Хю Лори
Търговецът на оръжие (18)

Седемнайсет

Не е възможно да говорите сериозно.

Джон Макенроу

Сега съм част от отбор. Екип. И екипаж. Вербувани сме от шест нации, три континента, четири вероизповедания и два пола. Ние сме щастливо сборище от братя, с една сестра, която също е щастлива и си има собствена баня.

Работим яко, играем яко, пием яко, дори спим яко. Всъщност ние сме яки. Боравим с оръжия по начин, който подсказва, че умеем да боравим с оръжия и обсъждаме политиката по начин, който подсказва, че сме започнали да гледаме по-мащабно на нещата.

Ние сме Мечът на справедливостта.

Лагерът се променя на всеки две седмици и до този момент се е снабдявал с водни запаси от реките на Либия, България, Южна Каролина и Суринам. Не с питейна вода, разбира се: тя пристига в пластмасови бутилки, доставяни със самолет два пъти седмично заедно с шоколада и цигарите. Изглежда, в този момент Мечът на справедливостта се е произнесъл в полза на марката „Бадоа“, защото е „леко газирана“, и поради тази причина устройва поне до известна степен по-буйните и по-умерените фракции.

Не мога да отрека, че последните шест месеца промениха всички ни. Тежките товари на физическата подготовка, обучението по невъоръжена борба, упражненията по комуникация, тренировките за боравене с оръжие, тактическото и стратегическото планиране — отначало всичко това се носеше в мрачна атмосфера на подозрителност и съперничество. Щастлив съм да кажа, че тази атмосфера вече я няма, а на нейно място процъфтява истински и невероятен esprit de corps^[1].

Има шеги, които най-сетне след хилядното повторение, всички разбираме; имаше любовни връзки, които отшумяха, без да развалят приятелските чувства; поделяме си готвенето, като си правим взаимно комплименти за разнообразните си специалитети. Моят, за който наистина смятам, че е един от най-харесваните, представлява хамбургери с картофена салата. Тайната е в суровото яйце.

Сега е средата на декември и ни предстои да отпътуваме за Швейцария — където планираме да покараме малко ски, да си отдъхнем малко и да позастреляме някой холандски политик.

Забавляваме се, живеем си добре, и се чувстваме важни. Какво повече може да иска човек от живота?

Нашият предводител дотолкова, доколкото признаваме понятието за водачеството, е Франсиско — когото някои наричат Франсис, други — Сиско, а аз го наричам Пазителят, в тайните послания, които изпращам на Соломон. Франсиско казва, че е роден във Венецуела, петото от общо осем деца, и че като дете прекарал полиомиелит. Нямам причина да се съмнявам в нищо от това. Предполага се, че полиомиелитът е причина за съсухрения десен крак и за драматичното накуцване, което, изглежда, се появява и изчезва в зависимост от настроението му и от това колко иска от вас да направите или да дадете. Латифа казва, че е красив и предполагам, че може и да има право донякъде, ако си падате по деветдесетсантиметровите мигли и маслинената кожа. Франсиско е дребен и мускулест, и ако провеждах кастинг, търсейки актьор за ролята на Байрон, вероятно щях да звънна на Франсиско, не на последно място, защото е невероятен актьор.

За Латифа Франсиско е храбрият по-голям брат — мъдър, чувствителен и готов да прощава. За Бернхард той е мрачен, невъзмутим професионалист. За Сайръс и Хюго той е пламенният идеалист, за когото никакво количество от каквото и да било не е достатъчно. За Бенямин той е нерешителният учен, защото Бенямин вярва в Бог и иска да бъде сигурен във всяка стъпка. А за Рики, анархиста от Минесота с брадата и акцента, Франсиско е шумен, наливащ се с бира, падащ си по рокендрола авантюрист, който знае много текстове на Брус Спрингстийн. Наистина може да играе всякакви роли.

Ако съществува истински Франциско, то мисля, че го видях един ден по време на полет от Марсилия до Париж. Системата е да пътуваме по двама, но да сядаме отделно, и аз бях шест реда зад Франсиско на място до пътеката, когато едно момче на около пет години, което седеше зад пилотската кабина, започна да плаче и да стене. Майка му разкопча предпазния колан и го свали от седалката и точно го поведе по пътеката към тоалетната, когато самолетът се наклони леко на една страна и момчето се блъсна в рамото на Франсиско.

Франсиско го удари.

Не силно. И не е юмрук. Ако бях адвокат по делото, може би дори щях да успея да го изкарам, че е било просто силно побутване, за да се опита да помогне на момчето отново да се изправи. Но аз не съм адвокат и Франсиско определено го удари. Мисля, че не го видя никой друг, освен мен, а самото момче беше толкова удивено, че престана да плаче, но тази инстинктивна, груба реакция спрямо едно петгодишно дете ми каза доста неща за Франсиско.

