Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Случайно откритие

Привечер от нямане какво да прави Гусев взе да се разхожда из стаите. Къщата беше голяма, строена здраво — да се живее в нея и през зимата. В нея имаше много коридори, стълби, пусти зали, галерии с мъртва тишина. Гусев се разхождаше, надничаше и се прозяваше: „Богато си живеят, дяволите, но скучно.“

В отдалечената част на къщата се чуваха гласове, тракане на кухненски ножове и чинии. Пискливият глас на управителя сипеше птичи думи — караше се на някого, Гусев стигна до кухнята — ниска, сводеста стая. В дъното и над тиганите припламваше маслен пламък. Гусев се спря на вратата и задуши. Управителят и готвачката, които се караха, млъкнаха и с известен страх се дръпнаха навътре под сводовете.

— Запушено е при вас, запушено — каза им Гусев на руски, — направете си комин над печката. Ама че варвари, и това ми било марсианци!

Той махна с ръка към изплашените им лица и излезе през задния вход. Седна на каменните стъпала, извади любимата си табакера и запали.

Долу на поляната едно момче пастирче тичаше и викаше, мъчеше се да вкара в тухлената постройка мучащите хаши. Оттам сред високата трева по пътечката вървеше към него жена с две кофички мляко. Вятърът издуваше жълтата й риза, люлееше пискюлчето на смешното калпаче върху яркочервените й коси. Ето че се спря, остави кофите и взе да се брани от някакво насекомо, като пазеше с лакът лицето си. Вятърът вдигна полите й. Тя клекна, смеейки се, взе кофите и отново затича. Щом видя Гусев, показа белите си весели зъби.

Гусев й викаше Ихошка, макар че тя се казваше Иха — това беше племенницата на управителя, насмешлива, мургавосинкава пълничка девойка.

Тя пъргаво изтича край Гусев — само смръщи носле към него. Гусев се накани да я плесне отзад, но се въздържа. Той седеше, пушеше и изчакваше.

И наистина скоро Ихошка пак се появи с кошничка и ножче. Седна недалеч от Сина на небето и почна да чисти зеленчук. Гъстите й мигли потрепваха. По всичко си личеше, че е весело момиче.

— Защо тук на Марсий жените са едни такива сини — й каза Гусев на руски. — Глупачка си ти, Ихошка, не знаеш какво е истински живот.

Иха му отговори и Гусев сякаш през сън разбра думите й:

— В училище съм изучавала Свещена история; там пише, че Синовете на небето са зли. В книжките се казва едно, а всъщност излиза друго. Синовете на небето съвсем не са лоши.

— Да, добри са — каза Гусев, като присви око.

Иха се задави от смях, а обелките бързо се точеха под ножа й.

— Моят чичо казва, че вие, Синовете на небето, можете да убивате с поглед. Но аз май не забелязвам нищо такова.

— Нима? А какво забелязвате тогава?

— Слушайте, я ми говорете по нашенски — каза Ихошка, — защото аз по вашему не разбирам.

— Ама по вашему не мога да говоря гладко.

— Какво казахте? — Иха чак остави ножчето, толкова я напушваше на смях. — Според мен и при вас на Червената звезда всичко е като при нас.

Тогава Гусев се изкашля и се премести по-близо. Иха си взе кошницата и се отмести. Гусев пак се изкашля и се премести. Тя каза:

— Да не си протъркате панталона от толкова местене.

Може би Иха го каза по друг начин, но Гусев го разбра точно така.

Той седеше съвсем близо. Ихошка тихо въздъхна. Наведе глава и въздъхна още по-силно. Тогава Гусев бързо се огледа и я прегърна през раменете. Тя веднага се дръпна и се ококори. Но той силно я целуна в устата. Иха с всички сили стискаше кошницата и ножчето.

— Та така, Ихошка!

Тя скочи и избяга.

Гусев остана да седи и да си подръпва мустачките. Усмихваше се. Слънцето залезе. Изсипаха се звездите. Някакво дълго мъхесто животинче се бе промъкнало досами стъпалата и гледаше Гусев с фосфоресциращите си очи. Гусев мръдна — животинчето изсъска и изчезна като сянка.

