Хю Лори
Търговецът на оръжие (8)

Седем

Един женски косъм може да тегли по-голям товар от сто волски впряга.

Джеймс Хауъл

Бавно подкарах „Кавазакито“ по кея „Виктория“ просто ей така, за самото преживяване. За да отпусна и моята, и неговата душа.

Не бях казал на двамата Улф за обаждането до апартамента ми и за противния американски глас от другата страна на линията.

„Специализации“ можеше да означава всичко — дори наистина да означава тъкмо това, — а обадилият се можеше да е всеки. Когато си имате работа със специалисти по теория на конспирацията — а, независимо от онази целувка, определено точно с това си имах работа, — няма нужда да им предоставяте допълнителни съвпадения, от които да се вълнуват.

Бяхме си тръгнали от ресторанта в дружелюбно състояние на примирие. Навън на тротоара Улф ми бе стиснал ръката и ми беше казал да преспя, преди да взема решение по въпроса: това ме сепна доста неприятно, защото гледах задника на Сара, докато Улф говореше. Но щом се усетих какво искаше да каже, обещах, че наистина ще го направя, и от учтивост попитах къде мога да се свържа с него, ако ми се наложи. Той беше примигнал и беше казал, че щял да ме намери, за което не ми пукаше особено.

Разбира се, съществуваше една изключително основателна причина да се съюзя с Улф. Той може и да беше досадник и ексцентрик, а дъщеря му може и да не беше нищо повече от едно изключително привлекателно празноглаво създание, но не можех да отрека, че двамата притежаваха известен чар.

Това, което се опитвам да кажа, е че те все пак бяха вложили доста голямо количество от този чар в банковата ми сметка.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Като правило, не ме е грижа особено за парите. Искам да кажа, не съм един от онези, които работят безплатно или нещо от този род. Вземам пари за услугите си такива, каквито са, и се ядосвам, като си помисля, че някой ми дължи пари. В същото време обаче, мисля, мога честно да кажа, че никога не съм ламтял истински за пари. Никога не съм вършил нещо, което да не ми доставя поне малка наслада, просто за да спечеля още малко пари. Някой като Поли например — и това ми го е казвал самият той и то многократно — прекарва повечето си часове в будно състояние, като или се докопва до някакви пари, или мисли как да се докопа до тях. Поли можеше да прави неприятни неща — дори неморални неща — и ако в крайна сметка щеше да получи от това един тлъст чек, ни най-малко не възразяваше. Давайте, казваше Поли.

Но колкото до мен, аз просто не съм устроен така. От съвсем различен калъп съм. Единственото хубаво нещо, което съм забелязвал в парите, единственият положителен аспект на едно иначе твърде вулгарно притежание е, че можеш да ги използваш, за да си купуваш разни неща.

А нещата като цяло доста ми допадат.

Знаех, че петдесетте хиляди долара от Улф никога няма да бъдат ключът към вечно щастие. С тях не можех да си купя вила в Антиб, нито дори да си наема такава за повече от около ден и половина. Но въпреки всичко беше удобно. Утешително. С тези пари можех да си осигуря цигари на масата.

И ако за да задържа част от тази утеха трябваше да прекарам още няколко вечери в ситуации, напомнящи глави от роман на Робърт Лъдлъм, периодично получавайки по някоя целувка от хубава жена, ами май можех да го понеса.

Беше след полунощ и движението по крайбрежната улица не беше много натоварено. Пътят беше сух и мотоциклетът имаше нужда от малко забързване, затова включих на трета скорост и мислено разиграх повторно някои реплики на капитан Кърк, отправени към господин Чехов, докато вселената се подреждаше по нов начин около задното колело на мотоциклета. Вероятно карах с почти сто и десет мили, когато пред погледа ми се появи Уестминстър Бридж и аз докоснах спирачките и леко се раздвижих, готов да профуча през десния завой. Светофарите на Площада на Парламента тъкмо светваха зелено и един тъмносин „Форд“ се канеше да потегли, затова отново смених скоростта и се приготвих да се промъкна покрай него от външната страна на завоя. Щом се изравних с него, с коляно, смъкващо се към настилката, фордът започна да се движи бавно наляво, и аз се изправих, за да изляза по-нашироко.

