Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gun Seller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Eternities (2011 г.)
Допълнителна корекция
BozoMaster (2011 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Хю Лори. Търговецът на оръжие

Превод: Деница Райкова

Художествено оформление: Огнян Илиев

Редактор: Гергана Рачева

Компютърен дизайн: Митко Ганев

ИК „Intense“, 2008 г.

ISBN 978–954–783–067–7

История

  1. — Добавяне

Двайсет и шест

Слънцето нахлупи свойта шапка,

хип, хип, хип, ура.

Л. Артър Роуз и Дъглас Фърбър

Сега отново сме на покрива на консулството. Казвам ви само да знаете.

Слънцето вече подава глава на хоризонта, обвивайки очертаната на фона на небето линия от тъмни керемиди в ивица бяла мъгла, и аз си помислям, че ако зависеше от мен, досега вече щях да съм наредил излитането на хеликоптера. Слънцето е толкова силно, толкова ярко, така безнадеждно ослепително, че, съдейки по всичко, хеликоптерът можеше вече да е там — можеше да има петдесет хеликоптера, кръжащи на двайсет ярда от мен, в посока към слънцето, наблюдавайки ме как развивам опаковките на двата си пакета от кафява пергаментова хартия.

Само че, разбира се, аз ще ги чуя.

Надявам се.

— Какво искаш? — пита Мурда.

Той е зад гърба ми, може би на двайсет стъпки от мен. Приковал съм го с белезници към противопожарния изход, докато продължавам да си върша задълженията и на него това май не му харесва особено. Изглежда нервен.

— Какво искаш? — изпищява той.

Не отговарям, затова той продължава да пищи. Писъците му не се състоят точно от думи. Или поне не от такива, които разпознавам. Подсвирквам си няколко ноти от някаква мелодия, за да заглуша шума и продължавам да прикрепвам скоба А към придържаща гайка Б, докато се уверявам, че кабел В не пречи на скоба Г.

— Това, което искам — казвам накрая, — е да осъзнаете, че това ще се случи. Ето това искам.

Сега се обръщам да го погледна, да видя колко зле се чувства. Явно много зле, и аз откривам, че не възразявам особено срещу това.

— Ти си луд — крещи той, дърпайки китките си. — Аз съм тук. Виждаш ли? — Той се смее или почти успява да се засмее, защото не може да повярва колко съм глупав. — Аз съм тук. „Абсолвентът“ няма да дойде, защото аз съм тук.

Отново се извръщам и примижавам към ниската осветена от слънцето стена.

— Е, надявам се да е така, Наим — казвам. — Наистина се надявам. Надявам се, че все още имаш повече от един глас.

Настъпва пауза, и когато се обръщам отново към него, откривам, че блясъкът се е превърнал в намръщена гримаса.

— Глас — казва той накрая съвсем тихо.

— Глас — повтарям аз.

Мурда ме наблюдава внимателно.

— Не те разбирам — казва той.

Затова си поемам дълбоко дъх и се опитвам да му изложа ситуацията.

— Ти не си търговец на оръжие, Наим — казвам. — Вече не. Аз ти отнех тази привилегия. Заради греховете ти. Ти не си богат, не си могъщ, не притежаваш връзки, не си член на „Гарик“. — Това не го впечатлява, така че може би и без друго никога не е бил член на клуба. — В този момент ти си просто човек. Като нас, останалите. И като човек, имаш право само на един глас. А понякога нямаш дори и това.

Той се замисля внимателно, преди да отговори. Знае, че съм луд, и че трябва да внимава с мен.

— Не знам какво искаш да кажеш — казва.

