Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hobbies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Клифърд Саймък. Градът

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №36

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Лидия Цекова-Маринова

Рецензент: Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 17.III.1982 г. Подписана за печат на 26.IV.1982 г.

Излязла от печат месец VII.1982 г. Формат 32/70×100. Изд. №1564

Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,82. Цена 2,00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95366 21531 5637–62–82

08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820(73)–31

© Лидия Цекова-Маринова, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

© Clifford D. Simak, 1976. City

Clifford D. Simak, Ace Books

A Division of Grosset & Dunlap, Inc. NEW YORK, 1976

История

  1. — Добавяне

Заекът се шмугна в един храст и малкото черно кученце се стрелна след него, но заби пети и спря. На пътеката стоеше вълк, а между челюстите му потрепваше кървавото тяло на заека.

Ебинизър се закова на място, провесил червения си плосък език, дишаше тежко и му се гадеше от виденото.

„Беше такова хубаво зайче!“

По пътеката зад него изтопуркаха нечии крака, иззад храстите стремително изскочи Шедоу[1] и спря рязко край Ебинизър.

Вълкът бързо премести поглед от кучето към дребния робот, после отново към кучето. Яростният пламък в очите му постепенно угасна.

— Не трябваше да правиш това, вълчо — произнесе меко Ебинизър. — Зайчето знаеше, че няма да го нараня, и всичко беше на шега. Но то се спусна право към теб и ти веднага го улови.

— Намерил си с кого да разговаряш — изсъска Шедоу с едва-едва отворена уста. — Той не разбира и дума от това, което казваш. И по-добре внимавай да не те глътне.

— Няма да ме пипне, докато ти си с мен — възрази Ебинизър. — И освен това той ме познава. Помни миналата зима. Той е от онази глутница, която подхранвахме.

Вълкът запристъпва бавно и предпазливо, стъпка по стъпка напред, докато останаха по-малко от две крачки разстояние от кученцето. После много бавно, много предпазливо той положи зайчето на земята и го побутна с носа си напред.

— Той ти го дава! — ахна тихичко Шедоу.

— Виждам — отвърна спокойно Ебинизър. — Казах ти, че помни. Той е онзи със замръзналото ухо, когото Дженкинс излекува.

Кученцето пристъпи една крачка с протегнат нос, като размахваше опашка. За миг вълкът се вцепени, после наклони грозната си глава и подуши. За секунда носовете на двамата почти се докоснаха, после вълкът отстъпи.

— Да се махаме — настоя Шедоу. — Ти се оттегли по пътеката, а аз ще те пазя откъм гърба. Ако се опита да направи нещо…

— Няма да се опита — прекъсна го рязко Ебинизър. — Той е наш приятел. Не е виновен за заека. Той не разбира. Така е свикнал да живее. За него заекът е просто парче месо.

„Също както беше някога и за нас, помисли си той. Както беше и за нас, докато първото куче не седна редом с човека край огъня на входа на пещерата. И дълго след това… Дори сега понякога един заек…“

Бавно, като че ли се извиняваше, вълкът се протегна напред и вдигна зайчето с отворените си челюсти. Опашката му мърдаше едва забележимо.

— Виж! — извика Ебинизър, но вълкът си тръгна. Мярна се като сиво петно сред дърветата, като сива сянка се стопи в гората.

— Той си го взе обратно — възмути се Шедоу. — Защо мръсен…

— Но той ми го даваше — възрази тържествуващо Ебинизър. — Само че беше толкова гладен, че не можа да издържи. Той извърши нещо, което никой друг вълк преди него не е правил. За миг зверът в него отстъпи.

— Подарък за подарък — изрече рязко Шедоу.

Ебинизър поклати глава.

— Той се засрами, когато си го взе обратно. Видя ли го как размахва опашка? По този начин обясняваше, че е гладен и има нужда от него. Повече, отколкото имах аз.

Кучето се загледа надолу към зелените пътечки на вълшебната гора, вдъхна мириса на разлагащите се листа опияняващото ухание на гълъбовите очички, прозорчето и паяковидните горски съсънки, ободряващия остър аромат на новите листа, на събудената пролетна гора.

— Може би някой ден… — промълви той.

— Да, разбирам — обади се Шедоу. — Може би някой ден и вълците ще се цивилизоват. И зайците, и катериците, и всички други диви зверове. Ще се шляят наоколо като вас кучетата.

— Това не е шляене — възрази Ебинизър. — Мечтаем. Хората обичаха да мечтаят. Хората имаха навика да се заседяват и да измислят по нещо. Така са се сетили за нас. Измислил ни е човек на име Уебстър. Той се е занимавал с нас. Той пригодил гърлата ни така, че да можем да говорим. Той е нагласил контактните лещи така, че да можем да четем. Той…

— Много облаги им донесоха на хората мечтите — произнесе ехидно Шедоу.

„Това е самата истина, помисли си Ебинизър. Малко хора бяха останали на Земята сега. Само мутантите, които вършат бог знае какво в своите кули, и малката колония от истински хора, които все още живеят в Женева. Останалите много отдавна бяха заминали за Юпитер и се бяха превърнали от хора в нещо съвсем друго.“

 

 

Ебинизър се обърна и закрачи бавно, отпуснал опашка, нагоре по пътеката.

„Жалко за зайчето, помисли си той. Беше такова хубаво зайче. Тичаше така добре. И наистина не беше уплашено. Беше го гонил много пъти и то знаеше, че няма да го хване.“

Но дори и така да е, Ебинизър не можеше да си позволи да обвинява вълка. За един вълк зайчето не е само нещо, след което ти е забавно да тичаш. Защото вълкът нямаше стада, които да му дават месо и мляко, нито полета от зърно за брашно и бисквити.

— Това, което съм длъжен да направя — измърмори безпощадният Шедоу, като го следваше по петите, — е да кажа на Дженкинс, че ти избяга. Знаеш, че трябва да слушаш.

Ебинизър не отговори, а продължи да се изкачва с усилие по пътеката. Това, което казваше Шедоу, беше истина. Вместо да гони заека, той трябваше да стои в имението на Уебстърови и да слуша. Да лови достигащите до него звуци — звуците и миризмите — и да усеща, когато нещо се появи наблизо. Все едно че седиш до стената и слушаш какво става от другата й страна, само че понякога звуците бяха слаби, далечни и трудно доловими. Дори твърде често още по-трудни за разбиране.

„Това е зверът в мен, помисли си Ебинизър. Старият звяр, който се сражаваше с бълхите, глозгаше кокали, риеше след къртиците. Той не ме оставя на мира. Той ме кара да се измъквам навън, за да гоня зайци, когато би трябвало да слушам, да бродя навън в горите, когато би трябвало да чета старите книги по рафтовете на кабинета.

Прекалено бързо, помисли си той. Напредвахме твърде бързо. Така и трябваше.

На човека са му трябвали хиляда години, за да превърне нечленоразделните си звуци в зачатъци на реч. Хиляда години, за да открие огъня, и още толкова, за да изобрети лъка и стрелата. Хиляди години, за да се научи да обработва земята и да събира урожая, хиляди години, за да изостави пещерата заради къща, която си е построил сам.

А ние се научихме да говорим за някакви си хиляда години и вече сме оставени сами да се оправяме с всичко, като не се смята Дженкинс.“

Гората оредя и премина в чепати дъбове, разпръснати нагоре по хълма като накуцващи заблудили се старци.

Къщата стоеше на върха на хълма — пуснала дълбоки корени и притиснала се плътно към земята. Толкова стара беше, че беше приела цвета на всичко около нея — на тревата, цветята и дърветата, на небето, вятъра и дъжда. Къща, построена от хора, които са обичали нея и земята наоколо, както сега кучетата я обичаха. Къща, която са построили, в която са живели и умирали членовете на един легендарен род, оставил във вековете следа, ярка като от метеор. Хора, влезли в преданията, които се разказват сега край пламналите огньове в бурни нощи, когато вятърът свири под стряхата. Предания за Брус Уебстър и първото куче Натаниел; за един човек на име Грант, който накарал Натаниел да предава някакъв завет на поколенията; за един друг човек, който се опитал да стигне звездите, и за стареца, който седял и го очаквал на ливадата в инвалидната си количка. И още предания за ужасните мутанти, следени от кучетата години наред.

А сега хората си бяха отишли и родът беше само едно име, а кучетата не забравяха завета, оставен от Грант на Натаниел в онзи отдавна отминал ден.

„Все едно че сте хора, все едно че кучето е станало човек.“ Това бяха думите, които се предаваха от цели десет века. И настана време да го изпълнят.

Когато хората си отидоха, кучетата се върнаха у дома, върнаха се от различните краища на Земята обратно там, където първото куче бе произнесло първата си дума, където бе прочело първия печатан ред. Върнаха се в имението на Уебстърови, където в незапомнени времена един човек беше мечтал за двойна цивилизация, за това кучето и човека да вървят заедно през вековете лапа за ръка.

— Постарахме се, доколкото можахме — каза гласно Ебинизър, като че ли говореше на някого. — И продължаваме да се стараем.

От другия край на хълма долетя дрънчене на звънец и след него — неистов лай. Кученцата връщаха кравите у дома за вечерното доене.

 

 

В подземието се беше наслоил вековният прах — сив, подобен на пудра. Той не беше нещо внесено отвън, а неотделима част от самото подземие — онази част, която с времето се беше превърнала в прах.

