Алексей Толстой
Аелита (30)

Дейността на Гусев през изтеклия ден

В десет часа сутринта Гусев излетя от Тускубовата къща за Соацера. На борда си имаше авиационна карта, оръжие, храна и шест ръчни гранати — беше ги взел тайно от Лос още в Петроград.

Към обяд видя отдолу Соацера. Централните улици бяха пусти. Пред дома на Съвета на инженерите, на огромния звездообразен площад, в три концентрични полукръга бяха строени военни кораби и войска.

Гусев започна да се снижава. И ето, явно вече бяха го забелязали. От площада излетя шестокрил блестящ кораб: трептейки в лъчите на слънцето, той се издигна отвесно. Край бордовете му стояха сребристи фигурки. Гусев описа над кораба кръг. Предпазливо извади от торбата си граната.

Завъртяха се цветните колела на кораба, замърдаха жиците по мачтите.

Гусев се наведе от лодката и им се закани с юмрук. От кораба се чу слаб вик. Сребристите фигурки вдигнаха късите си пушки. Излетяха жълти пушечета. Засвириха куршуми. От борда на лодката отхвръкна парче.

Гусев весело изпсува. Дръпна лоста. Спусна се надолу към кораба. Прелетя като вихър над него и метна гранатата. Чу зад себе си оглушителен взрив. Направи завой и се обърна. Корабът тромаво се премяташе във въздуха, пушеше и се разпадаше, докато накрая рухна върху покривите.

Така започна всичко.

Докато летеше над града, Гусев си припомняше видените в огледалото площади, правителствени сгради, арсенала, работническите квартали. Край дългата фабрична стена многохилядна тълпа марсианци гъмжеше като разтревожен мравуняк. Гусев се спусна надолу. Тълпата се люшна встрани. Той кацна на разчистеното място и се ухили.

Познаха го. Вдигнаха се хиляди ръце, ревнаха с пълно гърло: „Магацитъл, магацитъл!“ Тълпата плахо започна да се приближава. Той виждаше треперещите лица, умоляващите погледи, червените като репички голи черепи. Това бяха все работници, прости хорица, бедняци.

Гусев слезе от лодката, метна торбата на рамо, широко размаха ръка във въздуха.

— Здравейте, другари! — Стана тихо като насън. Сред мършавите хорица Гусев приличаше на великан. — Другари, събрали сте се тук да си приказвате или да воювате? Ако е само за приказки, нямам време, сбогом.

Над тълпата премина тежка въздишка. Няколко марсианци извикаха отчаяно и тълпата поде техните викове:

— Спаси ни, спаси ни, спаси ни, Сине на небето!

— Значи искате да воювате? — каза Гусев и изрева с пресипнал глас: — Боят вече започна. Преди малко ме нападна военен кораб. Аз го пратих по дяволите. На оръжие, след мен! — Той сграбчи въздуха, сякаш опъна юзда.

Сред тълпата се промъкваше Гор. (Гусев веднага го позна.) Гор беше посивял от вълнение, устните му трепереха. Вкопчи се в гърдите на Гусев.

— Какво говорите? Къде ни викате? Ще ни избият. Нямаме оръжие. Нужни са други средства за борба…

Гусев се откъсна от него.

— Главното оръжие е да се решите. Решите ли се — властта е ваша. Не съм долетял от Земята, за да си приказваме. Дойдох, за да ви науча на решителност. Хванали сте мухъл, другари марсианци. Който не се страхува от смъртта — след мен. Къде е арсеналът? Тръгваме за оръжие! Всички след мен, към арсенала!…

— Ай-яй! — разпищяха се марсианците.

Започна блъсканица. Гор отчаяно простря ръце към тълпата.

Така започна въстанието. Намерил се бе водач. Главите се замаяха. Невъзможното изглеждаше възможно. Гор, който бавно и научно беше подготвял въстанието и който дори след случилото се вчера се бавеше и не се решаваше, изведнъж сякаш се събуди. Произнесе дванадесет яростни речи, предадени по матовите огледала в работническите квартали. Четиридесет хиляди марсианци се запътиха към арсенала. Гусев раздели настъпващите на малки групички, които притичваха под прикритието на къщите, паметниците и дърветата. Разпореди се пред всички контролни екрани, чрез които правителството следеше движението в града, да застанат жени и деца и вяло да ругаят Тускуб. Тази азиатска хитрост приспа за известно време бдителността на правителството.

Гусев се страхуваше от въздушната атака на военните кораби. За да може поне за малко да отвлече вниманието им, той изпрати в центъра на града пет хиляди невъоръжени марсианци — да викат и да молят за топли дрехи, хляб и хавра. Каза им:

— Никой от вас няма да се върне жив. Помнете го. Вървете.

Пет хиляди марсианци ревнаха като един: „Ай-яй!“, разпънаха огромни чадъри с надписи и тръгнаха на гибел, запели с унил вой стара забранена песен:

Под стъклени покриви,

под железни сводове,

в каменно гърне

хаврата пуши.

