Хю Лори
Търговецът на оръжие (9)

Осем

За войник се записах,

от мисъл за слава и блясък пленен,

та по мене да стрелят

за шест пенса на ден.

Чарлз Дибдин

Мина известно време. Може да е било много време, и вероятно беше, но след катастрофата с мотоциклета бях започнал да проявявам известна подозрителност относно времето и неговото поведение, опипвах си джобовете при всяка среща — такива неща.

В тази стая бе невъзможно да се измерва каквото и да било. Осветлението беше изкуствено, постоянно включено. Шумът също не допринасяше с нищо. Ако бях чул потракването на каса с бутилки прясно мляко или провикването на някое вестникарче: „Ивнинг Стандарт, изданието от пет часа току-що пристигна“, това щеше да ми е от голяма помощ. Но човек не може да има всичко.

Единственото средство за измерване на времето, с което разполагах, беше пикочният ми мехур, който ми подсказа, че са минали приблизително четири часа от посещението на ресторанта. Което не се връзваше с извода, който си бях направил от миризмата на афтършейва на Изтупания. Но пък и тези евтини съвременни пикочни мехури могат да бъдат адски ненадеждни.

Ричи беше излязъл от стаята само веднъж, за да си донесе стол. Докато го нямаше, се опитах да се освободя, да усуча чаршафа и да се спусна на земята, но успях само да се почеша по бедрото, преди той да се върне. Щом се настани удобно, той не издаде повече и звук, и това ме наведе на мисълта, че вероятно си беше донесъл и нещо за четене. Но не се чуваше никакъв шум от обръщане на страници, следователно или четеше много бавно, или просто беше доволен да си седи и да се взира в стената. Или в мен.

— Трябва да отида до тоалетната — изграчих.

Никакъв отговор.

— Казах, че трябва да…

— Млъквай, мамка ти.

Това беше добре. Накара ме да престана да се измъчвам от угризения заради онова, което щеше да ми се наложи да причиня на Ричи.

— Вижте, вие трябва да…

— Чу ли какво казах? Млъквай, мамка ти. Като ти се пикае, пикай там, където си.

— Ричи…

— Кой, по дяволите, ти каза да ми викаш Ричи?

— А как да ти викам? — Затворих очи.

— Никак не ми викай. Изобщо нищо не викай. Стой си там и пикай. Ясно?

— Не ми се пикае.

Почти чувах как мозъкът му стърже.

— Какво?

— Имам нужда да се изсера, Ричи. Стара британска традиция. Е, ако искаш да седиш в една и съща стая с мен, докато сера, това си е твоя работа. Просто си мислех, че е честно да те предупредя.

Ричи обмисли за момент чутото и бях сигурен, че го чувам как сбърчва нос. Столът издаде стържещ звук и гумените обувки се приближиха до мен.

— Няма да ходиш до тоалетната и няма да пълниш гащите. — Лицето се появи в полезрението ми, по-изопнато от всякога. — Чу ли ме? Стой си на мястото, млъквай, да го вземат мътните…

— Нямаш деца, нали, Ричи?

Той се намръщи, което явно беше огромно усилие за лицето му. Вежди, мускули, сухожилия — всичко беше призовано на работа заради това единствено, леко глупаво, изражение.

— Какво?

— Всъщност и аз самият нямам, да си кажа истината, но имам кръщелници. И на тях просто не можеш да им кажеш да не пълнят гащите. Просто не става.

Той се смръщи още по-силно.

— За какво говориш, мамка му?

— Искам да кажа, опитвал съм. Пътуваш с деца в колата и на едно от тях му се ака, и ти му казваш: почакай, задръж, чакай да стигнем до някое подходящо място, но това не върши работа. Когато тялото има нужда да се изсере, просто трябва да го направи.

Намръщената гримаса леко се поотпусна, което беше добре, защото започвах да се уморявам само като я гледах. Той се наведе към мен, носът му застана на една линия с моя.

