Хю Лори
Търговецът на оръжие (14)

Тринайсет

Всеки мъж над четирийсетгодишна възраст е мошеник.

Джордж Бърнард Шоу

Въведоха ме в някаква стая. Червена стая. Червен тапет, червени завеси, червен килим. Казаха, че била гостна, но не знам защо бяха решили да ограничат предназначението й само до приемането на гости. Очевидно приемането на гости беше едно от нещата, които можеше да се правят в стая с такива размери: можеше обаче също да се поставят оперни представления, да се провеждат колоездачни състезания и то едновременно, без да се налага да се мести някой от мебелите.

Беше огромна стая — направо с кон да препускаш из нея.

Помотах се известно време до вратата, като гледах картините, долните части на пепелниците и ей такива неща, после се отегчих и тръгнах към камината в другия край. На половината път дотам трябваше да спра и да поседна, защото не съм млад както някога, и докато го правех, се отвори друга двойна врата и бяха разменени промърморени реплики между един Карл и някаква фигура е вид на иконом в раирани сиви панталони и черно сако.

И двамата от време на време хвърляха поглед в моята посока, а после клонингът на Карл кимна и излезе заднешком от стаята.

Икономът се отправи към мен — доста небрежно, стори ми се, — и се провикна някъде в далечината, на около двеста метра от мен:

— Ще желаете ли едно питие, господин Ланг?

Не ми се наложи да обмислям дълго въпроса.

— Скоч, моля — провикнах се в отговор.

Това щеше да му е за урок.

На разстояние от сто метра той спря до една най-обикновена масичка и отвори малка сребърна кутия, изваждайки цигара без дори да погледне надолу да види дали в кутията има нещо. Запали я и продължи да идва към мен.

Докато се приближаваше, видях, че е към петдесетте, добре изглеждащ, по начина, по който изглеждат добре стайните растения, и че лицето му е някак странно лъскаво. Отразената светлина от лампионите и полилеите танцуваше по челото му, така че почти имаше вид, сякаш искри, докато се движеше. И все пак по някакъв начин знаех, че това не беше пот, нито мазнина: беше просто блясък.

Когато му оставаха още десет ярда, той ми се усмихна и протегна ръка и я задържа така, докато идваше, така че преди да съм се усетил, бях се изправил на крака, готов да го приема като стар приятел.

Ръкостискането му беше горещо, но сухо, и той ме хвана здраво за лакътя и ме отведе обратно до канапето, като се плъзна на мястото до мен така, че коленете ни почти се допираха. Трябва да кажа, че ако винаги седеше толкова близо до посетителите, значи просто не получаваше от тази стая всичко, което си струваше.

— Мърдър — каза той.

Настъпи пауза. Сигурен съм, че разбирате защо.

— Моля? — казах.

— Наим Мурда — каза той, после търпеливо наблюдаваше как се мъчех да схвана произношението. — За мен е огромно удоволствие. Огромно удоволствие.

Гласът му беше мек, акцентът — отработен. Имах чувството, че е точно толкова добър в поне още дузина езици. Разсеяно изтръска прашинка пепел от цигарата си към някаква купа, после се наведе към мен.

— Ръсел ми е разказвал много за вас. И трябва да кажа, че той има много добро мнение за вас.

Две неща можех да кажа за господин Мурда, като го гледах отблизо: той не беше икономът на дома, а блясъкът върху лицето му означаваше пари.

Не беше породен от парите или купен с пари. Просто беше пари. Пари, които беше изял, износил, карал, вдишвал в такива количества и от толкова време, че бяха започнали да се отделят като някакъв секрет от порите на кожата му. Може би си мислите, че това не е възможно, но парите всъщност го бяха направили красив.

Той се смееше.

— Да, наистина много. Знаете ли, Ръсел е много важен човек. Наистина много важен. Но понякога си мисля, че му се отразява добре да се ядосва. Бих казал, че проявява склонност към арогантност. И имам чувството, господин Ланг, че вие се отразявате добре на един такъв човек.

Тъмни очи. Невероятно тъмни очи. С тъмни крайчета на клепачите, които би трябвало да се дължат на грим, но не беше така.

— Вие, според мен — каза Мурда, все още сияещ — вие вбесявате повечето хора. Мисля, че точно с тази цел Бог ви е поставил сред нас, господин Ланг. Не смятате ли?