На нас ни е весело, весело.

Дайте ни в ръцете каменно гърне!

Ай-яй! Ний не ще се върнем

в мините, в каменоломните,

ний не ще се върнем

в страшните и мъртви коридори,

при машините, при машините.

Ние искаме да живеем. Ай-яй! Да живеем!

Дайте ни в ръцете каменно гърне!

Като въртяха огромните чадъри и виеха, те се изгубиха в тесните улици.

Арсеналът, ниско квадратно здание в старата част на града, се охраняваше от малка военна част. Войниците бяха застанали в полукръг на площада пред обкованите с бронз врати, като прикриваха две странни машини от телени спирали, дискове и кълба (такова нещо Гусев беше видял в изоставената къща). Настъпващите прииждаха по множеството криви улички и обкръжиха арсенала: стените му бяха отвесни и здрави.

Като притичваше зад дърветата и надничаше иззад ъглите. Гусев огледа позициите и разбра: арсеналът трябва да бъде превзет фронтално, през вратите. Гусев нареди да изкъртят бронзовата врата на един от входовете и да я омотаят с въжета. Заповяда на настъпващите да се втурнат като лавина и да крещят колкото могат по-страшно „ай-яй!“

Войниците, които охраняваха вратите, спокойно гледаха суетенето из уличките, само изнесоха напред машините, по чиито спирали пращеше виолетова светлина. Марсианците ги сочеха, стискаха очи, тихо подсвиркваха: „Пази се от тях, Сине на небето.“

Нямаше време за губене.

Гусев се разкрачи, хвана въжетата и вдигна бронзовата врата — беше тежка, но нищо, можеше да се носи. Така, под прикритието на една стена, той стигна до края на площада, а оттам до вратите беше съвсем близо. Шепнешком заповяда на своите: „Гответе се.“ Изтри с ръкав челото и си помисли: „Да можех да се ядосам сега, че да видите.“ Вдигна вратата и се прикри с нея.

— Напред към арсенала! Напред, мътните да те вземат дано, към арсенала! — зарева той с чужд глас и тежко се затича по площада към войниците.

Изтрещяха няколко изстрела, резки взривове блъснаха вратата. Гусев се олюля. Ядоса се наистина и затича по-бързо, като ругаеше с мръсни думи. А наоколо марсианците виеха, пищяха, изсипваха се от всеки ъгъл, вход, иззад дърветата. Във въздуха избухна огнено кълбо. Но нахлулите потоци от настъпващи премазаха войниците и страшните машини.

Гусев с ругатни дотича до портите и удари катинара с единия край на бронзовата врата. Портите изтрещяха и паднаха. Гусев се втурна в квадратния двор, където, наредени един до друг, стояха крилати кораби.

Арсеналът беше превзет. Четиридесет хиляди марсианци получиха оръжие. Гусев се свърза по огледалния телефон с Дома на Съвета на инженерите и поиска да му предадат Тускуб.

В отговор правителството изпрати въздушна ескадра да атакува арсенала… Гусев излетя насреща й с целия флот. Корабите на правителството се разбягаха. Те ги настигнаха, обкръжиха ги и ги унищожиха над развалините на древната Соацера. Корабите падаха от небето в краката на гигантската статуя на усмихващия се със затворени очи магацитъл. Върху люспестия му шлем припламваше светлината на залеза.

Небето беше във властта на въстаналите. Правителството събираше полицейските войски пред Дома на Съвета. На покрива му качиха машини, които изстрелваха огнени ядра — кълбовидни мълнии. С тях успяха да свалят от небето част от въстаническия флот. През нощта Гусев обкръжи площада пред Дома на Висшия съвет и започна да издига барикади по улиците, водещи звездообразно от площада. „Ще ви науча аз да правите революции, червени дяволи“ — говореше Гусев и им показваше как да вадят плочите от настилката, как да повалят дърветата, как да избиват вратите, как да пълнят ризите с пясък.

Точно срещу Дома на Висшия съвет поставиха двете машини от завзетия арсенал и започнаха да изстрелват огнени ядра по войниците. Но правителството покри площада с електромагнитно поле.

Тогава Гусев произнесе последната си за този ден реч, много кратка, но изразителна, качи се на барикадата и хвърли една след друга три ръчни гранати. Силата на взрива беше ужасна: изригнаха три стълба пламъци, във въздуха се разхвърчаха камъни, войници, парчета от машини, площадът се изпълни с прах и отровен дим. Марсианците нададоха вой и се вдигнаха на щурм. (Това беше точно онази минута, в която Лос бе погледнал матовото огледало в имението на Тускуб.)

Правителството сне магнитното поле и над площада от двете страни над сражаващите се заподскачаха и затанцуваха огнени кълба, които се пръскаха и изсипваха потоци от синкав пламък. Мрачните пирамидени къщи се тресяха от грохота.

Боят свърши бързо. През покрития с трупове площад Гусев начело на елитния отряд нахлу в Дома на Висшия съвет. Но той беше празен. Тускуб и всички инженери бяха избягали.