Хю Лори
Търговецът на оръжие (22)

Двайсет и едно

Май ми е изхвръкнало едно копче на панталоните.

Мик Джагър

Франсиско ни даде десет дни отпуск, за да си починем и да се възстановим.

Бернхард каза, че щял да прекара това време в Хамбург, а на лицето му беше изписано изражение, което подсказваше, че е възможно да се случи нещо от сексуално естество. Сайръс замина за Евиан Ле Бен, защото майка му умираше — макар по-късно да се оказа, че всъщност тя умираше в Лисабон, а Сайръс просто искаше да бъде възможно най-далече от нея, когато тя най-сетне си отидеше; Бенямин и Хюго излетяха за Хайфа, за да се погмуркат малко, а Франсиско се мотаеше из къщата в Париж, играейки ролята на самотния командир.

Аз заявих, че отивам в Лондон, а Латифа каза, че щяла да дойде с мен.

— Ще си изкараме адски добре в Лондон. Ще ти покажа това-онова. Лондон е страхотен град. — Тя ми се ухили и изпърха с мигли.

— Разкарай се — казах. — Не искам да се мъкнеш с мен, по дяволите.

Това очевидно бяха груби думи и наистина ми се искаше да не се беше налагало да се изразявам така. Но рискът от това да бъда в Лондон с Латифа до себе си и някой глупак да ми подвикне на улицата: „Томас, отдавна не сме се виждали, коя е сладураната?“ беше толкова ужасен, че не смеех и да си го помисля. Необходимо ми беше да мога да се движа свободно, а единственият начин, по който можех да успея, беше да зарежа Латифа.

Разбира се, можех да скалъпя някаква история, че се налага да посетя баба си и дядо си или седемте си деца, или специалист по венерически болести, но накрая реших, че по-просто беше да й кажа да се разкара.

 

 

Излетях от Париж за Амстердам с паспорта, представящ ме като Балфур, а след това прекарах близо час в опити да се освободя от всеки американец, евентуално проявил достатъчно усърдие да ме проследи. Не че имаха някаква конкретна причина да го правят. Стрелбата в Мюрен им беше дала задоволително основание да смятат, че съм надежден съотборник, а и във всеки случай Соломон беше препоръчал продължително разтакаване преди следващия контакт.

Дори при това положение исках през следващите няколко дни всички чифтове вежди да са прави и на едно ниво, без никой, от която и да било страна, да възкликне: „Я виж ти какво е това?“ по повод на някоя моя постъпка или посещение някъде. Затова на летището в Шипхол си купих билет за Осло и го изхвърлих, после си купих кат дрехи и чифт нови слънчеви очила и се помотах известно време в тоалетната, преди да изляза навън като Томас Ланг, добре познатото нищожество.

Пристигнах на „Хийтроу“ в шест вечерта и се регистрирах в хотел „Поуст Хаус“: той е удобно място, защото е толкова близо до летището, и ужасно място, защото е толкова близо до летището.

Взех дълга вана, после се тръшнах на леглото с пакет цигари и пепелник и набрах номера на Рони. Трябваше да я помоля за услуга, нали разбирате — от онези услуги, за получаването, на които е нужно известно време, — затова се настройвах за продължителен разговор.

Говорихме дълго, което беше хубаво: и бездруго си беше хубаво, но особено хубаво беше, защото Мурда в много дългосрочен план щеше да плаща за шампанското и пържолата, които поръчах от обслужването по стаите, и за лампата, която счупих, когато се спънах в ръба на леглото. Знаех, разбира се, че вероятно щеше да му е нужна около една стотна от секундата да спечели достатъчно пари, за да покрие разходите за всичко, — но пък, когато отивате на война, трябва да сте готови да се задоволявате с подобни малки триумфи.

Докато чакате големия.

 

 

— Господин Колинс. Заповядайте, седнете.

Служителката на пропуска щракна някакъв ключ и проговори в празното пространство.

— Тук е господин Колинс за среща с господин Бараклоу.

Разбира се, че не беше празно пространство. Вместо това беше тъничък като косъм микрофон, прикрепен към чифт слушалки, заровени някъде в буйната й прическа. Но за да осъзная това ми трябваха пет минути и през това време изпитвах желание да позвъня на някого и да им кажа, че служителката на пропуска страда от много сериозни халюцинации.