Джон Уебстър пое парливата миризма на праха, която режеше влажната спареност на помещението, а в главата му с жужене отекваше тишината. Над пулта с електрическия прекъсвач, махалото и пет-шест скали мъждукаше радиева лампичка.

Като се опасяваше да не наруши спящата тишина, зашеметен и подтискан от излъчвания от сводовете товар на вековете, Уебстър тихо се приближи до пулта. Протегна ръка и докосна прекъсвача, като че ли бе очаквал да не е там, като че ли трябваше да усети с ръката си съпротивлението му, за да се увери, че е там.

Той беше на мястото си. Той, махалото и скалите със самотната светлина над тях. И това беше всичко. Нямаше нищо друго. В цялото това голо подземие нямаше нищо друго. Точно както бе обозначено на стария план.

Джон Уебстър поклати глава… „Трябваше да знаем, че ще бъде така. Планът е верен. Планът помни. Ние сме тези, които бяхме забравили — забравили или може би никога не сме знаели, или пък не ни е интересувало.“ И той знаеше, че най-вероятно бе именно последното да е вярно — никога не ги бе интересувало.

Въпреки че беше възможно твърде малко от тях да са знаели за това подземие. Никога не са знаели, защото така е било най-добре. Фактът, че никога не е било използвано, не беше гаранция за неговата пълна секретност. Може да е имало дни…

Той замислено гледаше пулта. Отново протегна бавно ръка и тутакси рязко я отдръпна. По-добре не, каза си той, по-добре не! Защото планът не даваше никаква представа за предназначението на това подземие, за действието на прекъсвача.

„Отбрана“ беше всичко, което пишеше в картата.

Отбрана! В онзи ден преди хиляда години е било естествено да се предвиди отбраната. Отбрана, от която никога не е имало нужда, но отбрана, която е трябвало да се предвиди, отбрана за всеки случай. Защото братството между хората дори тогава е било толкова нестабилно, че една единствена дума или постъпка са могли да го разрушат. Дори след десет века мир споменът за войната е бил жив, Световният комитет винаги е имал пред вид тази възможност, за която е трябвало да бъдат готови и да могат да я избягнат.

Уебстър стоеше неподвижно и се вслушваше в пулса на историята. История, която беше изминала своя път и беше завършена. История, която беше стигнала до глуха улица и ето, вместо пълноводна река — залив, няколко стотици безплодни човешки живота, застоял вир, нераздвижван от водовъртежа на човешка борба или постижения.

Той протегна ръка, докосна с дланта си стената и усети лепкавата студенина и гъделичкането на дебелия слой прах.

„Фундамент на една империя… — помисли си той. Погреб… Най-долният камък на могъщо съоръжение, извисяващо се гордо над повърхността на земята, величаво здание, което в древни времена е гъмжало от дейността на цялата Слънчева система. Империя, не в смисъл на завоевание, а като тържество на почтени човешки отношения, основани на взаимно уважение и мъдра търпимост.

Резиденция на правителство, което черпи психологическа увереност от факта, че съществува подходяща и надеждна отбрана. Защото тя непременно е била и подходяща, и надеждна. Хората от онова време не поемали никакви рискове и не пропускали нищо. Те били минали през суровата школа и знаели какво правят.“

Уебстър бавно се обърна и се загледа в оставената от стъпките му диря в праха. Като пристъпваше безшумно и предпазливо в същите следи, той излезе от подземието, затвори масивната врата след себе си и завъртя ключа, който грижливо съхраняваше тайната.

Докато изкачваше стъпалата на потайния ход, той си мислеше: „Сега вече мога да завърша историческия си обзор. Бележките ми са почти готови и композицията ми е ясна. Ще бъде превъзходен и изчерпателен, а може би и интересен, стига някой изобщо да го прочете.“

Но Уебстър знаеше, че никой няма да прочете неговия труд. Никой не би си хабил времето и силите.

 

 

Дълго време Уебстър стоя на широките мраморни стъпала пред къщата си, гледайки надолу по улицата. Хубава улица, най-хубавата в цяла Женева с нейните зелени булеварди, грижливо поддържаните цветни лехи и с пешеходни пътеки, светнали от непрестанното търкане и лъскане на неуморимите роботи.

На улицата нямаше жива душа и нищо чудно. Роботите свършваха работата си рано през деня, а хората бяха малко.

От върха на някакво дърво запя птица — нейната песен събра в себе си и слънцето, и цветята, весела песен, която се изливаше от преизпълненото от щастие гърло, песен, която трептеше от безгранична радост.

Една чиста улица, сгушена под слънчевите лъчи, и един огромен и горд град, лишени от смисъл. Една улица, която би трябвало да е препълнена от смеещи се деца, влюбени двойки и почиващи на слънцето старци. Един град — последният град, единственият град на Земята — би трябвало да е изпълнен от шум и дейност.

Птицата пееше, а човекът стоеше на стъпалата и гледаше как лалетата кимат блажено на носещия се по улицата лек, благоуханен ветрец.

Уебстър се обърна към вратата, пипнешком я отвори и прекрачи прага.

Стаята беше тиха и тържествена, приличаше на катедрала със своите нарисувани стъклени прозорци и мек килим. Старото дърво червенееше от патината на вековете, а среброто и медта искряха на светлината, проникваща през прозорците. Над камината висеше огромна картина в спокойни тонове — къща върху хълм, къща, която е пуснала корени в земята и ревниво се е прилепила към нея. От комина излизаше дим — тънка струйка дим, размазан от вятъра върху бурното небе.

Уебстър прекоси стаята, а стъпките му не издаваха никакъв звук. „Килимите, помисли си той, килимите пазят тишината тук. Рендол искаше да я преправи, но аз не му позволих да я докосне и съм щастлив, че постъпих така. Човек е длъжен да съхранява старините, да бъде верен на нещо, което е наследство, завещание и бъдеща надежда.“

Той стигна до бюрото си, натисна едно копче и веднага заструи светлина. Отпусна се бавно в креслото и протегна ръка за папката с бележките. Отвори я и прочете заглавието: „Изследване на функционалното развитие на град Женева“.

Превъзходно заглавие. Изпълнено с достойнство, научно. И доста труд е вложил. Двадесет години работа. Двадесет години се беше ровил из прашните архиви, двадесет години четеше и сравняваше, претегляше значимостта и думите на онези, които си бяха отишли, пресяваше и отхвърляше, разработваше фактите, разкриваше не само параметрите на града, но и на човека. Никакъв култ към герои, никакви легенди, само факти. А с фактите е трудно да се сдобиеш.

Нещо прошумоля. Не стъпки, а просто шумолене и усещането, че някой е наблизо. Уебстър се обърна. Точно извън кръга от светлината на лампата стоеше един робот.

— Извинете ме, сър — промълви роботът, — но ми поръчаха да ви предам. Мис Сара чака в Морската.

Уебстър едва доловимо трепна.

— Мис Сара ли? Отдавна не е била тук.

— Да, сър — потвърди роботът. — Когато тя влезе, сър, стори ми се, че са се върнали онези отдавна отминали дни.

— Благодаря, Оскар — каза Уебстър. — Веднага ще отида. Донеси ни нещо за пиене.

— Тя си е донесла — обясни Оскар. — Нещо, което мистър Белънтри й е приготвил.

— Белънтри! — възкликна Уебстър. — Надявам се, че не е отрова.

— Аз я наблюдавах — доложи Оскар. — Тя вече пи и още нищо й няма.

Уебстър стана от стола си, прекоси стаята и тръгна надолу по коридора. Отвори вратата и дочу шума на прибоя. Той примигна от ярката светлина на нажежения пясък, проточил се като права бяла линия към двата противоположни края на хоризонта. Пред него се простираше окъпаното от слънце, обагрено в бяло от пенестите вълни, синьо петно на океана.

Пясъкът скърцаше под краката му, докато вървеше напред, нагласяйки очите си на блясъка на слънчевата светлина.

Сара седеше в пъстър шезлонг под палмите, а до шезлонга имаше елегантна каничка в пастелни тонове.

Във въздуха се носеше острата миризма на сол, а на брега откъм морето вятърът донасяше прохлада в зноя.

Жената го чу, стана и протегна ръце към него. Той изтича напред, стисна протегнатите ръце и я погледна.

— Ни най-малко състарена — възкликна той. — Така хубава, както в онзи ден, когато те видях за пръв път.

Тя му се усмихна с блеснали очи.

— И ти, Джон. Малко си посивял около слепоочията. Малко си се разхубавил. Това е всичко.

— Аз съм почти на шестдесет, Сара — засмя се той. — Зрелостта се прокрадва.

— Донесох нещо — каза Сара. — Един от последните шедьоври на Белънтри. Изведнъж ще станеш двойно по-млад.

— Чудя се как Белънтри досега не е убил половината Женева с тези свои питиета — изсумтя той.

— Това наистина е хубаво.

Действително беше хубаво. Беше пивко и имаше странен металичен и опияняващ вкус.

Уебстър придърпа друг шезлонг до този на Сара, седна и я погледна.

— Красиво е тук, при теб — промълви Сара. — Рендол ли го направи?

Уебстър кимна.

— Той така се забавляваше, така се увлече, че едва го спрях. А тези негови роботи! Те са по-луди и от него.

— Но затова пък прави чудеса. Той направи на Куентин марсианска стая и тя е просто нещо невиждано.