— Слушай, лайно такова…

Не успя да продължи, защото при думата „лайно“ вдигнах дясното си коляно колкото можах, и го уцелих в бузата. Той застина за секунда, отчасти от изненада, отчасти от силата на удара, а аз вдигнах левия си крак и го усуках около тила му. Докато го смъквах надолу към леглото, той успя да изпъне пред себе си лявата си ръка, за да опита да се задържи изправен. Той обаче нямаше представа колко издръжливо нещо са краката. Краката наистина са много издръжливо нещо.

Много по-издръжливо от гърлата.

Трябва да призная, че той се оказа доста издръжлив. Опита обичайните неща — да ме сграбчи за тестисите, с всичка сила да замахне с крак към лицето ми, — но за да направите сполучливо подобно нещо, ви е нужен въздух, а аз не бях в настроение да му позволя да го поеме в полезни количества. Кривата на съпротивлението му се изви нагоре, минавайки през гняв към безумие, към ужас; достигна връхната си точка и след това се смъкна съвсем, достигайки до момента, в който той изгуби съзнание. Продължих да го притискам поне още пет минути, след като ритна за последно, защото ако бях на негово място, щях да опитам да се престоря на умрял в мига щом си дам сметка, че играта е приключила.

Но Ричи определено не се преструваше на умрял.

Ръцете ми бяха вързани с ремъци, чието разхлабване отне известно време. Единствените инструменти, с които разполагах, бяха зъбите ми, и когато приключих, се чувствах сякаш бях изял няколко сглобяеми къщички. Освен това получих убедително потвърждение за нараняването на брадичката си, защото първия път, когато докоснах с нея токата на един колан, си помислих, че ще излетя през тавана. Вместо това погледнах надолу и видях по кожения ремък петна от кръв — част от нея тъмна и стара, а друга — червена и съвсем прясна.

Когато всичко свърши, се отпуснах назад, задъхвайки се от усилието и като разтърках китки, се опитах да им върна донякъде чувствителността. После отново седнах, внимателно преметнах крака през ръба на леглото и стъпих на пода.

Единствено различният вид на болката ми попречи да извикам силно. Тя идваше от толкова много места, имаше толкова много нюанси, притежаваше толкова многобройни смайващи различни образи, че в продължение на цели петнайсет секунди можах само да стоя с увиснала от почуда челюст. Хванах се за леглото и здраво стиснах очи, докато нетърпимата болка утихна до леко смъдене, след това предприех нов оглед. В каквото и да се бях ударил най-напред, бях посрещнал удара с дясната си страна. Коляното, бедрото и хълбокът ме боляха нетърпимо, а болката се беше усилила още повече от неотдавнашното съприкосновение с главата на Ричи. Имах чувството, че ребрата ми са били извадени, а после върнати обратно в погрешен ред, а макар вратът ми определено да не беше счупен, едва можех да го помръдна. А после съществуваше и въпросът с тестисите.

Бяха се променили. Просто не можех да повярвам, че това са същите тестиси, които носех цял живот и — да — смятах, че са на моя страна. Бяха по-големи, много по-големи и определено с погрешна форма.

Тук можеше да помогне само едно.

Съществува техника, позната на занимаващите се с бойни изкуства, за облекчаване на чувството за дискомфорт в областта на тестисите. Често се използва в японските зали за практикуване на джудо и други бойни изкуства, винаги когато партньорът ви се поразгорещи и ви стовари някой удар в близост до гениталиите.

Това, което се прави, е следното: подскачате на шест инча във въздуха и се приземявате на пети, с колкото е възможно по-сковани и неподвижни крака, за да повишите само за момента гравитационното притегляне върху тестисите. Не знам защо това би трябвало да подейства, но действа. Или по-скоро не. Затова се наложи да го пробвам няколко пъти, подскачайки из стаята толкова силно, колкото ми позволяваше десният крак, докато постепенно, съвсем бавно, болката започна да утихва.

Тогава се наведох да огледам тялото на Ричи.

