Алексей Толстой
Аелита (19)

На стълбата

Изминаха седем дни.

Когато по-късно Лос си спомняше за това време, той си го представяше като син полумрак, като удивително спокойствие, в което наяве се нижеха един след друг дивни сънища.

Лос и Гусев се събуждаха сутрин рано. След ваната и леката закуска отиваха в библиотеката. Внимателните, ласкави очи на Аелита ги посрещаха на прага. Тя казваше вече почти разбираеми думи. В тишината и полумрака на тази стая, в тихите думи на Аелита се таеше чувство на неизразим покой — влагата в очите й променяше цвета си, очите й се разтваряха в сферата, а там се нижеха сънищата. По екрана пробягваха сенки. Думите проникваха в съзнанието им неволно.

Думите полека се изпълваха с жизнени сокове — отначало бяха само звуци, после от мъглата на съзнанието изплуваха понятията. Сега, когато Лос изговаряше името на Аелита, то го вълнуваше с двойно чувство: с тъгата на първата дума АЕ, което означаваше „виждана за последен път“, и с усещането за сребриста светлина — ЛИТА, което означаваше „звездна светлина“. Така езикът на новия свят проникваше в съзнанието им като най-фина материя.

Това обогатяване продължи седем дни. Уроците се провеждаха сутрин и след залез — до полунощ. Накрая Аелита явно се умори. На осмия ден не дойдоха да ги събудят и гостите спаха до вечерта.

Когато Лос стана от леглото, през прозорците се виждаха дългите сенки на дърветата. Някаква птичка пееше с кристален, равен глас. Лос бързо се облече и без да буди Гусев, отиде в библиотеката, но никой не отговори на чукането му. Тогава за първи път през тези седем дни Лос излезе навън.

Поляната плавно се спускаше към гората, към ниските постройки. Стадо тромави животни с дълга козина — хаши, — полумечки-полукрави, вървеше натам с унил рев. Ниското слънце позлатяваше къдравата трева, цялата поляна пламтеше като влажно злато. Над езерото прелетяха изумрудени жерави. В далечината се появи огреният от залеза снежен конус на планински връх. Тук също цареше покоят, тъгата на отиващия си в спокойствие и злато ден.

По познатата пътечка Лос тръгна към езерото. От двете й страни все така свеждаха клони плачещите лазурни дървета, отвъд петнистите стволове той видя все същите развалини, и въздухът беше същият — лек и освежаващ. Но на Лос му се струваше, че едва сега вижда тази чудна природа — очите и ушите му се бяха отворили, той беше научил названията на предметите.

Езерото прозираше през клоните с пламтящите си петна. Но когато Лос стигна до водата, слънцето вече беше залязло, огнените пера на залеза се удължиха и обхванаха със златен пламък половината небе. Огънят бързо се покри с пепел, небето се изчисти, потъмня и отведнъж пламнаха звездите. Странният рисунък на съзвездията се отрази във водата. В заливчето на езерото, до стълбата, се извисяваха черните очертания на двата каменни гиганта — стражи на хилядолетията, седнали с лица, обърнати към съзвездията.

Лос се приближи до стълбата. Очите му още не бяха свикнали с бързо настъпващата тъмнина. Той се облегна върху подножието на статуята и пое дълбоко влагата на езерото — тръпчивия дъх на блатни цветя. Отраженията на звездите се размазаха — над водата се издигаше лека мъгла. А съзвездията светеха все по-ярко и сега вече ясно се виждаха и заспалите клони, и проблясващите камъчета, и усмихнатото лице на седящия Магацитъл.

Лос стоя и гледа, докато опряната му върху камъка ръка изтръпна. Тогава той се дръпна от статуята и в същия миг долу на стълбата видя Аелита. Тя седеше неподвижно и гледаше отраженията на звездите в черната вода.

— Аиу ту ира хасхе, Аелита — промълви Лос и изумено се вслуша в странните звуци на своите думи. Той ги изговори с мъка, като при силен студ. Неговото желание — мога ли да остана при вас, Аелита? — само̀ се беше претворило в тези чужди звуци.

Аелита бавно се обърна и каза:

— Да.

Лос седна до нея на стъпалото. Косите на Аелита бяха покрити с черно калпаче — качулката на наметалото. Лицето й се различаваше в светлината на звездите, но очите й не се виждаха — бяха само като големи сенки в очните падини.

Тя попита спокойно, с хладен глас:

— Бяхте ли щастлив на Земята?

Лос не отвърна веднага — загледа се: лицето й беше неподвижно, устата печално извита.

— Да — отвърна той, — да, бях щастлив.

— В какво се състои щастието при вас, на Земята?

Лос отново я загледа.

— Сигурно при нас, на Земята, щастието е в това да забравиш за себе си. Щастлив е онзи, който е постигнал пълнота, съгласие и изпитва жажда да живее заради тези, които му дават тази пълнота, съгласие и радост.

Сега Аелита се обърна към него. Огромните й очи изумено се взираха в този беловлас великан, човека.

— Такова щастие носи любовта към жената — каза Лос.

Аелита отново се обърна. Връхчето на качулката й затрепери. Може би се смееше? Не. Може би плачеше? Не. Лос тревожно се размърда върху покритото с мъх стъпало. Аелита каза с леко потръпващ глас:

— Защо напуснахте Земята?

— Умря тази, която обичах — каза Лос. — Нямах сили да се преборя с отчаянието, животът ми стана ужасен. Аз съм беглец и страхливец.

Аелита измъкна изпод наметалото ръката си и я сложи върху голямата ръка на Лос — само го докосна и отново я прибра под наметалото.

— Знаех, че това ще се случи в моя живот — промълви тя замислено. — Още като момиченце виждах странни сънища. Сънувах високи зелени планини. Реки светли, не като нашите. И облаци, облаци — огромни и бели, и дъждове — потоци вода. И хора — великани. Мислех, че полудявам. По-късно моят учител ми каза, че това е ашхе, второто зрение. У нас, потомците на Магацитлите, е жива паметта за друг живот, у нас като непокълнало семе дреме ашхе. Ашхе — това е страшна сила и велика мъдрост. Но аз не зная, какво е щастие?

Аелита измъкна двете си ръце изпод наметалото и плесна с тях като дете. Качулката й отново потрепери.

— Вече много години идвам нощем на тази стълба и гледам звездите. Аз зная много. Уверявам ви, зная неща, които вие не бива и няма нужда да знаете. Но щастлива съм била само когато в детството ми се присънваха облаци, облаци, потоци дъжд, зелени планини, великани. Учителят ме предупреждаваше, той каза, че ще загина. — Тя обърна лице към Лос и изведнъж се усмихна.

На Лос му стана страшно: толкова чудно красива беше Аелита толкова опасен, тръпчиво-сладък аромат идеше от наметалото с качулката, от ръцете, лицето и нейното дихание.

— Учителят каза: „Хао ще те погуби.“ Тази дума означава падение.

Аелита се обърна и още по-ниско нахлупи качулката на очите си.

Те помълчаха, после Лос каза:

— Аелита, разкажете ми за вашите знания.

— Това е тайна — важно каза тя, — но вие сте човек и аз ще трябва да ви разкажа много неща.

Тя вдигна лице. От двете страни на Млечния път сияеха и трепкаха големи съзвездия, сякаш ветрецът на вечността минаваше през техния огън. Аелита въздъхна.

— Слушайте — каза тя, — слушайте ме спокойно и внимателно.