И аз се засмях в отговор. Понятие нямам защо, понеже той не беше казал нищо забавно. Но ето ме, седях там и се хилех като някакъв пиян глупак.

Някъде се отвори врата, а после внезапно между нас се появи поднос с уиски, носен от облечена в черно прислужница. Всички взехме по една чаша и прислужницата изчака, докато Мурда обилно наля сода в своята, а аз просто сипах малко в моята. Тя си тръгна, без да се усмихне или да кимне. Без да пророни и звук.

Отпих голяма глътка скоч и се почувствах пиян почти още преди да преглътна.

— Вие сте търговец на оръжие — казах.

Не знам точно каква реакция очаквах, но очаквах нещо. Мислех си, че може би ще трепне или ще се изчерви, или ще се ядоса, или ще накара да ме застрелят — изберете си което искате, — но не последва нищо. Дори пауза. Той продължи, сякаш от години бе знаел какво ще кажа.

— Наистина съм такъв, господин Ланг. Заради греховете си.

Леле, помислих си. Това беше изключително сладко. Аз съм търговец на оръжие заради греховете си. Тази фраза беше също толкова богата, колкото и той.

Той наведе очи с привидна скромност.

— Купувам и продавам оръжия, да — каза. — Трябва да кажа, успешно по мое мнение. Вие, разбира се, както и много от вашите сънародници, не ме одобрявате и това е едно от неудобствата за мен, произтичащи от професията, която съм си избрал. Нещо, което трябва да понасям, ако мога.

Предполагам, че ме вземаше на подбив, но не звучеше така. Наистина звучеше сякаш моето неодобрение го прави нещастен.

— Направих преглед на живота и на поведението си с помощта на мнозина приятели, които са религиозни хора. И вярвам, че мога да отговарям пред Бог. Всъщност — ако наистина съм предусетил въпроса ви — вярвам, че мога да отговарям единствено пред Бог. Затова имате ли нещо против да продължим нататък? — Той отново се усмихна: топла, очарователно извинителна усмивка. Справяше се с мен като човек, който е свикнал да си има работа с хора като мен — сякаш беше учтива филмова звезда, а аз му бях поискал автограф в неудобен момент.

— Хубави мебели — казах.

Обикаляхме стаята. Разтъпквахме се, пълнехме дробовете си с въздух, смилахме огромна порция храна, каквато всъщност не бяхме изяли. За да е завършена картината, ни трябваха две кучета, които да се мотаят около глезените ни и порта, на която да се облегнем. Не разполагахме с тях, затова се опитвах да се задоволя с мебелите.

— Това е модел на Бул — каза Мурда, като посочи към големия дървен шкаф под лакътя. Кимнах, по същия начин, по който кимам, когато ми казват имена на растения и учтиво наклоних глава към сложната месингова инкрустация.

— Вземат лист фурнир и лист месинг, слепват ги, след това изрязват шарката. Това — той посочи към очевидно свързан с обяснението шкаф — е contre Бул. Виждате ли? Точен негатив. Нищо не се губи.

Кимнах дълбокомислено и погледнах напред и назад към двата мебела и се опитах да си представя точно колко мотоциклета трябваше да притежавам, преди да реша да започна да харча пари за подобни неща.

Мурда се беше уморил да се разхожда и тръгна обратно към канапето. Начинът, по който се движеше, подсказваше, че явно приятните изживявания почти са приключили.

— Две противоположни изображения на един и същи обект, господин Ланг — каза той, като посягаше за нова цигара. — Ако искате, бихте могли да кажете, че тези два шкафа наподобяват нашия малък проблем.

— Бих могъл, да. — Изчаках, но той не беше готов да се разпростира по темата. — Разбира се, първо ще ми е необходимо да знам приблизително за какво говорите.

Той се обърна към мен. Сиянието още си беше там, а също и добрият външен вид, напомнящ за стайно растение. Но свойското държание изчезваше, тлееше в решетката на камината и не топлеше никого.

— Очевидно, господин Ланг, говоря за „Специализации“. — Изглеждаше изненадан.

— Очевидно — казах.

