Хю Лори
Търговецът на оръжие (11)

Десет

Жарта припламва още в пепелта.

Чосър

Уговорих се с Рони да се срещнем в четири и трийсет, когато галерията затваряше и шумната тълпа от клиенти беше надеждно прогонена отвън пред заключените врати, за да точи лиги по тротоара с походните си легла и отворени чекови книжки.

Не положих особено усърдие да си осигуря помощта й, но Рони бе енергично младо създание, което по някаква причина почувства някакво съчетание от възможност за някое и друго добро дело и някое приключение, и не можа да му устои. Не й казах, че до този момент историята включваше само дупки от куршуми и смачкани тестиси, защото не можех да пренебрегна възможността тя да се окаже изключително полезна. Първо, сега не разполагах с транспорт и, второ, намирам, че често пъти мисля по-добре, когато наблизо има някой, който да мисли вместо мен.

Убих няколко часа в Британската библиотека, опитвайки се да открия каквото мога за американската корпорация „Маки“. Прекарах по-голямата част от времето в опити да схвана как се работи с каталога, но в последните десет минути, преди да се наложи да си тръгна, успях да установя следната безценна информация: че Маки бил шотландски инженер, работил заедно с Робърт Адамс по създаването на капсулен револвер, който двамата представили на Голямото изложение в Лондон през 1851 г. Не си направих труда да си запиша това.

Когато ми оставаше само още една минута, проверих препратките в някакъв съкрушително тъп том със заглавие „Зъбите на тигъра“, от някой си майор Дж. С. Хамънд (в оставка), където открих, че Маки беше основал компания, прераснала оттогава насам в петия най-голям доставчик на отбранителен „материал“ на Пентагона. Понастоящем седалището на компанията се намираше във Венсъм, Калифорния и сумата, посочена в последния отчет за печалбите й преди плащането на данъците, беше с повече нули накрая, отколкото можех да вместя върху опакото на ръката си.

Връщах се към Корк Стрийт, проправяйки си с криволичене път между хората, излезли на следобедни покупки, когато чух провикването на уличния продавач на вестници, и може би за първи път в живота си наистина разбрах нещо, изречено от продавач на вестници. Другите минувачи може би почти със сигурност чуваха нещо от рода на: „Трици разпилени върху мръсна постелка“, но на мен ми трябваше само един бегъл поглед към плаката, за да разбера, че всъщност казваше: „Трима мъртви в градска престрелка“. Купих си един брой и зачетох, докато вървях.

„Масирано полицейско разследване“ беше в ход след откриването на телата на трима мъже, до един загинали в резултат от огнестрелни рани в изоставена административна сграда в сърцето на финансовия район на Лондон. Телата, нито едно, от които още не бе разпознато, били намерени от охранителя, господин Денис Фалкс, петдесет и една годишен и баща на три деца, когато се връщал на работа след посещение при зъболекар. Говорител на полицията отказваше да даде предположение за мотива на убийствата, но очевидно не можеше да изключи вероятността да са замесени наркотици. Нямаше снимки — само объркана придружаваща история за увеличаването на броя на свързаните с наркотици смъртни случаи в столицата през последните две години. Метнах вестника в едно кошче за боклук и си продължих по пътя.

Денис Фалкс беше взел някоя и друга пачка почти обезценени банкноти от някого, това поне беше очевидно. Имаше вероятност да му е било платено от Изтупания, така че когато Фалкс се е върнал и е намерил мъртъв благодетеля си, не беше имал голямо основание да не се обажда в полицията. За негово добро се надявах онази история със зъболекаря да е вярна. Ако не беше, полицаите щяха да му вгорчат живота изключително много.

 

 

Рони ме чакаше в колата си пред галерията. Автомобилът беше яркочервен TVR Грифит, с петлитров двигател V8, и с ауспух, който трещеше толкова силно, че можеше да се чуе чак в Пекин. Липсваше му нещо, за да бъде идеалната кола за дискретна наблюдателна операция, но (а) не бях в положение да издребнявам и (б) има някакво безспорно удоволствие в това да се качиш в спортна кола с вдигнат гюрук, управлявана от красива жена. Все едно се качваш в нещо, което досега ти е било известно само като метафора.

Рони беше в добро настроение, което не означаваше, че не е видяла вестникарската статия за Улф. Дори и да я беше видяла, и дори да беше разбрала, че Улф е мъртъв, не съм сигурен дали това щеше да промени нещо. Рони притежаваше онова, което някога са наричали кураж. Вековното наследство, част от него — от рода, друга част — извън него, я бе надарило с високи скули и жажда за рискове и приключения. Представих си я на петгодишна възраст, как с бясна скорост прескача високи по осем фута огради, яхнала пони на име Уинстън, рискувайки живота си безброй пъти още преди закуска.