— Да, знаеш — казвам. — Просто не знаеш дали аз знам какво искам да кажа. — Слънцето се издига малко по-високо, надигайки се на пръсти, за да ни вижда по-добре. — Говоря за останалите двайсет и шест души, които ще имат пряка полза от успеха на „Абсолвентът“, и за стотиците, може би хиляди хора, които ще имат непряка полза. Хора, които са работили и са лобирали, и са давали подкупи, заплашвали са, и дори са убивали просто за да се доближат до такава степен. Всички те също имат право на глас. Вероятно в този момент Барнс разговаря с тях, изисквайки отговор с „да“ или „не“ и кой може да каже какъв ще е крайният резултат?

Сега Мурда е съвсем притихнал. Очите му са се разширили, а устата му е отворена, сякаш усеща някакъв неприятен вкус.

— Двайсет и шест — казва съвсем тихо. — Откъде знаеш, че са двайсет и шест? Откъде знаеш това?

Придавам си скромно изражение.

— Едно време бях журналист, завеждащ финансова рубрика — казвам. — За около час. Един човек в „Смеете Велде Киркплейн“ проследи парите ви по моя молба. Каза ми много неща.

Той свежда поглед, съсредоточавайки се усилено. Умът му го е докарал дотук, значи пак умът му трябва да го измъкне.

— Разбира се — казвам, принуждавайки го да се върне отново към темата, — може и да сте прав. Може би всичките двайсет и шест ще се съберат, ще отхвърлят предложението, ще го откажат, или каквото ще да е там. Просто не бих заложил живота си на това.

Правя малка пауза, защото чувствам, че по един или друг начин съм си заслужил правото на това.

— Но с голяма радост ще заложа вашия — казвам.

Това го стряска. Изважда го рязко от вцепенението му.

— Ти си луд — крещи той. — Знаеш ли това? Знаеш ли, че си луд?

— Добре — казвам. — Ами обади им се. Обади се на Барнс, кажи му да спре. Намираш се на покрива заедно с един луд, и забавата е приключила. Използвай правото си на един глас.

Той поклаща глава.

— Няма да дойдат — казва. А после с много по-тих глас: — Няма да дойдат, защото аз съм тук.

Свивам рамене, защото това е всичко, което ми хрумва. В този момент много ми се иска да свия рамене. Така се чувствах и преди парашутните скокове.

— Кажи ми какво искаш — изпищява Мурда, внезапно, и започва да блъска с белезниците по желязната врата на аварийния изход. Когато отново хвърлям кос поглед към него, виждам по китките му ярка, мокра кръв.

Започва се.

— Искам да гледам изгрева на слънцето — казвам.

 

 

Франсиско, Сайръс, Латифа и окървавеният Бенямин са се присъединили към нас горе на покрива, защото изглежда, че в момента това е мястото, където се събират интересните хора. Те са изплашени и объркани в различна степен, неспособни да схванат случващото се: вече не знаят къде е мястото им в сценария и се надяват, че много скоро някой ще им каже.

Не е нужно да казвам, че Бенямин положи всички усилия да настрои останалите срещу мен. Но усилията му престанаха да бъдат от особена полза в момента, когато те ме видяха да влизам отново в консулството, опрял пистолет в тила на Мурда. Намериха това за странно. Особено. Несъвместимо с безумните теории на Бенямин за Предателство.

И така, сега те стоят пред мен, с погледи, стрелкащи се между мен и Мурда: проучват положението, докато Бенямин трепери, изтощен от усилието да се сдържи да не ме застреля!

— Рики, какво, по дяволите, става тук? — казва Франсиско.

Изправям се бавно, чувствайки как нещо пука в коленете ми, и се отдръпвам назад да се възхитя на резултата от усилията си.

След това се извръщам, и махвам с ръка към Мурда. Репетирах тази реч няколко пъти, и мисля, че записах по-голямата част от нея.

