединил с електрически жици скоростомера на единия от жироскопите (които бяха общо два в апарата) с кранчетата на резервоарите, които в нужния момент трябваше да пуснат повече кислород и амонячни соли.

Пръв дойде на себе си Лос. Нещо го прерязваше в гърдите, главата му се въртеше, сърцето звънтеше като пумпал. В главата му се появиха мисли — необикновени, бързи и ясни — и изчезнаха. Движенията му бяха леки и точни.

Лос затвори излишните кранове на резервоарите, погледна към скоростомера. Апаратът се движеше с около петстотин версти в секунда. Беше светло. През един от визьорите проникваше прав, ослепителен слънчев лъч. Под лъча, възнак, лежеше Гусев — озъбен, с изцъклени, сякаш стъклени очи.

Лос пъхна амоняк под носа му. Гусев въздъхна дълбоко, клепачите му затрепкаха. Лос го хвана под мишниците и се опита да го вдигне, но тялото на Гусев увисна като балон с въздух. Тогава той разтвори ръце — Гусев бавно се спусна на пода, протегна крака във въздуха, разпери лакти — седеше сякаш във вода и се озърташе:

— Мстислав Сергеевич, не съм пиян, нали?

Лос му заповяда да се качи и да наблюдава през горните визьори. Гусев се изправи, олюля се, после се засили и като муха започна да се катери по отвесната стена на апарата — държеше се за подплатената обшивка. Долепи се до визьора.

— Такава тъмница е, Мстислав Сергеевич, че нищо не се вижда.

Лос сложи опушено стъкло на окуляра, обърнат към Слънцето. То висеше в тъмната пустош като огромно, космато, ясно очертано кълбо. От двете му страни, подобно на криле, се простираха две светлинни мъглявини. От плътното му ядро се издигна фонтан и се разля като гъба — беше времето на големите слънчеви изригвания. Настрани от светлото ядро се виждаха огнени океани, по-бледи от зодиакалните криле, също изхвърлени от Слънцето и въртящи се около него.

Лос едва се откъсна от това зрелище — от животворния огън на вселената. Затвори окуляра с капачето. Стана тъмно. Той се приближи до визьора, намиращ се от другата страна. Тук цареше тъмнина. Той завъртя окуляра и в окото му се заби зеленикавият лъч на някаква звезда. Но ето че през визьора нахлу син, ясен, силен лъч — това беше Сириус, небесният елмаз, най-голямата звезда от северното небе.

Лос допълзя до третия визьор. Завъртя окуляра, погледна, избърса го с носната си кърпа. Отново се вгледа. Сърцето му се сви, косите му настръхнаха.

Недалеч в тъмнината, съвсем близко, плуваха неясни мъгляви петна. Гусев каза разтревожено:

— До нас лети нещо.

Мъглявите петна бавно потъваха надолу, ставаха все по-отчетливи и светли. Запробягваха начупени, сребристи линии, нишки. И ето че започна да изплува ясното очертание на назъбен скалист гребен. Изглежда, апаратът се приближаваше до някакво небесно тяло, беше попаднал в орбитата му и се въртеше като спътник около него.

С трепереща ръка Лос напипа лостчетата на реостата и ги натисна докрай, с риск да взриви апарата. Вътре под краката им всичко се затресе и зарева. Петната и сияещият назъбен ръб взеха все по-бързо да се отдалечават надолу. Осветената повърхност започна да се уголемява и да се приближава. Сега вече ясно се виждаха резките дълги сенки на скалите — те се точеха през оголена, мъртва равнина.

Апаратът летеше към скалите — те бяха съвсем близко, огрени отстрани от Слънцето. Със спокойно и ясно съзнание Лос си помисли: още секунда — апаратът няма да успее да се обърне с гърлото си към привличащата го маса, още секунда и — смърт.

В тази частица от секундата Лос забеляза върху мъртвата равнина, сред скалите, развалините на стъпаловидни кули… После апаратът се плъзна над голите остриета на върховете… Но там, от другата им страна, имаше пропаст, бездна, тъмнина. Върху назъбения ръб на пропастта проблеснаха метални жили. И късът от неизвестната разрушена планета остана далече назад — той продължаваше мъртвия си път към вечността. Апаратът отново се носеше сред пустинята на черното небе.

Внезапно Гусев извика:

— Май че пред нас е Луната!

Той се обърна, отскочи от стената и увисна във въздуха, разчекнат като жаба, и ругаейки шепнешком, се замъчи да доплува до стената. Лос се откъсна от пода и също увисна, хванал се за окуляра на визьора — той гледаше сребристия ослепителен диск на Марс.