— Само минутка — каза тя: не разбрах дали говореше на мен, или в микрофона.

Двамата с нея се намирахме в канцелариите на „Смеете Велде Керкплейн“ — име, което ако не друго вероятно би ви спечелило доста приличен резултат при игра на скрабъл; а аз бях Артър Колинс, художник от Тонтън.

Не бях сигурен дали Филип ще си спомни Артър Колинс, и всъщност нямаше значение, ако не успееше: трябваше обаче да направя някаква малка покупка, за да имам повод да се кача тук до дванайсетия етаж и ми се беше сторило най-удачно да се представя като Колинс. По-добре във всеки случай от Някакъв Тип, Който Веднъж е Спал с Годеницата Ти.

Станах и закрачих бавно из стаята, като накланях глава настрани, както подобава на един художник, към различните образци на корпоративно изкуство, които покриваха стените. В по-голямата си част те представляваха огромни цапаници в сиво и тюркоазено, с някое и друго — съвсем рядко — алено петънце. Изглеждаха като планирани в лаборатория и вероятно наистина бяха, за да увеличат специално чувството на увереност и оптимизъм, надигащо се в гърдите на инвеститора, посещаващ за пръв път СВК. На мен не ми въздействаха, но пък и аз бях тук по други причини.

Надолу по коридора се отвори жълта дъбова врата и Филип подаде глава навън. Примижа към мен за момент, после пристъпи навън и задържа вратата широко отворена.

— Артър — каза малко колебливо. — Как я караш?

Носеше яркожълти тиранти.

 

 

Филип беше застанал с гръб към мен и тъкмо ми наливаше чаша кафе.

— Не се казвам Артър — казах, като се тръснах в един стол.

Главата му рязко се завъртя, после се врътна обратно.

— По дяволите — каза и засмука маншета на ризата си. После се обърна и извика към отворената врата: — Джейн, скъпа, би ли донесла един парцал? — Погледна надолу към бъркотията от кафе, мляко и подгизнали бисквити и реши да не се занимава.

— Съжалявам — каза, като продължаваше да ближе ризата си, — та какво казвахте? — Мина бавно зад мен, отправяйки се към своята светая светих — бюрото си. Когато стигна дотам, седна много бавно — или защото страдаше от хемороиди, или защото имаше вероятност да направя нещо опасно. Усмихнах се, за да му покажа, че страда от хемороиди.

— Не се казвам Артър — повторих.

Настъпи пауза и из ума на Филип се залутаха хиляди възможни отговори, стрелкащи се през очите му като в игрален автомат е картинки на плодове.

— О? — възкликна най-сетне.

Два лимона и грозд череши. Натиснете бутона за рестартиране.

— Боя се, че онзи ден Рони те излъга — казах с извинителен тон.

Той се наклони назад в стола си, с лице, застинало в хладна, любезна, невъзмутима усмивка.

— Виж ти, така ли? — Пауза. — Много палаво от нейна страна.

— Не го направи от чувство за вина. Искам да кажа, трябва да разбереш, че нищо не се е случило между нас. — Направих пауза — горе-долу толкова дълга, колкото времето нужно, за да кажете: „направих пауза“, — а после изрекох най-забавната част: — На този етап.

Той трепна. Видимо.

Е, разбира се, че беше видимо. Защото иначе нямаше да разбера за това. Онова, което имам предвид, е, че трепването бе силно, почти като скок. Със сигурност достатъчно силно, за да задоволи хокейния рефер.

Той сведе поглед към тирантите си и задраска с нокът по една от катарамите.

— На този етап. Разбирам. — После вдигна поглед към мен. — Съжалявам — каза Филип, — но смятам, че трябва да ви попитам за истинското ви име, преди да продължим. Искам да кажа, щом не сте Артър Колинс, нали разбирате… — Гласът му заглъхна, отчаян и изпълнен с паника, но нежелаещ да го покаже. Не и пред мен, във всеки случай.

— Казвам се Ланг — казах. — Томас Ланг. И нека първо да кажа, че напълно осъзнавам какъв голям шок ще бъде това за теб.

Той пренебрегна с махане на ръка опита ми за извинение, и остана да седи известно време, дъвчейки кокалчето на пръста си, докато обмисляше какво да прави сега.