— Този човек — казвам им аз, — някога беше търговец на оръжие. — Приближавам се малко до противопожарния изход, защото искам всички да могат да ме чуват ясно. — Той се казва Наим Мурда, главен изпълнителен директор е на седем отделни компании, и е главен акционер в още четирийсет и една. Притежава домове в Лондон, Ню Йорк, Калифорния, южна Франция, западна Шотландия, в някоя държава на север. Притежава парични суми на обща стойност малко над един милиард долара — това ме кара да се обърна към Мурда и да го погледна, — и това трябва да е бил велик момент за теб, Наим. Предполагам, че е било голямото събитие на онзи ден. — Поглеждам отново публиката си. — И което според нас е по-важно, той е единственият титуляр по повече от деветдесет отделни банкови сметки, а от една от тях идват парите за нашите надници за последните шест месеца.

Никой не изглежда готов да предприеме нещо решително на този етап, затова продължавам упорито към финалния удар.

— Това е човекът, който измисли, организира, снабди и финансира Меча на Справедливостта.

Настъпва пауза.

Само Латифа издава звук: леко изсумтяване, изразяващо неверие или страх, или може би гняв. Иначе всички мълчат.

Взират се продължително в Мурда и аз правя същото. Сега забелязвам, че по врата му също има кръв — може да съм бил малко груб, докато съм го качвал по стълбите, — но като не броим това, изглежда добре. И защо да не изглежда?

— Глупости — казва накрая Латифа.

— Правилно — казвам. — Глупости. Господин Мурда, това са глупости. Ще се задоволите ли с това?

В отговор Мурда се взира в нас, като отчаяно се опитва да прецени кой от нас е най-малко луд.

— Ще се задоволите ли е това? — повтарям.

— Ние сме революционно движение — внезапно казва Сайръс, което ме кара да погледна към Франсиско — защото всъщност той трябваше да каже това. Но Франсиско се мръщи и се оглежда, и знам, че си мисли за разликата между планираните действия и истинските действия. Нищо такова не пишеше в брошурата — така би се оплакал Франсиско.

— Разбира се, че сме — казвам. — Ние сме революционно движение с търговски спонсор. Това е всичко. Този човек — и аз посочвам към Мурда с възможно най-драматичен жест — уреди нещата така, че вие, всички ние, целият свят, да купува неговите оръжия. — Те се поразмърдват. — Това се нарича маркетинг. Агресивен маркетинг. Създаване на търсене за даден продукт на място, където някога са растели само нарциси. Ето това прави този човек.

Обръщам се и поглеждам този човек е надеждата, че той ще се намеси и ще каже: да, всичко това е вярно, всяка дума от него. Но Мурда, изглежда, не иска да говори, и вместо това следва продължителна пауза. Наоколо с бясна скорост се щурат мисли, подобно на частици в Брауново движение, сблъсквайки се една с друга.

— Оръжия — казва Франсиско най-накрая. Гласът му е нисък и тих, и със същия успех може да идва от километри разстояние. — Какви оръжия?

Това е. Това е моментът, в който трябва да накарам всички тях да разберат. И да повярват.

— Хеликоптер — казвам аз и сега всички ме поглеждат. Мурда също. — Изпращат хеликоптер тук да ни убие.

Мурда се прокашля.

— Няма да дойде — казва той и всъщност ми е трудно да определя мен ли се опитва да убеди, или себе си. — Аз съм тук и той няма да дойде.

Обръщам се отново към останалите.

— Вече всеки момент — казвам, — ще се появи хеликоптер, ето оттам. — Соча към слънцето и забелязвам, че единствено Бернхард се обръща. Останалите продължават да ме наблюдават. — Хеликоптер, който е по-малък, по-бърз и по-добре въоръжен от всичко, което сте виждали през живота си. Той ще пристигне тук съвсем скоро и ще отнесе всички ни от покрива на тази сграда. Вероятно ще отнесе също и покрива, и следващите два етажа, защото това е невероятно мощна машина.

Настъпва пауза и някои от тях свеждат поглед към краката си. Бенямин отваря уста да каже нещо или по-вероятно да изкрещи нещо, но Франсиско протяга ръка и я отпуска върху рамото на Бенямин. После ме поглежда.

— Знаем, че изпращат хеликоптер, Рик — казва той.