— Знам — отвърна Уебстър. — Беше си наумил да направи това кътче част от самия Космос. Каза, че би било подходящо място, където да поседнеш в размисли. Дори се обиди, когато не му позволих да го направи.

Като се взираше в синята мараня на океана, той почеса лявата си ръка с десния палец. Сара се наведе напред и отмести палеца му.

— Все още ги имаш тези брадавици — отбеляза тя.

— Да — засмя се той. — Можеха да ми ги махнат, но никога не се наканих да отида. Все съм зает. Сега са част от мен.

Тя освободи палеца му и той продължи машинално да почесва брадавиците.

— Бил си зает — промълви тя. — Не съм те виждала отдавна. Докъде стигна с книгата?

— Мога да седна и да пиша — отвърна Уебстър. — Сега отбелязвам главите. Днес проверих последния пункт. Трябваше да се уверя, нали разбираш. Едно място под старото здание на Управлението на Слънчевата система. Някаква отбранителна инсталация. Оперативен център. Дръпваш лоста и…

— И какво?

— Не знам — отвърна Уебстър. — Нещо ефикасно, предполагам. Трябваше да опитам да открия, но не мога да събера смелост да го направя. Толкова се рових в прахта през последните двадесет години, че вече нямам сили.

— Като че ли си обезкуражен, Джон. Изморен. Не трябва да се преуморяваш. Не виждам смисъл от това. Трябва да се съвземеш. Искаш ли да пийнеш още?

Той поклати глава.

— Не, Сара, благодаря. Като че ли нямам подходящо настроение. Страхувам се, Сара, страхувам се.

— Страхуваш се?

— Тази стая… — промълви Уебстър. — Илюзии… Огледала, които създават илюзия за простор. Вентилатори, които насищат въздуха със солени пръски вода, помпи, които раздвижват вълните. Изкуствено слънце. А ако не ми харесва слънцето, трябва само да щракна едно копче и ще имам луна.

— Илюзии — повтори Сара.

— Точно така — потвърди Уебстър. — Това е всичко, което имаме. Никаква истинска работа, никакви истински дела. Няма за какво да се трудим, няма къде да отидем. Работил съм двадесет години и ще напиша книга, а никой няма да я прочете. Това, което се иска от тях, е да отделят малко време, за да я прочетат, но няма да го направят. Няма да ги заинтересува. От тях се иска само да дойдат и да ме помолят за едно копие, а ако не искат да го направят, аз бих бил толкова щастлив, че някой ще я прочете, че ще им я занеса сам. Но никой няма да я прочете. Тя ще стои по рафтовете до всички други книги, написани преди нея. А какво ще получа аз от това? Какво пък… ще ти кажа. Двадесет години труд, двадесет години самозалъгване, двадесет години загубено здраве.

— Знам — каза меко Сара. — Знам, Джон. Последните три картини…

Той живо се обърна към нея.

— Но, Сара…

Тя поклати глава.

— Не, Джон, никой не ги искаше. Не са в обичайния стил. Реализмът е остарял. Сега господствува импресионизмът. Цапаници…

— Прекалено богати сме — отбеляза Уебстър. — Имаме прекалено много. Всичко остана за нас — всичко и нищо. Когато човечеството замина за Юпитер, малкото, които останаха, наследиха Земята, а тя беше твърде голяма за тях. Те не можеха да се справят с нея. Не им беше по силите. Мислеха, че те я притежават, а в същност тя ги притежаваше. Притежаваше ги, управляваше ги и ги подтискаше с всичко онова, което си беше отишло.

Тя протегна ръка и докосна неговата.

— Бедният Джон.

— Не можем да избягаме от това — продължи той. — Някой ден някой от нас ще трябва да погледне истината в очите, ще трябва да започне от началото — от първата буква.

— Аз…

— Да, какво има, Сара?

— Дойдох тук, за да ти кажа сбогом.

— Сбогом?

— Ще приема Съня.

Той скочи на крака бързо, ужасено.

— Не, Сара!

Тя се засмя, но смехът й беше изкуствен.

— Защо не дойдеш с мен, Джон. Няколко стотици години… Може би всичко ще бъде различно, когато се събудим.

— Само защото никой не иска твоите картини. Само защото…

— Заради това, което преди малко каза ти. Илюзията, Джон. Аз знаех, усещах, но не можах да осмисля всичко докрай.

— Но нали Сънят също е илюзия.

— Знам. Но ти самият няма да знаеш, че е илюзия. Ще си мислиш, че е истина. Няма да имаш никакви задръжки, никакви страхове освен програмираните нарочно. Той е естествен, Джон, по-естествен от самия живот. Аз ходих в Храма и там ми обясниха всичко.

— А когато се събудиш?

— Ще се събудиш приспособен. Приспособен към какъвто и да е живот, в която и ера да се събудиш. Сякаш си принадлежал към нея от самото начало. И може би ще е по-добре… Кой знае. Може и по-добре да е.

— Няма да бъде — възрази сурово Джон. — Докато или освен ако някой не вземе мерки. А народ, който прибягва за спасение до Съня, няма да се размърда.

Тя се сви в шезлонга си и той внезапно се почувствува засрамен.

— Съжалявам, Сара. Нямах пред вид тебе. Никой конкретно. А всички нас, взети заедно.

Палмите тихо шумоляха и шепнеха. Малки локвички вода, оставени от прилива на голяма вълна, блестяха на слънцето.

— Няма да се опитвам да те разубеждавам — добави Уебстър. — Ти си го премислила, ти знаеш какво искаш.

„Хората не винаги са били такива, помисли си той. Сигурно в миналото, преди хиляда години човек би започнал да спори за такова нещо. Но джуейнизмът беше сложил край на всички дребни раздори. Джуейнизмът беше сложил край на много неща.“

— Винаги съм мислила — каза му меко Сара, — че ако бяхме останали заедно…

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Това е още едно нещо, което сме загубили, още едно нещо, което човечеството е изпуснало. Ако се замисли човек, изгубили сме доста неща. Семейните връзки и деловия живот, работата и целите.

Той се обърна и я погледна отблизо.

— Ако искаш да се върнеш, Сара…

Тя поклати глава.

— Няма смисъл, Джон. Минаха толкова години.

Той кимна утвърдително. Нямаше смисъл да го отрича.

Тя се изправи и протегна ръка.

— Ако някога решиш да приемеш Съня, открий моя шифър. Ще ги накарам да ти запазят място до мен.

— Не мисля, че някога бих го приел — отвърна й той.

— Добре тогава. Довиждане, Джон.

— Почакай малко, Сара. Не каза нито дума за нашия син. По-рано често го виждах, но…

Тя звънко се разсмя.

— Том сега е почти мъж, Джон. И това е най-странното. Той…

— Не съм го виждал толкова отдавна — повтори Уебстър.

— Нищо чудно. Той рядко е в града. Това му е хоби. Нещо, което е наследил от теб, предполагам. Иска да стане първооткривател или нещо подобно. Не знам как иначе бих го нарекла.

— Имаш пред вид някакви нови изследвания? Нещо необикновено?

— Необикновено — да, но не изследване. Просто излиза в гората и живее сам. Той и няколко негови приятели. Торба със сол, лък и стрели… Да, това е странно — призна Сара, — но се забавлява добре. Твърди, че там научавал нещо. И изглежда здрав. Като вълк — силен и жилав, очите му такива едни…

Тя се обърна и си тръгна.

— Ще те изпратя до вратата — каза Джон.

Тя поклати глава.

— Не. Бих предпочела да не ме изпращаш.

— Забравяш каната.

— Запази я, Джон. Там, където отивам, няма да имам нужда от нея.

 

 

Уебстър надяна „мислещия шлем“ от пластмаса и натисна бутона на пишещата машина върху бюрото си.

„Глава двадесет и шеста“, помисли си той и машината зачука, затрака и написа: „Глава XXVI“.

За миг Уебстър се изключи, за да подбере данните и набележи плана си, после продължи. Тракането на буквите премина в монотонно жужене.

„Машините продължавали работата си, както и преди, под надзора на роботите, като произвеждали всичко онова, което произвеждали и по-рано.

А роботите работели и знаели, че това е тяхно право — право и задължение — да продължават да правят онова, за което са били конструирани.

Машините все така работели и роботите също работели, произвеждали материални блага, като че ли имало кой да се ползва от тях, като че ли имало милиони хора, а не някакви си пет хиляди.

А петте хиляди, които останали или били оставени, внезапно открили, че са господари на свят, съразмерен с потребностите на милиони, открили, че са притежатели на богатство и услуги, които само преди няколко месеца са били богатство и услуги, предназначени за милионите.

Нямало никакво правителство, но нямало и нужда от правителство, защото всичките престъпления и злоупотреби, които правителството предотвратявало, били също така успешно възпирани и от внезапното изобилие, наследено от петте хиляди. Кой ще краде, когато може да си вземе каквото поиска, без да си прави труда да открадне. Кой би се карал със съседа си за земя, когато в същност целият свят е един незает парцел на разположение. Правото на собственост почти веднага се превърнало във фраза без никакъв смисъл в един свят, където имало повече от достатъчно за всички.

Насилствените престъпления в човешкото общество много отдавна били фактически отстранени и когато икономическият натиск бил отслабен до положение, при което собственическите права престанали да пораждат търкания, нямало нужда и от правителство. Нямало никаква нужда в същност и от многото обременителни обичаи и условности, които човекът въвел с появата на търговията. Никаква нужда от парите, защото размяната нямала никакъв смисъл в един свят, където за да получиш нещо, трябва само да попиташ или просто да си го вземеш.