Етикетът на костюма му възхваляваше дарбите на „Фолкъс, Шивачите на изящно облекло“, но само толкова: в десния джоб на панталоните си имаше шест лири и двайсет пенса, а в левия — джобно ножче с дръжка в маскировъчен цвят. Беше с бяла найлонова риза, а обувките му бяха груби половинки марка „Бакстър“ от кървавочервена кожа, с четири дупки за връзките. Общо взето, това беше всичко. Нямаше нищо друго, което да отличи Ричи от тълпата и да накара пулса на детективите с орлови погледи да се ускори. Никакъв автобусен билет. Никаква карта за библиотеката. Никаква вестникарска страница с лични обяви с едно оградено с червена химикалка съобщение.

Единствената поне донякъде излизаща от рамките на обичайното вещ, която успях да намеря, беше предназначен за носене на бедрото кобур „Бианки“, съдържащ чисто нов деветмилиметров автоматичен пистолет „Глок 17“.

Възможно е в някакъв момент да сте чели някои от глупостите, писани за пистолета „Глок“. Фактът, че основната му част е изработена от някакъв измислен полимерен материал преди известно време накара някои журналисти доста оживено да започнат да обсъждат вероятността оръжието да остане незабелязано от металдетекторите по летищата — което по една случайност е пълна глупост. Плъзгачът, цевта и доста голяма част от вътрешните му части са метални, а ако това не е достатъчно, седемнайсет пачки с патрони за пистолет от системата „Парабелум“ доста трудно ще могат да минат за резервни флакончета червило. Това, което въпросното оръжие определено притежава, е голяма издръжливост на затвора за ниска тежест, голяма точност, и надеждност, която почти няма равна на себе си. И именно всички тези качества бяха превърнали „Глок 17“ в предпочитаното оръжие на домакините навсякъде.

Дръпнах плъзгача, поставяйки заряд в патронника. Пистолетът „Глок“ не е снабден с предпазител. Просто се прицелваш, стреляш и хукваш да бягаш. Оръжие точно като за мен.

Открехнах леко вратата към коридора, и нямаше никаква космическа совалка. Беше обикновен бял коридор с още седем врати, водещи нататък по него, до една затворени. В края на коридора имаше прозорец, от който се разкриваше изглед към очертани на фона на небето сгради, които можеха да се намират във всеки един от поне петдесет града. Беше светло.

Каквото и да беше първоначалното предназначение на сградата при построяването й, очевидно тя вече от дълго време не го изпълняваше. Коридорът беше мръсен и от двете му страни бяха струпани боклуци — картонени кутии, купища хартия, пластмасови торби, каквито се поставят в кофите за смет, и — на половината път надолу — планински бегач без колела.

Сега прочистването на опасна сграда всъщност е игра за трима или повече участници. Шестима е добър брой. Играчът от лявата страна на онзи, който води играта, проверява стаите, заедно с още двама души в ролята на дубльори, докато другите трима наблюдават коридора. Такъв е принципът на действие. Ако наистина трябва да играете сам тази игра, правилата са съвсем различни. Отваряте всяка врата много бавно, като в същото време проверявате дали няма някой зад гърба ви, надзъртате с присвити очи през пантите, и ви отнема около час да проверите десет ярда от коридора. Така твърдят всички наръчници, писани по темата.

Колкото до въпросните наръчници, струва ми се, че вероятно и онзи другият тип ги е чел.

Запромъквах се с криволичене по коридора възможно най-бързо, с насочен напред пистолет, като отварях със замах всяка от седемте врати, докато стигнах до другия край, и там се хвърлих под прозореца, готов да изпразня пълнителя във всеки, който подаде глава навън. Никой не го направи.

Но сега вратите бяха отворени и от първата вляво се излизаше на някакво стълбище. Виждах няколко фута от парапета, а над него — някакво огледало. Сниших се и притичах през вратата, като размахвах пистолета нагоре-надолу по стълбите възможно най-заплашително. Нищо.

Изтеглих дясната си ръка назад и тикнах задния край на „Глок“-а в средата на огледалото, раздробявайки стъклото. Измъкнах едно солидно изглеждащо парче и порязах на него лявата си ръка. Без да искам, в случай че се чудите.

