Хю Лори
Търговецът на оръжие (26)

Двайсет и пет

Внимавай много с този материал, защото е изключително лепкав.

Валъри Сингълтън

Убедих Франсиско да изчака малко с изявлението.

Той искаше да го направи веднага, но аз казах, че още няколко часа несигурност няма да ни навредят с нищо. Щом разберяха кои сме и можеха да ни назоват с някакво име, историята щеше да загуби донякъде ефекта си. Дори после да се вдигнеше шум, мистерията щеше да е изчезнала.

Само още няколко часа, казах.

И затова изчакахме цялата нощ, като се редувахме на различните позиции.

Тази на покрива беше най-нежеланата, защото там беше студено и самотно, и никой не я заемаше за повече от час. Иначе ядяхме и бъбрехме, после спирахме да бъбрим, и си мислехме за живота си и как той ни е докарал до това. Питахме се дали сме похитители или пленници.

Тази нощ не ни изпратиха повече храна, но Хюго намери няколко замразени питки за хамбургери в столовата, и ги сложихме на бюрото на Биймън да се размразят. От време на време ги побутвахме, когато не можехме да измислим какво друго да правим.

През повечето време заложниците дремеха и се държаха за ръце. Франсиско бе помислил да ги раздели и да ги разпръсне из сградата, но накрая беше решил, че така само ще имат нужда от повече охрана и вероятно имаше право. Франсиско се оказваше прав за доста неща. А също и за приемането на съвети, което беше приятна промяна. Предполагам, че по света няма много терористи, които да са толкова добре запознати със свързаните със заложници ситуации, че да могат да си позволят да проявяват догматичност и да кажат: не, прави се по еди-кой си начин. Франсиско се намираше в непознати води точно толкова, колкото и ние, останалите, и това някак го правеше по-мил.

Тъкмо минаваше четири и аз бях нагласил нещата така, че бях долу във фоайето заедно с Латифа, когато Франсиско слезе, клатушкайки се, по стълбите с изявлението за пресата.

— Лат — каза той с чаровна усмивка, — иди да кажеш на света за нас.

Латифа му се усмихна в отговор, развълнувана, че мъдрият по-голям брат й бе възложил тази чест, но нежелаеща да го показва твърде много. Тя взе плика от него и с обич се загледа след него, когато той закуцука обратно към стълбището.

— Очакват те сега — каза той, без да се обръща. — Дай им го, кажи им, че трябва да бъде занесено право в Си Ен Ен и на никой друг, и ако не го прочетат дума по дума, тук ще има мъртви американци. — Спря, когато стигна до средата на стълбищната площадка, и се обърна към нас. — Прикривай я добре, Рики.

Кимнах и го проследихме как се отдалечава, а после Латифа въздъхна. Какъв човек, мислеше си тя. Моят герой и той избра мен.

Истинската причина, поради която Франсиско беше избрал Латифа, разбира се, беше, че смяташе, че това може да намали частично вероятността от въоръжено нападение от страна на храбрите мароканци, ако те знаеха, че в нашия екип има жени. Но не исках да й развалям удоволствието, като й кажа това.

Латифа се обърна и погледна през главните врати, стиснала плика и присвила очи в ярките светлини от прожекторите на телевизионните екипи. Вдигна ръка към косата си.

— Най-сетне дойде моментът на славата — казах, а тя ми направи гримаса.

Тя прекоси коридора, за да отиде до гишето на пропуска и започна да опипва ризата си в отражението на стъклото. Последвах я.

— Ето — казах, взех плика от нея и й помогнах да оправи много добре яката на ризата. Измъкнах косата иззад ушите й и избърсах някакво петънце от бузата й. Тя просто стоеше и ме оставяше да го правя. Не като жест на интимност — по-скоро като боксьор в ъгъла, подготвящ се за следващия рунд, докато секундите се изнизват със скърцащи, триещи се и стържещи звуци.

Бръкнах в джоба си, извадих плика и й го подадох, а тя си пое дълбоко дъх няколко пъти.

Стиснах рамото й.