С изчезване на икономическите връзки започнали да отслабват и социалните. Човек повече не намирал за необходимо да се подчинява на обичаите и нормите, които са играли толкова голяма роля в доюпитерианския свят като доказателство за търговския му характер.

Религията, която започнала да губи позициите си от векове, сега напълно изчезнала. Семейството, закрепено от традицията и от икономическата потребност от снабдител и защитник, се разпаднало. Мъжете и жените живеели заедно, както си искали. Защото не съществували нито икономически, нито социални обстоятелства, които да им попречат.“

Уебстър се изключи отново и машината умиротворително замърка. Той вдигна ръце, свали шлема и препрочете последния абзац от написаното.

„Ето го, помисли си той, ето го корена. Ако семействата бяха останали свързани… Ако аз и Сара бяхме останали заедно…“

Той разтърка брадавиците по ръката си, като се чудеше:

„Интересно дали Том носи моята фамилия, или нейната. Обикновено приемат фамилията на майка си. Аз я носех в началото, докато майка ми не ме помоли да я променя. Каза, че баща ми ще бъде доволен, а тя нямала нищо против. Каза, че той се гордеел с фамилията, която носел, и аз бях единственото му дете. А тя имаше други.

Само да бяхме останали заедно. Тогава щеше да съществува нещо, заради което да си заслужава да живееш. Ако бяхме останали заедно, Сара нямаше да приема Съня сега, нямаше да лежи в забрава в някаква си вана с течност с шлема на Съня на главата си.

Интересно какъв сън си е избрала, на какъв ли изкуствен живот се е спряла. Исках да я попитам, но не посмях. В края на краищата това не е нещо, за което би могъл да попиташ.“

Той се протегна и отново взе шлема, сложи го на главата си и пак подреди мислите си. Машината веднага затрака.

„Човекът бил очарован. Но не за дълго. Човекът се опитвал да направи нещо. Но не за дълго.

Защото петте хиляди не можели да вършат работата на милионите, които заминали за Юпитер, за да започнат по-добър живот в чужд облик. Петте хиляди нямали нито възможностите, нито мечтите, нито стимула.

Съществували и психологически фактори. Факторът традиция тегнел над съзнанието на хората, останали на Земята. Факторът Джуейнизъм принуждавал хората да са честни пред себе си и другите, а на края ги принудил да осъзнаят безнадеждността на нещата, които искали да постигнат. Джуейнизмът не оставил място за фалшива храброст. А фалшивата, безразсъдната храброст, която не си дава сметка какво стои насреща й, беше именно онова, от което се нуждаеха.

Всичките им усилия изглеждали жалки в сравнение с направеното преди тях и на края те разбрали, че не е по силите на петте хиляди да осъществят мечтата на милионите.

Животът бил хубав. Защо да се терзаят? Имало храна, дрехи и подслон, дружески отношения, лукс и забавления. Имало всичко, което човек някога би пожелал. Човекът престанал да прави каквито и да било опити. Той се наслаждавал на живота. Човешките придобивки били нулев фактор, а човешкият живот се превърнал в безсмислен рай.“

Уебстър свали шлема, протегна ръка и изключи машината.

„Да би се намерил поне един да я прочете веднъж. Да можеше поне един да я прочете и разбере. Да разбере накъде отива човекът.

Естествено, бих могъл да им разкажа. Бих могъл да изляза, да хвана всекиго за ръкава и да го държа здраво, докато му разкажа какво мисля. Те ще разберат, защото Джуейнизмът ще ги накара да разберат. Но няма да се замислят. Ще го запратят в някое забутано кътче от мозъка си, някъде за бъдещи нужди и никога няма да отделят време или да си направят труда да го измъкнат отново.

Те ще продължат да се отдават на глупавите си занятия, които вършат и сега, да се развличат с безсмислените си хобита, с които са заменили труда. Рендол със своя отряд от смешни роботи ще продължава да се навърта и моли да му бъде позволено да преоборудва къщите на съседите си. Белънтри ще прекарва безкрайни часове, като измисля нови алкохолни смеси. А пък Джон Уебстър ще пропилява двадесет години, за да се рови в историята на единствения град на Земята.“

Тихо проскърца врата и Уебстър се обърна. В стаята безшумно влезе робот.

— Да, какво има, Оскар?

Роботът спря — неясна фигура в полумрака на кабинета.

— Време е за вечеря, сър. Дойдох да проверя…

— Както решиш — прекъсна го Уебстър. — Можеш да стъкнеш огъня.

— Вече съм го направил, сър.

Оскар прекоси стаята, наведе се над камината. В ръката му блесна пламъче и треските пламнаха.

Наклонен напред в креслото, Уебстър гледаше как пламъците пълзят по дървата, слушаше как тихо пращят и как във вградения в стената комин се създава тяга.

— Красиво е, сър — отбеляза Оскар.

— И на теб ли ти харесва?

— Да, много.

— Генетическа памет — произнесе сухо Уебстър. — Навява ти спомени за ковачницата, където са те направили.

— Така ли мислите, сър? — попита Оскар.

— Не, Оскар, шегувам се. Анахронизми — ето какво сме ние с теб. Днес малко хора поддържат камини. Нямат нужда от тях. Но в тях има нещо чисто и умиротворяващо.

Той се загледа в картината над камината, озарена от пламъка на горящите дърва. Оскар проследи погледа му.

— Много жалко за мис Сара, сър.

Уебстър поклати глава.

— Не, Оскар, тя сама поиска така. Да приключи с един живот и да започне друг. Тя ще лежи там, в Храма, ще спи много години и ще живее друг живот. И този живот, Оскар, ще бъде щастлив. Защото тя ще си го е планирала така.

Мислите му се върнаха към отдавна отминали дни в тази същата стая.

— Тя нарисува тази картина, Оскар — продължи той. — Дълго работи над нея и се стараеше да предаде по-точно онова, което я занимаваше. Тя често се смееше и ми казваше, че аз също съм бил изобразен на картината.

— Не ви виждам, сър — обади се Оскар.

— Вярно, няма ме. И въпреки това може би ме има. Или поне частица от мен. Частица от мен самия и мястото, където съм роден. Този дом на картината, Оскар, е домът на рода Уебстър в Северна Америка. А аз също съм Уебстър. Но съм много далече от този дом, далече от хората, които са го построили.

— Северна Америка не е толкова далече, сър.

— Не е — съгласи се Уебстър. — Не, ако се имат пред вид разстоянията. Но е далеч в друг смисъл.

Той усети топлината на огъня да се прокрадва в стаята и да го докосва.

„… Далече, прекалено далече — и в обратната посока…“

Като заглушаваше стъпките си в дебелия килим, роботът тихо излезе от стаята.

„Тя дълго работи и се стараеше по-точно да предаде онова, което я занимаваше.“

А какво беше то? Той никога не я попита и тя никога не му каза. Спомни си, винаги му се струваше, че вероятно става въпрос за дима — как вятърът го гони по небето, за това как къщата се е притиснала към земята и се е сляла с дърветата и тревата, укрила се от бурята, вилнееща над земята.

Но можеше да бъде и нещо друго. Някакъв символизъм. Нещо, което сближаваше дома и хората, които го бяха построили.

Той стана, приближи се и спря пред камината с отметната назад глава. Сега той различаваше следите от четката и картината изглеждаше не така, както от разстояние. Сега личи техниката — основните линии и оттенъци, с които четката създава илюзията.

Сигурност… Сигурност, изразена от самия й облик. Твърдост от това, че просто се беше сраснала със земята. Непоколебимост, упорство и известна мрачност…

Сара седеше по цели дни с настроен към къщата видеофон и скицираше внимателно, рисуваше бавно, а често само седеше и наблюдаваше, без изобщо да се докосва до четката. Според думите й имало кучета и роботи, но тя не ги изобразила, защото всичко, което искала, била къщата. Една от малкото останали в околността. Другите изоставени небрежно в продължение на векове, се бяха срутили и отново бяха отстъпили земята на пустошта.

Но в тази имало кучета и роботи. Един голям робот, беше казала тя, и множество малки. Уебстър не беше обърнал внимание — беше прекалено зает.

Той се обърна и отново се приближи до бюрото.

„Странно нещо, като се замислиш. Роботи и кучета живеят заедно. Един от рода Уебстър някога се е занимавал с кучетата, мечтаел е да им помогне да създадат своя култура, да създаде двойната цивилизация на човека и кучето.“

Откъслечни спомени изникнаха в паметта му — мънички, смътни фрагменти от съхранилите се през вековете предания за дома на Уебстърови. Нещо за някакъв робот на име Дженкинс, обслужвал още от самото начало рода. Нещо за стареца, който седял на поляната пред дома си в инвалидната си количка и се взирал в звездите — чакал никога незавърналия се син. Нещо за проклятието, което тегнело над този дом, проклятието заради това, че са загубили за света философията на Джуейн.

Видеофонът стоеше в единия ъгъл на стаята, като почти забравена, рядко използвана мебел. Нямаше нужда да се използва — целият свят се беше съсредоточил тук, в Женева.

Уебстър се изправи, запъти се към него, спря и се замисли. Номерата са записани в каталога, но къде беше гой? Най-вероятно някъде в бюрото му.

