Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Безсънна нощ

Всичко беше готово за излитане от Земята. Но следващите два дни се наложи почти без да спят, да се занимават с подреждането на множество дреболии в джобовете на апарата. Проверяваха уредите и инструментите. Снеха скелето около апарата, свалиха и част от покрива.

Лос показа на Гусев механизма за движение и по-важните уреди — Гусев се оказа ловък и съобразителен човек.

Излитането беше определено за шест часа вечерта на следващия ден.

Късно вечерта Лос пусна работниците и Гусев, после изгаси навсякъде освен лампичката над масата и без да се съблича, легна на желязната койка — в ъгъла на бараката зад статива на телескопа.

Нощта беше тиха и звездна. Лос не спеше. Пъхнал ръце под главата си, той гледаше в мрака. От много дни насам не се беше отпускал. Но сега, в последната нощ на Земята, той остави сърцето си да се мъчи и плаче.

Спомни си… Полутъмната стая… Заслонената с книга свещ. Миризмата на лекарствата, задухата. На пода, върху килима — леген. Когато ставаш и минаваш край легена, по стената, по избелелите тапети се люшват сенки. Колко е мъчително! На кревата лежи тази, която ти е по-скъпа от светлината — Катя, твоята жена, и учестено и тихо диша. По възглавницата гъсти объркани коси. Свитите й колене повдигат одеялото. Катя си отива от него. Доскоро милото и кротко лице сега е променено. То е розово и неспокойно. Измъкнала е ръката си върху одеялото и мачка с пръсти края му. Лос отново и отново взема ръката й и я прибира под одеялото.

„Хайде, отвори очи, погледни ме, сбогувай се с мен.“ С жален, едва доловим глас казва тя: „Твои позоеца.“ Детският й, едва доловим жален глас иска да каже: „Отвори прозореца.“ Състраданието към нея, към този глас е по-страшно от страха. „Катя, Катя, погледни ме.“ Той я целува по бузите, по челото, по затворените очи. Гърлото й трепти, гърдите й се надигат на тласъци, пръстите са се вкопчили в края на одеялото. „Катя, Катя, какво ти е?“ Не отговаря, отива си… Изправи се на лакти, повдигна гръд, сякаш отдолу я блъскаха и мъчеха. Милата главица клюмна назад… Тя падна, потъна в леглото. Брадичката й се отпусна. Лос се разтресе от отчаяние, прегърна я и се притисна към нея.

… Не, не, не — не можеш да се примириш със смъртта…

Лос стана от койката, взе от масата кутията с цигари, запали и взе да се разхожда из тъмната барака. После се качи по стълбичката на телескопа, намери с визьора Марс, вече издигнал се над Петроград, и дълго-дълго гледа малкото, ясно, топло кълбо. То леко потрепваше в пресичащите се черти на окуляра.

… Той отново легна… Паметта му прати видение. Катюша е седнала върху тревата на една височинка. Далеч, зад вълнуващите се поля, се виждат златните точки на Звенигород. Няколко сокола плуват в летния зной над житата, над елдените ниви. Катюша се е отпуснала, топло й е. Лос седи до нея, къса със зъби стръкче тревичка и поглежда русата глава на Катюша, загорялото й рамо със светлата ивичка кожа между загара и роклята. Сивите й очи са равнодушни и прекрасни, в тях също така плуват соколи. Катя е на осемнадесет години. Седи и мълчи. Лос мисли: „Не, мила моя, имам си много по-важна работа от това да се влюбя във вас тук, на това хълмче. Няма да се хвана на тази въдичка, няма да идвам повече във вашата вила.“

Боже господи! Колко неразумно бяха прахосани тези горещи летни дни. Да можехме да спрем времето тогава! Но не можеш да ги върнеш! Не можеш!…

Лос отново стана от койката, драска клечки, пуши, разхожда се. Но дори ходенето покрай дъсчената стена беше тягостно: сякаш звяр в яма.

Той отвори вратата и погледна към вече високо издигналия се Марс.

„Дори и там, отвъд границите на Земята, оттатък границата на смъртта, не ще избягаш от себе си. Защо ли ти трябваше да отпиваш от тази отрова — любовта! Да беше си живял неразбуден. Та нали в ефира си летят семената на живота, подобно на ледени кристали, летят и дремят. Ама не — непременно трябва да паднат и да разцъфнат — да се пробудят за тази жажда — да обичаш, да се слееш, да се забравиш, да не си вече самотно семе. И целият този кратък сън е само за да има после отново смърт, раздяла, и отново — този полет на ледените кристали.“

Лос дълго стоя на вратата. Високо над спящия Петроград преливаше светлината на Марс — ту кървава, ту синя, ту елмазена. „Нов чуден свят — мислеше си Лос, — може би отдавна угаснал или фантастичен, цъфтящ и съвършен… Така и там понякога нощем ще търся родната си звезда сред другите звезди… Ще си спомням — и хълмчето, и соколите, и гроба, в който лежи Катя… И мъката ми ще е светла…“

Едва на разсъмване Лос пъхна глава под възглавницата и се унесе. Събуди го громоленето на обоз по улицата. Той прекара ръка по лицето си. Очите му, все още безсмислени от нощните видения, постепенно различаваха картите по стените, очертанията на апарата. Лос се събуди напълно, въздъхна, отиде до чешмата и поля главата си със студена вода. Наметна палтото си и закрачи през незастроеното място към своя дом, където преди половин година бе умряла Катя.

Тук той се изми, избръсна, облече си чисто бельо и дрехи, огледа затворени ли са всички прозорци. Апартаментът беше необитаем — навсякъде имаше прах. Той отвори вратата към спалнята, в която не бе нощувал нито веднъж след смъртта на Катя. В спалнята беше почти тъмно от спуснатите щори, само огледалото на гардероба с Катините рокли леко просветваше — огледалната врата беше открехната. Лос се намръщи, приближи се на пръсти и плътно я затвори. Заключи вратата на спалнята. Излезе от апартамента, заключи външната врата и пусна плоското ключе в джобчето на жилетката си.

Сега вече всичко преди отпътуването беше свършено.