Тя поклати глава, когато я попитах какво е намерила на бюрото на Сара в галерията, а след това ми вади душата с въпроси през целия път до Белгрейвия. Не чух нито един от тях благодарение на рева на ауспуха на колата, но кимах и поклащах глава, когато ми се стореше уместно.

Когато стигнахме до Лайъл Стрийт, аз й извиках да мине бързо покрай къщата и да не гледа нищо, освен пътя пред себе си. Намерих касета на AC/DC, пъхнах я в касетофона и усилих звука до крайност. Нали разбирате, действах на принципа, че колкото по-очевидно е присъствието ти, толкова по-малко те забелязват. Ако имах избор, обикновено бих казал, че колкото повече изтъкваш присъствието си, толкова по-очевидно става то, но изборът беше едно от нещата, с които не разполагах в момента. Необходимостта е майка на самозаблудата.

Докато минавахме покрай къщата на Улф, вдигнах ръка към окото си и се понадигнах, което ми позволи да се вгледам възможно най-втренчено във фасадата на къщата, докато си давах вид, че намествам едната от контактните си лещи. Изглеждаше празна. Но пък и не бях очаквал точно да видя мъже с калъфи за цигулки на предните стъпала.

Завихме по пресечката и аз дадох знак на Рони да спре встрани на двеста ярда от къщата. Тя изключи мотора и в продължение на няколко минути ушите ми пищяха от внезапно настъпилата тишина. После се обърна към мен и видях, че червените петна отново са избили по бузите й.

— Сега какво, шефе?

Наистина започваше да навлиза в нещата.

— Ще се поразходя покрай къщата и ще видя какво ще стане.

— Добре. Аз какво да правя?

— Ще бъде страхотно, ако можеш да останеш тук — казах. Лицето й помръкна. — В случай, че ми се наложи бързо да се махам — добавих, и лицето й отново се оживи. Тя бръкна в дамската си чанта и извади желязна кутийка с цвят на бронз, която тикна в ръката ми.

— Какво е това? — попитах.

— Аларма в случай на похищение. Натисни горния край.

— Рони…

— Вземи я. Ако я чуя, ще разбера, че трябва да дойда да те прибера.

Улицата си изглеждаше толкова обикновено, колкото беше възможно, като се има предвид, че всяка една от къщите по нея струваше над два милиона лири. Дори само стойността на колите, паркирани от двете страни на пътя, вероятно превишаваше богатството на голям брой малки държави. Дузина „Мерцедес“, дузина „Ягуар“ и „Даймлер“, пет закрити „Бентли“, една „Бентли“ комби, три „Астън Мартин“, три „Ферари“, една „Дженсън“, и една „Ламборгини“.

И една „Форд“.

Тъмносиня, паркирана със задната си страна към мен, срещу къщата от другата страна на улицата, което именно беше причината, че не я бях забелязал още първия път. Две антени. Две огледала за обратно виждане. Вдлъбнатина върху половината от близкия преден калник: вдлъбнатина, каквато един голям мотоциклет можеше да остави при страничен сблъсък.

На пасажерската седалка имаше само един човек.

Първото, което изпитах, беше облекчение. Ако следяха къщата на Сара, имаше голяма вероятност причината да е в това, че не бяха хванали Сара, а къщата беше следващото добро попадение. Но пък може би вече бяха хванали Сара и просто бяха изпратили някой да се отбие до къщата, за да й вземе четката за зъби. Ако тя все още имаше зъби, тоест.

Безсмислено беше да се тревожа за това. Продължих да вървя към форда.

Ако някога сте преминавали обучение по военна теория, възможно е да ви се е наложило да изслушате лекция, посветена на нещо, наречено Затворена верига на Бойд. Бойд бил някакъв тип, който прекарал доста време в изучаване на въздушните битки по време на Корейската война, анализирайки типични „последователности от събития“ — или, на езика на лаиците, поредици от събития, — за да разбере защо пилот А е успял да свали пилот Б, и как се е почувствал пилот Б след това, и кой от тях е ял ориз с риба и яйца на закуска. Теорията на Бойд се основаваше върху крайно повърхностното наблюдение, че когато А направи нещо, Б реагира, А прави нещо друго, Б отново реагира и така нататък, оформяйки верига от действия и реакции. Веригата на Бойд. Хубаво изпълнение, ако успеете да го постигнете — бихте си помислили. Но гениалният момент в откритието на Бойд, който и до днес е причина името му да се тръби из всички военни академии по света, го осенил, когато му дошла идеята, че ако Б може да прави две неща във времето, което обикновено му е нужно за извършването на едно, той ще „влезе във веригата“ и по този начин силите на правото ще надделеят.