— Имам връзка — каза Мурда, — с една определена група хора. Сега беше застанал пред мен, е ръце, широко разперени в онзи жест, който сякаш казва: „Добре дошли в полезрението ми“, с който политиците обичат да си служат в наши дни, докато аз се изтягах на канапето. Иначе не се беше променило кой знае какво, с изключение на това, че някой пържеше рибни пръстчета наблизо. Беше мирис, който беше някак си не на място в тази стая.

— Тези хора — продължи той, — в много случаи, са мои приятели. Хора, е които правя бизнес от много, много години. Те са хора, които ми имат доверие, които разчитат на мен. Разбирате ли?

Естествено той не ме питаше дали разбирам конкретните отношения. Просто искаше да знае дали думи като „Доверие“ и „Надеждност“ все още имаха някакво значение там, където живеех. Кимнах, за да покажа, че мога да ги произнеса по букви, когато се наложи.

— Като акт на приятелство към тези хора, поех известен риск. Което рядко ми се случва. — Според мен това беше шега, затова се усмихнах, което явно го удовлетвори. — Лично подписах продажбата на голямо количество стоки. — Той направи пауза и ме погледна, в очакване на някаква реакция. — Мисля, че може би сте запознат с естеството на продукта?

— Хеликоптери — казах. На този етап явно нямаше смисъл да се преструвам на глупак.

— Точно така, хеликоптери — каза Мурда. — Трябва да ви кажа, че самият аз не харесвам тези неща, но ми казаха, че изпълняват някои функции изключително добре. — Помислих си, че започва да се държи малко престорено е мен — имитираше неприязън към грубите, мазни машини, от които бяха дошли парите за тази къща и, доколкото можех да предположа, за още дузина като нея, — затова реших да опитам да поизясня малко нещата, от името на обикновения човек.

— Определено е така — казах. — Тези, които продавате, биха могли да разрушат едно средно голямо село за по-малко от минута. Заедно е всичките му обитатели, очевидно.

Той затвори очи за секунда, сякаш дори самата мисъл за подобно нещо му причиняваше болка, което, навярно, беше така. И така да беше, не продължи дълго.

— Както казах, господин Ланг, не вярвам, че мога да оправдая действията си пред вас. Не ме интересува за какво ще се използват в крайна сметка тези стоки. Това, което ми влиза в работата, заради приятелите ми и заради самия мен, е тези стоки да намерят клиенти. — Той сключи ръце и зачака. Сякаш сега цялата работа беше мой проблем.

— В такъв случай рекламирайте — казах след малко. — На задните страници на Уоманс Оун.

— Хм — рече той. Сякаш бях някакъв идиот. — Вие не сте бизнесмен, господин Ланг.

Свих рамене.

— А аз съм, разбирате ли — продължи той. — Затова мисля, че трябва да ми имате доверие относно това, че познавам пазара на стоките, които самият аз произвеждам. — Изглежда, че го осени някаква мисъл. — В крайна сметка, не бих си позволил да ви намеквам кой е най-добрият начин да… — А после осъзна, че е в задънена улица, защото в автобиографията ми нямаше нищо, показващо, че ми е известен най-добрият начин за правене на каквото и да било.

— Да карам мотоциклет? — предложих любезно.

Той се усмихна.

— Както кажете. — Отново седна на канапето. Този път по-надалече. — Продуктът, с който търгувам, изисква, по мое мнение, по-изтънчен подход, отколкото страниците на Уоманс Оун. Ако правите нов капан за мишки, тогава, както казвате, го рекламирате като нов капан за мишки. Ако, от друга страна — той се обърна на другата страна, за да ми покаже какво точно значи „друга страна“ — се опитвате да продадете капан за змии, тогава първата ви задача е да демонстрирате защо змиите са лоши създания. И защо трябва да бъдат хващани в капани. Следвате ли мисълта ми? След това, много, много по-късно, показвате новия си продукт. Това звучи ли ви смислено? — Той се усмихна търпеливо.

— Значи — казах, — ще спонсорирате един терористичен акт и ще оставите малката си играчка да си свърши работата по новините в девет. Знам всичко това. Ръсти знае, че знам всичко това. — Погледнах си часовника, като се опитвах да направя нещата да изглеждат така, сякаш след десет минути имах уговорена среща с друг търговец на оръжие. Мурда обаче не беше човек, когото можеш да накараш да побърза или да забави темпото.

— По същество именно това възнамерявам да направя — каза той.