— Ще се справиш — казах.

— Никога преди не съм се появявала по телевизията — каза тя.

Зазоряване. Изгрев-слънце. Разпукващият се ден. Каквото си изберете.

Над хоризонта още витае мрак, но в него се прокрадва оранжево петънце. Нощта се свива и потъва обратно в земята, докато слънцето се мъчи да се закачи с пръст на ръба на небето.

Повечето заложници спят. Притиснали са се по-плътно един към друг през нощта, защото беше по-студено, отколкото някой си бе мислил.

Франсиско изглежда уморен, докато ми подава телефона. Облегнал е крака отстрани на бюрото на Биймън, и гледа Си Ен Ен с намален звук, като проява на любезност към спящия Биймън.

Аз също съм уморен, разбира се, но може би в този момент в кръвта ми има малко повече адреналин. Вземам телефона от Франсиско.

— Да.

Някакъв пукот, електронни шумове. После — гласът на Барнс.

— Телефонното ви събуждане за пет и трийсет — казва той, с развеселен глас.

— Какво искаш? — И моментално осъзнавам, че съм казал това с английски акцент. Хвърлям поглед през стаята към Франсиско, но той, изглежда, не е забелязал. Затова аз се обръщам отново към прозореца и известно време слушам Барнс, а след като той свършва, си поемам дълбоко дъх, като съм изпълнен с отчаяна надежда и едновременно с това въобще не ме е грижа за нищо.

— Кога? — казвам.

Барнс се подсмихва. Аз също се смея, не е някакъв определен акцент.

— Петдесет минути — казва той и затваря.

Когато се отдръпвам от прозореца, Франсиско ме наблюдава. Миглите му изглеждат по-дълги от всякога.

Сара ме чака.

— Ще ни донесат закуска — казвам, като този път изкривявам гласните, използвайки произношението си на човек родом от Минесота.

Франсиско кима.

Слънцето скоро ще започне да се изкачва в небето, постепенно издигайки се над перваза на прозореца. Оставям заложниците, и Биймън, и Франсиско, задрямали пред новините на Си Ен Ен. Излизам от кабинета и се качвам с асансьора до покрива.

Минали са три минути, остават още четирийсет и седем и нещата са вече толкова готови, колкото изобщо ще бъдат някога. Слизам по стълбите долу във фоайето.

Празен коридор, празно стълбище, празен стомах. Кръвта в ушите ми шуми силно, много по-силно от звука на стъпките ми по килима. Спирам на площадката за втория етаж и поглеждам на улицата.

Нелоша тълпа, за този час от сутринта.

Мислех в аванс за бъдещето, ето защо забравих настоящето. Настоящето не се е случило, не се случва, съществува само бъдещето. Живот и смърт. Живот или смърт. Това, разбирате ли, са важни неща. Много по-важни от стъпките. Стъпките са изключително маловажни неща, сравними със забвението.

Бях преполовил една редица стъпала, тъкмо бях свърнал зад ъгъла към мецанина, когато ги чух и осъзнах колко грешаха — грешаха, защото тези стъпки бяха от тичащи крака, а никой не биваше да тича в тази сграда. Не и сега. Не и когато оставаха четирийсет и шест минути.

Бенямин зави зад ъгъла и спря.

— Какво става, Бен? — попитах, възможно най-хладнокръвно.

Той се втренчи в мен за момент. Дишаше тежко.

— Къде беше, по дяволите? — попита.

Намръщих се.

— На покрива — казах. — Бях…

— Латифа е на покрива — изсъска той.

Втренчихме се един в друг. Той дишаше шумно и тежко през устата — отчасти от изтощение, отчасти от гняв.

— Е, Бен, аз й казах да слезе във фоайето. Ще има закуска…

И тогава, с едно светкавично гневно движение, Бенямин вдигна автомата към рамото си и долепи буза до приклада: юмруците му ту се свиваха, ту се разпускаха около ръкохватките.

А после изведнъж цевта на оръжието беше изчезнала.

