Хю Лори
Търговецът на оръжие (15)

Четиринайсет

Тъй рядко днес се буди свободата,

единствено насън се сепва тя,

щом някое сърце сломено рухне,

за да покаже, че е жива тя.

Томас Мор

На моята улица бяха паркирани две неща, които не бях очаквал да видя, когато свърнах в нея. Едното беше моят мотоциклет „Кавазаки“, олющен и очукан, но иначе в приемлива форма. Другото беше яркочервен TVR.

Рони беше заспала на волана, с придърпано нагоре до носа й палто. Отворих вратата откъм страната на пасажера и се вмъкнах до нея. Главата й се повдигна и тя примижа към мен.

— Добър вечер — казах.

— Здрасти. — Тя примигна няколко пъти и погледна навън на улицата. — Господи, колко е часът? Замръзвам.

— Един без четвърт. Искаш ли да влезеш?

Тя обмисли въпроса.

— Много дръзко от твоя страна, Томас.

— Дръзко от моя страна ли? — възкликнах. — Е, това зависи, нали? — Отново отворих вратата.

— От какво?

— От това дали си дошла с колата дотук, или аз съм построил наново улицата си около колата ти.

Тя се позамисли още малко.

— Готова съм да убия човек за чаша чай.

Седяхме в кухнята, без да говорим много: просто отпивахме чай и пушехме. Умът на Рони беше съсредоточен върху други неща, и дори при един аматьорски опит можех да позная, че е плакала. Или беше това, или беше пробвала да постигне с грима си някакъв причудлив ефект, който правеше лицето й да изглежда, сякаш бе прокарала парцал по него. Предложих й малко скоч, но тя не прояви интерес, затова аз си сипах последните четири капки от бутилката и се опитах да ги пия по-дълго. Опитвах се да се съсредоточа върху нея, да изхвърля Лукас, Барнс и Мурда от ума си, защото тя беше разстроена и защото беше в стаята, а другите не бяха.

— Томас, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Гей ли си?

Искам да кажа, наистина. Мина направо на въпроса. Предполага се, че трябва да си говорите за филми и пиеси, и за любими ски надбягвания, ей такива разни неща.

— Не, Рони, не съм гей — казах. — А ти?

— Не.

Тя беше забила поглед в чашата си. Но аз бях използвал пакетчета чай, затова нямаше да намери там никакви отговори.

— Какво стана с Как-му-беше-името? — попитах, запалвайки цигара.

— Филип. Излязъл е някъде. Или спи. Всъщност не знам. Не ме интересува особено, да си кажа честно.

— Виж, Рони, мисля, че само така си приказваш.

— Не, наистина. Изобщо не ме е грижа за проклетия Филип.

Винаги има нещо странно възбуждащо в това да чуеш как една изискано говореща жена ругае.

— Имало е кавга — казах.

— Разделихме се.

— Имало е кавга, Рони.

— Може ли да спя с теб тази вечер? — попита тя.

Примигнах. А после, за да се уверя, че не съм си го въобразил, примигнах отново.

— Искаш да спиш с мен? — казах.

— Да.

— Нямаш предвид просто да спиш по същото време с мен, имаш предвид в същото легло?

— Моля те.

— Рони…

— Ще си остана с дрехите, ако искаш. Томас, не ме карай отново да те моля. Това е ужасно лошо за егото на една жена.

— Но е ужасно хубаво за егото на един мъж.

— О, млъквай. — Тя скри лице в чашата. — Ей сега те оставям.

— Ха — възкликнах. — Подейства.

Накрая станахме и отидохме в спалнята.

Всъщност, тя наистина си остана с дрехите. Всъщност и аз също. Известно време лежахме един до друг на леглото и зяпахме тавана, а когато прецених, че „известното време“ се е проточило твърде дълго, протегнах ръка и хванах една от нейните. Беше топла и суха и много приятна за докосване.

— За какво мислиш?