Ако не броим това — а Бог е свидетел, че всички си имаме своите лоши дни, — ние седмината се разбираме доста добре помежду си. Наистина. Подсвиркваме си, докато работим.

Нещото, за което смятах, че може да се окаже причината за провала на нашите отношения така, както се е оказвало причина за провала на почти всяко колективно начинание в човешката история, просто не се е материализирало. Защото ние, Мечът на справедливостта, архитекти на нов световен ред и знаменосци на каузата на свободата всъщност наистина си делим прането.

Не знам някога да се е случвало преди.

Селцето Мюрен — никакви коли, никакъв боклук, никакви закъснели плащания на сметки — е разположено в сянката на три големи и прочути планински върха: Юнгфрау, Монке и Айгер. Ако се интересувате от легенди, може би ще ви хареса да узнаете, че разказват как Монахът прекарва времето си, бранейки добродетелта на Младата жена от хищните посегателства на Великана — задача, която изпълнява успешно и без кой знае какви очевидни усилия още от периода на олигоцена, когато тези три големи скални къса с неуморните усилия на геологията били извити и набъхтени хубавичко, за да се появят за живот.

Мюрен е малко селце, почти без никакви изгледи да стане по-голямо. Тъй като до него може да се стигне само с хеликоптер или въжена железница, има лимит за количеството наденица и бира, което може да бъде качено нагоре по хълма, за да изхранва обитателите и посетителите му, и общо взето на местните им харесва така. Има три големи хотела, около дузина по-малки пансиони, и сто разпръснати фермерски къщи и дървени вили в швейцарски стил, до една построени с онзи прекалено висок заострен покрив, който прави всяка швейцарска постройка да изглежда така, сякаш по-голямата част от нея е заровена под земята. Което, като се има предвид преклонението им пред противоядрените скривалища, вероятно наистина е така.

Макар че селото било планирано и построено от англичанин, в днешни дни то не е предпочитан английски курорт. Германците и австрийците идват да се разхождат и да карат велосипеди през лятото, а италианците, французите, японците, американците — общо взето всички, които говорят международния език на ваканционните облекла в ярки цветове — идват да карат ски през зимата.

Швейцарците идват целогодишно да правят пари. Условията за правене на пари са великолепни от ноември до април, с няколко несвързани с провеждани на сняг дейности места за забавление и продажби и обменни бюра и има големи надежди, че догодина — и вече наистина е крайно време за това — правенето на пари ще стане олимпийски спорт. Швейцарците мълчаливо си представят какви големи шансове имат.

Има обаче една специална отличителна черта, направила Мюрен особено привлекателен за Франсиско, защото това е първото ни излизане и всички сме малко нервни — дори Сайръс, а той е издръжлив като камък. Благодарение на факта, че е малко, швейцарско, спазващо законите и труднодостъпно, селцето Мюрен няма полиция.

Дори на непълен работен ден.

Бернхард и аз пристигнахме тази сутрин и се регистрирахме в хотелите си: той — в „Юнгфрау“, а аз — в „Айгер“.

Рецепционистката прегледа паспорта ми, сякаш никога преди не беше виждала такъв документ и й трябваха двайсет минути, за да изреди феноменалния списък от неща, които швейцарските хотелиери искат да узнаят за вас, преди да ви позволят да спите в някое от леглата им. Мисля, че може и да съм се запънал за миг на второто име на учителя си по география и определено се поколебах за пощенския код на акушерката, присъствала на раждането на прабаба ми, но иначе минах изпита гладко и безпроблемно.

Разопаковах си багажа и се преоблякох в плътно яке в яркооранжево, жълто и светловиолетово — подобна дреха трябва да носите в ски курорт, ако не искате да биете на очи, — после спокойно излязох от хотела, изкачих се по хълма и влязох в селото.

Беше прекрасен следобед: такъв, който ви кара да осъзнаете, че понякога Бог наистина може да е много благосклонен по отношение на времето и пейзажа. Склоновете с детските писти бяха почти пусти по това време на деня, когато оставаше близо час време за каране на ски преди слънцето да се наклони към залез зад Шитхорн и хората внезапно да си спомнят, че се намират на седем хиляди фута над морското равнище в средата на декември.

Поседях малко пред един бар и се преструвах, че пиша пощенски картички, като от време на време хвърлях по едно око към рояк невероятно малки френски деца, които слизаха след една инструкторка по склона, подредени в колона. Всички бяха горе-долу с размерите на пожарогасител, и облечени в струващи по триста лири грейки от шушлякова материя и патешки пух, плъзгаха се и криволичеха след своята водачка — амазонка, някои — изправени, други — превити на две, а трети — твърде малки, за да можете да разберете дали са изправени, или превити на две.