Върна се при бюрото и започна да рови из чекмеджетата. Обхванат от възбуда, той ровеше бясно като териер, който рие за кокал.

 

 

Дженкинс, древният робот, почеса с метални пръсти металическата си брада. Така правеше, когато се замисляше дълбоко — безсмислен, досаден жест, който беше заимствувал от хората, в резултат на дългото общуване с тях.

Очите му се спряха отново на малкото черно куче, седнало на пода пред него.

— И така, вълкът беше дружелюбен — каза Дженкинс. — Предложи ти заека.

Ебинизър развълнувано размаха опашка.

— Той беше един от онези, които хранихме миналата зима. От глутницата, която идваше до къщата и която ние се опитвахме да опитомим.

— Би ли могъл да познаеш този вълк?

Ебинизър кимна.

— Запомних миризмата му — произнесе той. — Ще го позная.

Шедоу пристъпи от крак на крак.

— Виж какво, Дженкинс, няма ли да го цапнеш веднъж? Той трябваше да слуша тук, а избяга. Не му беше работата да гони зайци.

— Ти си този, който заслужава да го напердашат, Шедоу — обади се сурово Дженкинс. — За такива думи. Ти си прикрепен към Ебинизър, ти си част от него. Ти не си самостоятелен индивид. Ти си всичко на всичко ръцете на Ебинизър. Ако той имаше ръце, нямаше да има нужда от теб. Ти не си нито негов наставник, нито негова съвест. Само ръце, запомни това.

Шедоу отново пристъпи от крак на крак.

— Ще избягам — обади се възмутено той.

— Сигурно за да се присъединиш към дивите роботи — предположи Дженкинс.

Шедоу кимна.

— Те с радост ще ме приемат. Такива дела са замислили. Ще имат нужда от всичката помощ, която им се предложи.

— Ще им свършиш работа само като старо желязо — подчерта язвително Дженкинс. — Ти нямаш нито тренинг, нито способности, по които да се сравняваш с тях.

Той се обърна към Ебинизър.

— Имаме и други роботи.

Ебинизър поклати глава.

— С Шедоу ми е добре. Мога да се справя с него. Познаваме се един друг. Той не ми позволява да мързелувам, заставя ме да бъда нащрек.

— Чудесно — заключи Дженкинс. — Тогава вървете. И ако някога се случи да гониш зайци, Ебинизър, и отново попаднеш на този вълк, опитай се да се сприятелиш с него.

През прозорците струяха лъчите на залязващото слънце и докосваха старинната стая с топлината на късна пролетна вечер.

Дженкинс седеше тихо в креслото си и се вслушваше в звуците отвън — дрънкането на звънците на кравите, джафкането на кученцата, звънките удари на брадва, с която цепят дърва за огъня.

„Бедничкият, помисли си той. Измъква се навън да гони зайци, вместо да слуша. Твърде далече, твърде бързо… Това трябва да се има пред вид. Трябва да гледам да не ги съсипвам. Да дойде есента, ще преустановим работата за седмица-две и ще устроим лов на еноти. Ще им бъде от полза.

При все че щеше да дойде ден, когато нямаше да има нито лов на еноти, нито преследване на зайци. Денят, в който кучетата вече ще са опитомили всички, когато всяка дива твар ще мисли, ще приказва, ще се труди. Дръзка и далечна мечта — но, помисли си Дженкинс, не по-далечна и не по-дръзка от някои мечти на човека. Може би дори и по-хубави от тях, защото в тези мечти липсваше присъщото на хората коравосърдечие, в тях нямаше стремеж към механистичната бруталност, която човечеството беше създало.

Нова цивилизация, нова култура, нов начин на мислене. С оттенък на мистика може би и фантазьорство, но нима човекът не е бил фантазьор. Стремеж да се проникне в тайните, за които човекът не искал да си губи времето и ги считал за чисто суеверие, лишено от каквато и да е научна основа.

Онова, което чука нощем… Онова, което броди около къщите и кара кучетата да се събуждат и ръмжат, а в снега няма никакви следи… От какво вият кучетата като на умряло?

Кучетата знаят отговора. Кучетата са го знаели дълго преди да са им дали способността да говорят и контактни лещи, за да четат. Те не са стигнали толкова далеч в своето развитие, колкото човека — не са цинични скептици. Те вярват в онова, което чуват и усещат. Те не са избрали суеверието като форма на самоизмама, като щит срещу невидимите неща.“

Дженкинс се обърна отново към бюрото, вдигна писалката и се наведе над лежащата пред него тетрадка. Перото заскърца по листа.

„Ебинизър е забелязал дружелюбие у вълка. Предлагам на Съвета Ебинизър да се освободи от слушането и да му се възложи да се свърже с вълка.“

„Вълците, разсъждаваше Дженкинс, ще бъдат добри приятели. От тях ще излязат прекрасни разузнавачи. По-добри от кучетата. По-издръжливи, по-бързи, по-ловки. Те биха могли да следят дивите роботи отвъд реката и да облекчат кучетата. Биха могли да наблюдават замъците на мутантите.“

Дженкинс поклати глава. „Не можеш да се довериш на никого в тези времена. С роботите, изглежда, всичко беше наред. Бяха дружелюбни, отбиваха се понякога, помагаха от време на време. В същност като истински съседи. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. И те строяха машини. Мутантите не безпокояха никого, в действителност те рядко се показваха. Но и тях трябваше да следят. Никога не се знае каква дяволска работа кроят. Само като си спомниш как постъпиха с човека. Този подъл трик с Джуейнизма — пробутаха го в момент, когато щеше да погуби човечеството…

Хората… Те бяха богове за нас, а сега си бяха заминали. Оставиха ни на произвола на съдбата. Естествено, останали са няколко в Женева, но те не могат да бъдат безпокоени, те изобщо не се интересуват от нас.“

Дженкинс седеше в полумрака и си спомняше как е носил уиски, изпълнявал разни поръчки в дните, когато между тези стени живееха и умираха Уебстърови. А сега — изповедник на кучетата. Съобразителни малки дяволчета, будни и духовити. И работят упорито.

 

 

Тих звън накара Дженкинс да подскочи в креслото си. Отново се звънна и на пулта на видеофона замига зелена лампичка. Дженкинс скочи на крака, не вярващ на ушите си, взирайки се в мигащата светлина.

Някой звъни!

Някой звъни след почти хиляда години!

Той се заклатушка напред, отпусна се в креслото, протегна треперещите си пръсти към копчето и го натисна. Стената пред него се разтопи и той се оказа лице с лице с някакъв мъж зад бюрото. Зад мъжа пламъците на камината озаряваха стая с високи изрисувани прозорци.

— Вие сте Дженкинс — каза мъжът, а в лицето му имаше нещо, което изтръгна вик от гърдите на Дженкинс.

— Вие!… Вие!…

— Аз съм Джон Уебстър — представи се мъжът.

Дженкинс опря длани в горния ръб на видеофона и замря, уплашен от непривичните за един робот чувства, които се надигнаха в металическата му душа.

— Аз бих ви познал, където и да сте — промълви Дженкинс. — Вие имате тяхната външност. Бих разпознал всеки един от вас. Толкова дълго работих за вас. Носех питиетата и… и…

— Да, знам — обади се Уебстър. — Вашето име се предаваше от стари на млади. Ние ви помним.

— Вие в Женева ли сте, Джон? — попита Дженкинс, но навреме се усети. — Исках да кажа — сър…

— Няма нужда — възпря го Уебстър. — По ми харесва „Джон“. Да, в Женева съм. Но бих искал да ви видя. Чудя се дали бих могъл…

— Искате да кажете, да дойдете тук?

Уебстър кимна.

— Но мястото е населено с кучета, сър.

— Говорещите кучета ли? — засмя се Уебстър.

— Да — отвърна Дженкинс — и те биха се радвали да ви видят. Те знаят всичко за вашия род. Седят вечер и преди да заспят, си разказват истории от онези дни и… и…

— Какво има, Дженкинс?

— Аз също ще се радвам да ви видя. Толкова съм самотен.

 

 

Бог беше дошъл.

Свит в мрака, Ебинизър потръпна при мисълта за това.

„Ако Дженкинс знаеше, че съм тук, помисли си той, би ми съдрал кожата от бой. Дженкинс каза, че поне за известно време трябва да го оставим сам.“

Ебинизър припълзя напред безшумно и подуши вратата на кабинета. Тя беше отворена — едва-едва!…

Той се притисна към пода и се ослуша — никакъв звук. Просто миризма, непозната, остра миризма, от която по цялото му тяло пробяга вълна на непреодолимо блаженство и козината по гърба му настръхна.

Той бързо се огледа — нямаше никой. Дженкинс беше в столовата, разказваше на кучетата как трябва да се държат, а Шедоу — някъде, зает със свои си работи.

Бавно, внимателно Ебинизър побутна вратата с носа си и тя се отвори по-широко. Още малко и тя се отвори наполовина.

Човекът седеше в кресло пред огъня, кръстосал дългите си крака, сплел пръсти върху корема си.

Ебинизър още по-плътно се притисна към пода, а в гърлото му се надигна тихо неволно скимтене.

Доловил звука, Джон Уебстър рязко се изправи в креслото си.

— Кой е там? — попита той.

Ебинизър се вцепени на пода и усети как сърцето му отчаяно блъска в гърдите.