Още седеше така пет минути по-късно, когато вратата се отвори, и там застана момиче в раирана риза, вероятно Джейн, заедно с кърпа за чинии и с Рони.

Двете жени поспряха на вратата, очите им се стрелкаха насам — натам, докато Филип и аз се изправихме на крака и също се заоглеждахме бързо. Ако бяхте филмов режисьор, щеше да ви е адски трудно да решите къде да разположите камерата. Живата картина си остана както си беше, е всички нас, гърчещи се в един и същи социален ад, докато Рони наруши мълчанието.

— Скъпи — каза тя.

При тази дума Филип, бедният глупак, пристъпи напред.

Но сега Рони се отправяше към онази страна на бюрото, от която се намирах аз и затова Филип трябваше да превърне стъпката си в неясен жест към Джейн, и с кафето стана така, а пък с бисквитите стана иначе, и изобщо ще имаш ли нещо против да се държиш мило?

Когато той свърши и се обърна отново към нас, Рони беше в ръцете ми, прегръщайки ме с всичка сила. Отвърнах на прегръдката й, защото, изглежда, случаят го изискваше, а също и защото го исках. Тя миришеше много хубаво.

След малко Рони лекичко се освободи от прегръдката ми и се облегна назад да ме погледне. Стори ми се, че в очите й май имаше сълзи, следователно определено се задълбочаваше в тази история. После се обърна към Филип.

— Филип… какво мога да кажа? — изрече тя и това беше горе — долу всичко, което успя да каже.

Филип се почеса по тила, поизчерви се, а после се зае отново с петното от кафе върху маншета на ризата си. Беше истински англичанин.

— Джейн, би ли оставила това за момент? — каза, без да вдига поглед. Това беше като музика за ушите на Джейн и след секунда тя вече беше излязла. Филип опита да се засмее учтиво.

— И така — каза той.

— Да — казах. — И така… — Аз също се засмях, точно толкова неловко. — Предполагам, горе-долу това е всичко, наистина. Съжалявам, Филип. Знаеш…

Останахме да стоим така, тримата, още цяла вечност в очакване някой да прошепне следващата реплика от ъгъла на суфльора. После Рони се обърна към мен и очите й ми казаха, че сега е моментът за действие.

Поех си дълбоко дъх.

— Филип, между другото — казах, като се откачих от Рони и пристъпих към бюрото му, — чудех се дали бих могъл да те попитам… нали разбираш… дали би ми направил една услуга.

Филип изглеждаше така, сякаш току-що съм съборил върху него цяла сграда.

— Услуга ли? — рече той и усетих, че претегля плюсовете и минусите на това да се ядоса наистина много.

Рони изцъка с език зад гърба ми.

— Томас, не прави това — каза тя. Филип я погледна и се намръщи съвсем леко, но тя не му обърна никакво внимание. — Обеща да не правиш това — прошепна тя.

Моментът бе прекрасно преценен.

Филип подуши въздуха и го намери, ако не сладък, то определено по-малко кисел от преди, защото само трийсетина секунди след като с Рони му бяхме казали, че сме единствената щастлива двойка в стаята, сега изглеждаше, че май ще започнем да спорим.

— Каква услуга? — попита той, като скръсти ръце на гърдите си.

— Томас, казах „не“. — Това отново беше Рони, сега вече истински ядосана.

Обърнах се наполовина, като говорех на нея, но гледах към вратата, сякаш бяхме водили този спор няколко пъти по-рано.

— Виж, той може да откаже, нали? — казах. — Искам да кажа, за Бога, аз само питам.

Рони направи две крачки напред, промъквайки се леко покрай бюрото, докато застана почти по средата между нас. Филип погледна надолу към бедрата й и разбрах, че преценява приблизителните ни позиции. Още не съм извън тази история — мислеше си.

— Няма да се възползваш от него, Томас — каза Рони, придвижвайки се още малко покрай бюрото. — Просто няма. Не е честно. Не сега.

— О, за Бога — казах, навеждайки глава.

— Каква услуга? — повтори Филип и аз усетих как надеждата се надига в него.

Рони се приближи още повече.

— Не, Филип, недей — каза тя. — Не прави това. Ще си тръгнем, ще те оставим…

— Виж — казах, все още с наведена глава, — може никога повече да не ми се удаде подобен шанс. Трябва да го попитам. Това ми е работата, помниш ли? Да питам хората. — Започвах да се държа саркастично и противно и Филип се наслаждаваше на всяка секунда от изпълнението.