Е, как беше възможно това? — помислих си. Как можеше цевта на един автомат, четиристотин и двайсет милиметра дълга, с шест нареза, захващаща се е извиване на дясната ръка — как можеше това нещо просто да изчезне?

Е, разбира се, че не можеше, и не беше.

Това беше просто моята гледна точка.

— Шибано лайняно копеле такова — казва Бенямин.

Аз стоя там, взрян в черна дупка.

Остават четирийсет и пет минути, и това, нека си го признаем, е вероятно най-неподходящият момент Бенямин да подхваща толкова важна, толкова обширна и толкова разностранна тема като Предателството. Изказвам пред него предположението — любезно, надявам се, — че може да се позанимаваме с това по-късно; Бенямин обаче смята, че сега ще е по-добре.

— Шибано лайняно копеле такова — така се изразява той.

Част от проблема е в това, че Бенямин никога не ми е имал доверие. Това наистина е най-същественото. Бенямин си има подозрения още от началото, и иска да знам за тях сега, в случай, че имам желание да споря с него.

Всичко започнало, казва ми той, с военното ми обучение.

О, наистина ли, Бен?

Да, наистина.

Бенямин лежал буден през нощта, втренчен в покрива на палатката си, питайки се как и къде някакъв малоумник от Минесота се е научил да разглобява автомат Ml6, с вързани очи, за половината от времето, което било нужно на всички останали. Оттам очевидно пък се зачудил за акцента ми и за вкуса ми по отношение на облеклото и музиката. И как така съм навъртял толкова много мили с лендроувъра, когато съм излизал само за бира?

Всичко това са дреболии, разбира се, и досега Рики можеше да ги пренебрегне без никакви проблеми.

Но другата част от проблема — по-голямата част, откровено казано, точно в момента е, че Бенямин правеше нещо с телефонните връзки по време на разговора ми с Барнс.

Четирийсет и една минути.

— Е, какво да бъде, Бен? — казвам.

Той притиска буза към приклада и мисля, че виждам как пръстът му побелява върху спусъка.

— Ще ме застреляш ли? — казвам. — Сега? Ще дръпнеш ли този спусък?

Той облизва устни. Знае какво си мисля.

Трепва леко, после отдръпва лице от автомата, като не откъсва от мен огромните си очи.

— Латифа — вика през рамо. Високо. Но не достатъчно високо. Гласът май нещо не го слуша.

— Ако чуят изстрели, Бен — казвам, — ще си помислят, че си убил някой заложник. Ще щурмуват сградата. Ще ни избият всичките.

Думата „избият“ го стряска и за миг ми се струва, че ще стреля.

— Латифа — повтаря той, този път по-високо, и това трябва да е за последно. Не мога да го оставя да извика трети път. Започвам да се придвижвам много бавно към него. Лявата ми ръка е толкова отпусната, колкото може да бъде една ръка.

— За много хора там навън, Бен — казвам, докато се движа, — един пушечен изстрел е именно това, което искат да чуят точно сега. Ще им дадеш ли тази възможност?

Той отново облизва устни. Веднъж. Два пъти. Обръща глава към стълбите.

Сграбчвам цевта с лявата си ръка и я притискам отново в рамото му. Нямам избор. Ако издърпам оръжието от него, спусъкът ще бъде потиснат, а също и аз. Затова го блъсвам назад и встрани, и когато лицето на Бенямин се отдалечава от приклада, забивам лакътя на дясната си ръка под носа му.

Той пада като камък — по-бързо от камък, сякаш някаква мощна сила го тласка надолу към пода — и за миг си помислям, че може да съм го убил. Но после главата му започва да се движи ту на една, ту на друга страна, и виждам мехурчетата от кръв, които избиват от устните му.

Измъквам автомата от ръцете му и свалям предпазителя точно когато Латифа се провиква от горния край на стълбището:

— Да?

Сега чувам стъпките й по стълбите. Не бързи, но не и бавни.

Свеждам поглед към Бенямин.

Това е демокрацията, Бен. Един срещу мнозина.

Латифа свива зад ъгъла на долното стълбище, все още преметнала узито през рамо.