Я чакай малко.

Това не звучи правилно. Това не звучи ни най-малко правилно. Оглеждам лицата на останалите и когато погледът ми среща този на Бенямин, той вече не може да се владее.

— Нима не виждаш, шибано лайно такова? — изкрещява той, и почти се засмива: толкова много ме мрази. — Ние го направихме. — Той започва да подскача нагоре-надолу на място и виждам, че от носа му отново е тръгнала кръв. — Направихме го и твоето предателство беше безсмислено.

Поглеждам назад към Франсиско.

— Обадиха ни се, Рик — казва той, все още с тих и далечен глас. — Преди десет минути.

— Да? — казвам.

Сега всички ме наблюдават, докато Франсиско говори.

— Изпращат хеликоптер — казва той. — Да ни откара до летището. — Изпуска една въздишка, а раменете му леко се смъкват. — Спечелихме.

О, по дяволите — помислям си.

И така, ето ни, стоим тук сред пустиня от зърнест асфалт, скрити на сянка, под палмите, докато чакаме живот или смърт. Място под слънцето или място в тъмнината.

Трябва да говоря сега. Вече няколко пъти се опитах да направя така, че да ме чуят, но сред другарите ми имаше някакви откъслечни, глупави приказки, че щели да ме хвърлят от покрива, затова се сдържах. Но сега слънцето е идеално. Бог протегна ръка надолу, постави слънцето подобно на топка на площадката за голф и в този момент тършува из сака за голф в търсене на най-подходящия стик, с който да го вкара. Това е идеалният момент и аз трябва да говоря.

— Е, какво ще стане? — питам.

Никой не отговаря по простата причина, че никой не може. Всички знаем какво искаме да се случи, разбира се, но вече не е достатъчно само да искаме. Между идеята и реалността се спуска сянката, и така нататък. Хвърлям няколко погледа от всички възможни ъгли. Асимилирам ги.

— Просто ще се мотаем тук, това ли е планът?

— Млъквай, мамка ти — казва Бенямин.

Не му обръщам внимание. Така трябва.

— Чакаме тук, на покрива, да дойде хеликоптер. Така казаха, нали? — Все още никой не отговаря. — Да не би случайно да са предложили да застанем в редица, с яркооранжеви кръгове около нас? — Мълчание. — Искам да кажа, просто се питам как можем да направим това по-лесно за тях.

Отправям по-голямата част от казаното към Бернхард, защото имам чувството, че той е единственият, който не е сигурен. Останалите се хванаха за сламката. Те са развълнувани, изпълнени с надежда, заети да решават дали ще седнат до прозореца или не, и дали ще има време да си купят безмитни стоки — но подобно на мен Бернхард се обръща от време на време, заглеждайки се е присвити очи в слънцето, и може би също така си мисли, че това ще е подходящ момент да нападнеш някого. Това е идеалният момент, а Бернхард се чувства уязвим тук горе на покрива.

Обръщам се към Мурда.

— Кажи им — казвам.

Той поклаща глава. Това не е отказ. Просто объркване, и страх, и някои други неща. Правя няколко крачки към него, при което Бенямин размахва автомата си във въздуха.

Трябва да продължа.

— Кажи им, че онова, което казах, е вярно — казвам. — Кажи им кой си.

Мурда затваря очи за миг, после ги отваря широко. Може би се е надявал да види поддържани ливади или тавана на някоя от спалните си: когато вижда единствено шепа мръсни, гладни, уплашени хора с оръжия, рухва и тежко се обляга на парапета.

— Знаеш, че съм прав — казвам. — Знаеш каква е целта на този хеликоптер, който ще дойде тук. Знаеш какво ще направи. Трябва да им кажеш. — Правя още няколко крачки. — Кажи им какво се е случило и защо ще умрат. Използвай правото си на глас.

Но Мурда е изчерпан. Брадичката му е клюмнала на гърдите, а очите му отново са се затворили.

