Хю Лори
Търговецът на оръжие (4)

Три

И Бог, и доктора еднакво тачим ний,

но само щом в опасност сме, а не преди.

Джон Оуен

Истината е, че изпитвах съжаление към себе си.

Свикнал съм да бъда разорен, а безработицата е нещо, което ми е повече от бегло познато. Бил съм изоставян от жени, които съм обичал и навремето съм страдал от доста жесток зъбобол. Но някак си нито едно от тези неща не може напълно да се сравни с чувството, че светът е против теб.

Започнах да мисля за приятели, на които можех да разчитам за някаква помощ, но както винаги ставаше, когато опитвах да направя подобен отчет на социалните си контакти, осъзнах, че твърде много от тях са в чужбина, мъртви, женени за хора, които не ме одобряваха, или пък сега като се замислех, всъщност не ми бяха истински приятели.

Което именно беше причината да се озова в една телефонна кабина на Пикадили, питайки за Поли.

— Боя се, че в момента е в съда — каза един глас. — Мога ли да му предам нещо?

— Кажете му, че го търси Томас Ланг и че ако го няма, за да ми плати един обяд в „Симпсънс“ на Странд точно в един часа, с правната му кариера е свършено.

— Правна кариера… свършено — издекламира служителят. — Ще му предам съобщението, когато се обади в кабинета си, господин Ланг. Приятен ден.

Поли, с пълно име Пол Лий, и аз, имахме необичайни отношения.

Бяха необичайни с това, че се виждахме на всеки два месеца, по чисто светски маниер — кръчми, вечеря, театър, опера, която Поли обожаваше — и въпреки това и двамата открито признавахме, че не изпитваме и най-малка симпатия един към друг. Нито капчица. Ако чувствата ни бяха стигнали до нещо толкова силно като омраза, тогава бихте могли да тълкувате това като вид извратен израз на привързаност. Но ние не се мразехме. Просто не се харесвахме, това е.

Аз смятах Поли за амбициозен, алчен позьор; той пък ме смяташе за мързелив, ненадежден и немарлив. Единственото положително нещо, което можеше да се каже за нашето „приятелство“, беше, че е взаимно. Срещахме се, прекарвахме около час, наслаждавайки се взаимно на компанията си, и после се разделяхме, и двамата еднакво изпълнени с онова така важно чувство: „благодарение на Божията милост“. А в замяна на това, че ми осигуряваше печено говеждо и кларет на стойност петдесет лири, Поли признаваше, че получава върховно усещане точно на същата стойност, като ми плаща обяда.

Наложи се да поискам вратовръзка назаем от метр д’отела и за наказание той ми предостави да избирам между две пурпурни; в дванайсет и четирийсет и пет обаче седях на една маса в „Симпсънс“, успявайки до известна степен да удавя неприятните преживявания от сутринта в голям коктейл от водка и тоник. Мнозина от другите посетители, бяха американци, което обясняваше защо говеждото се продаваше по-бързо от агнешкото. Американците така и никога не усвоиха напълно идеята за ядене на овнешко. Мисля, че го смятат за лигавщина.

Поли пристигна точно в един, но знаех, че ще се извини за закъснението.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Какво пиеш? Водка? Дайте една и на мен.

Сервитьорът бавно се отдалечи и Поли огледа помещението, като приглаждаше вратовръзката си върху ризата и от време на време издаваше брадичка напред, за да разхлаби натиска на яката върху врата си. Както винаги косата му беше бухнала и скърцаше от чистота. Твърдеше, че това допадало на съдебните заседатели, но откакто го познавах, обичта към собствената му коса винаги си му е била слабост. Всъщност не беше надарен с физическа привлекателност, но като утеха за ниското му, закръглено, дребно тяло Бог му беше дал прекрасна коса, която вероятно щеше да си запази в различни оттенъци, докато станеше на осемдесет.

— Здрасти, Поли — казах и отпих малко водка.