В този момент си помислих, че просто не ме е видял. Помислих си, че е най-обикновен средностатистически човек, който си кара колата.

Времето е странно нещо.

Веднъж се запознах с един пилот от Кралските военновъздушни сили, който ми разказа как двамата с навигатора му трябвало да се измъкнат светкавично от изключително скъпия си „Торнадо GR1“, на триста фута над йоркширските долини, заради нещо, което той нарече „птичи удар“. (Това, твърде несправедливо според мен, правеше нещата да изглеждат, сякаш вината е била на птицата: сякаш малкото пернато създание нарочно се беше опитало да се сблъска челно с двайсет тона метал, движещ се в обратната посока, със скорост, нищожно по-ниска от тази на звука, ей така, просто от злоба.)

Както и да е, важното в тази история е, че след злополуката, пилотът и навигаторът бяха седели в стая за рапорти и в продължение на час и петнайсет минути без прекъсване бяха разговаряли със следователите за онова, което бяха видели, чули, почувствали и направили в момента на сблъсъка.

Час и петнайсет минути.

И въпреки това записващото устройство на черната кутия, когато най-после я измъкнали от отломките, показвала, че времето, изминало между влизането на птицата в отвора на двигателя и измъкването на екипажа, е било един нищожен миг, по-кратък от четири секунди.

Четири секунди. Значи: тряс, едно, две, три, ето ни на чист въздух.

Не повярвах истински на тази история, когато я чух. Без да се брои всичко останало, пилотът беше жилав дребосък, с онези зловещо сини очи, каквито физически надарените хора често имат. И освен това не можех да се сдържа да не взема страната на птицата в тази история.

Сега обаче я вярвам.

Вярвам я, защото шофьорът на форда така и не взе десния завой. А аз изживях няколко живота, не всичките приятни и удовлетворяващи, докато той ме изблъска от пътя и ме заби в парапета покрай Камарата на общините. Щом набиех спирачки, той правеше същото. Форсирах ли двигателя, той също форсираше своя. Когато наклоних мотоциклета, за да взема завоя, той продължи право към парапета и стъклото на прозореца откъм страната на пасажера ме бутна в рамото.

Да, определено бих могъл да говоря за тези перила в продължение на час, а доста по-продължително — за момента, в който осъзнах, че шофьорът на форда всъщност изобщо не беше обикновен средностатистически шофьор. Всъщност беше отличен шофьор.

Колата не беше „Роувър“, което означаваше нещо. Сигурно имаше радиостанция, по която да разбере къде съм, защото никой не беше минал покрай мен на кея. Пасажерът ме гледаше, когато се изравних успоредно с колата, и определено не казваше: „внимавай да не блъснеш онзи мотоциклетист“, когато колата се понесе към мен. Имаха две огледала за обратно виждане, а това никога не е било част от стандартното оборудване на който и да било форд. И тестисите ме боляха. Именно това ме разсъни.

По време на пътуванията си вероятно сте забелязали, че мотоциклетистите не носят предпазни колани, което е едновременно хубаво и лошо. Хубаво, защото никой не иска да бъде завързан към двеста и петдесет килограма много горещ метал, когато се спуска надолу по пътя. Лошо, защото когато натиснете силно спирачките, мотоциклетът спира, а мотоциклетистът — не. Той продължава да се носи в северна посока, докато гениталиите му се притиснат към резервоара, а на очите му излязат сълзи, пречещи му да види точно това, което цели да избегне с натискането на спирачките.

Перилата.

Онези яки, солидни, изящно изработени перила. Перила, достойни за задачата да заобикалят първия парламент в света. Перила, които през пролетта на 1940-а хората са изтръгвали, за да изработват от тях бойни самолети „Спитфайър“ и „Хърикейн“, „Уелингтън“ и „Ланкастър“, и как се казваше онзи там с раздвоената опашка? „Бленхайм“ ли беше?

Само дето, разбира се, перилата не са били там през хиляда деветстотин и четирийсета. Бяха поставени през 1987-а, за да попречат на побеснелите либийци да прекъснат работата на Парламента с четвърт тон мощен експлозив, натъпкан в багажника на семейно „Пежо“.

Тези перила, моите перила, бяха там, за да изпълняват конкретна задача. Бяха там, за да защитават демокрацията. Бяха изработени на ръка от занаятчии на име Тед, или Нед, или може би Бил. Бяха перила, подходящи за герои. Заспах.