— Кой е там? — попита още веднъж Уебстър и тогава забеляза кучето.

Когато заговори отново, гласът му беше по-мек.

— Влез, приятелю. Хайде, влез.

Ебинизър не помръдна.

Уебстър щракна с пръсти към него.

— Няма да те нараня. Хайде, влез. Къде са останалите?

Ебинизър се опита да стане, опита се да пълзи по пода, но костите му бяха станали като че ли от каучук, кръвта му — вода. А човекът тръгна с широки стъпки към него. Ебинизър видя как се наведе към него, усети силните ръце под себе си и разбра, че го вдигат. А миризмата, която беше доловил при отворената врата, непреодолимата божествена миризма — сега изпълваше ноздрите му.

Ръцете го притиснаха към странната материя, която човекът носеше вместо козина, и един глас ласкаво и успокоително заговори:

— Значи си дошъл да ме видиш. Измъкнал си се, за да дойдеш да ме видиш.

Ебинизър кимна безпомощно.

— Не се сърдиш, нали? Няма да кажеш на Дженкинс?

Уебстър поклати глава.

— Не, няма да кажа на Дженкинс.

Той седна, а Ебинизър се настани в скута му и се взря в лицето му — силно, набраздено от бръчки, които изглеждаха още по-дълбоки от блясъка на пламъците в камината.

Уебстър повдигна ръка и погали главата на Ебинизър, а Ебинизър изскимтя от щастие, преизпълнило кучешката му душа.

— Като че ли съм се върнал у дома — промълви Уебстър, но сякаш не говореше на кучето. — Като че ли съм бил далеч за дълго, много дълго и сега се връщам у дома. То е било толкова отдавна, че почти не разпознавам мястото. Не разпознавам мебелите, нито разположението на стаите, но чувствувам, че това е старо, познато място, и съм щастлив, че съм се върнал.

— Харесва ми тук — обади се Ебинизър, като имаше пред вид скута на човека, но човекът не го разбра правилно.

— Разбира се, че ти харесва — каза той. — Това е както мой, така и твой дом. В същност повече твой, защото вие сте останали тук и сте се грижили за него, докато аз го бях забравил.

Той галеше главата на Ебинизър и подръпваше ушите му.

— Как се казваш? — попита той.

— Ебинизър.

— И с какво се занимаваш, Ебинизър?

— Слушам.

— Слушаш ли?

— Да, такава ми е работата. Слушам коблитата.

— А чуваш ли ги?

— Понякога. Не съм много добър за това. Започвам да мисля за гонитба на зайци и се разсейвам.

— А какви звуци издават коблитата?

— Различни. Понякога само се разхождат, а понякога направо се блъскат. И рядко разговарят. Само че по-често мислят.

— Виж какво, Ебинизър, аз май не знам къде се намират тези коблита.

— Те не са никъде — отвърна Ебинизър. — Във всеки случай не на нашата земя.

— Не разбирам.

— Също като голяма къща — поясни Ебинизър. — Голяма къща с много стаи. И врати между стаите. Ако си в едната стая, можеш да чуеш кой е в другите стаи, но не можеш да стигнеш до него.

— Разбира се, че можеш — възрази Уебстър. — Чисто и просто трябва да минеш през вратата.

— Но ти не можеш да отвориш вратата — каза Ебинизър. — Ти дори не знаеш за вратата. Ти си мислиш, че стая, в която си, е единствената стая в цялата къща. Дори и да знаеше за вратата, не би могъл да я отвориш.

— Говориш за различните измерения?

Ебинизър загрижено смръщи чело.

— Думата, която казваш, не я знам. Измерения… Казах ти го така, както Дженкинс ни го е казал на нас. Той казва, че в действителност не било къща, нито пък стаи и тези, които чуваме, навярно съвсем не са като нас.

Уебстър кимна замислено. Точно така трябваше да се действува. Не трябваше да ги безпокоят. Не трябваше да се бърза. Да не ги обърква с големи думи. Нека първо да схванат същността и после да въведат по-точната и научна терминология. И най-вероятно е тя да се окаже изкуствена терминология. Нали вече е измислено название. Кобли… — онова, което е зад стената, което чуваме и не можем да идентифицираме, обитателите на съседната стая.

Коблита…

Коблито ще те улови, ако не внимаваш.

Такъв е човешкият подход. Не може да разбере нещо. Не може да го види. Не може да го опита. Не може да го анализира. Е добре, значи го няма, значи то не съществува. То е дух, таласъм, кобли.

Коблито ще те улови…

Така е по-просто, по-удобно. Страшно ли е? Естествено, но го забравяш през деня. То не те тормози, не те преследва. Помисли си достатъчно упорито и може да си внушиш, че го няма. Назови го дух или таласъм и през деня можеш да му се присмиваш.

 

 

Горещ, влажен и грапав език близна брадата на Уебстър и Ебинизър заскимтя от възторг.

— Харесваш ми — произнесе Ебинизър. — Дженкинс никога не ме е държал така. Никой не ме е държал така.

— Дженкинс е зает — обясни му Уебстър.

— Сигурно — съгласи се Ебинизър. — Той пише нещо в една книга. Онова, което ние кучетата чуваме, когато слушаме, и онова, което трябва да направим…

— Чувал ли си за рода Уебстър? — попита човекът.

— Разбира се. Ние знаем всичко за него. Ти си Уебстър. Не мислехме, че има още от тях.

— Да, има — каза Уебстър. — И един от тях през цялото време е бил тук. Дженкинс също е Уебстър.

— Той никога не ни е казвал това.

— Не би ви го казал.

Дървата догаряха, в стаята беше станало тъмно. Огнените езичета озаряваха стените и пода със слаби отблясъци.

И нещо друго. Тихо шумолене, тих шепот, като че ли самите стени разговаряха. Една стара къща с отдавнашни спомени и много живот, скрит в основите й. Две хиляди години живот. Строена за векове и издържала векове. Строена, за да бъде роден дом и все още оставаше роден дом. Надежден приют, който те обгръща и те държи близо до себе си, на топло, приел те заради самия тебе.

В мозъка му отекнаха стъпки — стъпки от далечното минало, стъпки, отзвучали завинаги преди много столетия. Стъпките на Уебстърови. На тези, които са били тук преди него, тези, на които Дженкинс е прислужвал от деня на рождението им до часа на тяхната смърт.

История. Наоколо е история. Историята шумоли в завесите и пълзи по пода, седи в ъглите и гледа от стените. Жива история, която човек чувствува в костите си и възприема с кожата си — влиянието на отдавна изгаснали очи, които се връщат с настъпването на нощта.

„Още един Уебстър. Не прилича много на тях. Празна работа. Породата се е изчерпала. Не сме такива, каквито сме били едно време. Чисто и просто последният от тях.“

Джон Уебстър се размърда.

— Не, не последният — каза той. — Аз имам син.

„Но разликата не е голяма. Син, казваш… Но той не струва много…“

Уебстър скочи от стола, а Ебинизър се изтърси от скута му.

— Това не е истина — извика Уебстър. — Моят син…

И отново седна.

Неговият син — в гората, играе си с лък и стрели, лови дивеч, забавлява се.

„Хоби“ — беше казала Сара, преди да се изкачи по хълма, за да приеме стотици години сън.

Хоби. Не дейност. Не професия. Не необходимост.

Развлечение.

Изкуствено занятие. Нещо, което нямаше начало и край. Нещо, което човек би могъл да зареже по всяко време и никой не би дори и забелязал.

Също като да си измисляш рецепти на различни питиета.

Също като да рисуваш картини, които никой не желае.

Също като да се разкарваш с банда смахнати роботи и да молиш хората да ти позволят да украсиш домовете им наново.

Също като да пишеш история, за която никой не дава пет пари.

И също като да играеш на индианци, пионери или диваци с лък и стрели.

Да съчиняваш вековни мечти за хората, които са изморени от живота и копнеят за измислици.

Човекът седеше в креслото и се взираше в простиращата се пред него пустота, ужасяваща и чудовищна — пустота, погълнала и утре, и всички дни.

Той разсеяно сключи ръце и десният палец почеса лявата ръка.

Ебинизър пропълзя напред и в озарения от нищожните пламъци мрак постави предните си лапи на коляното на човека и погледна в лицето му.

— Ударил ли си ръката си? — попита той.

— А?

— Ударил ли си ръката си? Търкаш я…

Уебстър се изсмя.

— Не, просто брадавици — и ги показа на кучето.

— Ах, брадавици — възкликна Ебинизър. — Не държиш на тях, нали?

— Не — поколеба се Уебстър. — Не, предполагам, че не. Никога не се наканих да отида да ми ги махнат.

Ебинизър наведе глава и прокара нос по ръката на Уебстър.

— Ето така — съобщи той тържествуващо.

— Ето какво?

— Погледни брадавиците — подкани го Ебинизър.

Някакъв пън се срина в огъня, Уебстър повдигна ръка и я погледна на лумналата светлина.

Брадавиците бяха изчезнали. Кожата беше гладка и чиста.

 

 

Дженкинс стоеше в мрака и се вслушваше в тишината — меката, сънна тишина, която отстъпваше дома на сенките, на полузабравените стъпки, отдавна произнесените фрази, шепота в стените и шумоленето в завесите.