Да си кажа честно, не мога да си спомня точно кой от нас пръв го каза. И двамата го казахме трийсетина пъти преди разсъмване.

— Нищо.

И двамата повторихме и това доста пъти.

Рони не беше щастлива: така можеха да се обобщят накратко нещата. Не мога да кажа, че изля историята на живота си пред мен. Разказваше я на различно дълги откъси, с дълги празноти между тях, все едно членуваш в литературен клуб за книги с отстъпка, но по времето, когато чучулигата замести славея, бях научил доста.

Тя беше средното дете в семейството и това вероятно би накарало много хора да възкликнат: „ах, ето, виждате ли“, но аз също съм средното дете, и това никога не ме е тревожило особено. Баща й работеше в Ситито, мачкайки фасоните на бедните, а двамата братя от двете й страни май се бяха насочили в същата посока. Майка й се беше пристрастила към дълбоководния морски риболов, когато Рони била тийнейджърка и оттогава всяка година прекарваше по шест месеца, наслаждавайки се на това удоволствие в далечни морета, докато баща й водеше любовниците си. Рони обаче не каза къде.

— За какво мислиш? — Този път беше тя.

— За нищо. — Това бях аз.

— Хайде де, кажи.

— Не знам. Просто… си мисля.

Погалих я леко по ръката.

— За Сара ли?

Някак си бях знаел, че ще попита това. Макар че умишлено бях се въздържал и не бях споменал Филип отново, тя нямаше да успее да се сдържи.

— Да, и за нея освен за другите неща. Другите хора, искам да кажа. — Леко стиснах ръката й. — Да погледнем истината в очите, аз едва познавам тази жена.

— Тя те харесва.

Не можах да сдържа смеха си.

— Това изглежда безкрайно невероятно. Когато се срещнахме за пръв път, тя си мислеше, че се опитвам да убия баща й, а последния път прекара по-голямата част от вечерта, изпълнена с желание да ме заклейми за проява на малодушие в лицето на врага.

Помислих си, че е най-добре да пропусна онази част е целуването, само за момента.

— Какъв враг? — попита Рони.

— Това е дълга история.

— Имаш хубав глас.

Обърнах глава на възглавницата и я погледнах.

— Рони, в тази страна, когато някой каже, че нещо е дълга история, това е учтив начин да ти даде да разбереш, че няма да ти я разкаже.

 

 

Събудих се. Което предполагаше възможността да съм заспивал, но нямах представа кога е станало това. Единственото, което можех да си помисля, беше че сградата се е запалила.

Изскочих от леглото, затичах към кухнята и намерих Рони да прегаря малко бекон в един тиган. Дим от печката се виеше весело в лъчите слънчева светлина, които проникваха през прозореца, а някъде наблизо бръмчеше „Радио 4“. Тя си беше сложила единствената ми чиста риза, което леко ме подразни, защото я пазех за някакъв специален случай, например двайсет и първия рожден ден на внука си, — но тя изглеждаше добре в нея, затова се въздържах от коментар.

— Как обичаш бекона?

— Хрупкав — излъгах, като погледнах над рамото й. Нямах особено голям избор какво друго да кажа.

— Можеш да направиш кафе, ако искаш — каза тя и се обърна отново към тигана.

— Кафе. Добре. — Започнах да развинтвам капачката на бурканче нес кафе, но Рони изцъка с език и посочи към бюфета, където феята на пазаруването беше направила посещение през нощта и беше оставила всевъзможни хубави неща.

Отворих хладилника и видях нечий друг живот. Яйца, сирене, кисело мляко, няколко пържоли, прясно мляко, масло, две бутилки бяло вино. Неща, каквито за трийсет и шест години никога не съм имал в хладилника си. Напълних чайника и го включих.

— Ще трябва да ми позволиш да ти платя за всичко това — казах.

— О, я вземи да пораснеш. — Тя се опита да счупи едно от яйцата с една ръка в ръба на тигана и то се размаза. А пък аз не си падам по размазани неща.