— Да, ще трябва да зарежа все пак тези глупости — каза Гусев. Оправи колана си и влезе в къщата. Веднага в коридора пред него притича Ихошка. Той я повика с пръст и те тръгнаха по коридора. Гусев се мръщеше от напрежение, но й заговори на марсиански:

— Ихошка, ти трябва да знаеш: ако нещо стане — ще се оженя за теб. Ти ме слушай. (Иха се обърна с лице към стената, подпря чело. Той я дръпна и здраво я хвана под ръка…). Не бързай да пъхаш нос в стената — още не съм се оженил. Чуй ме, аз, Синът на небето, не съм дошъл тук за глупости. Ще ми се отвори голяма работа на вашата планета. Но аз съм нов човек тука, не ви познавам обичаите. Ти трябва да ми помогнеш. Само внимавай да не ме излъжеш. Ето какво искам да ми кажеш сега — що за човек е нашият домакин?

— Вашият домакин — каза Иха, след като напрегнато бе слушала странната реч на Гусев, — вашият домакин е владетелят на всички държави на Тума.

— На ти сега! — Гусев замълча. — Да не лъжеш? (Почеса се зад ухото.) А как се нарича официално? Да не би крал? Каква длъжност заема?

— Нарича се Тускуб. Той е бащата на Аелита. Той е ръководителят на Висшия съвет.

— Така. Сега ми е ясно.

Известно време Гусев крачеше мълчаливо.

— Ето какво, Ихошка, видях, че там в онази стая има едно матово огледало. Ще ми се да погледна в него. Я ми покажи как се включва.

Те влязоха в тясна полутъмна стая, мебелирана с ниски кресла. На стената се белееше матовото огледало. Гусев се намести в едно кресло близо до екрана. Иха го попита:

— Какво иска да види Синът на небето?

— Покажи ми града.

— Сега е нощ, работата навсякъде е свършила, фабриките и магазините са затворени, площадите са празни. Може би искате зрелищата?

— Показвай зрелищата.

Иха пъхна щепсела в цифровото табло, хвана края на дълъг шнур и се дръпна към креслото, в което, изтегнал крака, седеше Синът на небето.

— Народно празненство — каза тя и дръпна шнура.

Чу се силен шум — сякаш сърдит хилядогласен говор на тълпа. Огледалото се озари. Откри се неизмерима перспектива от сводести стъклени покриви. Широки снопове светлина падаха върху огромни плакати, надписи, върху кълба многоцветен дим. Долу вреше от глави, глави, глави. Тук и там като прилепи прелитаха нагоре-надолу крилати фигури. Стъклени сводове, преплитащи се снопове светлина, водовъртежите на тълпата се губеха все по-надолу и се скриваха в мъгла от пушеци и прахоляк.

— Какво правят тия там? — извика Гусев с всичка сила — толкова силен беше шумът.

— Дишат скъпоценен дим. Виждате ли кълбата дим? Те се издигат от листата на хаврата. Този дим е скъпоценен. Наричат го още дима на безсмъртието. Който го вдишва, вижда чудни неща: струва ти се, че никога няма да умреш — можеш да видиш и да разбереш големи чудеса. Мнозина чуват звуците на улата. Никой няма право да пуши хавра в дома си — това се наказва със смърт. Само Висшият съвет разрешава пушенето й и само дванадесет пъти в годината в тази къща запалват листа от хавра.

— А какво правят онези там?

— Те въртят цифрови колела. Отгатват числа. Днес всеки може да си намисли число — онзи, който го познае, завинаги се освобождава от работа. Висшият съвет му подарява прекрасна къща, нива, десет хаши и крилата лодка. Да отгатнеш — това е велико щастие.

Докато обясняваше, Иха седна отстрани на креслото и Гусев веднага я прегърна през раменете. Тя се опита да се измъкне, но после притихна и остана кротко да седи. Гусев много се удивляваше на чудесиите в матовото огледало: „Ех, че дяволи, ех, че безобразници!“ — после я помоли да му покаже още нещо.