— Привет. Как я караш? — Поли никога не гледаше в очите, когато говореше. Може да стоите с гръб, опрян в тухлена стена, и той пак ще гледа над рамото ви.

— Чудесно, чудесно — казах. — А ти?

— Отървах най-после оня педал, след цялата история. — Той с почуда поклати глава. Този човек постоянно се удивляваше на собствените си способности.

— Не знаех, че се занимаваш и с дела на педали, Поли.

Той не се усмихна. Поли се усмихваше истински само през уикендите.

— Не — каза. — Онзи тип, за когото ти разправях. Пребил племенника си до смърт с градинска лопата. Отървах го.

— Но ти каза, че го е направил.

— Беше го направил.

— Тогава как успя?

— Разсипах се да лъжа — каза той. — Какво ще си вземеш?

Взаимно се осведомихме за напредъка в кариерата си, докато чакахме супата: всеки от триумфите на Поли ме отегчаваше, а всеки от моите провали го изпълваше с наслада. Попита ме добре ли съм с парите, макар и двамата да знаехме, че нямаше и най-дребното намерение да направи нещо по въпроса, ако не съм. А пък аз го попитах за ваканциите му — миналите и бъдещите. Поли беше пълен с ваканционни истории.

— С една група ще наемем тази лодка в Средиземно море. Гмуркане с акваланг, уиндсърфинг, какво ли още не. Първокласна храна, всичко, както си му е редът.

— Платноходка или моторница?

— Платноходка. — Той се намръщи за миг и внезапно ми се стори с двайсет години по-възрастен. — Макар че като се замисля сега, вероятно има мотор. Но има екипаж, който се занимава с всичко това. Ти ще имаш ли ваканция?

— Не съм мислил за това — казах.

— Е, ти винаги си във ваканция, нали? Няма от какво да си почиваш.

— Добре формулирано, Поли.

— Е какво, работил ли си? С какво се занимаваш от армията насам?

— Консултантска работа.

— Консултирай ми задника.

— Не мисля, че мога да си го позволя, Поли.

— Да, добре. Да попитаме нашия консултант по кетъринга какво по дяволите става със супата.

Докато се оглеждахме за сервитьора, видях хората, пратени да ме следват.

Двама мъже, седнали на маса до вратата, които пиеха минерална вода и се извърнаха, щом погледнах към тях. По-възрастният изглеждаше сякаш е планиран от същия архитект, който беше изработил Соломон, а по-младият също правеше опити да се насочи натам. И двамата изглеждаха солидни, и за момента се радвах, че са наоколо.

След като супата пристигна, а Поли я опита и отсъди, че е точно на границата на приемливото, аз завъртях стола си около масата и се наведох към него. Всъщност не бях планирал да събирам плодовете на ума му, защото, да си кажа честно, те още не бяха узрели както трябва. Но не виждах какво мога да изгубя с това.

— Името Улф говори ли ти нещо, Поли?

— Човек или компания?

— Човек — казах. — Американец, мисля. Бизнесмен.

— Какво е сгафил? Шофиране в пияно състояние? Сега не се занимавам с такива неща. А ако се заема, го правя за куп пари.

— Доколкото знам, не е направил нищо — казах. — Просто се чудех дали си чувал за него. Компанията е „Гейн Паркър“.

Поли сви рамене и начупи едно хлебче.

— Мога да открия, ако те интересува. За какво ти е?

— За една работа — казах. — Отхвърлих предложението, но просто съм любопитен.

Той кимна и лапна малко хляб.

— Предложих те за една работа преди два месеца.

Спрях лъжицата със супа на половината път от купичката към устата си. Не беше присъщо на Поли да си позволява каквато и да било намеса в живота ми, била тя и добронамерена.

— Каква работа?

— Някакъв тип от Канада. Търсеше някой за работа, свързана с мощни оръжия. Нещо като бодигард, такива работи.

— Как се казваше?

— Не помня. Май започваше с „Дж“.

— Маклъски?