— Не трябва ли да си в галерията? — попитах, докато изсипвах лъжица кафе в една чаша. Всичко това беше много странно.

— Позвъних. Казах на Тери, че колата ми се е повредила. Спирачките са отказали, и не знам колко ще закъснея.

Замислих се за малко върху това.

— Но ако ти се бяха повредили спирачките, би трябвало да стигнеш там по-рано, не е ли така?

Тя се засмя и плъзна пред мен чиния с нещо в черно, бяло и жълто. Изглеждаше неописуемо и беше вкусно.

 

 

— Благодаря ти, Томас.

Вървяхме през Хайд Парк, без да отиваме в точно определена посока: известно време се държахме за ръце, после се пуснахме, сякаш държането за ръце не беше сред важните неща в живота. Слънцето беше решило да навести града за един ден и Лондон изглеждаше великолепно.

— За какво ми благодариш?

Рони сведе очи към земята и подритна нещо, което вероятно не беше там.

— За това, че не се опита да правиш любов с мен снощи.

— Пак заповядай.

Всъщност не знаех какво очакваше да кажа, нито дори дали това беше началото на някакъв разговор или неговият край. „Благодаря ти, че ми благодари“ — добавих, което го накара да звучи повече като края на разговора.

— О, я млъквай.

— Не, наистина — казах. — Дълбоко го оценявам. Не се опитвам да правя любов с милиони жени всеки ден, а повечето от тях не издават дори най-лекия звук. Това е приятна промяна.

Продължихме да се разхождаме безцелно още малко. Един гълъб полетя към нас, а после бързо се отдалечи в последния момент, сякаш внезапно бе осъзнал, че не сме онези, за които ни е помислил. Два коня преминаха в тръс по Ротън Роу, яздени от мъже в сака от туид. Вероятно от Кавалерията за вътрешна охрана. Конете изглеждаха доста интелигентни.

— Имаш ли си някого, Томас? — попита Рони. — В момента?

— Говориш за жени, предполагам.

— Позна. Спиш ли с някоя?

— Под „спане“ имаш предвид…?

— Отговори на въпроса незабавно или ще повикам полицай. — Усмихваше се. По моя заслуга. Бях я накарал да се усмихне и това ме караше да се чувствам приятно.

— Не, Рони, не спя с никакви жени в момента.

— А с мъже?

— Нито пък с мъже. Или животни. Или каквито и да било видове иглолистни дървета.

— Защо не, ако не възразяваш да попитам? А дори и ако възразяваш.

Въздъхнах. В действителност и самият аз не знаех отговора на този въпрос, но това признание нямаше да ми помогне да се измъкна. Започнах да говоря без никаква ясна представа какво ще излезе.

— Защото сексът причинява нещастие в по-голяма степен, отколкото доставя удоволствие — казах. — Защото мъжете и жените искат различни неща, и в крайна сметка единият от тях винаги остава разочарован. Защото от мен не си искат много жени, а пък аз мразя да си искам. Защото не ме бива много в секса. Защото съм свикнал да бъда сам. Защото не мога да се сетя за повече причини. — Спрях да си поема дъх.

— Добре — каза Рони. Обърна се и тръгна заднешком, за да види добре лицето ми. — Коя от тези причини е истинската?

— Втората — казах, след като помислих малко. — Искаме различни неща. Мъжете искат да правят секс с една жена. После искат да правят секс е друга жена. А след това с трета. После искат да хапнат корнфлейкс и да поспят малко, а после искат да правят секс с четвърта жена, после с пета, докато умрат. Жените — и аз си помислих, че ще е по-добре да си подбирам думите, когато описвам пол, към който не принадлежах, — искат връзка. Може и да не я получат или може да спят с много мъже, преди наистина да я получат, но в крайна сметка искат именно това. Това е целта. Мъжете нямат цели. Поне не естествени. Затова си ги измислят, и ги разполагат в двата края на футболно игрище. А после изобретяват футбола. Или пък си избират противници, или се опитват да забогатеят, или започват войни, или пък измислят безброй други проклети тъпотии, за да компенсират факта, че нямат истински цели.