Вдигнах парчето от счупеното огледало и присвих очи към отражението на брадичката си. Раната изглеждаше, меко казано, грозна.

Обратно в коридора, отново се върнах към бавния метод на прочистване, като се промъквах до всяка врата, промушвах огледалото през прага, и бавно обхождах с погледа му стаята. Този метод беше доста тромав, а тъй като стените бяха покрити с хоросанова мазилка, дебела не повече от три сантиметра, и вероятно не биха спрели дори черешова костилка, метната от отегчено тригодишно хлапе, беше също и напълно безполезен. Но ми се струваше по-добър, отколкото да застана на вратата и да извикам: „Юхууу, има ли някой там?“

Първите две стаи бяха в същото състояние като коридора — мръсни и затрупани с боклуци: счупени пишещи машини, телефони, столове с по три крака. Размишлявах върху факта, че в нито един от големите световни музеи няма нищо, което да изглежда по-древно от една десетгодишна фотокопирна машина, когато чух звук. Човешки звук. Стон.

Зачаках. Шумът не се повтори, затова аз си го повторих мислено. Идваше от следващата стая надолу по коридора. Онзи, който го беше издал, беше мъж. Беше някой, който правеше секс, или беше в лошо състояние. Или беше клопка.

Внимателно се измъкнах обратно в коридора, продължих по него до съседната врата, и залегнах покрай стената. Бутнах огледалото пред себе си и нагласих позицията му. На един стол в средата на стаята, с клюмнала на гърдите глава, седеше мъж — нисък, дебел, застаряващ и вързан за стола. С кожени ремъци.

Върху предницата на ризата му имаше кръв. Много кръв.

Ако това беше капан, именно сега беше моментът, в който противникът ми щеше да очаква да скоча и да възкликна: „за Бога, мога ли да ви помогна с нещо?“. Затова си останах на мястото и наблюдавах — мъжа и коридора.

Човекът не издаде повече никакъв звук, а коридорът също изглеждаше съвсем безобиден. След като наблюдавах в продължение на цяла минута, захвърлих огледалото и внимателно се промъкнах в стаята.

Мисля, че може би се бях досетил, че това е Улф още от момента, в който най-напред чух стона. Или бях познал гласа, или през цялото време си бях мислил, че щом като Изтупания е успял да хване мен, едва ли му е било особено трудно да се добере до Улф.

Или до Сара като стана дума.

Затворих вратата и подпрях един стол на два крака под дръжката. Той нямаше да спре никого, но щеше да ми даде шанс да изстрелям три-четири патрона, преди вратата да се отвори. Коленичих пред Улф, и моментално изругах от нова болка в коляното. Отдръпнах се назад и погледнах към пода. В краката на Улф лежаха някакви неща с вид на намаслени гайки и болтове, и аз се наведох да ги избутам.

Но не бяха гайки и болтове, а това по тях не беше машинно масло. Бях коленичил върху зъбите му.

Развързах ремъците и се опитах да повдигна главата му. И двете му очи бяха затворени, но не можех да определя дали причината беше, че е в безсъзнание, или защото плътта около бузите и очите му беше ужасно подута. Покрай устата му бяха избили мехурчета от кръв и слюнка и дишането му звучеше ужасно.

— Ще се оправите — казах. Но не си вярвах, а се съмнявам и той да ми е повярвал. — Къде е Сара?

Той не отговори, но видях, че се мъчеше да отвори лявото си око. Наклони глава назад и изсумтя приглушено, при което няколко от мехурчетата около устните му се пукнаха. Наведох се напред и хванах ръцете му.

— Къде е Сара? — повторих: в гърлото ми се надигаше все по-голяма буца от тревога. Известно време той не помръдна и започнах да мисля, че е припаднал, но после гърдите му се повдигнаха и той отвори уста, сякаш се прозяваше.

— Какво казваш, Томас? — Гласът беше тънък и дрезгав, а дишането му се влошаваше с всяка секунда. — Ти… — Той спря, за да си поеме още малко въздух.