— Господи — възкликва тя, когато вижда кръвта. — Какво се е случило?

— Не знам — казвам. Не гледам към нея. Навел съм се над Бенямин, надничайки нервно в лицето му. — Предполагам, че е паднал.

Латифа се шмугва бързо покрай мен и прикляка до Бенямин, и докато го прави, аз си поглеждам часовника.

Трийсет и девет минути.

Латифа се обръща и вдига поглед към мен.

— Аз ще направя това — казва. — Поеми поста във фоайето, Рик.

Това и правя.

Заемам поста във фоайето, и на главния вход, и на стълбите, и сто шейсетте и седем ярда от стълбите до полицейския кордон.

Когато стигам там, главата ми се е сгорещила, защото съм я стиснал отгоре с двете си ръце.

 

 

Не беше чудно, че ме опипаха така, сякаш полагаха изпит по опипване — приемен изпит за Кралския колеж по опипване. Пет пъти, от главата до пръстите на краката, устата, ушите, чатала, подметките на обувките. Грубо смъкнаха от тялото ми повечето дрехи и накрая заприличах на отворен коледен подарък.

Отне им шестнайсет минути.

За още пет минути ме оставиха, облегнат отстрани на една полицейска камионетка, с разперени ръце и крака, докато те крещяха и се блъскаха един в друг. Стоях с поглед, забит в земята. Сара ме чака.

За Бога, по-добре наистина да ме чака.

Измина още една минута, още крясъци, още блъскане, и аз започнах да се оглеждам наоколо, като си мислех, че ако скоро не се случи нещо, ще трябва да го накарам да се случи. Проклетият Бенямин. Раменете ме заболяха от приведената стойка.

— Добра работа, Томас — каза един глас.

Погледнах наляво, под ръката си, и видях чифт ожулени ботуши „Ред Уинг“, единият — плътно стъпил на земята, другият — повдигнат под прав ъгъл, с нос, заровен в прахта. Бавно наклоних глава, за да открия останалата част от Ръсел Барнс.

Беше се облегнал на вратата на камионетката, усмихнат, и ми протягаше пакета си с „Марлборо“. Носеше кожено пилотско яке: отляво над гърдите му бе избродирано името Конър. Кой, по дяволите, беше Конър?

Опипваните бяха поизостанали назад, но съвсем малко, от привидно уважение към Барнс. Много от тях продължаваха да ме наблюдават, като си мислеха, че може би са пропуснали нещо.

Отказах предложението за цигарите с поклащане на глава.

— Позволете ми да я видя — казах.

Защото тя ме чакаше.

Барнс ме наблюдава един миг, после отново се усмихна. Чувстваше се добре, и отпуснат, и спокоен. За него играта беше приключила.

Погледна наляво.

— Разбира се — каза.

Той небрежно се отдалечи от камионетката, при което металната броня на вратата изпука, и ми направи знак да го последвам. Морето от бронирани жилетки и закрепващи се е кожен ремък слънчеви очила се раздели, когато го прекосихме бавно, отивайки към синята тойота.

От дясната ни страна, зад стоманена бариера, стояха телевизионните екипи: кабелите им бяха навити на кълбо около краката им, а синьо-белите им светлини пронизваха останките от нощта. Някои от камерите се насочиха към мен, докато вървях, но повечето си останаха насочени към сградата.

Изглежда, че Си Ен Ен имаше най-добрата позиция.

Мурда излезе от колата пръв, докато Сара просто си седеше и чакаше, загледана напред през предното стъкло, стиснала ръце между бедрата си. Бяхме вече само на няколко ярда от тях, когато тя се обърна да ме погледне и се опита да се усмихне.

Чакам те, Томас.

— Господин Ланг — каза Мурда, като заобиколи зад колата, заставайки между мен и Сара. Носеше тъмносив балтон и бяла риза без вратовръзка. Блясъкът на челото му изглеждаше малко по-матов, отколкото си спомнях, а по челюстта му се виждаше няколкочасова набола брада, но иначе изглеждаше добре.