Теорията на Ланг, която се свежда до голяма степен до същото, на неимоверно по-ниска цена, гласи, че трябва да стовариш юмрук в лицето на другия, преди той да е успял да се отдръпне.

Приближих се отляво зад форда и спрях успоредно с него, вдигнал поглед към къщата на семейство Улф. Мъжът във форда не ме погледна — което щеше да направи, ако беше обикновен цивилен гражданин, защото хората поглеждат към други хора, когато нямат какво друго да правят. Наведох се и почуках на прозореца му. Той се обърна и се втренчи продължително в мен, преди да смъкне стъклото, но разбрах, че не ме е познал. Беше към четирийсетте и си падаше по уискито.

— Вие ли сте Рот? — изсъсках с най-сполучливия американски акцент, който успях да докарам — с което всъщност се справям доста добре, макар самият аз да го казвам.

Той поклати глава.

— Рот да е бил тук? — попитах.

— Кой, по дяволите, е Рот? — Очаквах, че е американец, но гласът му имаше изключително лондонско звучене.

— Мамка му — казах, като се изправих и погледнах към къщата.

— Кой сте вие?

— Далауей — казах намръщено. — Казаха ли ви, че идвам? — Той отново поклати глава. — Да не сте излизали от колата? Да сте пропуснали обаждането? — Упорствах, говорех бързо и високо и той беше озадачен. Но не и обзет от подозрения. — Чухте ли новината? Видяхте ли някой от вестниците, за Бога? Трима мъртъвци и Ланг не е бил сред тях. — Той ме зяпна. — Мамка му — повторих, в случай че не ме беше чул първия път.

— Сега какво?

Поздравления за господин Ланг. Бях приковал вниманието му. Известно време дъвках устната си, после реших да рискувам.

— Сам ли сте тук?

Той кимна към къщата.

— Мики е вътре. — Той си погледна часовника. — Сменяме се след десет минути.

— Сменете се сега. Трябва да вляза. Някой да се е появявал досега?

— Нищо.

— Телефонни обаждания?

— Веднъж. Момичешки глас преди около час. Питаше за Сара.

— Добре. Да вървим.

Бях попаднал в създадената от него Верига на Бойд, това бе очевидно. Удивително какво можеш да накараш хората да направят, ако ги подхванеш правилно от самото начало. Той се измъкна тромаво от колата, нетърпелив да покаже колко бързо може да се измъква от коли, и тръгна плътно до мен, когато се отправих с големи крачки към къщата. Извадих от джоба си ключовете за моя апартамент, а после се спрях.

— Имате ли си специално почукване? — попитах, когато стигнахме до предната врата.

— Моля?

Нетърпеливо завъртях очи.

— Почукване. Сигнал. Не искам Мики да ми направи дупка в гърдите с пистолета си, докато влизаме през проклетата врата.

— Не, ние просто… искам да кажа, аз просто извиквам: „Мики!“

— Леле, това наистина е хитро — казах. — Кой го измисли? — Попреиграх малко в опит да го накарам да се понаежи малко, за да е още по-нетърпелив да покаже колко е експедитивен. — Направи го.

Той допря уста до пощенската кутия.

— Мики — каза, а после извинително вдигна поглед, — аз съм.

— О, схващам — казах. — Така ще разбере, че си ти. Страхотно.

Настъпи пауза, а после резето се превъртя и аз се вмъкнах право в къщата.

Опитах се да не поглеждам много към Мики, за да разбере веднага, че не той е целта ми. Един бърз поглед обаче ми показа, че той също е към четирийсетте и слаб като много тънка вейка. Носеше кожени ръкавици, покриващи само предната страна на ръцете му, и револвер, а вероятно също и някакви дрехи, но всъщност не им обръщах особено внимание.

Револверът имаше лъскаво никелово покритие, типично за марката „Смит&Уесън“, къса цев и затворено петле, поради което беше удобно да стреляш с него, без да го изваждаш от джоба си. Вероятно „Бодигард Еъруейт“ или нещо подобно. Подло оръжие. Може би ще попитате дали бих могъл да назова честно, порядъчно, справедливо оръжие, и, разбира се, аз не мога. Всички оръжия изстрелват олово по хората, с цел причиняване на вреда, но като се има предвид това, те са склонни да притежават повече или по-малко определени характери. И някои са по-подли от други.