— Маклъски не започва с „Дж“, нали? Не, беше Джоузеф, Джейкъб, нещо от този род. — Той бързо се отказа от опитите да си спомни. — Свърза ли се с теб?

— Не.

— Жалко. Мислех, че съм го спечелил за идеята.

— И му даде името ми?

— Не, дадох му шибания номер на обувките ти. Разбира се, че му дадох името ти. Е, не веднага. Свързах го с няколко работещи на частно момчета, които доста използваме. Те имат някои едри типове, които работят като телохранители, но на него не му харесали. Искаше някой от по-висока класа. Някой, който е бил в армията, така каза. Ти беше единственият, за когото се сетих. Като не броя Анди Хик, но той печели по двеста хиляди лири на година в търговска банка.

— Трогнат съм, Поли.

— Пак заповядай.

— Как се запозна с него?

— Беше дошъл да се срещне с Тофи и повикаха и мен.

— Тофи човек ли е?

— Спенсър. Губернаторът. Нарича себе си „Тофи“. Не знам защо. Нещо свързано с голфа. С началните удари май.

Замислих се за малко.

— Не знаеш за какво се е срещал със Спенсър, така ли?

— Кой казва, че не знам?

— Знаеш ли?

— Не.

Поли бе приковал поглед някъде зад главата ми и аз се обърнах да видя какво го е заинтригувало. Двамата мъже до вратата в момента ставаха. По-възрастният каза нещо на метр д’отела, който насочи един сервитьор към нашата маса. Неколцина от другите обядващи наблюдаваха ставащото.

— Господин Ланг?

— Аз съм Ланг.

— Търсят ви по телефона, сър.

Свих рамене към Поли, който в момента облизваше пръста си и обираше с него трохи от покривката.

Докато стигна до вратата, по-младият от двамата, които ме следваха, беше изчезнал. Опитах се да уловя погледа на другия, но той задълбочено разглеждаше някаква анонимна репродукция на стената. Вдигнах телефона.

— Господарю — рече Соломон, — има нещо гнило в Дания.

— О, какъв ужас — казах. — А нещата си вървяха толкова добре преди.

Соломон понечи да отговори, но се чу изщракване и трясък, и по линията се разнесе острият глас на О’Нийл.

— Ланг, ти ли си?

— Аха — казах.

— Момичето, Ланг. Или би трябвало да кажа, „младата жена“. Имаш ли представа къде може да е в момента?

Засмях се.

— Вие питате мен къде е тя?

— Всъщност да. Имаме проблеми с откриването й.

Хвърлих поглед към преследвача си, който още разглеждаше репродукцията.

— За жалост, господин О’Нийл, не мога да ви помогна — казах. — Не разполагам с персонал от девет хиляди човека и бюджет от двайсет милиона лири, с които да откривам хора и да ги следя. Обаче ето какво ще ви кажа: можете да пробвате с хората от охраната в Министерството на отбраната. Предполага се, че тях много ги бива в това.

Но той беше затворил още на половината от думата „Отбрана“.

Оставих Поли да плати сметката и скочих на един автобус за Холанд Парк. Исках да видя как пасмината на О’Нийл е разбутала апартамента ми, а също и да разбера дали с мен се бяха опитали да се свържат още канадски търговци на оръжие с взети от Стария завет имена.

Пратените от Соломон преследвачи се качиха на автобуса заедно с мен и надничаха през прозорците, сякаш това им беше първото идване в Лондон.

Когато стигнахме до Нотинг Хил, се наведох през облегалката към тях.

— Със същия успех можете и да слезете заедно с мен — казах. — Да си спестите необходимостта да дотичате обратно от следващата спирка.

По-възрастният извърна очи, но по-младият се ухили. В крайна сметка всички слязохме заедно, и те останаха да се мотаят от другата страна на улицата, докато аз влязох обратно в апартамента.

Щях да разбера, че мястото е било претърсвано дори без да ми казват. Не бях очаквал точно да сменят чаршафите и да пуснат една прахосмукачка на целия апартамент, но си помислих, че можеха да го оставят и в по-добър вид. Нито един от мебелите не си беше на мястото, малкото картини, които притежавах, бяха кипнати настрани, а книгите по рафтовете бяха в плачевно различен ред. Дори бяха сложили различен компактдиск в стереоуредбата. Или може би просто им се беше сторило, че музиката на професор Лонгхеър е по-подходяща за претърсване на апартаменти.

Не си направих труда да връщам предметите на предишните им места. Вместо това прекосих стаята и влязох в кухнята, включих чайника и попитах високо:

— Чай или кафе?

Откъм спалнята се чу леко шумолене.

— Или може би с удоволствие ще изпиеш една кока-кола?

Продължих да стоя с гръб към вратата, докато чайникът завираше със свистене, но все пак я чувах, докато заставаше на прага на кухнята. Изсипах малко кафе на гранули в една чаша и се обърнах.

Вместо с копринения халат, в момента Сара Улф беше облечена с чифт избелели джинси и тъмносиво поло. Косата й беше вдигната, хлабаво вързана назад по начин, за който на някои жени им трябват пет секунди, а на други — пет дни. А като аксесоар в тон с полото, тя носеше в дясната си ръка автоматичен пистолет „Валтер ТРН“, двайсет и втори калибър.

Пистолетът ТРН е доста малко оръжие. Това е оръжие със свободен затвор, шестзаряден пълнител и цев с дължина два инча и четвърт. Освен това е напълно безполезен като огнестрелно оръжие, защото освен ако не можете да гарантирате, че ще уцелите сърцето или мозъка още с първия изстрел, само ще раздразните онзи, по когото стреляте. За повечето хора една мокра скумрия е по-добрият избор като оръжие.

— Е, господин Финчам — каза тя, — как разбрахте, че съм тук? — Звучеше точно така, както и изглеждаше.

— „Цвете на цветята“ — казах. — Подарих малко от него на чистачката си миналата Коледа, но знам, че не го използва. Трябваше да си ти.

Тя хвърли бърз поглед из апартамента, скептично повдигнала вежди.

— Имаш чистачка?

— Да, знам — казах. — Бог да я благослови. Малко е зле напоследък. Артрит. Не чисти нищо, което е на височина под коляното или над рамото й. Опитвам се да слагам всичките си мръсни неща на височина до кръста, но понякога… — Усмихнах се. Тя не отвърна на усмивката ми. — Като стана дума, ти как влезе тук?

— Не беше заключено — каза тя.

Отвратено поклатих глава.

— Това е наистина кофти. Ще трябва да пиша на моя избраник в парламента.

— Какво?

— Това място — казах, — е било претърсено тази сутрин от членове на британските служби за сигурност. Професионалисти, обучени на разноски на данъкоплатците, а дори не могат да си направят труда да заключат вратата, след като са си свършили работата. Що за служба е това? Имам само диетична кока-кола. Става ли?

Пистолетът още сочеше най-общо в моята посока, но не ме беше последвал до хладилника.

— Какво са търсили? — Сега тя се беше загледала навън през прозореца. Наистина изглеждаше сякаш е прекарала ужасна сутрин.

— Понятие нямам — казах. — Имам една риза от тензух в дъното на шкафа. Може би сега това е обида срещу кралството.

— Намерили ли са пистолет? — Все още не ме поглеждаше. Чайникът изсвири и аз налях малко гореща вода в чашата.

— Да, намерили са.

— Пистолетът, с който си смятал да убиеш баща ми.

Не се обърнах. Просто продължих с приготвянето на кафето.

— Не съществува такъв пистолет — казах. — Пистолетът, който са намерили, е сложен тук от някой друг, за да изглежда, сякаш съм се канел да го използвам, за да убия баща ти.

— Е, подействало е. — Сега погледът й бе насочен право в мен. А също и 22-калибровият пистолет. Но аз винаги съм се гордял с хладнокръвието си, затова просто сипах мляко в кафето и запалих цигара. Това я ядоса.

— Ти си един наперен кучи син, нали?

— Не е моя работа да го казвам. Майка ми ме обича.

— Така ли? Това причина ли е да не те застрелям?

Бях се надявал, че няма да спомене за оръжия или стрелба, тъй като дори британското Министерство на отбраната можеше да си позволи хубаво да напълни едно помещение с „бръмбари“, но тъй като беше повдигнала въпроса, едва ли можех да го пренебрегна.

— Мога ли само да кажа нещо, преди да стреляш с това?

— Давай.

— Ако съм възнамерявал да използвам пистолет, за да убия баща ти, защо не го носех в себе си снощи, когато дойдох в къщата ви?

— Може би си го носел.

Направих пауза и отпих глътка кафе.

— Добър отговор — казах. — Добре, ако съм го носел у себе си снощи защо не съм го използвал да се защитя от Рейнър, когато ми чупеше ръката?

— Може би си се опитал. Може би затова е започнал да ти чупи ръката.

За Бога, тази жена ми изпиваше силите.

— Още един добър отговор. Добре, кажи ми следното. Кой ти каза, че са намерили тук пистолет?

— Полицаите.

— Не — казах. — Може и да са казали, че са от полицията, но не са били.

Бях си мислил да я нападна, може би първо да хвърля чайника с кафето, но сега нямаше особен смисъл. Над рамото й виждах как пратените от Соломон двама преследвачи се движат бавно из всекидневната: по-възрастният държеше с две ръце пред себе си голям револвер, а по-младият само се усмихваше. Реших да оставя колелата на правосъдието да постържат малко на едно място.

— Няма значение кой ми е казал — рече Сара.

— Тъкмо напротив. Мисля, че има много голямо значение. Ако един продавач ти каже, че дадена перална машина е страхотна, е едно. Но ако Кентърбърийският архиепископ ти каже, че е страхотна и че отстранява мръсотията дори при ниски температури, това вече е съвсем различно.

— Какво искаш да…

Чу ги, когато бяха само на две стъпки, и когато се обърна, по-младият сграбчи китката й и я изви надолу и навън изключително умело. Тя нададе кратък писък и пистолетът се изплъзна от ръката й.

Вдигнах го и го подадох с ръкохватката напред на по-стария от двамата преследвачи. Изгарях от желание да покажа какво добро момче съм, стига само светът да искаше да го разбере.

Когато О’Нийл и Соломон пристигнаха, ние със Сара вече се бяхме настанили удобно на канапето, двамата изпратени от Соломон преследвачи стояха зад вратата и никой от нас не правеше особено усърдни опити да води разговор. Щом О’Нийл започна да се суети наоколо, изведнъж ми се стори, че в апартамента има ужасно много хора. Предложих да изтичам и да видя какво става, но О’Нийл ми отправи най-гневния си поглед от типа „отбраната на западния свят лежи на моите плещи“, затова всички млъкнахме и забихме погледи в ръцете си.

След като си шепна известно време с преследвачите, които след това тихо се оттеглиха, О’Нийл започна да крачи насам-натам, като вземаше разни предмети и ги гледаше, присвивайки устни. Очевидно чакаше нещо, а въпросното нещо не беше в стаята, нито щеше да влезе през вратата, затова се изправих, прекосих стаята и отидох до телефона. Той иззвъня щом стигнах до него. В много редки случаи животът е такъв.

Вдигнах слушалката.

— Отдел „Специализации“ — изрече остър, американски глас.

— Кой се обажда? Да не е онзи О’Нийл? — Сега в гласа се долавяше гневна нотка. Това не беше човек, от когото бихте поискали назаем чаша захар.

— Не, но господин О’Нийл е тук — казах. — С кого разговарям?

— Извикай О’Нийл да вдигне проклетия телефон, става ли? — каза гласът. Обърнах се и видях О’Нийл да крачи устремено към мен, с протегната ръка.