— Моля те, не слушай, Филип, съжалявам… — Рони ме стрелна с гневен поглед.

— Не, няма нищо — каза Филип. Погледна отново към мен, без да бърза, с мисълта, че всичко, което трябваше да направи сега, беше да не допусне грешка. — Какво работиш, Томас, между другото?

Беше мило от негова страна да ме нарече Томас. Мил, дружелюбен, сигурен начин за обръщение към мъжа, който току-що ти е откраднал годеницата.

— Журналист е — каза Рони, преди да успея да отговоря. Думата „журналист“ прозвуча така, сякаш това беше наистина ужасна професия. Което, да погледнем истината в очите…

— Журналист си и искаш да ме питаш нещо? — каза Филип. — Е, добре, давай. — Сега Филип се усмихваше. Запазваше достойнство пред лицето на поражението. Истински джентълмен.

— Томас, ако го попиташ, в момент като този, след онова, за което се споразумяхме… — Тя остави края на изречението да увисне във въздуха. Фиип искаше тя да се доизкаже.

— Какво? — попитах доста сопнато.

Рони се втренчи гневно в мен, после се врътна на пета и застана с лице към стената. Докато го правеше, се блъсна леко в лакътя на Филип и аз го видях как леко изви гръбнак. Прекрасно изпълнение. Вече съм много близо — мислеше си той. Няма за какво да бързам.

— Пиша един материал върху рухването на суверенната държава — казах уморено, почти пиянски. Малцината журналисти, с които съм разговарял през живота си, изглежда, до един притежават тази обща черта: излъчване на вечно изтощение, предизвикано от това да си имат работа с хора, които просто не са и наполовина толкова фантастични като тях. Сега се опитвах да го имитирам и изглежда се получаваше доста добре. — За икономическото превъзходство на мултинационалните компании над правителствата — избълвах в скоропоговорка, сякаш досега вече всеки тъпак по земята би трябвало да знае, че това е горещият въпрос.

— За кой вестник е този материал, Томас?

Отпуснах се обратно в стола. Сега и двамата бяха застанали, заедно в далечния край на бюрото, докато аз се свивах самичък. Трябваше само да се оригна няколко пъти и да започна да изчоплям спанак от зъбите си и Филип щеше да знае, че е заложил на победител.

— Ами в общи линии за всеки вестник, който пожелае да го публикува — казах, като навъсено свих рамене.

Сега Филип изпитваше съжаление към мен, чудейки се как изобщо е могъл да повярва, че представлявам заплаха.

— И искаш известна… информация, така ли? — Спускаше се по финалната права към победата.

— Да, точно — казах. — Само за движението на парите, всъщност. Как хората заобикалят различните валутни закони, размятат парични суми насам-натам, без никой да разбере. По-голямата част от това всъщност е обикновена обща информация, но има един — два действителни случая, които ме интересуват.

Наистина се оригнах лекичко, докато казвах това. Рони чу и се обърна да ме погледне в лицето.

— О, кажи му да се разкара, Филип, за Бога — каза тя. Изгледа ме гневно. Беше малко плашещо. — Нахълтва тук…

— Виж, не можеш ли да си гледаш собствената работа? — казах. Гледах я злобно в отговор на нейния поглед, и бихте могли да се закълнете, че двамата сме нещастно женени от години. — Филип няма нищо против, нали, Фил?

Филип се канеше да каже, че изобщо няма нищо против, че според него нещата вървят великолепно, но Рони не му позволи. Беше бясна.

— Той просто проявява вежливост, тъпак такъв — извика тя. — Филип има добри обноски.

— За разлика от мен?

— Ти го каза.

— Но ти не трябваше.

— О, какъв си ми бил чувствителен.

Подхващахме кавгата с пълна пара. А дори не бяхме репетирали.

Настъпи продължителна, противна пауза и може би Филип започна да си мисли, че може всичко да му се размине в последния момент, защото попита:

— Конкретни придвижвания на пари ли искаш да проследиш, Томас? Или като цяло механизмите, които хората биха могли да използват?

Бинго.

— В идеалния случай и двете, Фил — казах.