— Мурда… — казвам, а след това млъквам, защото някой е издал кратък, съскащ звук. Бернхард е, и той стои неподвижен, загледан надолу към покрива, с наклонена на една страна глава.

— Чувам го — казва той.

Никой не помръдва. Всички сме замръзнали.

И тогава аз също го чувам. А после го чува и Латифа, а след това и Франсиско.

Като далечна муха в далечна бутилка.

Мурда или го е чул, или е повярвал, че ние останалите сме го чули. Брадичката му се е повдигнала от гърдите, а очите му са широко отворени.

Но аз не мога да го чакам. Приближавам се до парапета.

— Какво правиш? — пита Франсиско.

— Това нещо ще ни убие — казвам.

— Тук е, за да ни спаси, Рики.

— За да ни убие, Франсиско.

— Ти, шибано лайно такова — изпищява Бенямин. — Какво правиш, по дяволите?

Сега всички ме наблюдават. Слушат и наблюдават. Защото аз съм посегнал към малката си палатка от кафява пергаментова хартия и съм изложил на показ съкровищата, скрити в нея.

Създадения от британците „Джавелин“ представлява лека свръхзвукова ракетна система земя-въздух. Има двутактов захранван с твърдо гориво реактивен мотор, развиващ ефективна скорост между пет и шест километра, тежи всичко на всичко трийсетина килограма, и може да се намери, в който цвят искате, стига да е маслиненозелен.

Системата е съставена от две лесни за манипулиране устройства, като първото е запечатан пусков механизъм, съдържащ ракетата, а второто е снабдената с полуавтоматичен мерник насочваща система, в която има многобройни много малки, много хитроумни, много скъпи електронни устройства. Веднъж сглобена, „Джавелин“ може да изпълнява превъзходно една определена задача.

Сваля хеликоптери.

Точно затова бях поискал нея, нали разбирате. Боб Рейнър бе готов да ми достави стриптийзьорка, сешоар, или БМВ кабриолет, стига да платя колкото трябва.

Но аз бях казал: не, Боб. Прибери ги тези изкусителни неща. Искам голяма играчка. Искам „Джавелин“.

Точно този модел според Боб случайно се беше озовал в каросерията на камион, потеглящ от депо на Военното интендантство недалече от Колчестър. Може да се запитате как е възможно подобно нещо да се случи в съвременната епоха, при всичките тези компютризирани инвентари, и разписки, и въоръжени мъже, стоящи на вратите — но, повярвайте ми, армията не се различава от „Хародс“. Тайното измъкване на разни неща е постоянен проблем.

Системата „Джавелин“ била внимателно измъкната от камиона от някои приятели на Рейнър, които я бяха прехвърлили в долната част на микробус, и там тя беше престояла, слава Богу, по време на дългото си двеста мили пътуване до Танжер.

Не знам дали двойката, караща микробуса, е знаела, че системата е там. Знаех само, че са новозеландци.

— Остави това — изпищява Бенямин.

— Или какво? — питам.

— Ще те убия, мамка му — изкрещява той и пристъпва по-близо до ръба на покрива.

Следва пауза, и тя е изпълнена с бръмчене. Мухата в бутилката е ядосана.

— Не ми пука — казвам. — Наистина. Ако оставя това, така или иначе съм мъртъв. Затова ще продължа да си го държа, благодаря.

— Сиско — крещи отчаяно Бенямин. — Спечелихме. Ти каза, че сме спечелили. — Никой не му отговаря, затова Бенямин отново започва да подскача. — Ако той стреля по хеликоптера, те ще ни убият.

Сега се разнасят още крясъци. Много повече. Но става по-трудно да се каже откъде идват крясъците, защото бръмченето постепенно се превръща в трясък. Трясък, идващ откъм слънцето.

— Рики — казва Франсиско и аз осъзнавам, че сега той стои точно зад гърба ми. — Остави го.

— Хеликоптерът ще ни убие, Франсиско — казвам.