— И къде точно се вписвам аз в това? Искам да кажа сега, след като ми казахте какво се предполага да направя с тази информация? Да я впиша в дневника си? Да напиша песен за нея? Какво?

Мурда ме гледа в продължение на един миг, после си пое дълбоко дъх и леко и внимателно го изпусна през носа си, сякаш беше вземал уроци по дишане.

— Вие, господин Ланг, ще извършите този терористичен акт по наша поръчка.

Пауза. Продължителна пауза. Усещане за хоризонтален световъртеж. Стените на голямата стая се изстреляха навън, после обратно навътре, и ме накараха да се почувствам по-дребен, и по-немощен, отколкото някога съм се чувствал.

— Аха — казах.

Нова пауза. Миризмата на рибни пръстчета беше по-силна от всякога.

— Имам ли случайно право на глас в цялата тази работа? — изграчих. По някаква причина гърлото ме болеше. — Имам предвид, ако кажа например майната ви на вас и на всичките ви роднини, какво бих могъл да очаквам, че ще се случи при днешните цени?

Беше ред на Мурда да изиграе етюда с поглеждането на часовника. Изглежда, че внезапно се бе отегчил, и вече изобщо не се усмихваше.

— Мисля, господин Ланг, че това е вариант, за чието обмисляне изобщо не би трябвало да си губите времето.

Почувствах по-хладен въздух по врата си и когато се извъртях, видях, че до вратата стоят Барнс и Лукас. Барнс изглеждаше спокоен и отпуснат. Лукас — не. Мурда кимна и двамата американци пристъпиха напред, идвайки от двете страни на канапето, за да се присъединят към него. Застанаха с лице към мен. Мурда протегна ръка е дланта нагоре пред Лукас, без да го гледа.

Лукас отметна назад ревера на сакото си и измъкна автоматичен „А Стиър“, май деветмилиметров. Не че има значение. Внимателно постави оръжието в ръката на Мурда, след това се обърна към мен е очи, широко разтворени в опита да ми предаде някакво послание, което не успях да дешифрирам.

— Господин Ланг — каза Мурда, — трябва да мислите за безопасността на двама души. За вашата собствена, разбира се, и за тази на госпожица Улф. Не знам колко цените собствената си безопасност, но мисля, че ще е най-малкото проява на кавалерство от ваша страна да помислите за нейната безопасност. А искам да вземете под внимание нейната безопасност много сериозно. — Внезапно той засия, сякаш най-лошото беше свършило. — Но, разбира се, не очаквам да го направите без добро основание.

Докато говореше, той щракна ударника и вдигна брадичка към мен, отпуснал пистолета в ръката си. Дланите ми се изпотиха, а гърлото ми се схвана. Чаках. Защото това беше всичко, което можех да направя.

За миг Мурда се вгледа преценяващо в мен. После протегна ръка, тикна дулото на пистолета отстрани в тила на Лукас и стреля два пъти.

Случи се толкова бързо, беше толкова неочаквано, беше толкова абсурдно, че за една десета от секундата изпитах желание да се засмея. Там стояха трима мъже, после изведнъж се разнесе трясък, и ето че вече бяха двама. Наистина беше забавно.

Осъзнах, че съм се подмокрил. Не много. Но достатъчно.

Примигнах веднъж и видях, че Мурда беше подал пистолета на Барнс, който сочеше към вратата зад главата ми.

— Той защо направи това? Защо изобщо някой би направил такова ужасно нещо?

Това би трябвало да е моят глас, но не беше. Беше гласът на Мурда. Тих и спокоен, напълно овладян.

— Това беше ужасно нещо, господин Ланг — каза той. — Ужасно. Ужасно, защото беше безпричинно. А трябва винаги да се опитваме да намерим причина за смъртта. Не сте ли съгласен?

Вдигнах поглед към лицето му, но не можех да се съсредоточа върху него. То ту се появяваше, ту изчезваше като гласа му, който звучеше в ухото ми и същевременно с това беше на километри разстояние.

— Е, нека да кажем, че макар той да не е имал причина да умре, аз имах причина да го убия. Мисля, че това е по-добре. Убих го, господин Ланг, за да ви покажа едно нещо. Едно-единствено нещо. — Той направи пауза. — Да ви покажа, че бих могъл да го направя.