— Топки — каза Рони.

— Това, разбира се, е другата основна разлика.

— Честно ли мислиш, че бих искала да имам връзка с теб?

Хитро. Прав удар, топка право в целта.

— Не знам, Рони. Не бих се опитал да предполагам какво искаш от живота.

— О, поредните глупости. Дръж се добре, Томас.

— За теб ли?

Рони спря. А после се ухили.

— Така по̀ бива.

Намерихме телефонна кабина и Рони се обади в галерията. Каза им, че се чувствала изтощена от усилието да се занимава с повредената си кола, и че имала нужда да полежи и да си почине през остатъка от следобеда. После се качихме в колата и отидохме да обядваме в „Клариджис“.

 

 

Знаех, че в крайна сметка ще ми се наложи да разкажа на Рони нещо от онова, което се беше случило, и нещо от онова, което си мислех, че ще се случи. Вероятно щеше да се наложи да поизлъжа малко както за нейно, така и за мое добро, и освен това щеше да стане дума и за Сара. Което именно е причината, поради която го отлагах възможно най-дълго.

Харесвах Рони много. Може би ако беше дамата в беда, държана в плен в черния замък на върха на черната планина, щях да се влюбя в нея. Но тя не беше. Тя седеше срещу мен, бъбрейки безспир, поръчвайки си салата от рукола към писията по дувърски, докато струнен квартет в австрийски национални носии свиреше във фоайето зад нас някакво произведение на Моцарт.

Огледах се внимателно из стаята да видя къде ли може да са преследвачите ми, тъй като знаех, че досега вече може да има повече от една група. Наблизо нямаше хора, които определено да приличат на такива, освен ако ЦРУ не беше започнало да вербува седемдесетгодишни вдовици, с лица, наплескани с нещо, което приличаше на няколко чувала смесено със сода или бакпулвер брашно.

Във всеки случай тревожех се не толкова да не ме следят, колкото да не ме чуят. Бяхме избрали „Клариджис“ произволно, затова не беше възможно да е инсталирано подслушвателно оборудване. Бях с гръб към останалата част от стаята, затова никой показващ посоката ръчен микрофон нямаше да улови кой знае какво.

Налях на двама ни по една голяма чаша превъзходно „Поли-Фусе“, която Рони беше избрала и заговорих.

Най-напред й казах, че бащата на Сара е мъртъв, и че съм го видял как умира. Исках да приключа бързо с най-лошата част от историята, да я пусна в дълбока дупка, а после да я измъкна бавно, давайки на естествената й дързост малко време да се задейства. Освен това не исках да си помисли, че съм уплашен, защото това нямаше да помогне на никого от двама ни.

Тя го прие добре. По-добре, отколкото прие писията по дувърски, която остана да лежи недокосната върху чинията й с печално изражение, сякаш казващо: „нещо лошо ли казах?“, докато един сервитьор я отнесе.

Когато свърших, струнният квартет беше зарязал Моцарт в полза на мелодията от „Супермен“, а бутилката от виното стоеше обърната с дъното нагоре в кофичката си. Рони се взираше в покривката и се мръщеше. Знаех, че й се искаше да отиде и да позвъни на някого, или да удари нещо, или да изкрещи на улицата, че светът е ужасно място и как можеха всички да излизат да се хранят навън и да пазаруват, и да се смеят, сякаш светът не беше такъв. Знаех го, защото точно това ми се искаше да направя още откакто бях видял Александър Улф запратен на другия край на стаята с разпръснат мозък от някакъв идиот с пистолет. Накрая тя проговори и гласът й трепереше от гняв.

— Е, значи ще го направиш, така ли? Ще направиш каквото те ти кажат?

Погледнах я и леко свих рамене.

— Да, Рони, точно това ще направя. Не искам да го направя, но мисля, че алтернативите са малко по-лоши.

— На това причина ли му казваш?

— Да, така му казвам. Това е причината, поради която повечето хора вършат повечето неща. Ако не се съглася с тях, вероятно ще убият Сара. Вече убиха баща й, така че отсега нататък за тях това няма да означава престъпване на кой знае какви граници.

— Но ще умрат хора. — В очите й имаше сълзи, и ако в този момент келнерът с вината не беше дошъл и не се беше опитал да ни изкуши с още една бутилка „Поли-Фусе“, вероятно щях да я прегърна. Вместо това хванах ръката й през масата.

— Във всеки случай ще умрат хора — казах и се мразех за това, чу думите ми звучаха като противната малка реч на Барнс. — Ако не го направя аз, ще намерят някой друг, или някакъв друг начин. Резултатът ще е същият, но Сара ще бъде мъртва. Такива са тези хора.

Тя отново сведе очи към масата и видях, че знае, че съм прав. Но въпреки това проверяваше всичко като човек, който се кани да напусне задълго дома си. Газта е спряна, телевизорът е изключен от мрежата, хладилникът е размразен.

— Ами ти? — попита след малко. — Ако са наистина такива, какво ще стане с теб? Те ще те убият, нали? Независимо дали ще им помогнеш или не, в крайна сметка ще те убият.

— Вероятно ще опитат, Рони. Не мога да лъжа за това.

— А за какво можеш да лъжеш? — попита тя бързо, но не мисля, че беше искала да прозвучи точно така.

— Разни хора се опитваха да ме убият преди, Рони — казах, — и не успяха. Знам, че ме мислиш за мърльо, който дори не може да си напазарува сам, но умея да се грижа за себе си в други аспекти. — Направих пауза да видя дали ще се усмихне. — Ако не друго, ще си намеря някоя изтупана мацка със спортна кола да се грижи за мен.

Тя вдигна очи и почти се усмихна.

— Такава си имаш вече — каза и си извади портмонето.

Докато бяхме вътре, беше започнало да вали и Рони беше спуснала гюрука на колата си, затова трябваше да се промъкнем през „Мейфеър“ възможно най-бързо, за да не пострадат тапицираните й със скъпа кожа седалки.

Борех се с ръкохватките на гюрука на колата, като се опитвах да разбера как да запълня шестинчовата пролука между рамката и предното стъкло, когато усетих някаква ръка върху рамото си. Останах колкото е възможно по-отпуснат.

— И кой, по дяволите, може да е това? — каза един глас.

Бавно се изпънах и се огледах наоколо. Беше висок горе-долу колкото мен и приблизително на моята възраст, но беше значително по-богат. Ризата му беше от Джърмин Стрийт, костюмът му беше от „Савил Роу“, а гласът му беше школуван в някое от най-скъпите ни частни училища. Рони подаде глава от багажника, където прибираше покривалата на задните седалки.

— Филип — каза тя: до голяма степен точно това очакваш да каже.

— Кой, по дяволите, е това? — попита Филип, като продължаваше да ме гледа.

— Как си, Филип?

Опитах се да бъда учтив. Наистина се опитах.

— Разкарай се — каза Филип. Обърна се към Рони. — Тоя ли лайнар ми пие водката?

Групичка туристи в ярки анораци спря и се усмихна на трима ни с надеждата, че всички сме наистина добри приятели. И аз се надявах, че сме такива, но понякога надеждата не е достатъчна.

— Филип, моля те, не ставай досаден. — Рони затръшна багажника и заобиколи отстрани покрай колата. Картината се промени малко, и аз се опитах да се измъкна от групата и да си тръгна. Последното, което ми се искаше, беше да се забърквам в нечии предбрачни кавги, но на Филип не му минаваха такива.

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? — каза той, като вдигна брадичка малко по-високо.

— Отивам си — казах.

— Хайде, Филип.

— Ти, дребно лайно такова. За кого, по дяволите, се мислиш? — Той протегна дясната си ръка и хвана десния ми ревер. Държеше го здраво, но не толкова здраво, че да се каже, че се бори с мен. Което беше облекчение. Погледнах надолу към ръката му, а после към Рони. Исках да й дам шанс да прекрати това.

— Филип, моля те, не ставай глупав — каза тя.

Което, очевидно, беше най-погрешният избор на реплика. Когато един мъж се оттегля назад в ъгъла, вървейки по права линия, последното нещо, което може да го накара да забави темпото, е някаква жена да му каже, че се държи глупаво. Ако бях на нейно място, щях да кажа, че съжалявам или да го погаля по челото, или да се усмихна, или да направя нещо друго, за което успея да се сетя, за да разсея този приток на хормони.

— Зададох ти въпрос — каза Филип. — За кого се мислиш? Пиеш от моите питиета, разполагаш се в къщата ми…

— Пусни ме, ако обичаш — казах. — Мачкаш ми сакото. — Разумен подход, разбирате ли. Без да го укротявам с поглед, да го предизвиквам на двубой, да си разчиствам сметките с него, или каквото и да било друго, включващо разни предварителни постановки. Просто пряко изразена загриженост за сакото ми. Като мъж с мъж.

— Изобщо не ми пука за твоето сако, дребен противен глупак такъв.

Е, ето ви сега. Всички възможни дипломатически подходи бяха изпробвани и се оказаха безплодни. Реших да използвам варианта е насилието.

Първо налетях към него и той устоя, както винаги правят хората. После пък аз отстъпих назад, когато ме блъсна, изпъвайки ръка, и се извърнах, така че той трябваше да извърти китката си, за да не изпусне ревера. Сложих едната си ръка върху неговата, за да го накарам да задържи хватката, а е горната част на другата си ръка леко се облегнах надолу на лакътя му. Ако си интересувате, това по една случайност е техника от айкидо, наречена никкио, и причинява доста силна болка почти без никакво усилие.

Коленете му омекнаха, а лицето му побеля, когато се свлече на тротоара, отчаяно опитвайки се да освободи натиска върху ставата на китката си. Пуснах го, преди коленете му да докоснат земята, защото сметнах, че колкото по-голяма част от лицето му оставя, толкова по-малко основание ще има да опита нещо друго. Освен това не исках да виждам как Рони стои наведена на колене над него и повтаря: хайде, хайде сега, кой е нашият храбър войник? през цялата останала част от следобеда.

— Съжалявам — казах и се усмихнах несигурно, сякаш и самият аз не знаех точно какво се е случило. — Добре ли си?

Филип изви ръка и ме стрелна с изпълнен с изключителна омраза поглед, но и двамата знаехме, че няма да предприеме нищо по въпроса. Макар че нямаше как да е сигурен, че съм го наранил умишлено.

Рони се вмъкна между нас и внимателно сложи ръка на гърдите на Филип.

— Филип, ужасно погрешно си схванал това.

— О, наистина ли?

— Да, наистина. Това е във връзка с работата.

— Как ли пък не, мамка му. Ти спиш с него. Не съм идиот.

Тази последна реплика би накарала всеки порядъчен състав от съдебни заседатели да скочи на крака, но Рони просто се обърна към мен и наполовина затвори едното си око.

— Това е Артър Колинс — каза тя и зачака Филип да се намръщи. Което той най-сетне направи. — Той е нарисувал онзи триптих, който видяхме в Бат, помниш ли? Ти каза, че ти харесва.

Филип погледна към Рони, после към мен, после отново към Рони. Светът се завъртя още малко, докато го чакахме да смели информацията. Част от него беше смутена от възможността да е допуснал грешка, много по-голяма част обаче беше изпълнена с облекчение, че сега има възможност да се улови за по-уважителна причина да не се опитва да ме удари — ето ме мен, непосветеният, готов да просне този нещастник, да го накара да моли за милост, а пък всичко се оказа тъпа грешка. Съвсем различна работа. Всички се смеят. Филип, много си забавен.