Знаех, че не бива да говори. Знаех, че би трябвало да му кажа да не говори и да си пести силите, но не можех да го направя. Исках той да говори. Да каже нещо, каквото и да било — за това как се чувстваше, кой беше направил това, нещо за Сара, нещо за конните състезания в Донкастър. Каквото и да е, просто нещо, свързано с живота.

— Какво за мен? — попитах.

— Ти добър човек ли си?

Мисля, че се усмихна.

Останах така известно време, като го наблюдавах и се опитвах да измисля какво да правя. Ако го преместех, можеше да умре. Ако не го преместех, със сигурност щеше да умре. Дори мисля, че част от мен всъщност искаше той да умре, за да съм свободен да направя нещо. Да отмъстя. Да избягам. Да се ядосам.

А после внезапно, почти преди да се осъзная, че го правя, вече пусках ръцете му и вдигах пистолета „Глок“, придвижвайки се по диагонал през стаята, възможно най-приведен.

Защото някой се опитваше да отвори вратата.

Столът устоя на едно-две блъскания, а после се изплъзна, отдалечавайки се от дръжката на вратата, когато върху него се стовари един крак. Вратата се люшна и се отвори широко и на мястото й застана някакъв мъж, по-висок, отколкото си спомнях: точно затова ми бяха нужни няколко секунди, за да осъзная, че това беше Изтупания и че беше насочил пистолет в средата на стаята. Улф понечи да стане от стола или може би просто падаше напред, и се разнесе продължителен, силен трясък, който се разпиля в поредица от равни изтрещявания, когато изстрелях шест патрона в главата и тялото на Изтупания. Той отстъпи назад в коридора и аз го последвах, изстрелвайки още три куршума в гърдите му, докато падаше. С ритник избих пистолета от ръката му и насочих „Глок“-а в челото му. По пода на коридора се посипаха гилзи.

Върнах се в стаята. Улф беше на шест стъпки от мястото, където го бях видял за последно: лежеше по гръб в сгъстяваща се черна локва. Не проумявах как тялото му се беше придвижило чак дотам, докато не погледнах надолу и не видях оръжието на Изтупания.

Беше МАС 10. Противна, гадна малка ръчна картечница, на която всъщност не й пукаше особено кого ще улучи, способна да изпразни трийсет и шест зарядния си пълнител за по-малко от две секунди. Изтупания беше успял да улучи Улф с по-голямата част от трийсетте заряда, и те го бяха разкъсали на парчета.

Наведох се напред и изстрелях нов заряд в устата на Изтупания.

Отне ми един час да обходя цялата сграда от горе до долу. Когато приключих, знаех, че граничи с Хай Холборн, че някога е била седалище на доста голяма застрахователна компания, и че сега е напълно празна. За последното някак се бях досетил. Стрелба, непоследвана от полицейски сирени, обикновено означава, че не е имало кой да я чуе.

Нямах избор, освен да зарежа „Глок“-а. Завлякох тялото на Ричи в стаята при Улф, положих го на пода, избърсах дулото и спусъка на „Глок“-а в ризата си и го пъхнах в ръката на Ричи. Вдигнах малката картечница и изстрелях последните три откоса в тялото на Ричи, преди да я сложа отново до тялото на Изтупания.

Сцената такава, каквато я оставих, не изглеждаше особено логична и смислена. Но пък същото важи и за истинския живот, а на една объркваща гледка често пъти е по-лесно да се повярва, отколкото на такава, от която всичко става ясно веднага. Поне така се надявах.

След това се оттеглих в „Суверен“ — мърляв полупансион на Кингс Крос, където прекарах два дни и три нощи, докато раната на брадичката ми засъхна, а синините по тялото ми придобиха красива разцветка. Отвън пред прозореца на стаята ми британското общество продаваше крек, спеше със себеподобните си за пари и водеше пиянски схватки, които не помнеше на сутринта.

Докато бях там, си мислех за хеликоптери и оръжия, за Александър Улф и за Сара Улф и за цял куп интересни неща.

Добър човек ли съм?