Само ако пожелаеше, нощта би могла да се превърне в ден — само едно превключване на лещите би осъществило трика, но старият робот остави зрението си непроменено. Защото така му харесваше, това беше часът на размишления, скъпоценно време, когато настоящето изчезва, а миналото се завръща и оживява.

Останалите спяха, но Дженкинс не спеше. Защото роботите никога не спят. Две хиляди години бдение, двадесет века непрекъсната дейност и съзнанието не се изключваше нито за миг.

„Доста време“, помисли си Дженкинс. Доста време дори за един робот. Защото преди човекът да замине за Юпитер, повечето от старите роботи бяха деактивирани, умъртвени в полза на по-новите модели, тъй като те повече приличаха на хора, движеха се по-меко, имаха по-приятна външност, по-добра реч и металическите им мозъци съобразяваха по-бързо.

Но Дженкинс остана, защото той беше стар и верен слуга, защото домът на Уебстърови не би бил роден дом без него.

„Те ме обичаха“ — каза си Дженкинс.

И в тези три думи се съдържаше утеха — утеха в един свят, в който имаше твърде малко радост, в който слугата беше станал водач и копнееше да бъде отново слуга.

Той застана до прозореца и се загледа към вътрешния двор в тъмните очертания на дъбовете, които се спускаха надолу по склона. Тъмнина. Никъде никаква светлина. А някога имаше светлини. Някога прозорците грееха приветливо в просторната земя отвъд реката.

Но човекът си беше отишъл и сега нямаше никакви светлини. Роботите нямаха нужда от светлина, защото можеха да виждат в нощта, както можеше и Дженкинс, стига да беше поискал. А замъците на мутантите бяха толкова тъмни през нощта, колкото бяха страховити през деня.

Сега човекът се беше върнал отново — един човек. Беше дошъл, но вероятно нямаше да остане. Ще преспи няколко нощи на втория етаж в спалнята на господарите и после ще се върне отново в Женева. Ще се поразходи по забравената земя, ще погледа реката и ще се порови из книгите по рафтовете на кабинета, после ще си тръгне.

Дженкинс се обърна. „Трябва да видя как е той, помисли си. Трябва да проверя дали не се нуждае от нещо. Може да му занеса нещо за пиене, при все че се страхувам, че всичкото уиски е развалено. Хиляда години е дълъг срок за една бутилка хубаво уиски.“

Той прекоси стаята и усети благодатния покой, познатата дълбока умиротвореност на отминали дни, когато щастлив като някой териер беше търчал в изпълнение на всевъзможните си поръчки.

Отправи се към стъпалата и си затананика някакъв откъс от тъжна песничка.

Само ще погледне и ако Джон Уебстър е заспал, ще си излезе, но ако не е, ще попита:

„Удобно ли ви е, сър? Желаете ли нещо? Може би горещ пунш?“

И Дженкинс вземаше по две стъпала наведнъж.

Защото отново работеше за Уебстър.

 

 

Джон Уебстър лежеше в леглото, подпрян с натрупаните зад него възглавници. Леглото беше твърдо и неудобно, а стаята беше тясна и душна — не като неговата спалня там, в Женева, където лежиш на тревистия бряг на ромолящ поток и се взираш в изкуствените звезди, които блещукат по изкуствено небе. И вдъхваш изкуственото ухание на изкуствения люляк, който ще продължи да цъфти и след твоята смърт. А тук няма нито шепот на невидим водопад, нито мигане на пленени светулки. Чисто и просто легло и стая.

Уебстър простря ръце върху одеялото и сви пръсти, като си мислеше:

„Ебинизър само докосна брадавиците и те изчезнаха. И това не беше случайност, беше в реда на нещата. Не беше никакво чудо, а съзнателен акт. Защото чудесата понякога не успяват, а Ебинизър беше сигурен в себе си.

Способност, вероятно придобита от съседната стая, открадната от коблитата, които слуша Ебинизър.

Докосване с ръце, лековита сила, която изключва хапчетата, хирургията. Нужно е само известно познание, особен вид познание.

В древните непросветени векове някои хора твърдели, че са в състояние да премахнат брадавиците, «купували» ги за едно пени или ги разменяли срещу някаква вещ, правели заклинания и се случвало, когато настъпел моментът, брадавиците понякога да изчезнат.

Дали тези чудаци също са слушали коблитата?“

Вратата слабо изскърца и Уебстър рязко се изправи в леглото.

От тъмнината прозвуча нечий глас:

— Удобно ли ви е, сър? Желаете ли нещо?

— Дженкинс?

— Да, сър — отвърна Дженкинс.

Тъмният силует се прокрадна през вратата.

— Да, има нещо, което желая — каза Уебстър. — Искам да говоря с теб.

Той се взираше в тъмната металическа фигура, застанала край леглото му.

— За кучетата — поясни Уебстър.

— Те се стараят с всички сили — каза Дженкинс. — И много им е трудно. Защото си нямат никого, разбирате ли? Ни жива душа.

— Те имат теб.

Дженкинс поклати глава.

— Но аз не съм достатъчен, разбирате ли? Аз съм просто… ами просто един вид наставник. А на тях са им нужни хората. Потребността им от хора е в кръвта им. Защото хиляди години човекът и кучето са били заедно. Човекът и кучето ходели на лов заедно. Човекът и кучето се грижели заедно за стадата. Човекът и кучето заедно се борили против враговете си. Докато човекът спял, кучето бдяло, а човекът разделял последната си хапка хляб с него. Сам ходел гладен, за да може кучето му да яде.

Уебстър кимна.

— Да, предполагам, че е така.

— Всяка нощ, преди да си легнат, те говорят за човека — продължи Дженкинс. — Сядат в кръг и едно от старите кучета разказва някое от древните предания, а останалите седят и се чудят, седят и мечтаят.

— Но каква е целта им? Какво се опитват да направят? Имат ли някакъв план?

— Подозирам нещо — промълви Дженкинс. — Само смътни предположения за това, какво може да се случи. Те са медиуми. Винаги са били такива. Нямат механическо усещане, което е разбираемо, понеже нямат ръце. Там, където човек би последвал метала, кучето би последвало духовете.

— Духовете?

— Онова, което вие хората наричате духове. Но те не са духове. Сигурен съм в това. Те са обитателите на съседната стая. Някаква друга форма на живот на друг уровен.

— Искаш да кажеш, че на Земята едновременно съществува живот на различни нива?

Дженкинс кимна.

— Започвам да вярвам, че е така, сър. Имам една тетрадка, пълна с неща, които кучетата са чули и видели и сега, след всичките тези години, те започват да придобиват някакъв смисъл.

Той побърза да прибави:

— Може да съм сбъркал, сър. Вие разбирате, че нямам опит. В миналото аз бях само един слуга. Опитах се да подхвана нещата след… след Юпитер, но ми беше трудно. Един друг робот ми помогна да направя първите малки роботи за кучетата, а сега тези малките произвеждат себеподобни в работилницата, когато са им необходими.

— А кучетата само седят и слушат…

— О не, сър, те вършат и много други неща. Те се опитват да се сприятелят с животните и следят дивите роботи и мутантите…

— А много ли са тези диви роботи?

Дженкинс кимна.

— Много са, сър. Разпръснати са по целия свят на малки лагери. Онези, които са били изоставени, сър. Онези, от които човекът повече нямал нужда, когато заминал за Юпитер. Те са се обединили и работят заедно…

— Работят? Над какво?

— Не знам, сър. Най-често строят машини. Наклонност към механиката, нали разбирате? Чудя се какво ли ще правят с всичките тези машини, дето ги имат. За какво смятат да ги използуват.

— И аз — подкрепи го Уебстър.

И той устреми поглед в тъмнината и се замисли — чудеше се как човекът, затворил се в Женева, беше изгубил всякаква връзка със света. Как човекът е могъл да не знае какво правят кучетата, да не знае за малките лагери от заети роботи, за замъците на страшните и ненавистни мутанти.

„Ние загубихме връзка, помисли си Уебстър. Оградихме се от външния свят. Създадохме си малко кътче и се струпахме в него — в последния град на света. И не знаехме какво става извън града. Можехме да знаем, длъжни бяхме да знаем, но не ни интересуваше.

Време е, помисли си той, да се заемем отново.

Били сме объркани и угнетени, в началото сме се опитали да направим нещо, но после сме вдигнали ръце.

За първи път осъзнали величието на човешкия род тези, които останали, за първи път те видели грандиозния механизъм, създаден от ръката на човека. И се опитали да го държат в изправност, но не могли. И започнали да умуват така, както човекът умувал над всичко. Заблуждавал се е, че в действителност не съществуват никакви духове, и нарекъл онова, което чука в нощта, с първата дошла му на ум приятна и според него подходяща дума.

Ние не можехме да поддържаме механизма в изправност, умувахме, потърсихме спасение в думите и Джуейнизмът ни помогна в това. Приближихме се плътно към култа на предците. Заехме се да възвеличаем човешкия род. Не можехме да продължим делото на човека и затова се опитахме да го възвеличаем, опитахме се да издигнем на пиедестал онези, които са могли. Както се опитваме да възвеличаем и въздигнем всички добри дела посмъртно.

Ние се превърнахме в племе от историци и риехме с мръсните си лапи в развалините на човешкия род, като се вкопчвахме и притискахме към гърдите си всеки случаен, дребен факт, като че ли той беше безценно съкровище. И това беше първият стадий. Хоби, което ни поддържаше, докато не осъзнахме какви сме в същност — утайката на дъното на прекатурената чаша на човечеството.

