Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Земята

Елмазните поля бяха следи от преминаването на блуждаеща в пространствата комета. Притегленият от нея апарат дълго се провираше между небесните камъни. Скоростта му непрекъснато се увеличаваше, започваше да действува абсолютният закон на математиката — полека посоките на полета на яйцето и на метеоритите се промениха: образува се всеразширяващ се ъгъл. Златистата мъглявина — главата на кометата, и нейните следи — метеоритите, летяха по хипербола — тази безнадеждна крива, за да заобиколят слънцето и завинаги да изчезнат в пространството. Кривата на полета на апарата все повече се доближаваше до елипса.

Почти неосъществимата надежда за връщане на Земята събуди за живот Лос и Гусев. Сега те наблюдаваха небето, без да се откъсват от визьорите. Слънцето силно нагряваше апарата от едната страна — наложи се да се съблекат.

Елмазните поля останаха далеч под тях: изглеждаха като искрици — после се превърнаха в белезникава мъглявина и изчезнаха. И ето сред необятната далечина откриха Сатурн с преливащите като дъга пръстени, заобиколен от спътници.

Притегленото от кометата яйце се завръщаше в Слънчевата система, от която го беше изхвърлила центробежната сила на Марс.

По едно време светеща линия прекоси тъмата. Скоро и тя избледня, угасна. Това бяха астероиди — малки планети, чийто безброен рой се върти около Слънцето. Силата на тяхното притегляне още повече огъна кривата на полета на яйцето. Най-сетне през един от горните визьори Лос видя странен, ослепителен тесен сърп — това беше Венера. Почти в същото време Гусев, който наблюдаваше през другия визьор, страшно засумтя и се обърна — потен, зачервен.

— Тя е, ей богу, тя е!

Сребристосинкавото кълбо топло сияеше в черната тъмнина. Встрани от него и малко по-ярко светеше голямо колкото боровинка топче. Апаратът се носеше малко настрани от тях. Тогава Лос се реши да използва една опасна маневра — да завърти гърлото на апарата, за да отклони оста на взривовете от траекторията на полета. Завъртането беше успешно. Посоката започна да се променя. Полека топлото кълбо се издигна в зенита.

Пространството на времето летеше, летеше. Лос и Гусев ту се лепваха за наблюдателните тръби, ту се търкаляха сред разхвърляните кожи и одеяла. Последните сили ги напускаха. Измъчваше ги жажда, бяха изпили всичката вода.

И ето в унеса си Лос видя как кожите, одеялата и чувалите се закатериха по стените. Голото до кръста тяло на Гусев също увисна във въздуха. Всичко това приличаше на бълнуване. Гусев се намери легнал до единия от визьорите. Ето той забърбори, вдигна се, хвана се за гърдите, лицето му се обля със сълзи, мустаците му увиснаха.

— Моя родна, родна, родна!…

Дори през размътеното си съзнание Лос разбра, че апаратът се е обърнал и лети с гърлото напред, повлечен от притеглянето на Земята. Той допълзя до реостатите и ги дръпна — яйцето се затресе, загърмя. Той се наведе към визьора.

Сред тъмнината висеше огромна водна топка, огряна от Слънцето. Океаните изглеждаха синкави, очертанията на островите — зеленикави, единият от материците беше покрит с облачни поля. Влажното кълбо бавно се въртеше. Сълзите им пречеха да виждат. Душата плачеше от любов и летеше към синкаво-влажния сноп светлина. Родината на човечеството! Плътта на живота! Сърцето на света!

Земното кълбо закриваше половината небе. Лос завъртя реостатите докрай. Въпреки това полетът беше стремителен — обшивката на яйцето силно се нагря, гуменото уплътнение завря, кожената обвивка взе да пуши. С последно усилие Гусев завъртя капака на люка. Леденият вятър с вой се втурна през пролуката. Земята разтваряше обятия, посрещаше блудните си синове.

Ударът беше силен. Обвивката се разцепи. Гърлото на яйцето дълбоко затъна в тревясало хълмче.

 

 

Беше трети юни, неделя, по обед. На голямо разстояние от мястото на падането — на езерото Мичиган, хората, които се разхождаха с лодки, седяха на откритите тераси в ресторантите и кафенетата, играеха тенис, голф, футбол, пускаха хвърчила в безоблачното небе — цялото това множество от хора, дошли в неделния ден да се насладят на прелестта на зелените брегове, на шумоленето на юнските листа, в продължение на пет минути чуваха странен виещ звук.

Хората, които помнеха световната война, оглеждаха небето и разправяха, че обикновено така ревели снарядите на тежките оръдия. След това мнозина успяха да видят плъзналата се бързо по земята яйцеобразна сянка.

Не беше изтекъл и час, когато голяма тълпа се събра на мястото, където бе паднал апаратът. Любопитни тичаха от всички страни, прескачаха огради, носеха се с коли, с лодки по синьото езеро. На хълмчето, леко наклонено, стоеше яйцето, покрито с нагар, цялото омачкано и разцепено. Бяха изказани много предположения, едно от друго по-нелепи. Вълнението в тълпата особено се засили, когато бе разчетен изчуканият с длето надпис върху капака на люка: „РСФСР. Излетяхме от Петроград на 18 август 192… година.“ Това беше още по-странно, защото днес беше трети юли хиляда деветстотин… С една дума, надписът върху апарата беше направен преди три и половина години.

След това, когато от вътрешността на тайнствения апарат се дочуха слаби стонове, тълпата ужасено се отдръпна и утихна. Появиха се отряд полицаи, лекар и дванадесет кореспонденти с фотоапаратите си. Отвориха люка и много предпазливо измъкнаха от вътрешността на яйцето двама полуголи мъже, единият, слаб като скелет, стар, с бели коси, беше в безсъзнание, другият, с окървавено лице, със счупени ръце, жално стенеше. Сред тълпата се понесоха викове на съчувствие, женски плач. Качиха небесните пътешественици в един автомобил и ги закараха в болницата.

 

 

Зад отворения прозорец пееше птица с кристален от щастие глас. Тя пееше за слънчевия лъч, за синьото небе. Лос неподвижно лежеше на възглавниците и слушаше. По набръчканото му лице се стичаха сълзи. Някъде вече бе слушал този глас. Но къде и кога?

Сивата роса по тревата проблясваше зад полудръпнатата, леко издута от утринния вятър щора. По нея потрепваха сенките на влажните листа. Птицата пееше. Далеч зад планината се надигаше плътен бял облак.

Нечие сърце тъгуваше по тази земя, по облаците, по шумните проливни дъждове и блестящата роса, по великаните, които се разхождаха сред зелените хълмове… Той си спомни — пак в такова слънчево утро, но не на Земята пееше една птица за сънищата на Аелита… Аелита… Но дали тя бе съществувала? Или само я бе сънувал? Не. Птицата нарежда със стъкленото си езиче как някога една синкава като здрача жена с печално слабо личице, седнала през нощта край огъня, му бе пяла древната песен на любовта.

Затова сълзите се стичаха по набръчканите бузи на Лос. Птицата пееше за онази, която бе останала отвъд звездите, и за посивелия набръчкан стар мечтател, който бе обиколил небесата.

Вятърът изду още щората, долният й край меко плясна — и в стаята нахлу ароматът на мед, земя и влага.

 

 

В едно такова утро в болницата се появи Скайлс. Той здраво стисна ръката на Лос — „поздравявам ви, скъпи приятелю“, — седна на табуретката до леглото, бутна шапката си назад.

— Много сте отслабнали през това пътешествие, старче — каза той. — Току-що бях при Гусев, виж, той се държи; ръцете му са в гипс, челюстта му е счупена, но през цялото време се смее — много е доволен, че се е завърнал. Пратих на жена му в Петроград телеграма и пет хиляди долара. За вас телеграфирах във вестника си — ще получите огромна сума за „Пътни записки“. Но ще трябва да усъвършенствувате апарата си — кацнахте лошо. Дявол да го вземе — като си помислиш, почти четири години изминаха от онази лудешка вечер в Петроград. Старче, съветвам ви да пийнете чашка хубав коняк, това ще ви върне към живота.

Скайлс бърбореше весело и загрижено поглеждаше събеседника си — лицето му беше загоряло, безгрижно, очите му бяха пълни с жадно любопитство. Лос му протегна ръка.

— Радвам се, че дойдохте, Скайлс.