 

 

Лице. Много едро лице. Много едро лице с толкова кожа, която бе достатъчна да покрие едно много малко лице, така че всичко в него изглеждаше изопнато. Изопната челюст, изопнат нос, изопнати очи. Всяко мускулче и сухожилие върху това лице се издуваше и трептеше. Приличаше на претъпкан асансьор. Примигнах и лицето изчезна.

Или може би съм спал в продължение на час, а лицето се е задържало петдесет и девет минути. Никога няма да узная. Вместо лицето се виждаше само таван. Което означаваше някакво помещение. Което пък от своя страна означаваше, че са ме преместили. Отначало си помислих за болницата „Мидълсекс“, но веднага разбрах, че работата е съвсем друга.

Опитах се да сгъна различни части от тялото си — внимателно, без да смея да помръдна глава, в случай, че вратът ми е счупен. Краката ми изглежда бяха в добро състояние, макар и малко отдалечени. Стига да не бяха на разстояние, по-голямо от шест фута и три инча, не мислех да се оплаквам. Лявото коляно реагира на опита за контакт, което беше хубаво, но нещо с дясното май не беше наред. Беше подуто и пареше. Ще се върна към това. Бедрата. Лявото — добре, дясното — не чак толкова. Тазовият пояс изглеждаше добре, но щях да разбера със сигурност едва когато го натоварех с някаква тежест. Сега — тестисите. А, това вече беше съвсем друга работа. Не беше нужно да ги натоварвам с тежест, за да разбера, че бяха в много окаяно състояние. Бяха твърде многобройни и ме боляха твърде силно. Коремната област и гърдите получиха задоволителна оценка, а дясната ми ръка тотално се провали. Просто не помръдваше. Нито пък лявата, макар че успях съвсем леко да раздвижа долната й част, и именно по това разбрах, че не съм в отделението „Уилям Хойл“. Напоследък условията в държавните болници може и да са доста сурови, но дори при това положение те обикновено не завързват ръцете ви за леглото без основателна причина. Оставих проверката на врата и главата за друг път, и потънах в толкова дълбок сън, колкото беше възможно при наличието на седем тестиса.

Лицето се беше появило отново, по-изопнато от всякога. Този път дъвчеше нещо, и мускулите на бузите и шията му изпъкваха като диаграма от Анатомията на Грей. По устните му имаше трохи, а от време на време наситено розовият му език се изстрелваше и бръсваше някоя, отнасяйки я в огромната му подобна на пещера уста.

— Ланг? — Сега езикът се въртеше из вътрешността на устата му, като пробягваше по венците и издаваше напред устните му, така че за миг си помислих, че ще ме целуне. Оставих го да чака.

— Къде съм? — Със задоволство чух, че в гласа ми се долавяше отвратителен грачещ звук.

— Да — изрече лицето. Ако по него имаше достатъчно кожа, мисля, че може би щеше да се усмихне. Вместо това то се отдалечи от онова, върху което лежах, и чух да се отваря врата. Но не се затвори.

— Буден е — изрече доста високо същият глас, а вратата все така не се затваряше. Което означаваше, че онзи, който пази вратата, пазеше и коридора. Ако това беше коридор. Съдейки по всичко, можеше да бъде и входът към някоя космическа совалка. Или изходът от нея. Може би се намирах в някоя совалка и ми предстоеше да оставя света много далече зад себе си.

Стъпки. От два чифта крака. Едните — от гумени подметки, другите — от кожени обувки. Тежки стъпки. Онзи с кожените обувки стъпва по-бавно. Онзи с кожените обувки е шефът. Онзи с гумените е някакъв подлизурко, държи вратата, прави път на онзи с кожените обувки. На онзи с гумените подметки беше лицето. Гуменото лице. Лесно се помни.

— Господин Ланг? — Онзи с кожените обувки беше спрял до леглото — ако това беше легло. Държах очите си затворени, с лека смръщена гримаса на болка върху лицето.

— Как се чувствате? — Американец. В момента животът ми беше пренаселен с американци. Сигурно заради обменния курс.

Той понечи да заобиколи леглото и долових скърцането на пръст под обувките му. И афтършейва. Прекалено силен. Ако станехме приятели, щях да му кажа. Но не сега.