Но ние го преживяхме. О, да, разбира се, че го преживяхме. За около едно поколение. Човекът лесно се приспособява, той може да надживее всичко. И така, не можехме да строим големи междузвездни кораби. И не можахме да стигнем до звездите, не можахме да разгадаем тайната на живота. Е, и какво?

Ние бяхме наследниците, на нас беше останало законното право, ние бяхме по-добре обезпечени, отколкото който и да е род някога е бил или можеше да се надява да бъде след нас. И така, заехме се още веднъж с размишления и забравихме за величието на рода, тъй като споменът за него беше мъчителен и унизителен за нас.“

— Дженкинс — каза Уебстър, като се опомни, — ние сме пропилели цели десет века.

— Не са пропилени, сър — възрази Дженкинс. — Може би просто сте си отдъхнали, а сега ще се заемете отново… Ще се върнете при нас.

— Нуждаете ли се от нас?

— Кучетата имат нужда от вас — отвърна му Дженкинс. — И роботите също. Защото и едните, и другите никога не са били нещо друго освен слуги на хората. Те са загубени без вас. Кучетата създават своя цивилизация, но я създават много бавно.

— Вероятно по-добра от тази, която ние самите сме създали — отбеляза Уебстър. — Може и да преуспее. Защото нашата не преуспя, Дженкинс.

— По-добра — да — съгласи се Дженкинс, — но не твърде практична. Цивилизация, основана на братството между животните — на свръхчувствително възприятие и може би, в крайна сметка, общуване и връзки с други светове. Цивилизация на разума и разбирателството, но не достатъчно положителна. Без конкретни цели, само с най-необходимата техника. Само търсене на истината, и то в направление, което човекът напълно е пренебрегнал.

— И ти смяташ, че човекът би могъл да помогне?

— Човекът може да направлява — отвърна Дженкинс.

— Подходящо ли ще бъде това водачество?

— На това е трудно да се отговори.

Уебстър изтри внезапно изпотилите му се ръце в одеялото, с което се бе покрил, и продължи да лежи в мрака.

— Кажи ми истината — промълви той мрачно. — Казваш, че човекът може да бъде водач. Но той може отново да се окаже отгоре. Може да отхвърли като непрактични нещата, с които се занимават кучетата. Може да излови роботите и да използва техническите им способности по най-стария начин. И кучетата, и роботите ще се подчинят на човека.

— Разбира се — съгласи се Дженкинс. — Защото веднъж вече са били слуги. Но човекът е мъдър, човекът знае най-добре.

— Благодаря ти, Дженкинс — промълви Уебстър. — Благодаря ти много.

И устремил поглед в тъмнината, прочете истината там.

 

 

По пода все още личаха следите му, а въздухът все така беше пропит с тежката миризма на прах. Радиевата лампа светеше над пулта, а прекъсвачът, маховикът и скалите чакаха — чакаха деня, в който ще се окажат потребни.

Застанал до вратата, Уебстър вдишваше смекчаваната от влагата по стените прашна горчилка.

„Отбрана, мислеше си той, като се взираше в прекъсвача. Отбрана — средство с цел да те задържи отвън, приспособление с цел да защити едно място срещу всякакви действителни или въображаеми видове оръжия, които предполагаемият враг би могъл да употреби.

И, без съмнение, същата тази отбрана, която би задържала врага отвън, щеше да задържи обградените вътре. Не непременно, разбира се, но…“

Той прекоси стаята, изправи се пред прекъсвача и протегна ръка, сграбчи го, раздвижи го бавно и разбра, че той щеше да задействува.

После ръката му бързо върна прекъсвача на мястото. Някъде отдолу под него долетя тихото, меко съскане на задействувалите машини. Стрелките на скалите трепнаха и се отделиха от щифта.

Уебстър докосна с колебливи пръсти маховика, размърда го и стрелките трепнаха отново и пропълзяха по-нататък по скалата. С бърза, сигурна ръка Уебстър завъртя маховика и стрелките удариха в противоположния щифт.

Той рязко се обърна, излезе от мазата, затвори вратата зад себе си и изкачи ронливите стъпала.

„Стига да заработи, помисли си той. Стига да заработи.“

Краката му ускориха хода по стълбите, а кръвта пулсираше в слепоочията.

„Стига само да заработи!“

Той си спомни бръмченето на машините далече под него, когато беше щракнал прекъсвача. Това означаваше, че отбранителният механизъм, или поне част от него, все още работи.

Но дори да е така, ще свърши ли необходимото? Какво ще стане, ако задържеше противника отвън, но не успееше да задържи хората вътре?

Какво ще стане, ако…

Когато излезе на улицата, видя, че небето се е променило. Сива, метална пелена беше скрила слънцето и градът лежеше в полумрак, озарен едва-едва от автоматичните улични лампи. Лек ветрец погали страните му.

 

 

Сбръчканата сива пепел от изгорените бележки и картата все още лежаха в камината и Уебстър прекоси стаята, грабна ръжена и разрови яростно пепелта, докато не остана и следа от онова, което някога е било там.

„Край, помисли си той. Последната нишка изчезна. Без картата, без да знае за града това, което на него му бе отнело двадесет години, за да го издири, никой и никога не би намерил тази скрита стая с прекъсвача, маховика и скалите под самотната лампа.

Никой нямаше да знае какво точно се беше случило. Но дори и да се досетеше, нямаше как да се докаже. А дори и да се докажеше, все едно, нямаше да може да се промени нищо.

Преди хиляда години щеше да бъде иначе. Защото в онези дни и при най-нищожната следа човекът би разгадал всеки проблем.

Но човекът се беше променил. Той беше загубил старите си познания и предишните си способности. Мозъкът му беше станал неенергичен. Той живееше ден за ден, без някакви бляскави цели. Затова пък беше запазил предишните си пороци — пороците, считани от негова собствена гледна точка за добродетели, тъй като именно те го били поставили на краката му. Той запазил непоклатимата си вяра, че е единствен по рода си, единствената форма на живот, която струвала нещо — самодоволен егоизъм, превърнал човека в самозван властелин на всичко живо.“

Вън, на улицата, край къщата се чуха нечии забързани стъпки и Уебстър се дръпна от камината и се обърна към тъмните стъкла на високите тесни прозорци.

„Накарах ги да се размърдат, помисли си той. Накарах ги да се разтичат. Вълнуват се. Чудят се какво става. Векове наред не са мърдали вън от града, но сега, когато не могат да излязат, се пенят от яд, че не могат да го направят.“

По лицето му се разля усмивка.

„Току виж, че се размърдат дотолкова, че вземат да измислят някакъв изход. Плъховете в капана са способни на неочаквани хитрости, стига да не се побъркат в началото.

А ако наистина излязат — е, тяхно право е да го направят. Ако действително се измъкнат, те ще са заслужили правото да ръководят отново.“

Той прекоси стаята, постоя за миг на вратата, като се взираше във висящата над камината картина. Неловко й отдаде чест — несръчен поздрав, измъчен прощален жест. После излезе на улицата и изкачи хълма — пътя, който само преди няколко дни беше извървяла Сара.

Роботите в храма бяха любезни и внимателни, стъпваха меко и величествено. Те го заведоха до мястото, където лежеше Сара, и му показаха запазената му от нея съседна камера.

— Може би ще искате да си изберете сън — каза старшият. — Можем да ви покажем различни образци. Можем да ги смесим по ваш вкус. Можем…

— Благодаря ви — отвърна Уебстър. — Аз не желая сън.

Роботът кимна.

— Разбирам, сър. Вие искате да изчакате, искате просто да минава времето.

— Да — потвърди Уебстър. — Предполагам, че точно така трябва да се каже.

— А колко дълго?

— Колко дълго ли?

— Да, колко дълго искате да чакате?

— А, разбирам… — промълви Уебстър. — Да речем завинаги.

— Завинаги?!

— Мисля, че „завинаги“ е най-точната дума — каза Уебстър. — Бих могъл да кажа „вечно“, но няма голяма разлика. Няма смисъл да се хващаме за думите, когато и двете означават приблизително едно и също.

— Да, сър — съгласи се роботът.

Нямаше смисъл да се залавят за дреболии. Не, разбира се, че нямаше. Защото не можеше да поеме риска. Би могъл да каже хиляда години, но после можеше да се размекне, да слезе долу и да изключи прекъсвача.

А това не трябваше да се случва. На кучетата трябваше да им се предостави собствен шанс. Трябваше да бъдат оставени без намеса да се опитат да пожънат успех там, където човечеството беше претърпяло провал. А докато съществуваше факторът човек, те нямаше да имат този шанс. Защото човекът ще започне да ръководи, ще се намеси и ще развали всичко, ще се присмива на коблитата, които шепнат отвъд стената, и ще се противопостави на опитомяването и цивилизоването на дивите животни.

Нов модел… Нов начин на мислене и живот… Нов подход към вечния проблем на обществото… Не трябва да се допусне да бъде осакатен от чуждия дух на човешката мисъл.

Кучетата ще седят вечер, когато са свършили работата си, и ще говорят за човека. Те ще разправят старите истории, ще преразказват древните предания и човекът ще се превърне в бог.

И така щеше да бъде по-добре.

Защото бог не можеше да греши.

Бележки

[1] На английски shadow означава сянка. Б.пр.

Край
Читателите на „Хобита“ са прочели и: