Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Почивка

Заведоха гостите в малки, светли, почти празни стаи, които гледаха с тесните си прозорци към парка. Стените на столовата и спалните бяха покрити с бели рогозки. По ъглите имаше сандъчета с цъфнали дръвчета. Гусев хареса помещението: „Сякаш е кош за багаж, много забавно.“

Управителят на къщата, дебеланкото с раирания халат, се суетеше, ломотеше нещо, обикаляше от врата на врата, бършеше темето си с кафява кърпа, от време на време се вкаменяваше и пулеше към гостите склеротичните си очи — бързо и беззвучно шепнеше нещо, може би някакви заклинания.

Той напълни с вода басейна и заведе поотделно всекиго до неговата вана — от дъното й се издигаха гъсти кълба пара. Досегът на страшно измореното тяло с горещата, пълна с мехурчета лека вода беше толкова приятен, че Лос едва не заспа в басейна. Управителят го измъкна за ръката.

Лос едва се дотътри до столовата, където бе сложена маса с множество чинийки със зеленчуци, пастети, с мънички яйца и плодове.

Хрупкавите топчици хляб, големи колкото орех, се топяха в устата. Нямаше нито ножове, нито вилици, само по една малка лопатка, забодена във всяко ястие. Управителят се вкамени, като видя как хората от Земята унищожават блюдата с най-изискана храна. На Гусев всичко му хареса. Особено приятно му беше виното с аромат на росни цветя. То се изпаряваше в устата и потичаше по жилите като пареща бодрост.

Управителят заведе гостите в спалните и още дълго шета край тях, като подпъхваше одеялата и подлагаше възглавнички. Но „белите гиганти“ бяха вече завладени от здрав и продължителен сън. Те дишаха и хъркаха така силно, че стъклата трепереха, растенията по ъглите се тресяха, а креватите стенеха под техните не по марсиански могъщи тела.

Лос отвори очи. От отвора на тавана се лееше синкава изкуствена светлина. Беше топло и приятно да се лежи. „Какво се е случило? Къде съм легнал?“ Но така и не успя да се сети — отново с наслада затвори очи.

Мярнаха му се някакви лазурни петна — сякаш вода проблясваше през лазурни листа. Предчувствието за изумителна радост, очакването, че още малко и зад тези сияйни петна нещо ще се появи в съня му, го изпълваше с чудесна тревога.

В дрямката си той се усмихваше и мръщеше вежди — мъчеше се да проникне зад тънката пелена на плъзгащите се слънчеви петна. Но още по-дълбок сън го загърна сякаш с облак.

 

 

Лос седна в леглото. Поседя така малко с наведена глава. Стана, дръпна щората настрани. През тесния прозорец с леден блясък светеха огромни звезди, а непознатите им очертания бяха странни и чужди.

— Да, да, да — промълви Лос, — аз не съм на Земята. Ледената пустиня, безкрайното пространство. Аз съм в нов свят. Ами че да: аз съм мъртъв. А животът остана там…

Той заби нокти в гърдите си, там, където беше сърцето.

— Това не е нито живот, нито смърт. Само жив мозък и живо тяло. А животът остана там…

Самият той не можеше да разбере защо вече втора нощ го измъчваше тъга по Земята, по самия него, по онзи Лос, който бе живял там, отвъд звездите. Сякаш се беше скъсала някаква жива нишка и душата му се задъхваше сред ледената черна пустош. Той отново се отпусна на възглавниците.

 

 

— Кой е?

Лос скочи. През прозореца проникваше слънчев утринен лъч. Малката сламена стая беше ослепително чиста. Навън шумяха листа, под прозореца чуруликаха птици. Лос прекара ръка по очите си и дълбоко въздъхна.

На вратата отново лекичко се почука. Лос я отвори — беше раираният дебеланко, който подпираше на корема си с две ръце сноп лазурни цветя, обсипани с роса.

— Аиу утара Аелита — прошепна той и подаде цветята.