— Остави го, Рики. Ще броя до пет. Остави го или ще те застрелям. Говоря сериозно.

И аз си помислям, че вероятно наистина говори сериозно. Помислям си, че наистина вярва, че този звук, това удряне на криле, означава Милост, а не Смърт.

— Едно — казва той.

— От теб зависи, Наим — казвам, като нагласям окото си върху гумената обвивка на мерника. — Кажи им истината сега. Кажи им каква е тази машина и какво ще направи.

— Той ще ни убие — изпищява Бенямин и ми се струва, че го виждам как подскача някъде от лявата ми страна.

— Две — казва Франсиско. Включвам насочващата система. Бръмченето е утихнало, заглушено от по-ниските честоти на шума от хеликоптера. Басови нотки. Удряне на криле.

— Кажи им, Наим. Ако ме застрелят, всички ще умрат. Кажи им истината.

Слънцето покрива небето, безизразно и безжалостно. Има само слънце и трясък.

— Три — казва Франсиско, и внезапно зад лявото ми ухо се опира някакъв метал. Може и лъжица да е, но не мисля така.

— Да или не, Наим? Какво да бъде?

— Четири — казва Франсиско.

Сега шумът е силен. Силен като слънцето.

— Убий го — казва Франсиско.

Само че не е Франсиско. Мурда е. И той не просто го казва, той пищи. Полудява. Дърпа белезниците, мъчейки се да ги изтръгне, кърви, крещи, мята се, рита и от краката му по покрива хвърчи чакъл. А сега май Франсиско е започнал да му крещи в отговор, да му казва да млъкне, докато Бернхард и Латифа си крещят един на друг, или на мен.

Мисля, но не съм сигурен. Всички започнаха да изчезват, разбирате ли. Да избледняват и да заглъхват, оставяйки ме в един много тих свят.

Защото сега го виждам.

Малък, черен, бърз. Би могло да е просто муха, изпречила се пред мерника.

„Абсолвентът“.

Ракети „Хидра“. Разпръскващи адски огън ракети въздух-земя. 50-милиметрови оръдия. Четиристотин мили в час, ако се наложи. Само един шанс.

Ще влети и ще си избере мишените. Няма защо да се бои от нас. Сбирщина луди терористи с автоматични пушки, които трещят непрекъснато. Не могат и врата на обор да улучат.

Докато „Абсолвентът“ може да заличи цяла стая от една сграда с натискането на едно копче.

Само един шанс.

Това шибано слънце. Заслепява ме, закрива образа върху мерника.

Картината беше толкова ярка, че в очите ми избиха сълзи, но продължавах да държа очите си отворени.

Остави оръжието, казва Бенямин. Крещи го в ухото ми, от хиляда мили разстояние. Остави го.

Господи, това нещо наистина е бързо. Плъзга се покрай върховете на покривите, може би на половин миля.

Шибано лайняно копеле такова.

Студен и твърд метал, който се притиска към тила ми. Някой определено се опитва да ме разсейва. Провира дуло на пистолет през тила ми.

Ще те застрелям — крещи Бенямин.

Махни предпазителя, и бързо натисни надолу спусъка. Сега вашата „Джавелин“ е въоръжена, господа.

Задавяне при изстрел.

Остави оръжието.

Покривът експлодира. Просто се разпадна. А после, частица от секундата по-късно, се разнесе оръдейна стрелба. Неописуем, оглушителен, разтърсващ тялото шум. Каменни отломки се разлетяха нагоре и настрани, всяка от тях толкова смъртоносна, колкото и снарядите, които ги бяха разпръснали. Прах, жестокост и разрушение. Трепнах и се извърнах, и сълзите се застичаха по лицето ми, когато слънцето ме освободи.

Машината беше направила първото си преминаване. Невероятна скорост. По-бърза от всичко, което бях виждал, от всичко, с изключение на реактивен изтребител. И беше невероятно маневрена. Тя просто направи леко движение и се завъртя. Направо в едната посока, извъртане, направо в другата. И нищо между тях.

