Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gun Seller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Eternities (2011 г.)
Допълнителна корекция
BozoMaster (2011 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Хю Лори. Търговецът на оръжие

Превод: Деница Райкова

Художествено оформление: Огнян Илиев

Редактор: Гергана Рачева

Компютърен дизайн: Митко Ганев

ИК „Intense“, 2008 г.

ISBN 978–954–783–067–7

История

  1. — Добавяне

Дванайсет

Не му се нравят силите на коня, нито пък ходенето го привлича.

Молитвеник, 1662 г.

— Боже, наистина сте доста повратлив кучи син, господин Ланг. Истински костелив орех, ако този израз ви говори нещо.

Двамата с Барнс седяхме в друг „Линкълн Дипломат“ — или може би беше същият: в такъв случай някой бе почистил пепелниците, откакто го бях видял за последен път, — паркиран под моста „Ватерло“. Голяма осветена табела рекламираше пиесата, представяна в намиращия се наблизо Национален театър — сценична версия на Изобщо не е толкова горещо, мамо, режисирана от сър Питър Хол. Или нещо от този род.

Този път О’Нийл седеше на пасажерската седалка, а на волана отново беше Майк Лукас. Бях изненадан, че не е в брезентов чувал на борда на някой самолет обратно към Вашингтон, но Барнс очевидно беше решил да му даде още един шанс след фиаското в галерията на Корк Стрийт. Не че грешката беше негова, но в подобни среди грешката няма много общо е вината.

Зад нас беше паркиран друг „Дипломат“, пълен с каквото там е събирателното определение за много създания от типа на Карл. Каквото и да беше определението, в него сигурно се съдържаше думата „врат“. Бях им дал Валтера, защото явно ужасно много го искаха.

— Мисля, че знам какво се опитвате да кажете, господин Барнс — казах, — и го приемам като комплимент.

— Изобщо не ми пука как го приемате, господин Ланг. Ама изобщо. — Той се загледа през страничния прозорец. — Боже, ама наистина в страшна каша от проблеми сме затънали.

О’Нийл се прокашля и се завъртя на мястото си.

— Това, което господин Барнс иска да каже, Ланг, е че тук си се натъкнал на доста сложна операция. Има съпътстващи ефекти, за които не знаеш абсолютно нищо и въпреки това, чрез действията си направи нещата изключително трудни за нас. — О’Нийл леко насилваше късмета си е това „нас“, но Барнс го остави да му се размине. — Мисля, че мога честно да кажа… — продължи той.

— О, я стига — казах. О’Нийл леко порозовя. — Загрижен съм само за едно и това е безопасността на Сара Улф. Всичко друго, що се отнася до мен, е без значение.

Барнс отново погледна през прозореца.

— Върви си вкъщи, Дик — каза той.

Настъпи пауза, а О’Нийл изглеждаше обиден. Изпращаха го да си легне без вечеря и все пак не беше сбъркал нищо.

— Мисля, че аз…

— Казах да си вървиш вкъщи — повтори Барнс. — Ще ти се обадя.

Никой не помръдна, докато Майк се наведе и отвори вратата на О’Нийл. При така стеклите се обстоятелства той трябваше да си върви.

— Е, довиждане, Дик — казах. — За мен беше неописуемо удоволствие. Надявам се, че ще си мислиш хубави неща за мен, когато видиш как измъкват тялото ми от реката.

О’Нийл издърпа дипломатическото куфарче след себе си, затръшна вратата и се заизкачва по стълбите към моста „Ватерло“, без да поглежда назад.

— Ланг — каза Барнс. — Да повървим. — Вече беше излязъл от колата и вървеше бавно по крайбрежната улица, преди да успея да отговоря. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че Лукас ме наблюдава.

— Забележителен човек — казах.

Лукас обърна глава, за да проследи оттеглянето на Барнс, после отново насочи поглед към огледалото.

— Внимавай, става ли? — рече.

Спрях, с ръка върху дръжката на вратата. Майк Лукас не звучеше щастлив. Никак.

— За какво по-точно да внимавам?

Той леко изгърби рамене и вдигна ръка към устата си, прикривайки движението на устните си, докато говореше.

— Не знам — каза. — Кълна се в Бога, не знам. Но тук стават разни скапани неща… — Той спря, когато чу зад нас звука от отваряне и затваряне на автомобилни врати.

Сложих ръка на рамото му.

— Благодаря — казах и излязох навън. Две подобия на Карл тихо застанаха успоредно на колата и тикнаха яките си вратове в лицето ми. На двайсетина метра оттам Барнс наблюдаваше, очевидно чакайки ме да го настигна.

— Мисля, че предпочитам Лондон през нощта — каза той, щом се изравнихме.

— Аз също — казах. — Реката е много красива.

— Майната й на реката — рече Барнс. — Предпочитам Лондон през нощта, защото не се вижда толкова добре.

Засмях се, а после бързо се спрях, защото той май наистина го мислеше. Изглеждаше ядосан и внезапно ме осени мисълта, че изпращането му в Лондон може да е било наказание за някакво минало прегрешение, и ето го сега него, всеки ден беснееше и заплашваше заради несправедливия начин, по който се бяха отнесли с него, и си го изкарваше на града.

Той прекъсна размислите ми.

— Разбрах от О’Нийл, че имаш една малка теория — каза. — Малка идея, по която работиш. Вярно ли е?

— Определено да — казах.

— Какво ще кажеш да ми я изложиш?

И така, тъй като нямах особена причина да не го направя, аз се захванах да повторя речта, която бях изнесъл пред О’Нийл в „Шала“, като добавих малко на някои места и махнах малко на други. Барнс слушаше, без да показва особен интерес, а когато свърших, въздъхна — дълга, уморена, отчаяна въздишка.

— Казано направо — казах, тъй като не исках да има никакви съмнения относно начина, по който се чувствах, — мисля, че вие сте едно опасно, корумпирано, лъжливо, престояло девет дни комарско изпражнение. С радост щях да ви убия сега, ако не смятах, че това ще направи положението на Сара още по-тежко, отколкото вече е. — Изглежда, че дори това не го разтревожи твърде много.

— А-ха — рече той. — А онова, което току-що ми каза…

— Какво за него?

— Разбира се, ти си написал всичко това? Дал си копие на адвоката си, на банката си, на майка си, на кралицата, за да бъде отворено само в случай на твоята смърт. И всички тези глупости?

— Естествено. Знаете ли, и ние тук имаме телевизионни програми.

— Това е дяволски спорно. Цигара? — Той измъкна пакет „Марлборо“ и ми ги поднесе. Известно време пушихме заедно и аз размишлявах колко странно беше, че двама мъже, които изпитваха изключително дълбока взаимна омраза, можеха, смучейки заедно някаква горяща хартия, да станат участници в един доста дружески акт.

Барнс спря и се облегна на парапета, загледан надолу в мазната, черна вода на Темза. Аз застанах на няколко метра от него, защото можете да доведете всички тези глупости с другарството твърде далече.

— Добре, Ланг. Ето за какво става дума — каза Барнс. — Ще кажа всичко само веднъж, защото знам, че не си идиот. Предстои ти с един удар да спечелиш голяма сума пари. — Той захвърли цигарата си. — Голяма работа. Затова ще вдигнем малко шум, ще поразвъртим малко търговия. Ще поразгласим малко присъствието си. Какво му е толкова ужасното на това?

Реших да опитам спокойния подход. Ако това не свършеше работа, щях да пробвам подхода, който включваше да го хвърля в реката и да побягна презглава.

— Толкова е ужасно — казах бавно, — защото и двамата с вас сме родени и израснали в демократични страни, където се смята, че волята на народа има значение. А аз вярвам, че в този момент волята на народа е правителствата да не избиват собствените си граждани или тези на които и да било други страни само за да натъпчат собствените си джобове. Другата сряда хората може и да кажат, че това е страхотна идея. Точно сега обаче тяхната воля гласи, че би трябвало да използваме думата „лошо“, когато говорим за подобни действия. — Дръпнах за последно от цигарата и пуснах собствения си фас над водата. Стори ми се, че пада много дълго.

— В резултат на хубавата ти реч, Ланг — каза Барнс след продължителна пауза — ми идват наум две неща. Първо, никой от нас не живее в демокрация. Да имаш право на глас веднъж на всеки четири години не е равносилно на демокрация. Изобщо. Второ, кой е казал нещо за това, че ще си напълним собствените джобове?

— О, ама разбира се — плеснах се по челото. — Не си бях дал сметка. Ще дадете всички пари от продажбата на тези оръжия на фонда „Спасете децата“. Това е огромен филантропски акт, а пък аз даже не съм забелязал. Александър Улф ще бъде толкова развълнуван. — Започвах да се отклонявам от спокойния подход. — О, но чакайте малко, в момента изстъргват вътрешностите му от една стена в Ситито. Може и да не е толкова многословен в благодарностите си, колкото би искал. Вие, господин Барнс — и аз дори стигнах дотам, че насочих пръст към него, — имате нужда да ви прегледат шибаната глава.

Отдалечих се от него, тръгвайки обратно надолу покрай реката. Две подобия на Карл със слушалки в ушите бяха готови да ми пресекат пътя.