 

 

След час и половина оставих Филип с компютърния му терминал и списък на „наистина добри приятели, които му дължат нещичко“ и се отправих през Лондонското Сити към Уайтхол, където имах един абсолютно отвратителен обяд с О’Нийл. Макар че храната беше доста добра.

Известно време говорихме за незначителни неща, а после загледах как цветът на лицето на О’Нийл постепенно се променяше от розово към бяло, към зелено, докато обобщавах историята дотук. Когато изложих онова, което според мен можеше да бъде достатъчно енергичен завършек на цялата работа, той посивя.

— Ланг — изграчи, докато пиехме кафето, — не можеш… искам да кажа… невъзможно ми е да си представя, че имаш нещо…

— Господин О’Нийл — казах, — не ви моля за разрешение. — Той престана да грачи и просто си седеше там, а устата му се движеше неясно. — Казвам ви какво мисля, че ще се случи. Като проява на вежливост. — Признавам, че беше доста странно да използвам такава дума в подобна ситуация. — Искам вие и Соломон и вашето министерство да сте в състояние да излезете от тази история, без да оплескате твърде много нещата. Ако искате, използвайте това, което ви казвам, ако не искате — недейте. Това си е ваша работа.

— Но… — запъна се той, — не можеш… искам да кажа… бих могъл да съобщя за теб в полицията. — Мисля, че дори той се даде сметка колко неубедително прозвуча това.

— Разбира се, че бихте могли — казах. — Ако искахте след по-малко от четирийсет и осем часа вашето министерство да бъде затворено, а канцелариите му — превърнати в парници към Министерството на земеделието и риболова, тогава да, да съобщите за мен в полицията със сигурност щеше да бъде отличен начин да се справите с положението. Е, имате ли този адрес?

Той продължи да движи устата си още известно време, а после рязко дойде на себе си, стигна до решение и започна да хвърля потайни, драматични погледи из ресторанта, сякаш за да каже на всички останали обядващи: Сега Ще Дам На Този Човек Важно Парче Хартия.

Взех адреса от него, изпих кафето си на един дъх и станах от масата. Когато погледнах назад от вратата, изпитах много силното чувство, че О’Нийл се чуди как да нареди нещата така, че през следващия месец да е в отпуска.

Адресът беше в Кентиш Таун и се оказа един от групичка нагъсто построени във времето на ниското строителство от шейсетте блокове е общински жилища, с прясно боядисана дървена дограма и жлебове в рамките на прозорците, подрязани живи плетове и разположени на настлана с чакъл алея редица гаражи в единия край. Даже асансьорът работеше.

Стоях и чаках на откритата стълбищна площадка на втория етаж, и се опитвах да си представя каква ли отвратителна поредица от бюрократични грешки беше довела в крайна сметка до това сградата да изглежда така добре поддържана. В повечето части на Лондон събират кошчетата за боклук от улиците на средната класа и ги изпразват в общинските имоти, преди да подпалят няколко „Форд Кортина“ на тротоара. Но не и тук, очевидно. Тук, това беше сграда, която вършеше работа, където хората наистина можеха да живеят поне с известно достойнство, а не да имат чувството, че останалата част от обществото изчезва отвъд хоризонта в екскурзионни автобуси „Бътлинс“. Прииска ми се да напиша надуто писмо на някого. А после да го скъсам и да хвърля късчетата на моравата долу.

Остъклената врата на номер четиринайсет се отвори и на прага застана жена.

— Здравейте — казах. — Казвам се Томас Ланг. Идвам да видя господин Рейнър.

Боб Рейнър хранеше златните рибки, докато му обяснявах какво искам.

Този път носеше очила и жълт пуловер за голф, което предполагам на суровите мъжаги им е позволено да правят в свободните си дни, и накара съпругата си да ми донесе чай и бисквити. Прекарахме десет неловки минути, докато го питах как е главата му, а той ми каза, че понякога все още получава главоболие, а пък аз казах, че съжалявам за това, а той каза да не се тревожа, защото получавал тези главоболия и преди да го ударя.

И изглежда, че това беше всичко. Вода под моста. Боб беше професионалист, нали разбирате.

— Мислите ли, че можете да намерите тази информация? — попитах.

Той почука по стената на аквариума, което явно не впечатли рибките ни най-малко.

— Ще ви струва доста — каза след известно време.

— Няма проблем — рекох.

Наистина нямаше. Защото Мурда щеше да плаща.