И защо да не изглежда?

Той се взря в лицето ми за секунда-две, после кимна доволно. Сякаш не бях направил нищо повече от това да окося ливадата пред къщата му прилично добре.

— Хубаво — каза накрая.

В отговор се втренчих в него. С празен и безизразен поглед, защото наистина не исках да показвам някакви чувства пред него точно сега.

— Кое е хубавото? — попитах.

Но Мурда гледаше над рамото ми, правейки някакъв знак, и аз почувствах движение зад гърба си.

— Ще се виждаме, Том — каза Барнс.

Обърнах се и видях, че беше започнал да се отдалечава, вървейки бавно заднешком, с небрежна, отпусната походка, която сякаш казва: „Ще ми липсваш“. Когато погледите ни се срещнаха, той ми козирува набързо, иронично, после се врътна кръгом и се отправи към военен джип, паркиран недалече от задния край на смесицата от превозни средства. Рус мъж в цивилни дрехи запали двигателя, щом Барнс се приближи, после наду клаксона два пъти, за да разгони събралата се пред джипа тълпа. Обърнах се отново към Мурда.

Сега той оглеждаше лицето ми, с малко по-внимателен, малко по-професионален поглед. Като пластичен хирург.

— Кое е хубавото? — попитах отново и изчаках въпросът ми да пропътува огромното разстояние между нашите два свята.

— Направихте каквото желаех — каза Мурда накрая. — Както предсказах.

Той кимна отново. Малко клъцване тук, малко дръпване там — да, мисля, че можем да направим нещо с това лице.

— Някои хора, господин Ланг — продължи той, — някои мои приятели, ми казаха, че вие ще създадете проблеми. Че сте човек, който може да се опита да прояви своеволие. — Той си пое по-дълбоко дъх. — Но аз бях прав. И това е хубаво.

После, все още загледан в лицето ми, той пристъпи встрани и отвори задната врата на тойотата.

Гледах как Сара се извъртя бавно на мястото си и излезе навън. Изправи се, със скръстени на гърдите ръце, сякаш за да пропъди студа на ранната утрин, и вдигна лице към мен.

Бяхме толкова близо.

— Томас — каза тя, и за секунда си позволих да се гмурна в тези очи, дълбоко надолу и да докосна онова, което ме беше довело тук — каквото и да беше то. Никога няма да забравя тази целувка.

— Сара — казах.

Пресегнах се и я прегърнах с двете си ръце — защитавайки я, обгръщайки я, скривайки я от всичко и от всички — а тя просто стоеше там, държейки ръцете си пред тялото.

Затова отпуснах дясната си ръка отстрани до тялото и я плъзнах между телата ни, през коремите ни, като опипвах, търсех някакъв контакт.

Докоснах го. Улових го.

— Довиждане — прошепнах.

Тя вдигна поглед към мен.

— Довиждане — каза.

Металът беше затоплен от тялото й.

Пуснах я и се обърнах, бавно, да застана с лице към Мурда.

Той говореше тихо в мобилния си телефон, като гледаше назад към мен, усмихнат, с леко наклонена настрани глава. И когато видя изражението ми, разбра, че нещо не е наред. Погледна надолу към ръката ми и усмивката бързо изчезна от лицето му, като кора от портокал от бързо движеща се кола.

— Боже Господи — каза един глас зад гърба ми и предполагам, това означаваше, че сигурно и някой друг е видял оръжието. Не мога да съм сигурен, защото се взирах напрегнато в очите на Мурда.

— Изразът е „проявявам неподчинение“ — казах.

В отговор Мурда се втренчи в мен и мобилният телефон падна от устата му.

— Изразът е „проявявам неподчинение“ — повторих. — А не „проявявам своеволие“.

— За какво… за какво говорите? — попита той.

Мурда стоеше, наблюдавайки оръжието, и осъзнаването на присъствието му, красотата на нашата малка жива картина, се издигна като лека вълничка през морето от бронирани жилетки.

— Изразът — казах, — е „проявявам неподчинение“.