— Ти къде си мислиш, че отиват, Ланг? — Барнс не се беше помръднал, само говореше малко по-високо. Спрях. — Когато някой арабски плейбой се отбие в долината Сан Мартин и си купи петдесет бойни танка „М1 Абрамс“ и половин дузина изтребители „F–16“ и напише чек за половин милиард долара — къде мислиш, че отиват тези пари? Мислиш, че аз ги получавам ли? Мислиш, че Бил Клинтън ги получава? Или шибаният Дейвид Летърман? Къде отиват?

— О, хайде кажете ми, де — казах.

— Ще ти кажа. Макар че ти вече го знаеш. Отиват при американския народ. Двеста и петдесет милиона души успяват да сложат ръка на тези пари.

Направих някои не много бързи сметки. Раздели на десет, пренеси двойката…

— Получават по две хиляди долара на човек, нали? Всеки мъж, жена и дете? — Присвих устни. — Е, защо това не ми звучи вярно?

— Сто и петдесет хиляди души — каза Барнс, — имат работни места благодарение на тези пари. С тези работни места те поддържат други триста хиляди души. А с тези половин милиард долара тези хора могат да купят много петрол, много жито, много коли с марка „Нисан Микра“, а друг половин милион ще отиде за поправяне на тези коли „Нисан Микра“ и за миене на предните стъкла, и за проверяване на гумите. С друг половин милион пък ще бъдат построени пътищата, по които ще се движат проклетите „Нисани Микра“, и много скоро имате двеста и петдесет милиона добри демократи, на които им е необходимо Америка да продължи да върши последното нещо, което прави добре — да произвежда оръжия.

Загледах се надолу към реката, защото от приказките на този човек главата ми започваше да плува. Искам да кажа, откъде да започна?

— Значи заради тези добри демократи един труп тук и друг — там не е чак толкова ужасна цена. Натам ли биете?

— Да. И нито един от тези добри демократи не би казал нещо различно.

— Мисля, че Александър Улф щеше да е на различно мнение.

— Много важно.

Продължавах да гледам реката. Изглеждаше плътна и топла.

— Наистина мисля така, Ланг. Голяма работа, по дяволите. Един човек срещу мнозина. Просто е събрал по-малко гласове. Това е демокрацията. Искаш ли да знаеш още нещо? — Обърнах се да погледна Барнс, и сега той стоеше с лице към мен, потрепващата светлина от табелата на театъра осветяваше набразденото му лице. — Има още два милиона граждани на Съединените щати, които не ми се удаде да спомена тук. Знаеш ли какво ще правят те тази година?

Вървеше към мен. Бавно. Уверено.

— Ще станат адвокати?

— Ще умрат — каза той. Тази мисъл явно не го разстройваше особено. — От старост, при автомобилни злополуки, от левкемия, от инфаркт, при сбивания в барове, при падане от прозорци, и от кой знае още какви шибани неща? Два милиона американци ще умрат тази година. Е, кажи ми: за всеки от тях ли ще пролееш сълза?

— Не.

— И защо не, по дяволите? Каква е разликата? Мъртвите са си мъртви, Ланг.

— Разликата е, че аз не съм имал нищо общо със смъртта им — казах.

— Бил си войник, за Бога! — Сега бяхме лице в лице: той викаше толкова високо, колкото можеше да си позволи, без да разбуди хората и да ги накара да изскочат от леглата. — Бил си обучен да убиваш хора за доброто на сънародниците си. Не е ли истина? — Понечих да отговоря, но той не желаеше да ме чуе. — Това ли е истината, или не? — Дъхът му имаше странно сладникав мирис.

— Това е много лош начин на разсъждаване, Ръсти. Наистина. Искам да кажа, прочети някоя книга, за Бога.

— Демократите не четат книги, Ланг. Хората не четат книги. Хората не дават и пукната пара за философията. Всичко, от което хората се интересуват, всичко, което искат от своето правителство, е заплащане, което непрекъснато да става по-високо и по-високо. През цялата година искат това заплащане да се покачва. Ако престане, те си избират ново правителство. Това искат хората. Това е всичко, което някога са искали. Това, приятелю, е демокрацията.

Поех си дълбоко дъх. Всъщност поех си дълбоко дъх няколко пъти, защото това, което сега исках да причиня на Ръсел Барнс, можеше да стане причина да не дишам доста дълго време.

Той все още ме наблюдаваше, изпробвайки ме за някаква реакция, някаква слабост. Затова се обърнах и се отдалечих. Двата клонинга на Карл тръгнаха да ме пресрещнат, задавайки се по един от всяка страна, но аз продължих да вървя, защото смятах, че няма да направят нищо, докато Барнс не им даде сигнал. След като изминах няколко крачки, сигурно го беше дал.