— Иди някъде да се научиш на добри обноски — казах и затворих.

За кратко се възцари тишина, а след това изглежда се случиха много неща едновременно. Соломон ме поведе обратно към канапето — не прекалено грубо, но не и особено внимателно; О’Нийл се разкрещя на хората, изпратени от Соломон; те пък започнаха да си крещят един на друг, а телефонът отново започна да звъни.

О’Нийл го сграбчи и веднага започна да премята между пръстите си кабела, което не си пасваше с предишния му опит да излъчва царствено самообладание. Беше очевидно, че в света на О’Нийл имаше много по-дребни риби от американеца с резкия глас от другия край на телефонната линия.

Соломон ме изблъска обратно долу до Сара, която се отдръпна с отвращение. Наистина е сериозна работа да бъдеш мразен от толкова много хора в собствения си дом.

О’Нийл продължи да кима и да отговаря утвърдително в продължение на около минута, после много внимателно върна слушалката на мястото й. Погледна към Сара.

— Госпожице Улф — каза той с цялата любезност, която успя да докара, — трябва да се явите при някой си господин Ръсел Барнс в американското посолство колкото е възможно по-скоро. Един от тези господа ще ви закара. — О’Нийл извърна поглед, сякаш очакваше тя незабавно да скочи на крака и да изчезне. Сара не помръдна от мястото си.

— Начукай си го в задника със заострена лампа — рече тя.

Засмях се.

Всъщност бях единственият, който го направи, и О’Нийл изстреля в моята посока един от все по-раздразнените си погледи. Но Сара все още го гледаше гневно.

— Искам да знам какво се прави във връзка с този човек — каза тя. Рязко посочи с глава към мен, затова прецених, че е най-добре да престана да се смея.

— Господин Ланг е наша грижа, госпожице Улф — каза О’Нийл. — Самата вие сте отговорна пред вашия Държавен департамент, по…

— Не сте от полицията, нали? — попита тя. На лицето на О’Нийл се изписа неловко изражение.

— Не, не сме от полицията — предпазливо каза той.

— Добре, искам полицията да дойде тук и освен това искам този тип да бъде арестуван за опит за убийство. Той се опита да убие баща ми и според всичко, което ми е известно, ще опита отново.

О’Нийл погледна към нея, после към мен, след това — към Соломон. Изглежда, че искаше някой от нас да му се притече на помощ, но не мисля, че желанието му се изпълни.

— Госпожице Улф, упълномощен съм да ви уведомя…

Той млъкна, сякаш не беше в състояние да си спомни дали наистина е бил упълномощен, и ако е така дали упълномощилият го наистина е имал предвид точно това. Той сбърчи нос за миг, и реши все пак да продължи.

— Упълномощен съм да ви уведомя, че в настоящия момент вашият баща е обект на разследване от служби на правителството на Съединените щати, подпомагани от собствения ми отдел в Министерството на отбраната. — Последните думи отекнаха силно, а всички ние просто си седяхме там. О’Нийл ми хвърли светкавичен поглед. — По взаимно усмотрение трябва да решим дали да повдигнем обвинение срещу господин Ланг или всъщност да предприемем каквито и да било други действия, засягащи баща ви или неговите дела.

Не ме бива много да разчитам израженията на хората, но дори аз виждах, че всичко това беше доста шокиращо за Сара. От сиво лицето й беше станало бяло.

— Какви дела? — попита тя. — За какво го разследват? — Гласът й беше напрегнат. Изражението на О’Нийл беше неловко, и знаех, че е изпълнен с ужас да не би тя да се разплаче.

— Подозираме баща ви — изрече накрая той, — във внос на забранени вещества от клас А в Европа и Северна Америка.

В стаята стана много тихо и всички наблюдаваха Сара. О’Нийл се прокашля.

— Баща ви внася наркотици, госпожице Улф.

Беше неин ред да се разсмее.