Започнах да се чудя колко ли време щеше да мине, преди по склоновете на ски пистите да започнат да се появяват бременни майки, които се спускат надолу, плъзгайки се по корем, като крещят технически указания и си подсвиркват Моцарт.

Дърк Ван Дер Хау, придружен от шотландската си съпруга Рона и двете им дъщери тийнейджърки, пристигна в „Еделвайс“ в осем часа същата вечер. Бяха пътували дълго, шест часа от врата до врата, и Дърк беше уморен, раздразнен и дебел.

В днешно време политиците обикновено не са дебели — било защото работят по-усърдно, отколкото някога, или защото съвременните избиратели са изразили предпочитания да могат да виждат и двете страни на човека, за когото гласуват, без да им се налага да се навеждат и да гледат през рамо, — но Дърк изглеждаше сякаш е изменил на тенденцията. Физически напомняше реликва от друго столетие, когато политиката е била нещо, с което се занимавате между два и четири следобед, преди да се напъхате в някакви натруфени панталони, за да прекарате една вечер, изпълнена е игра на карти и похапване на гъши пастет. Носеше широк топъл зимен спортен екип и космати ботуши, което не се смята за необичайно, ако си холандец, а по гърдите му подскачаха окачени на розова каишка чифт очила.

Той и Рона стояха насред фоайето, давайки напътствия за пренасянето на обемистите куфари с багажа си, по които навсякъде личеше марката „Луи Вюитон“, докато дъщерите им се мръщеха и подритваха пода, дълбоко потънали в бурния си пубертетски ад.

Аз наблюдавах от бара. Бернхард наблюдаваше от щанда за вестници.

Франсиско беше казал, че следващият ден е определен за техническа репетиция. Вършете всичко бавно, с половината от обичайната бързина, дори с една четвърт от нея, и ако се появи проблем, или нещо, което дава вид, че може да се превърне в проблем, спрете и го проверете. Вдругиден щеше да бъде генералната репетиция, като използваме щеки за ски вместо пушки, но днес беше техническата.

Екипът се състоеше от мен, Бернхард и Хюго, с Латифа като резерва, която се надявахме да не ни се наложи да използваме, защото тя не умееше да кара ски. Нито пък Дърк — поради факта, че в Холандия имаше твърде малко възвишения, по-големи от пакет цигари, — но той си беше платил за почивката, беше уредил там да присъства фоторепортер, който да заснеме как изнуреният от грижи държавник се забавлява, и накратко казано, беше дяволски решен да опита.

Наблюдавахме как Дърк и Рона си наемат екипировка, като сумтяха и се суетяха с ботушите; наблюдавахме ги как се затътриха на петдесет метра нагоре по склоновете с пистите за начинаещи, като спираха от време на време да се възхитят на гледката и да се помотаят с екипировката; наблюдавахме как Рона се готви да се насочи надолу по склона, а Дърк си намира безброй причини да не отиде никъде; а после най-сетне, когато всички започвахме да се изнервяме, че толкова дълго трябва да стоим, без да правим нищо, видяхме как холандският заместник-министър на финансите, с лице, пребледняло от цялата тази стресираща ситуация, се плъзга на десет стъпки надолу по хълма и сяда.

Бернхард и аз си разменихме един поглед — единственият, който си позволявахме, откакто пристигнахме и аз трябваше да се извърна и да се почеша по коляното.

Когато отново погледнах към Дърк, той също се смееше. Беше смях, който казва: аз съм любител на скоростните спускания, който се нахъсва от притока на адреналин, който копнее за опасности по същия начин, както другите мъже копнеят за жени и вино. Поемам фантастични рискове и по всички правила не би трябвало още да съм жив. Живея с време назаем.

Повториха упражнението три пъти, като за всеки етап се изкачваха един метър по-високо на хълма, преди дебелината да надвие Дърк и да се оттеглят в едно кафене за обяд. Щом двамата закрачиха тромаво през снега, аз се обърнах обратно към върха, за да зърна дъщерите, с надеждата да преценя колко добре карат ски, и следователно на какво разстояние е вероятно да се отдалечат в един обикновен ден. Пресметнах, че ако бяха отпуснати и тромави, вероятно щяха да се мотаят из по-ниските склонове, близо до родителите си. Ако притежаваха известни умения, и ако мразеха Дърк и Рона дори наполовина толкова много, колкото изглеждаше, досега щяха вече да са в Унгария.

Не видях и следа от тях, и се готвех да тръгна обратно надолу по склона, когато зърнах някакъв мъж, застанал на един хребет над мен, загледан надолу в низината. Беше твърде далече от мен, за да мога да различа чертите му, но дори при това положение беше абсурдно набиващ се на очи. И не само защото нямаше нито ски, нито щеки и ботуши, нито слънчеви очила, нито дори вълнена шапка.

Това, което го правеше да се набива на очи, беше кафявият шлифер, купен по поръчка от рекламите на последните страници на Сънди Експрес.