Той погледна надолу към тялото на Лукас, а аз проследих погледа му.

Беше противна гледка. Дулото се беше приближило толкова много до плътта, че газовете, освобождаващи се при изстрела, бяха вкарали куршума вътре, от което раната беше ужасно подпухнала и почерняла. Не можах да я гледам дълго.

— Разбирате ли какво искам да кажа?

Беше се навел напред, с наклонена настрани глава.

— Този човек — каза Мурда, — беше акредитиран американски дипломат, служител на Държавния департамент на Съединените щати. Имал е, сигурен съм, много приятели, съпруга, навярно дори деца. Следователно със сигурност не би било възможно такъв човек да изчезне, просто ей така? Да се изпари?

Пред мен се наведоха някакви мъже и саката им изшумоляха, когато с усилие повдигнаха тялото на Лукас, за да го преместят. Насилих се да слушам Мурда.

— Искам да видите истината, господин Ланг. А истината е, че ако искам той да изчезне, така и ще стане. Застрелвам човек тук, в собствената си къща, оставям го да му изтича кръвта върху килима ми, защото такова е желанието ми. И никой няма да ме спре. Никаква полиция, никакви тайни агенти, никакви приятели на господин Лукас. И със сигурност не вие. Чувате ли ме?

Отново го погледнах и видях по-ясно лицето му: тъмните очи, блясъка. Той си оправи вратовръзката.

— Господин Ланг — каза, — дадох ли ви основание да мислите за безопасността на госпожица Улф?

Кимнах.

 

 

Откараха ме обратно до Лондон, притиснат върху постелката на пода на „Дипломата“, и ме изхвърлиха някъде южно от реката.

Прекосих моста „Ватерло“ и минах по „Странд“, като от време на време спирах без причина, понякога пусках монети в ръцете на осемнайсетгодишни просяци и исках това късче от реалността да се окаже сън по-силно, отколкото някога съм искал, който и да било сън да се превърне в реалност.

Майк Лукас ми беше казал да внимавам. Беше поел риск, предупреждавайки ме да бъда внимателен. Не познавах този човек и не го бях молил да поеме риска заради мен, но въпреки това той го беше направил, защото беше порядъчен професионалист, който не харесваше местата, на които го отвеждаше работата му и не искаше и аз да се озовавам на тези места.

Тряс, тряс.

Няма връщане назад. Не можеш да спреш света.

Изпитвах съжаление към себе си. Съжаление към Майк Лукас, също и към просяците, но наистина изпитвах голямо съжаление към себе си и това трябваше да спре. Тръгнах към къщи.

Вече нямах никаква причина да се тревожа, че съм в апартамента, тъй като хората, които ми бяха дишали във врата през последната седмица, сега ми дишаха в лицето. Шансът да спя в собственото си легло беше кажи-речи единственото хубаво нещо, което щеше да излезе от всичко това. Затова се отправих доста бързо към Бейзуотър и докато вървях, се опитах да видя забавната страна на нещата.

Не беше лесно, и все още не съм сигурен, че се справих както трябва, но това просто е нещо, което обичам да правя, когато нещата не вървят добре. Защото какво значи да кажеш, че нещата не вървят добре? В сравнение с какво? Можете да кажете: в сравнение с това как са вървели нещата преди няколко часа, или преди няколко години. Но не е там въпросът. Ако две коли се носят с голяма скорост към тухлена стена без спирачки, и едната кола се блъсне в стената мигове преди другата, не можете през тези няколко мига да кажете, че втората кола е много по-добре от първата.

Смъртта и нещастието дебнат зад гърба ни във всяка секунда от живота ни, опитвайки се да се докопат до нас. И не уцелват през голяма част от времето. Безброй изминати мили по автомагистралата, без задното колело да експлодира. Многобройни вируси, които се плъзгат през телата ни, без да ни заразят. Безброй пиана, които падат миг след като сме отминали. Или цял месец след това — няма значение.

Затова, освен ако не падаме на колене и не въздаваме благодарност всеки път, когато бедата ни отмине, е безсмислено да роптаем, когато ни връхлети. Нас или някой друг. Защото не я сравняваме с нищо.

И във всеки случай ние всички сме мъртви или никога не сме се раждали, и цялата работа всъщност е само сън.

Ето, виждате ли. Това се нарича забавна страна.