Усещах вкуса на изпаренията от ауспуха.

Вдигнах отново „Джавелина“ и докато го правех, видях главата и раменете на Бенямин на трийсет стъпки разстояние. Един дявол знае къде беше останалата част от него.

Франсиско отново ми крещеше, но този път на испански, и никога няма да разбера за какво ставаше дума.

Ето го, идва. Четвърт миля.

И този път наистина го виждах.

 

 

Сега слънцето беше зад гърба ми, издигайки се, набирайки скорост, засилвайки с пълна сила върху малкия черен вързоп омраза, който идваше към мен.

Кръстчето на мерника. Черна точка.

Летеше направо. Без да се отклонява встрани. Защо да си прави труда? Някаква си сбирщина луди терористи, няма какво да се бои от тях.

Виждам лицето на пилота. Не в мерника, а в ума си. От първото минаване съм запомнил образа на пилота.

Да вървим.

Дръпнах спусъка, и се напрегнах, когато първият такт на мотора ме блъсна назад към парапета със силата от изстрелването на ракетата.

Нютон, помислих си.

Сега се задава. По-бърз от всякога, по-бърз от всичко, но те виждам.

Виждам те, шибано лайняно копеле.

Вторият мотор заработи, изхвърляйки „Джавелина“ напред, бърз и нетърпелив. Нека кучето да види заека.

Просто го държа. Това е всичко, което правя. Държа го на мушка.

Две секунди.

Една секунда.

 

 

Страната на Латифа беше порязана от парче мазилка и кървеше лошо.

Седяхме в кабинета на Биймън и аз се опитвах да спра кървенето, като притисках хавлиена кърпа към раната, докато Биймън ни прикриваше с автомата на Хюго.

Някои от другите заложници също се бяха добрали до оръжия, и се бяха пръснали из стаята, надзъртайки нервно през прозорците. Огледах се из стаята към нервните лица и внезапно се почувствах изтощен. И гладен. Гладен като вълк.

В коридора се разнесе шум. Стъпки. Викове на арабски и на френски, а после на английски.

— Бихте ли включили звука? — обърнах се към Биймън.

Той хвърли поглед през рамо към телевизора, на чийто екран някаква руса жена беззвучно движеше уста към нас. Надписът отдолу гласеше: „Кони Фърфакс — Казабланка“. Тя четеше нещо.

Биймън пристъпи напред и завъртя копчето за усилване на звука.

Кони имаше хубав глас.

Латифа имаше хубаво лице. Кръвта от порезната й рана започваше да се съсирва.

— … „предадено преди три часа на Си Ен Ен, от млада жена, видимо от арабски произход“ — каза Кони, а след това картината се смали до кадър, показващ малък черен хеликоптер, който очевидно попадаше в сериозни затруднения. Кони продължи да чете.

— „Казвам се Томас Ланг — прочете тя. — Бях заставен да извърша тези действия от служители на американските разузнавателни служби, с фиктивната цел да проникна в терористична организация — «Мечът на Справедливостта»“. — В кадъра отново се появи Кони, която вдигна поглед и притисна слушалката в ухото си.

Мъжки глас каза:

— Кони, те не носеха ли отговорност за стрелбата в Австрия?

Кони потвърди: да, това било абсолютно вярно. Само дето било в Швейцария.

После погледна надолу към листа хартия.

— В действителност „Мечът на Справедливостта“ се финансира от западен търговец на оръжие, свързан с изменили на службата елементи от американското ЦРУ.

Виковете в коридора бяха утихнали, и когато хвърлих поглед към вратата, видях, че там стои Соломон и ме наблюдава. Той кимна веднъж, а после бавно продължи и влезе в стаята, като си проправяше път през изпотрошените мебели. Зад гърба му се появи групичка мъже в бронирани жилетки.