— Като дете винаги съм искал да имам мотоциклет — каза гласът. — „Харли“. Баща ми казваше, че били опасни. Затова, като се научих да шофирам, първата година блъснах колата четири пъти само за да си му го върна. Баща ми беше истински задник.

Времето си минаваше. Нищо не можех да направя по въпроса.

— Мисля, че вратът ми е счупен — казах. Държах очите си затворени и се справях добре с опита да поддържам гласа си дрезгав и грачещ.

— Така ли? Съжалявам да го чуя. Сега ми разкажи за себе си, Ланг. Кой си ти? С какво се занимаваш? Обичаш ли филми? А книги? Пил ли си някога чай с кралицата? Говори ми.

Изчаках обувките да направят завой и бавно отворих очи. Онзи беше извън полезрението ми, затова приковах поглед върху тавана.

— Лекар ли сте?

— Не, Ланг, не съм лекар — каза той. — Определено не съм лекар. Аз съм кучи син, ето какъв съм. — Някъде в стаята се чу кикот, и предположих, че Гуменото лице още е до вратата.

— Моля?

— Кучи син. Ето какъв съм. Това ми е работата, това ми е животът. Но дай сега да поговорим за теб.

— Имам нужда от лекар — казах. — Вратът ми… — В очите ми се появиха сълзи и аз ги оставих да потекат. Подсмръкнах леко, задавих се леко, изобщо изиграх страхотно представление, нищо че самият аз го казвам.

— Ако искаш да знаеш истината — каза гласът, — изобщо не ме е грижа за скапания ти врат.

Реших, че никога няма да му кажа за афтършейва. Ама наистина никога.

— Искам да знам други неща — каза гласът. — Безброй други неща.

Сълзите продължаваха да текат.

— Вижте, не знам кой сте, нито къде се намирам… — изпелтечих, мъчейки се да повдигна глава от възглавницата.

— Разкарай се, Ричи — каза гласът. — Иди да глътнеш малко въздух.

Откъм вратата се чу сумтене и две обувки излязоха от стаята.

Трябваше да предположа, че в тях е обут въпросният Ричи.

— Разбираш ли, Ланг, приблизително това е идеята. Не трябва да знаеш кой съм и не трябва да знаеш къде си. Идеята е ти да ми казваш разни неща, а аз на теб — не.

— Но какво…

— Чу ли какво казах? — Пред моето лице внезапно се появи друго — с гладка, добре изстъргана кожа, и коса като тази на Поли — чиста и бухнала, и нелепо гладко сресана. Беше към четирийсетгодишен, и вероятно се упражняваше с велоергометър поне по два часа на ден. Видът му можеше да се определи само с една дума: Изтупан. Огледа ме внимателно и от начина, по който погледът му се задържа върху брадичката ми, предположих, че сигурно имам доста забележителна рана там, което доста ме пооживи. Белезите винаги са удобна тема за разчупване на леда.

Най-сетне очите му срещнаха моите и определено не се спогодиха.

— Хубаво — каза той и се отдалечи.

Сигурно беше рано сутринта. Единственото оправдание за това, че одеколонът се усещаше толкова силно, сигурно току-що се беше избръснал.

— Срещнал си се с Улф — каза Изтупания. — И с онази глупачка, дъщеря му.

— Да.

Настъпи пауза и разбрах, че съм му угодил, защото усмивката промени звука на дишането му. Ако бях отрекъл, ако бях заявил, че има грешка или че не разбирам за какво говори, щеше да разбере, че се преструвам. Ако си признаех, можеше да ме сметне за идиот. Всички доказателства сочеха натам, в крайна сметка.

— Добре. Е, имаш ли нещо против да ми кажеш за какво говорихте?

— Ами — казах, като се намръщих, за да се съсредоточа, — той ме попита за досието ми от армията. Бил съм в армията, между другото.

— Без глупости. Той знаеше ли, или ти му го каза?

Още едно дълбоко замисляне от страна на идиота.

— Не съм сигурен. Сега като го споменавате, си мисля, че сигурно вече е знаел.

— Момичето също ли знаеше?