Иха стана от креслото, угаси огледалото и дълго се бави пред цифровото табло — щепселът не влизаше в дупките. А когато се върна до креслото, отново седна на облегалката, като въртеше из ръцете си топчето на шнура, личицето й бе малко объркано. Гусев я погледна от долу на горе и се усмихна. Тогава в очите й се появи ужас.

— Момиче, май ти е дошло време да се жениш.

Ихошка наведе очи и въздъхна. Гусев взе да я гали по чувствителния като на котка гръб.

— Ах, ти миличката ми, красивата ми, синичката ми.

— Вижте, ето още нещо интересно — съвсем тихо промълви тя и дръпна шнура.

Озареното огледало до половината се закриваше от нечий гръб. Чу се леден глас, който бавно произнасяше някакви думи. Гърбът се люшна и изчезна от огледалото. Гусев видя част от голям свод, който в дъното се опираше върху квадратен стълб, видя част от стена, покрита с позлатени надписи и геометрични фигури. Долу около една маса седяха с наведени глави същите онези марсианци, които бяха посрещнали на стълбата на мрачното здание кораба с хората.

Пред покритата с брокат маса стоеше Тускуб — бащата на Аелита. Тънките му устни мърдаха, върху златните шевици на халата потрепваше и черната му брада. Самият той стоеше като издялан от камък. Помътнелите му мрачни очи гледаха неподвижно право напред — точно в огледалото. Тускуб говореше и резките му думи бяха непонятни, но страшни. Ето той няколко пъти повтори: „Талцетъл“, и сякаш поразяваше някого — отпусна ръката си, в която стискаше свитък. Срещу него седеше марсианец с широко бледно лице, той се изправи и гледайки Тускуб с белезникавите си очи, бясно изкрещя:

— Не те, а ти!

Ихошка се стресна. Тя беше седнала с лице към огледалото, но не виждаше и не чуваше нищо — голямата ръка на Сина на небето я галеше по гърба. Когато от огледалото се разнесе крясъкът и Гусев няколко пъти я попита: „Кажи, за какво си говорят?“, Ихошка сякаш се събуди, зяпна с уста и се втренчи в огледалото. Изведнъж жално изохка и дръпна шнура.

Огледалото угасна.

— Аз сбърках… Включих, без да искам… Нито един шохо няма право да подслушва тайните на Висшия съвет. — Зъбите на Ихошка тракаха. Тя зарови пръсти в червените си коси и зашепна отчаяно: — Аз сбърках. Не съм виновна. Сега ще ме пратят в пещерите, сред вечните снегове.

— Нищо, нищо, Ихошка, няма да кажа на никого. — Гусев я притисна към себе си и замилва меките й и топли като на ангорска котка коси. Ихошка млъкна, затвори очи.

— Ех, глупавичката ми, ех, момиченцето ми. Звяр ли си, човек ли си. Синя, глупава.

Той я галеше зад ухото, убеден, че това й харесва. Ихошка подви крака и се сви на кълбо. Очите й блестяха като на онова животинче, което бе избягало преди малко. Гусев се поуплаши.

В този момент се чуха стъпките и гласовете на Лос и Аелита. Ихошка се смъкна от креслото и с несигурни крачки тръгна към вратата.

Същата нощ Гусев отиде в спалнята на Лос и му каза:

— Работите ни не вървят на добре, Мстислав Сергеевич. Използувах тук едно момиче да ми включи огледалото и неволно се натъкнахме на заседание на Висшия съвет. Успях да разбера нещичко. Трябва да вземем мерки — ще ни убият, Мстислав Сергеевич, повярвайте ми, ще го направят.

Лос го слушаше и не чуваше — гледаше Гусев със замечтан поглед. После пъхна ръце под главата си.

— Магия, Алексей Иванович, магия. Я изгасете лампата.

Гусев постоя и мрачно измърмори:

— Така значи.

И отиде да спи.