— Вие Мики ли сте? — попитах, като се оглеждах припряно из коридора.

— Да. — Мики беше шотландец и трескаво се опитваше да изкопчи от партньора си някакъв знак кой, по дяволите, съм аз. Мики щеше да се превърне в проблем.

— Дейв Картър ви изпраща поздрави — казах. Имах съученик на име Дейв Картър.

— О. Да — каза той. — Ясно.

Бинго. Две Вериги на Бойд за пет минути. Направо шеметен триумф. Приближих се до масичката в коридора и вдигнах телефона.

— Гуиневър — казах. — Вътре съм.

Върнах слушалката върху вилката и тръгнах към стълбите, като се ругаех за това, че толкова много бях преиграл. Невъзможно беше да са се хванали на това. Но когато се обърнах, и двамата още стояха там, кротки като агънца, и двамата с изражения на лицата, които казваха: „ти си шефът“.

— Коя е спалнята на момичето? — изсъсках. Агънцата се спогледаха нервно. — Проверихте стаите, нали? — Те кимнаха. — Е, коя е онази с дантелените възглавници и плаката на Стефан Едберг, за Бога?

— Втората вляво — каза Мики.

— Благодаря.

— Но…

Отново спрях.

— Но какво?

— Няма плакат…

Отправих и към двамата нещо, което добре можеше да мине за унищожителен поглед, и продължих да се качвам по стълбите.

Мики беше прав, нямаше плакат на Стефан Едберг. Дори дантелените възглавници не бяха чак толкова многобройни. Осем, може би. Но ароматът на „Цвете на цветята“ се носеше във въздуха едва доловимо и внезапно почувствах съвсем истинско пробождане на тревога и копнеж. За пръв път осъзнах колко много исках да защитя Сара, от каквото там беше или които там бяха онези хора.

Е, може би това бяха просто куп от всичките онези стари глупости за дамата в беда, и може би в друг ден хормоните ми щяха да са заети със съвсем друг въпрос. В този момент обаче, докато стоях насред спалнята й, исках да спася Сара. Не просто защото тя беше добра, а пък лошите типове не бяха, а защото я харесвах. Харесвах я много.

Стига с тия приказки.

Отидох до нощната масичка, вдигнах телефонната слушалка и пъхнах микрофона под една дантелена възглавница. Ако някое от агънцата започнеше да си възвръща смелостта, или просто любопитството и му се приискаше да се обади, за да получи някакво обяснение, щях да го чуя. Но възглавницата трябваше да попречи на тях да ме чуят.

Първо претърсих шкафовете, като се опитвах да преценя дали е изчезнала голяма част от дрехите на Сара. Тук-там имаше празни закачалки, но не достатъчно, за да са знак за организирано заминаване на далечно място.

По масичката на тоалетката бяха разпилени кутийки и четки. Крем за лице, крем за ръце, крем за нос, крем за очи. За миг се запитах дали наистина ще възникне сериозен проблем, ако някой път се прибереш вкъщи пиян и случайно си намажеш ръцете с крем за лице, а лицето — с крем за ръце.

Чекмеджетата на тоалетката съдържаха още от същите продукти — всички инструменти и смазочни материали, необходими да позволят на една съвременна, достойна за еквивалента на Формула 1 в отношенията между двата пола жена, да се задържи в състезанието. Но определено нямаше никаква папка.

Затворих ги всичките, минах през спалнята и влязох в намиращата се до нея баня. Коприненият халат, който Сара носеше, когато я видях за пръв път, висеше на закачалката зад вратата. На рафтчето над мивката имаше четка за зъби.

Върнах се в спалнята и се огледах, надявайки се да открия знак за нещо. Искам да кажа не истински знак — не очаквах адрес, надраскан с червило върху огледалото, — но се надявах на нещо, нещо, което би трябвало да е там, а не беше или пък обратното. Но нямаше знак и въпреки това нещо не беше наред. Наложи се да застана в средата на стаята и да се заслушам за известно време, преди да разбера какво е.

Не чувах двете агънца да си говорят. Това не беше правилно. Би трябвало да имат да си кажат много неща. В края на краищата, аз бях Далауей, а Далауей беше нова фигура в живота им: трябваше да говорят за мен.

Прекосих стаята, за да отида до прозореца, и погледнах долу на улицата. Вратата на форда беше отворена, и от нея май се подаваха краката на онзи симпатяга с уискито. Говореше по радиостанцията. Измъкнах телефона от леглото и го сложих обратно на вилката, и докато правех това, автоматично отворих чекмеджето на нощната масичка. Беше малко, но изглежда, в него имаше повече неща, отколкото в останалата част от стаята. Затършувах из пакетчетата с хартиени кърпички, ватата, хартиените кърпички, но — жичките за нокти, недояденото блокче шоколад „Сушард“, още купища хартиени кърпички, химикалките, пинсетите, вездесъщите хартиени кърпички, още купища хартиени кърпички — жените ядат ли ги тези проклети неща, или какво? — и там, на дъното на чекмеджето, сгушен в легло от хартиени кърпички, имаше тежък вързоп, увит в парче груба кожа. Очарователният малък „Валтер ТРН“ на Сара. Измъкнах пълнителя и проверих процепа долу встрани. Пълен.

Пъхнах пистолета в джоба си, отново вдъхнах дълбоко уханието на Нина Ричи, и излязох от стаята.

Положението сред агънцата се бе променило, откакто за последно бях говорил е тях. И то определено към по-лошо. Предната врата беше отворена, Мики се беше облегнал на стената до нея, пъхнал дясната си ръка в джоба, и мярнах Уиски да стои отвън на стълбите, оглеждайки се нагоре-надолу по улицата. Обърна се, като ме чу да слизам по стълбите.

— Нищо — казах, а после си спомних, че се предполага да съм американец. — Нито едно проклето нещо. Затвори вратата, става ли?

— Имам два въпроса — рече Мики.

— Така ли? — казах. — Казвай бързо.

— Кой, по дяволите, е Дейв Картър?

Не ми се струваше особено смислено да му обяснявам, че Дейв Картър беше ненавършил шестнайсет години шампион по игра на топка в училище, и че след това беше отишъл да работи за бащината си електро инженерна компания в Хоув. Затова казах:

— Какъв е вторият въпрос?

Мики хвърли кос поглед към Уиски, който се беше приближил до вратата и до голяма степен ми препречваше пътя за излизане.

— Кой си ти, по дяволите?

— Далауей — казах. — Искаш ли да ти го напиша? Какво, по дяволите, ви става, момчета? — Плъзнах дясната си ръка в джоба и видях как дясната ръка на Мики се раздвижи в неговия. Знаех, че ако решеше да ме убие, изобщо нямаше да чуя изстрела. И все пак бях успял да пъхна ръка в десния си джоб. Жалко само, че бях сложил „Валтера“ в левия. Отново измъкнах ръката си бавно, със стиснат юмрук. Мики ме наблюдаваше като змия.

— Гудуин казва, че никога не е чувал за теб. Изобщо не е изпращал никого. Изобщо не е казвал на никого, че сме тук.

— Гудуин е един мързелив кучи син, който нищо не си разбира от работата — казах раздразнено. — Какво общо има той с това, по дяволите?

— Абсолютно нищо — каза Мики. — Искаш ли да знаеш защо?

Кимнах:

— Да, искам да знам защо.

Мики се усмихна. Имаше ужасни зъби.

— Защото не съществува — каза той. — Аз си го измислих.

Е, ето ти сега. Бяха ми устроили клопка — истинска Верига на Бойд. Каквото си надробил, това ще сърбаш.

— Ще те попитам отново — каза той, тръгвайки към мен. — Кой си ти?

Оставих раменете си да се прегърбят. Играта беше свършила. Изпънах китки пред тялото си, в жест, който сякаш казваше: „хайде, полицай, слагайте ми белезниците“.

— Искате да знаете името ми? — попитах.

— Да.

Причината, поради която така и не го чуха, беше, че бяхме прекъснати от оглушителен, невероятно мощен рев. Звукът рикошира в пода и тавана и се върна, два пъти по-мощен, като разтърсваше мозъка и замъгляваше погледа.

Мики трепна и отстъпи назад покрай стената, а Уиски понечи да вдигне ръце към ушите си. В частицата от секундата, която ми предоставиха по този начин, затичах към отворената врата и ударих Уиски в гърдите с дясното си рамо. Той отскочи назад и падна върху перилата, а аз завих наляво и хукнах по улицата с бързина, с каквато не се бях движил от шестнайсетгодишен. Ако успеех да се отдалеча на двайсетина метра извън обсега на пистолета, щях да имам шанс.

Да си кажа честно, не знам дали са стреляли по мен. След неописуемия звук от месинговата кутийка на Рони ушите ми не бяха в състояние да обработват подобна информация.

Знам само, че не ме похитиха.