— Ами не мога да съм сигурен в това, нали? Не й обърнах особено внимание. — Добре че не ми бяха задали този въпрос чрез детектор на лъжата. Стрелката щеше да отскочи чак в съседната стая да си полегне. — Той ме пита за плановете, с каква работа смятам да се захвана. А тя не е много, да си кажа честно.

— В разузнаването ли беше?

— Какво?

Предполагаше се, че начинът, по който го изрекох, би трябвало да е достатъчен отговор на въпроса му, но той продължаваше.

— В армията. Сражавал си се срещу терористи в Ирландия. Работил ли си в разузнаването?

— За Бога, не. — Усмихнах се, сякаш бях поласкан от идеята.

— Кое е смешното?

Престанах да се усмихвам.

— Нищо, просто… нали знаете.

— Не, не знам. Това до голяма степен е причината да питам. Във военното разузнаване ли беше?

Мъчително си поех въздух, преди да отговоря.

— Ълстър беше система — казах. — Това е. Всичко случващо се там вече се беше случвало сто пъти по-рано. Системата беше най-важното. Хората като мен, разбирате ли, просто запълваха бройката. Мотаех се наоколо. От време на време играех скуош. Забавлявах се. Наистина, добре се забавлявах. — Помислих си, че може би съм попрекалил с последната реплика, но той явно не възразяваше. — Вижте, вратът ми… не знам, нещо не е наред. Наистина трябва да ме види лекар.

— Той е лош човек, Томас.

— Кой? — попитах.

— Улф. Наистина лош. Не знам какво ти е казал за себе си. Някак си предполагам, че не ти е разказал за трийсет и шестте тона кокаин, които е внесъл в Европа през последните четири месеца. Това каза ли ти го? — Опитах се да поклатя глава. — Не, предполагам, че е забравил да го спомене. Но това е лошо с главно „Л“, не мислиш ли, Том? Аз така мисля. Дяволът живее на земята и продава крек кокаин из страната. Да. Звучи като песен. Какво се римува с „кокаина“?

— Болка несравнима — казах.

— Да — рече Изтупания. Това му хареса. — Болка несравнима. — Кожените обувки се отдалечиха да се поразтъпчат. — Забелязал ли си как лошите типове се замесват с други лоши типове, Том? Аз съм го забелязал. Непрекъснато се случва. Не знам, сигурно обичат да се чувстват удобно, с общи интереси, с един и същи зодиакален знак, каквото ще да е там. Виждал съм го хиляди пъти. Хиляди пъти. — Обувките спряха. — Затова трябва да кажа, че когато човек като теб почне да се сближава с Улф, това ме кара да не те харесвам особено.

— Вижте как стоят нещата — рекох раздразнено. — Няма да ви кажа нито дума повече, докато не ме види лекар. Нямам и най-малка представа за какво говорите. Знам за Улф толкова, колкото и за вас, тоест нищо, и мисля, че е твърде вероятно вратът ми да е счупен. — Никакъв отговор. — Настоявам да ме види лекар — повторих, полагайки всички усилия да звуча като британски турист на френска митница.

— Не, Том, не мисля, че искаме да губим времето на някой лекар. — Гласът му беше равен, но усещах, че е развълнуван. Кожата изскърца и вратата се отвори. — Остани при него. Не го оставяй и за минутка. Ако ти се наложи да отидеш до тоалетната, повикай ме.

— Чакайте малко — казах. — Какво искате да кажете с това „губене на време“? Ранен съм. Боли ме, за Бога.

Обувките се обърнаха към мен.

— Може и така да е, Том. Твърде вероятно е да е така. Но кой, по дяволите, си прави труда да мие картонени чинии?

За положението, в което се намирах, не можеха да се кажат или помислят много добри неща. Никак даже. Правилото обаче гласи, че след всяко сражение, било то спечелено или изгубено, отново го разиграваш наум, за да разбереш колко можеш да се поучиш от него. Така че аз направих именно това, докато Ричи се подпираше на стената до вратата.

Първо, Изтупания знаеше много и го беше научил бързо. Следователно разполагаше с достатъчно хора или с добра съобщителна система, или и с двете. Второ, не каза: „повикай Игор или някой от другите момчета“. Каза „повикай ме“. Което вероятно означаваше, че в космическата совалка бяха само Изтупания и Ричи.

Трето, и най-важно за момента, аз бях единственият, който знаеше със сигурност, че вратът ми не е счупен.