— Онзи с овцете ли? — попита той, като си оправи вратовръзката и си приглади маншетите с добре отработено движение. Погледнах Рони, но тя не възнамеряваше да ми помогне в тази ситуация.

— Ангели, всъщност — казах. — Но на много хора им се виждат като овце.

Това явно го задоволи като отговор и по лицето му се разля усмивка.

— Господи, толкова съжалявам. Какво ли си мислите за мен? Помислих си… е, всъщност няма значение, нали? Има един приятел… о, няма значение.

Тук се криеше нещо повече, но аз просто разперих широко ръце, за да покажа, че напълно разбирам и че самият аз допускам същата грешка по три-четири пъти на ден.

— Бихте ли ни извинили, господин Колинс? — каза Филип, като хвана Рони за лакътя.

— Разбира се — казах. Сега двамата с Филип бяхме най-добри приятели.

Те се отдалечиха на няколко стъпки и аз осъзнах, че поне от пет минути не съм пушил цигара, затова реших да поправя този пропуск. Ярките анораци още кръжаха нервно по-надолу по тротоара и аз им помахах, за да покажа, че Лондон наистина е щуро място, но те въпреки това трябва да продължат и да си изкарат един хубав ден.

Беше очевидно, че Филип се опитва да се реваншира на Рони — но нещата изглеждаха така, сякаш всъщност той разиграваше картата „Прощавам ти“, вместо много по-силната „моля те, прости ми“, за която винаги съм смятал, че се оказва най-печеливша в крайна сметка. Устата на Рони беше присвита в наполовина приемаща, наполовина отегчена гримаса и тя от време на време ми хвърляше бегли погледи, за да ми покаже колко се отегчава от всичко това.

Усмихнах й се в отговор точно когато Филип бръкна в джоба си и извади сноп хартия. Дълъг и тънък. Самолетен билет. Билет, който сякаш казваше: замини с мен за уикенда и ще се скъсаме от секс и пиене на шампанско. Подаде го на Рони и я целуна по челото, което беше поредната грешка, помаха на Артър Колинс, изтъкнатия художник от западните краища, и пое надолу по улицата.

Рони го проследи как си отива, а после бавно се приближи до мястото, където стоях.

— Ангели — каза.

— Артър Колинс — казах аз.

Тя сведе очи към билета и въздъхна.

— Той мисли, че би трябвало да опитаме още веднъж. Нашата връзка е твърде ценна, и т.н.

Изсумтях презрително и за известно време забихме погледи в тротоара.

— Значи ще те води в Париж, така ли? Малко сантиментално го раздава, бих казал, ако ми влизаше в работата.

— В Прага — каза Рони и някъде в главата ми се раздвижи някакъв спомен. Тя отвори билета. — Според Филип Прага е новата Венеция.

— Прага — казах и кимнах. — Разбрах, че по това време на годината се намира в Чехословакия.

— В Чешката република, всъщност. Филип се погрижи да изтъкне това. Словакия е отишла по дяволите и не е и наполовина толкова красива. Резервирал е хотел близо до градския площад.

Тя отново сведе очи към отворения билет и чух как дъхът й заседна на гърлото. Проследих погледа й, но не изглеждаше да има пълзящи по ръкава й тарантули.

— Нещо не е наред ли?

— ЧЕД — каза тя и рязко затвори билета.

Намръщих се.

— Какво за него? — Не виждах накъде бие, макар че споменът продължаваше да се обажда. — Знаеш ли кой е?

— Срещу тези инициали има потвърждение, нали? — каза Рони. — Според бележката в дневника на Сара срещу инициалите ЧЕД има потвърждение, нали така?

— Така.

— Така. — Тя ми подаде билета. — Погледни логото.

Погледнах.

Може би би трябвало вече да съм го знаел. Може би всички го знаеха, с изключение на Рони и мен. Но според компютърната разпечатка на разписанието на полета със „Сънлайн Травъл“ на госпожа Р. Крайтън националната авиолиния на новата Чешка република се подвизава под инициалите CEDOK.