— Това е истината — изпищя Мурда и аз се обърнах към телевизора, за да видя на фона на какъв снимков материал излъчват неговата направена на покрива изповед. Не беше кой знае какво, да си кажа честно. Теметата на няколко души, мяркащи се от време на време наоколо. Гласът на Мурда беше изопачен, наситен с фонови шумове, защото не бях успял да разположа радиомикрофона достатъчно близо до противопожарния изход. Но все пак щях да позная, че е той, което означаваше, че и другите щяха да го познаят.

— В заключение на изявлението си — каза Кони, — господин Ланг предостави на Си Ен Ен вълнова дължина от 254,125 мегахерца, честота VHF, от която е направен този запис. Още никой не е разпознал чуващите се гласове, но изглежда…

Направих знак на Биймън.

— Можете да го изключите, ако искате — казах. Но той го остави включен и аз нямаше да споря с него.

Соломон се настани на ръба на бюрото на Биймън. За миг погледна към Латифа, после към мен.

— Ти не трябва ли да пообиколиш наоколо и да се заемеш със заподозрените? — попитах.

Соломон се подсмихна.

— Господин Мурда и без това в момента си има доста грижи със собствената си обиколка — каза той. — А госпожица Улф е в добри ръце. Колкото до господин Ръсел П. Барнс…

— Той пилотираше „Абсолвентът“ — казах.

Соломон повдигна едната си вежда. Или по-скоро остави я там, където си беше, и леко смъкна тялото си. Имаше вид, сякаш не иска повече да бъде изненадван днес.

— Ръсти е пилотирал хеликоптери в Корпуса на морската пехота — казах. — Ето как изобщо се е замесил в това. — Внимателно отдръпнах кърпата от лицето на Латифа и видях, че кървенето е спряло. — Мислиш ли, че мога да позвъня по телефона оттук?

 

 

Отлетяхме обратно за Англия десет дни по-късно на борда на един „Херкулес“ на Кралските военновъздушни сили. Седалките бяха твърди, в кабината беше шумно и нямаше филм. Но аз бях доволен.

Бях доволен да гледам как Соломон спи, проснат в другия край на кабината, със сгънат и поставен под главата кафяв шлифер и сключени на корема ръце. Соломон ми беше добър приятел по всяко време, но като спеше, ми се струваше, че почти го обичам.

Или може би просто механизмът ми за обичане загряваше, готов за някой друг.

Да, вероятно беше това.

Самолетът се допря до пистата на базата на Британските военновъздушни сили „Колтишел“ точно след полунощ и ято шумни коли ни последваха, докато захождахме към хангара. След малко вратата се отвори с трясък и на борда се надигна студен норфолкски въздух. Вдишах го дълбоко.

Навън чакаше О’Нийл, с ръце, тикнати дълбоко в джобовете на балтона, с рамене, изгърбени така, че докосваха ушите му. Той ми направи рязък жест, повдигайки брадичка към мен, и двамата със Соломон го последвахме до един „Роувър“.

О’Нийл и Соломон се качиха отпред, а аз се вмъкнах зад тях, бавно, защото исках да се насладя на този момент.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — каза Рони.

Последва пауза — от онези, хубавите — и двамата с Рони се усмихнахме един на друг и кимнахме.

— Госпожица Крайтън много искаше да бъде тук при завръщането ти — каза О’Нийл, като бършеше влагата от предното стъкло с ръкавицата си.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина — каза Рони.

О’Нийл запали двигателя, докато Соломон се занимаваше с устройството против запотяване на стъклото.

— Е — казах, — каквото и да иска госпожица Крайтън, определено трябва да го получи.

Рони и аз продължихме да се усмихваме, докато роувърът излезе бързо от базата, и се изгуби навън в норфолкската нощ.

 

 

През шестте месеца, които последваха, продажбите на ракетите земя-въздух „Джавелин“ се увеличиха с малко над четирийсет процента.

Край
Читателите на „Търговецът на оръжие“ са прочели и: