Хю Лори
Търговецът на оръжие (19)

Осемнайсет

Как светла е нощта. Като че ли

е ден, но малко болен.

„Венецианският търговец“

— Кой дърпа спусъка?

Соломон трябваше да почака за този отговор. Всъщност трябваше да чака за всеки отговор, защото аз се намирах на ледена пързалка, пързаляйки се с кънки, а той — не. Отнемаше ми приблизително трийсет секунди да завърша едно завъртане в кръг и да успея да изрека някакъв отговор, затова разполагах с голямо поле за действие да се държа дразнещо. Не че ми трябва кой знае колко голямо поле за действие, нали разбирате.

Дайте ми едно съвсем миниатюрно поле за действие и ще ви подлудя до смърт.

— Спусъка в преносен смисъл ли имаш предвид? — попитах, минавайки.

Погледнах през рамо и видях, че Соломон се беше усмихнал и леко беше повдигнал брадичка, като снизходителен родител, а след това отново насочи вниманието си към играта на кърлинг, която се предполагаше, че наблюдава.

Още една обиколка. От високоговорителите тътнеше някаква весела швейцарска музика.

— Имам предвид истинския спусък, сър. Истинският…

— Аз. — И отново изчезнах.

Определено започвах да усвоявам тази работа с пързалянето. Бях започнал да копирам едно изискано завъртане от едно германско момиче пред мен, и се получаваше доста добре. Освен това почти я настигах, което беше удовлетворяващо. Сигурно беше към шестгодишна.

— Пушката? — Това отново беше Соломон, който говореше през свитите си в шепи ръце, сякаш духаше върху тях, за да ги стопли.

За този отговор му се наложи да изчака по-дълго, защото се преобърнах и паднах на далечния край на пързалката и за един — два мига успях да убедя себе си, че съм си счупил таза. Но не бях. Което беше жалко, защото щеше да реши всички проблеми.

Най-сетне успях да стигна отново до него.

— Пристига утре — казах.

Всъщност това не беше съвсем вярно. Но в обстоятелствата точно на това даване на отчет за съобщаването на истината щеше да отиде близо седмица.

Пушката не пристигаше утре. Части от нея бяха вече тук.

 

 

С много подтикване от моя страна, Франсиско се беше съгласил да вземе пушката ПМ Л96А1. Знам, че името не е хубаво, нито пък особено запомнящо се: но пушката ПМ, наречена от британската армия с галеното име „Зеленото нещо“ — вероятно въз основа на това, че хем е зелена, хем е нещо — си върши работата достатъчно добре: въпросната работа се състои в изстрелването на 7,62-милиметров заряд с достатъчна точност, за да гарантира на човек, справящ се добре със стрелбата за развлечение, какъвто определено бях аз, че ще улучи цел на шестстотин метра.

Независимо какви бяха гаранциите на производителите, казах на Франсиско, че ако обсегът на оръжието е и с един инч по-голям от двеста ярда — по-малко, ако има насрещен вятър — няма да го взема.

Той беше успял да се добере до едно „Зелено нещо“ в разглобен вид: или както производителите биха искали да ви го представят, „снайпер под прикритие“. С други думи, това оръжие пристига на части и повечето от тези части вече бяха пристигнали в селото. Компактният снайперистки мерник беше пристигнал като 200-милиметров обектив, монтиран отпред върху камерата на Бернхард, със стъклената плочка, скрита вътре; затворът на оръжието служеше като дръжка за бръснача на Хюго, докато Латифа пък беше успяла да сложи по два заряда муниции за „Ремингтън Магнум“ във всеки от токовете на чифт безумно скъпи лачени обувки. Липсваше ни само цев, а сега тя пристигаше във Венген на покрива на „Алфа Ромео“-то на Франсиско — заедно с много други дълги метални предмети, които хората използват за зимни спортове.

Спусъка бях донесъл самият аз, в джоба на панталона си. Навярно просто не съм изобретателен тип.

