Алексей Толстой
Аелита (11)

Залез

Разперило тесни мъгливи крила, пламтящото слънце клонеше към залез.

Лос и Гусев припряно крачеха към брега на канала по тъмнеещата, още по-запустяла и дива равнина. Слънцето бързо залязваше зад близкия край на полето и най-сетне потъна. На мястото на залеза се разля ослепително алено сияние. Резките му лъчи озариха половината небе и бързо се покриха със сива пепел — угаснаха. Небето бе непрогледно.

Ниско над Марс, в пепелния залез, се издигна голяма червена звезда. Тя изгряваше като гневно око. За няколко секунди тъмнината беше наситена само от нейните мрачни лъчи.

Но ето че по целия неимоверно висок небесен купол се появиха звезди, сияещи зеленикави съзвездия — ледените им лъчи бодяха очите. Мрачната звезда се издигаше и се разгаряше.

Лос стигна до брега, спря се, посочи към изгряващата звезда и каза:

— Земята.

Гусев свали шапката си и изтри потта от челото. Той вдигна глава и загледа летящата сред съзвездията далечна родина. Лицето му изглеждаше отслабнало, печално.

— Земята — повтори той.

Те дълго стояха така на брега на древния канал, над равнината с кактусите, неясно очертани от светлината на звездите.

Но ето че иззад рязката черта на хоризонта се появи светъл, по-малък от лунния сърп и се издигна над кактусовото поле. От плоските стъбла се проточиха дълги сенки.

Гусев бутна с лакът Лос.

— Погледнете зад нас.

Зад гърба им, над хълмистата равнина, над горичките и развалините, сияеше вторият спътник на Марс. Кръглият му жълтеникав диск, също по-малък от Луната, се скриваше зад назъбените планини. По хълмовете проблясваха металните дискове.

— Ама че нощ — каза Гусев, — прилича на сън.

Непредпазливо се спуснаха от брега към кактусовите гъсталаци. Под краката им се стрелна нечия сянка. Под отблясъците на двете луни затича мъхесто кълбо. Нещо изскърца. Чу се писък — пронизителен, нетърпим, тънък. Блестящите листа на кактусите се поклащаха. Жилава като мрежа паяжина полепваше по лицето.

Изведнъж в нощта проехтя призивен сърцераздирателен вой. После секна. Всичко стихна. Гусев и Лос изтръпнаха от отвращение и ужас — с големи скокове затичаха през полето, като високо прескачаха оживелите растения.

Най-сетне стоманената обшивка на апарата блесна в светлината на издигащия се полумесец. Дотичаха и седнаха да си поемат дъх.

— А, не, не стъпвам повече нощем в тези паешки места — каза Гусев. Отвинти люка и влезе вътре.

Лос се забави. Той се оглеждаше и ослушваше. И ето че видя — между звездите, подобно на фантастичен силует, плуваше крилатата сянка на кораб.