Клонингът на Карл, който стоеше отляво, се пресегна и ме хвана за ръката, но аз лесно разкъсах хватката, като извъртях китката му и натиснах силно надолу, така че той трябваше да последва движението. Другият Карл обви ръка около врата ми за около секунда, докато аз силно стоварих крак върху горната извивка на ходилото му и стоварих юмрук изотзад в слабините му. Хватката му се отпусна, а после аз се озовах между двамата, когато ме обкръжиха и исках да ги нараня толкова невероятно тежко, че никога, ама никога да не ме забравят.

И тогава изведнъж, сякаш нищо не се беше случило, те започнаха да се отдръпват назад и да си оправят палтата, и аз осъзнах, че Барнс сигурно беше казал нещо, което така и не чух. Той застана между двата клонинга на Карл, идвайки много близо до мен.

— Е, схващаме идеята, Ланг — каза той. — Наистина си ни много ядосан. Изобщо не ме харесваш и сърцето ми е разбито. Но всичко това е доста извън въпроса.

Той си изтръска от пакета нова цигара и не ми предложи.

— Ако искаш да ни създадеш неприятности, Ланг — каза, внимателно издишвайки дим през носа си, — най-добре е да знаеш какво ще ти струва.

Той погледна над рамото ми и кимна на някого.

— Мърдър[1] — каза.

После ми се усмихна.

Охо, помислих си. Това можеше да стане интересно.

 

 

Карахме по М4 в продължение на около час, като се отбихме от нея, струва ми се, някъде около Рединг. Много би ми се искало да мога да ви кажа точно на коя пресечка, а също и номерата на второстепенните пътища, по които пътувахме, но тъй като прекарах по-голямата част от пътуването на пода на „Дипломата“ с лице, притиснато към постелката, способността ми за приемане на входяща информация беше леко ограничена. Постелката беше тъмносиня и миришеше на лимон, ако това ви върши някаква работа.

Колата забави скоростта през последните петнайсет минути от пътуването, но причината може да е била в трафика или в мъглата, или заради жирафите на пътя, от всичко, което ми беше известно.

А после стигнахме до настлана с чакъл алея и аз си помислих, че вече не ни остава много път. Можете да изстържете чакъла от повечето алеи за коли в Англия и да се сдобиете с горе-долу толкова, колкото да напълните един несесер за тоалетни принадлежности. Вече всеки момент, помислих си, ще бъда навън и достатъчно близко до някоя обществена магистрала.

Но това не беше най-обикновена алея за коли.

Тази се простираше до безкрайност. А после — още по-нататък. А после, когато си мислех, че ще свърнем зад някой ъгъл и ще спрем, за да паркираме, тя се простираше още по-нататък.

Накрая спряхме.

А след това потеглихме отново и продължихме нататък и все по-нататък.

Бях започнал да си мисля, че може би това изобщо не беше обикновено пътуване: просто работата беше там, че този „Линкълн Дипломат“ беше изработен с невероятно прецизно умение така, че да се разпадне на много малки парчета веднага щом превиши броя на посочените в гаранционната карта мили: може би това, което слушах сега, свистящо и отскачащо от спиците на колелата, бяха късчета от шасито.

И тогава най-сетне спряхме. Разбрах, че този път сме спрели окончателно, защото обувката четирийсет и шести номер, която се беше подпряла на тила ми, сега беше достатъчно въодушевена, за да се смъкне от него и да се измъкне от колата. Вдигнах глава и надникнах през отворената врата.

Тази къща беше величествена. Изключително величествена. Очевидно, след като беше разположена на края на подобна алея за коли, едва ли щеше да бъде някаква си къщичка с две стаи на горния и две — на долния етаж: дори при това положение обаче беше величествена. Вероятно от края на деветнайсети век по моя преценка, но имитираща по-ранни стилове, с доста френско влияние. Е, не безразборно, разбира се, а сглобено и оформено с любов, свързано и заострено, накичено и украсено, положено и загладено, твърде вероятно от същите хора, които бяха изработили парапета на Камарата на общините.

Зъболекарят ми оставя стари броеве на Кънтри Лайф разпръснати из чакалнята си, затова имах груба представа колко ли трябва да е струвало едно място като това. Четирийсет спални, на около един час път от Лондон. Невъобразима сума пари. Свръхневъобразима, всъщност.

Бях започнал мързеливо да пресмятам колко ли електрически крушки ще са нужни за поддържане на такова място, когато един Карл ме хвана за яката и ме измъкна от колата е такава лекота, сякаш бях сак за голф, без твърде много стикове в него.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи. Името, което на английски се пише Murdan, се произнася приблизително като murder (убийство). — Б.пр.