Бяхме решили да минем без приклада и предната част, тъй като и двете са трудни за замаскиране и, откровено казано, несъществени. Също както и двуногата подпора. Едно огнестрелно оръжие в крайна сметка не е нищо повече от тръба, парче олово и малко барут. Поставянето на многобройни парченца с въглеродни фибри върху него и резка за по-бързо преминаване на куршума долу встрани няма да направи онзи, когото уцелите, по-мъртъв. Единственият допълнителен елемент, който ви е нужен, за да направите едно оръжие наистина смъртоносно — и за щастие това е нещо, което все още трудно се намира, дори в този грешен стар свят, — е някой, който има желание и воля да го насочи и да стреля с него.

Някой като мен.

 

 

Соломон не ми беше казал нищо за Сара. Абсолютно нищо — нито как е, нито къде се намира; можех да се задоволя дори само с това как е била облечена, когато я е видял за последно, но той не беше казал и дума.

Може би американците му бяха наредили да не казва нищо — нито добро, нито лошо. „Слушай, Давид, и чуй добре. Нашият анализ на Ланг показва отрицателен профил на чувствителност спрямо входящите данни по отношение на любовта“. Нещо такова. С няколко вметнати фрази от рода на „да му сритаме задника“. Но пък Соломон ме познаваше достатъчно добре, за да реши сам какво да ми казва и какво — не. А той не ми каза. Следователно или нямаше никакви новини за Сара, или новините, които все пак имаше, не бяха добри. Или пък отново — може би най-основателната от всички причини да не ми каже, защото най-простото обикновено е най-добро, беше, че не бях попитал.

Не знам защо.

Лежах във ваната си в „Айгер“, като на всеки петнайсет минути завъртах крановете е крака и добавях по половин-един литър гореща вода, и после се замислих за това. Може би се боях от онова, което щях да чуя. Това беше възможно. Може би мислех за риска от тайните си срещи със Соломон — че като ги удължавам, с продължително бъбрене за близките у дома, излагам на риск както своя, така и неговия живот. Това също беше възможно, макар и не особено убедително.

Или пък може би — и именно до това обяснение стигнах накрая, обмисляйки го предпазливо, оглеждайки го, побутвайки го със заострена пръчка от време на време, за да видя дали ще се надигне и ще ме ухапе — може би вече не ме беше грижа. Може би просто се преструвах пред себе си, че Сара е причината, поради която се занимавам с всичко това, когато всъщност тъкмо сега щеше да е подходящият момент да призная, че си бях създал по-добри приятелства, бях открил по-задълбочена цел, имах повече причини да се измъквам сутрин от леглото, откакто се бях присъединил към Меча на справедливостта.

Очевидно това просто изобщо не беше възможно.

Беше абсурдно.

Покатерих се в леглото и заспах със съня на уморените хора.

 

 

Беше студено. Това беше първото нещо, което забелязах, когато дръпнах завесите — сух, сив студ, който сякаш ви казва: „само помнете, че сте в Алпите“ — и това ме поразтревожи. Вярно, можеше да накара някои от не особено ентусиазираните скиори да останат в леглата си, което щеше да е от полза: щеше обаче също да забави движенията на пръстите ми и да направи доброто прицелване изключително трудно, ако не и невъзможно. И което беше още по-лошо, щеше да стане причина звукът от изстрела да се разнесе по-надалече.

Що се отнася до пушките, Зеленото Нещо не е особено шумно оръжие — изобщо не може да се сравнява с една Ml6, която отчасти само със звука си успява да изплаши хората до смърт, преди куршумът да ги уцели, — но дори при това положение, когато се случи именно вие да сте този, който държи оръжието, и сте заети да се целите в изтъкнат европейски държавник, сте склонни да се притеснявате донякъде за такива неща като шума. За всякакви неща, всъщност. Иска ви се хората да погледнат за малко на другата страна, ако не възразяват. Дори от самото осъзнаване, че когато натиснете спусъка, на половин миля от вас чашите ще спрат на път към устните, ушите ще се наострят, веждите ще се повдигнат и от устата на няколкостотин души, на няколко десетки езика, ще се отронят думите: „Това пък какво беше, по дяволите?“, лекичко ви настръхва косата. В тениса това се нарича „задавяне при удар“. Не знам как му казват в занаята на наемните убийци. Задавяне при изстрел, вероятно.

 

 

Закусих добре, трупайки калорийни запаси, за да се презастраховам срещу възможността начинът ми на хранене да се промени драстично през следващите двайсет и четири часа и да си остане променен, докато ми побелеят косите, а след това се отправих надолу към помещението с екипировката за ски на приземния етаж. Долу някакво френско семейство се заливаше от смях, докато спореше кой чии ръкавици е взел, къде се е дянал слънцезащитният крем, защо обувките за ски убиват толкова много, — затова се настаних на най-отдалечената пейка, която можах да намеря, и реших да не бързам със събирането на екипировката.

Камерата на Бернхард беше тежка и неудобна за носене, потракваше, болезнено удряйки се в гърдите ми, и ми се струваше два пъти по-фалшива, отколкото беше в действителност. Затворът на пушката и един заряд муниции бяха напъхани в найлонова торбичка — портмоне, закрепена с ремъци на кръста ми, а цевта се гушеше във вътрешността на една от щеките — обозначена с червена точка на дръжката, в случай, че не мога да усетя разликата между щека, тежаща сто и седемдесет грама и такава, която тежи близо два килограма. Бях изхвърлил другите три заряда муниции през прозореца на банята, изтъквайки довода, че ще е по-добре един заряд да ми е достатъчен, защото ако не беше, щях да си навлека още по-големи неприятности — а просто не мисля, че точно в този момент бих могъл да се изправя пред по-големи неприятности. Загубих цяла минута да си чистя ноктите с края на спусъка, после внимателно загърнах малкото късче метал в книжна салфетка и го натъпках в джоба си.

Изправих се, поех си дълбоко въздух и тромаво се отправих покрай френското семейство към тоалетната.

Осъденият избълва в тоалетната чиния една солидна закуска.

 

 

Латифа беше закрепила слънчевите си очила отгоре на главата, което означаваше поставени в готовност за употреба, което пък от своя страна не означаваше нищо. Онзи със свалените слънчеви очила и семейство Ван Дер Хау бяха останали вътре да играят на „бълхи“. Слънчеви очила, сложени на очите, означаваха, че са се отправили към склоновете.

Ако очилата бяха закрепени на върха на главата, това означаваше, че може и да отидат на ски, а може би не, означаваше, че нищо не се знае; означаваше, че всичко е възможно.

Тръгнах с тежки стъпки през подножието на ниските склонове, отправяйки се към спирката на въжената железница. Хюго беше вече там, облечен в оранжево и тюркоазено, и също беше закрепил очилата на върха на главата си.

Първото, което направи, беше да ме погледне.

Въпреки всичките ни наставления, цялото ни обучение, цялото мрачно кимане в съгласие с инструкциите на Франсиско — въпреки всичко това Хюго гледаше право към мен. Веднага разбрах, че ще продължи да ме гледа, докато очите ни се срещнат, затова в отговор се втренчих в него, с надеждата да приключа с това.

Очите му блестяха. Няма друга дума за това. Блестяха от веселие и възбуда и нетърпение, като на дете в коледната утрин.

Вдигна облечена в ръкавица ръка към ухото си и намести слушалките на уокмена. Типичен любител на ските, бихте изцъкали тихичко с език, ако го видехте: не му стига само да се плъзга през най-красивия пейзаж по Божията земя, ами на всичкото отгоре трябва и да слуша „Гънс енд Роузес“. Вероятно аз самият щях да се подразня от тези слушалки, ако не знаех, че всъщност са свързани към късовълнов предавател на хълбока му, и че Бернхард предава собствения си специален доклад за хода на доставката от другия край.

Беше постигнато общо решение аз да не нося радиостанция. Доводът беше, че в случай на залавянето ми — всъщност Латифа се беше пресегнала и беше стиснала ръката ми, когато Франсиско каза това, — никой нямаше да има непосредствена причина да помисли, че имам съучастници.

Така че всичко, с което разполагах, бяха Хюго и неговите блестящи очи.

На билото на връх Шилтхорн стои или по-скоро сякаш си е поседнал, ресторантът — пицария „Глория“ — удивителна сложна постройка от стъкло и стомана, където на цената на доста приличен спортен автомобил можете да седнете, да пийнете кафе и да се насладите на изглед към цели шест държави в ясен ден.

Ако поне малко приличате на мен, може да ви отнеме по-голямата част от този ясен ден да се опитвате да разберете кои ли са тези шест страни, но ако ви остане някакво време, има голяма вероятност да го прекарате, питайки се как, за Бога, жителите на Мюрен са качили сградата там горе и колко ли от тях са умрели в процеса на сглобяването й. След като сте видели подобна постройка и сте поразмишлявали колко време е нужно на средностатистическия британски техник да ви изпрати приблизително изчисление за поставянето на допълнителен телефон в кухнята, накрая сте изпълнени с възхищение към швейцарците.

Другата заявка за слава на ресторанта се основава на това, че веднъж послужил като декор в един от филмите за Джеймс Бонд; използваното във филма измислено име „Пица Глория“ си останало като официално име на ресторанта оттогава насам, заедно с правото на управителя да продава свързани с агент 007 сувенири на всеки неразорен от поръчаната чаша кафе.

Накратко, това беше място, което всеки, дошъл в Мюрен, просто трябваше да посети, ако му се отвори възможност, а семейство Ван Дер Хау бяха решили, по време на една вечеря с boeufen croute, че определено им се отваря такава възможност.

Хюго и аз слязохме на най-горната станция на въжената железница и се разделихме. Аз влязох вътре, ахках и сочех, и клатех глава, удивявайки се колко спретнати са наистина всички тези планински постройки, докато Хюго се мотаеше навън, пушеше и си играеше с ремъците и връзките. Опитваше се да докара вида на сериозния скиор, който иска стръмни хълмове и фин прашец и във всеки случай не ми говорете, защото басовото соло в това парче е просто възхитително. Аз се задоволих с ролята на зяпащия глупак.

Написах още няколко картички — всичките до някой си Колин, по някаква причина — и от време на време поглеждах набързо надолу към Австрия, или Италия, или Франция, или някое друго покрито със сняг място, докато сервитьорите започнаха да се мръщят. Тъкмо започвах да се питам дали бюджетът на Мечът на справедливостта ще стигне да покрие разноските за втора чаша кафе, когато някакво яркоцветно движение привлече погледа ми. Вдигнах очи и видях Хюго да ми маха от портала отвън.

Всички останали в ресторанта също го забелязаха. Вероятно хиляди хора в Австрия, Италия и Франция го забелязаха. Като цяло, това беше безнадеждно аматьорско изпълнение и ако Франсиско беше там, щеше силно да зашлеви Хюго както му се бе налагало да прави много пъти по време на обучението. Но Франсиско го нямаше, а Хюго се държеше като истински пъстроцветен задник, а мен без никаква основателна причина превръщаше в ломотеща развалина. Единственото хубаво нещо беше, че никой от многобройните любопитни зяпачи нямаше да може да определи точно към кого или към какво ръкомаха той.

Защото очите му бяха закрити от слънчеви очила.

Изминах първата част от пробега с равномерно темпо по две причини: първо, защото исках дишането ми да е колкото е възможно по-равномерно, когато дойдеше времето за изстрела; второ, и по-важно, защото не исках — ама наистина никак не исках — да си счупя крака и да се наложи да ме свалят на носилка от планината, със сума скрити по тялото ми части от пушката.

Затова се плъзгах странично и се промъквах предпазливо, правейки завоите възможно най-големи и бавни, изминавайки внимателно най-мрачната част от пробега, докато стигнах до редицата от дървета в края на пистата. Поразтревожих се, като видях колко е стръмен склонът. Всеки глупак можеше да види, че Рона и Дърк, откровено казано, не бяха достатъчно добри, за да успеят да се спуснат по него без многобройни падания, а вероятно нямаше да мине и без моменти, в които да не се изправят повече. Ако бях на мястото на Дърк или приятел на Дърк, или дори просто заинтригуван минаващ наблизо случаен скиор, щях да му кажа да забрави за идеята, да слезе обратно с лифта и да си намери някакво по-леко занимание.

Но Франсиско беше уверен по отношение на Дърк. Смяташе, че си познава човека. Анализът на Франсиско гласеше, че Дърк внимава с парите — което, предполагам, е едно от качествата, нужни за един министър на финансите, — и ако Дърк и Рона вземеха решение да се оттеглят, щяха да платят солидна неустойка за връщането до долу с лифта.

Франсиско беше готов да заложи живота ми, че Дърк ще слезе със ските.

Просто за да се увери, беше настанил Латифа да дебне в бара на „Еделвайс“ предната вечер, докато Дърк изсипваше две брендита в гърлото си и я беше накарал да му се умилква и да гука, възхищавайки се на смелостта на всеки мъж, готов да щурмува Шилтхорн. Отначало Дърк беше изглеждал малко разтревожен, но пърхащите мигли и вълнуващата се гръд на Латифа най-сетне го бяха ободрили и той беше обещал да я черпи едно питие на следващата вечер, ако стигне цял до долу.

Латифа кръстоса пръсти зад гърба си и обеща да бъде там точно в девет.

Хюго беше отбелязал мястото и сега стоеше там, като пушеше и се хилеше, и като цяло адски се забавляваше. Минах със ските покрай него и спрях десет метра по-нататък в дърветата просто за да напомня на себе си, а и на него, че все още умея да вземам решения. Обърнах се и погледнах обратно нагоре към върха, като проверявах позицията, ъглите и прикритието, — а после кимнах на Хюго.

Той захвърли цигарата си, сви рамене и се отправи надолу по върха, превръщайки едно леко плъзгане в ненужно зрелищен скок, а след това разпръсна облак прах във въздуха, когато успя да изпълни едно съвършено успоредно спиране от другата страна на пистата, на стотина метра по-надолу. Извърна се от мен, смъкна ципа на скиорския си екип и започна да пикае срещу една скала.

На мен също ми се пикаеше. Имах обаче чувството, че ако започна, никога няма да спра: просто ще продължа да си пикая до безкрайност, докато от мен не остане нищо друго, освен купчина дрехи.

Откопчах обектива от предната част на камерата, свалих капачето и я насочих към върха, примижавайки през визьора. Образът беше замъглен, затова смъкнах ципа на якето си и пъхнах телескопичния мерник вътре, опитвайки се да го стопля с тялото си.

Беше студено и тихо, и чувах как пръстите ми треперят, когато започнах да сглобявам пушката.

Сега го виждах. Може би на половин миля разстояние. Беше по-дебел от всякога, със силует, който е мечтата на снайперистите. Ако изобщо мечтаят за каквото и да било.

Дори на такова разстояние можех да определя, че Дърк си изкарва ужасно. Езикът на тялото му достигаше през билото на върха до мен на кратки, прости изречения. Аз. Ще. Умра. Задникът му беше издаден навън, гърдите му бяха изпъчени, краката — сковани от страх и изтощение, и се движеше по-бавно от огромен ледник.

Рона се справяше малко по-добре със спускането, но не кой знае колко по-добре. Тромаво, нервно, но отбелязвайки все пак известен напредък, тя се спускаше по склона колкото можеше по-бавно, като внимаваше да не вземе твърде голяма преднина пред нещастния си съпруг.

Чаках.

На шестстотин метра разстояние започнах да дишам учестено, зареждайки кръвта с кислород, за да съм готов да преустановя дишането и да остана така отдалечен на триста ярда. Вдишах с крайчеца на устата, като с дъха си внимателно почистих обектива.

На четиристотин ярда Дърк падна сигурно за петнайсети път, и изглежда, че никак не бързаше да се изправи. Докато го наблюдавах как се задъхва, дръпнах назад издадената ръчка на затвора, и чух как ударникът се вдигна с разтърсващо силно изщракване. Боже, този изстрел щеше наистина да е шумен. Внезапно се хванах, че се чудя за лавините и трябваше да се възпра да не се впусна в бурния вихър на безумна фантазия как бивам затрупан под хиляди тонове сняг. Ами ако не намереха тялото ми няколко години? Ами ако този анорак вече беше безнадеждно излязъл от мода, когато ме измъкнеха? Примигнах пет пъти, като се опитвах да успокоя дишането си, зрението си, паниката си. Беше твърде студено за лавини. За лавините е нужен много сняг, последван от много слънце. Ние нямахме нито едно от двете. Овладей се. Примижах през мерника и видях, че Дърк отново се е изправил на крака.

Беше на крака и гледаше в мен.

Или поне гледаше в моята посока, надничайки в дърветата, докато чистеше снега от очилата си.

Не можеше да ме е видял. Не беше възможно. Бях се заровил зад снежна пряспа, копаейки възможно най-тесен канал, в който да поставя пушката, и всякакъв силует, който той се опиташе да различи, щеше да е замаскиран от неравната редица дървета. Не можеше да ме е видял.

Тогава какво гледаше?

Внимателно наведох глава надолу под нивото на пряспата и се извъртях, проверявайки дали няма да видя някой самотен ски-бегач на дълги разстояния или някоя заблудена дива коза, или хористите от „Не, не, Нанет“ — каквото и да е, което можеше да е привлякло погледа на Дърк. Задържах дъха си и бавно обърнах глава от ляво на дясно, ослушвайки се да чуя някакви звуци из хълма.

Нищо.

Промъкнах се обратно нагоре до върха на пряспата и отново примижах през мерника. Наляво, надясно, нагоре, надолу.

Никакъв Дърк.

Внезапно показах глава, точно така, както ви казват никога да не правите, и отчаяно се замъчих да го зърна някъде из хапещата, ослепителна белота. Устата ми сякаш внезапно се изпълни с вкус на кръв, а сърцето ми блъскаше като чук в гърдите, отчаяно опитващо се да изскочи навън.

Ето. Триста ярда. Движи се по-бързо. Опитваше се да се движи по-бързо, да се изкачи на една по-равна част от склона, и така беше стигнал до далечния край на пистата. Примигнах отново, притиснах дясното си око към мерника и затворих лявото.

На двеста ярда си поех дъх силно и продължително, спрях, когато три четвърти от дробовете ми се напълниха и го задържах.

Сега Дърк пресичаше. Пресичаше склона и моята огнева линия. Не беше трудно да го държа на мушка — можех да стрелям по всяко време, — но знаех, че това просто трябва да бъде най-сигурният изстрел в живота ми. Поставих пръст на спусъка, обирайки луфта на механизма — луфта на плътта между втората и третата става на пръста ми, — и зачаках.

Той спря на около сто и петдесет ярда. Погледна нагоре по върха. После надолу по върха. После обърна тялото си към мен. Потеше се обилно, задъхан от усилието, от страха, от знанието. Насочих мерника право в средата на гърдите му. Както бях обещал на Франсиско. Както бях обещал на всички.

Натискайте спусъка. Никога не дърпайте. Натиснете го колкото можете по-бавно и любящо.