Хю Лори
Търговецът на оръжие (6)

Пет

Вземи сламка и я хвърли във въздуха: така ще разбереш откъде духа вятърът.

Джон Селдън

Да следиш някого, без той да разбере, че го правиш, не е такава фасулска работа, както изглежда във филмите. Имам известен опит в професионалното следене, а също и в това, много професионално да се връщам в службата и да казвам: „Изгубихме го“. Освен ако набелязаният от вас човек не е глух, лишен от периферно зрение и куц, нужни са ви поне дузина хора и късовълнова за петнайсет хиляди лири, за да се справите прилично.

Проблемът с Маклъски беше, че той бе „играч“, както се казва на нашия професионален жаргон, човек, който знае, че е възможна мишена и има известна представа какво да направи по въпроса. Не можех да рискувам да се приближа твърде много, а единственият начин да избегна това, беше като тичам; или пък като се мотая из правите улици, спринтирам на ъглите и спирам навреме, за да го избегна, ако направи завой и се върне. Един професионален екип, разбира се, нямаше да вземе предвид нищо от това, защото подобен екип пренебрегваше възможността сам да е следен от някой друг, който можеше да започне да се чуди на този спринтиращ, тътрещ крака, зяпащ по витрините малоумник.

Първата отсечка не беше особено трудна. Маклъски се отправи с олюляваща се походка от Флийт Стрийт към Странд, но когато стигна „Савой“, притича през пътя и се отправи на север, влизайки в Ковънт Гардън. Там се помота сред безбройните магазинчета за безполезни джунджурии и постоя пет минути, наблюдавайки един жонгльор пред „Актърс Чърч“. След като си отдъхна, се отправи с отсечена крачка към Сейнт Мартинс Лейн, пресече я на път към Лестър Скуеър, и след това ме прецака тотално, като внезапно свърна на юг и излезе на площад „Трафалгар“.

Докато стигнем до най-долния край на Хеймаркет, от мен вече се лееше пот и се молех да махне на някое такси. Направи го едва когато стигна до Лоуър Риджънт Стрийт, а аз хванах друго двайсет мъчителни секунди по-късно.

Е, очевидно е било друго. Дори непрофесионалният преследвач знае, че не може да се качиш в едно и също такси с човека, когото следиш.

Тръшнах се на седалката и извиках на шофьора да „следва онова такси“, а после си дадох сметка колко странно беше да изречеш подобна реплика в истинския живот. Таксиметровият шофьор явно не смяташе така.

— Я ми кажете — рече той, — той ли спи с вашата жена, или вие спите с неговата?

Засмях се, все едно това беше най-забавната шега, която чувах от години: именно така трябва да се държите с таксиметровите шофьори, ако искате да ви откарат на правилното място по правилния маршрут.

Маклъски излезе от таксито пред „Риц“, но сигурно беше казал на шофьора да го изчака и да не изключва брояча. Дадох му три минути, преди да постъпя по същия начин с моето такси, но точно когато отварях вратата, Маклъски изхвърча обратно навън и отново потеглихме.

Известно време се движехме съвсем бавно по Пикадили, а после завихме надясно в някакви тесни пусти улици, които изобщо не познавах. Това беше онази територия, на която сръчни майстори шиеха на ръка долно бельо за притежателите на кредитни карти „Американ Експрес“.

Наведох се напред да кажа на шофьора да не се приближава твърде много, но той беше правил подобни неща преди или беше виждал да ги правят по телевизията и спазваше добра дистанция.

Таксито на Маклъски спря на Корк Стрийт. Видях го да плаща на шофьора си и казах на моя човек да се промъкне покрай него и да ме остави на двеста ярда по-надолу по улицата.

За тези петнайсет секунди Маклъски беше изчезнал. Току-що го бях преследвал в продължение на двайсет минути и на пет мили и го бях изгубил в последните двеста ярда. Е, предполагам, така ми се падаше, задето бях толкова стиснат с бакшиша.

На Корк Стрийт няма нищо друго, освен художествени галерии, главно с големи предни витрини и едно от нещата, които съм забелязал по отношение на тези витрини, е че през тях се вижда еднакво добре както вътре, така и отвън. Не можех да притискам нос към витрината на всяка художествена галерия, докато открия Маклъски, затова реших да карам напосоки. Прецених на око мястото, където бе слязъл Маклъски, и се обърнах към най-близката врата.

Беше заключена.

Стоях там и си гледах часовника, опитвайки се да преценя какво ли може да е работното време на една художествена галерия, след като дванайсет часът на обяд не влизаше в тези часове, когато от мрака се появи русо момиче в спретната черна рокля и плъзна резето. Отвори вратата с гостоприемна усмивка и внезапно ми се стори, че нямам друг избор, освен да вляза вътре: надеждите ми да открия Маклъски се топяха с всяка секунда.

Без да изпускам от поглед предната витрина, отново се спотаих в относително тъмния магазин. С изключение на блондинката там явно нямаше никой друг, което съвсем не ми се видя изненадващо, когато погледнах картините.

— Терънс Глас известен ли ви е? — попита тя, като ми подаде една картичка и ценоразпис. Беше страхотно младо създание.

— Да, известен ми е — казах. — Всъщност притежавам три от творбите му.

Е, искам да кажа… понякога просто трябва да опитате, нали?

— Три от кои негови творби? — попита тя.

Не върши работа винаги, разбира се.

— От маслените му платна.

— Боже мили — възкликна тя. — Не знаех, че рисува. Сара — провикна се тя, — ти знаеше ли, че Терънс рисува с маслени бои?

От задната част на галерията се разнесе хладен американски глас.

— Тери никога в живота си не е рисувал с бои. Та той едва може да си напише името.

Вдигнах очи точно когато Сара Улф влезе през сводестия вход, безупречно облечена в пола с кройка на верев и със сако, и разпръсквайки около себе си лекия полъх на „Цвете на цветята“. Но тя не гледаше към мен. Гледаше към предната страна на галерията.

Обърнах се, проследих погледа й и видях Маклъски, застанал в очертанията на отворената врата.

— Но този господин твърди, че има три… — каза през смях блондинката.

Маклъски вървеше бързо към Сара: дясната му ръка се плъзна през гърдите към вътрешния джоб на сакото. Изблъсках блондинката с дясната си ръка, чух я как прошепна някаква любезност и в същия момент Маклъски обърна глава към мен.

Когато се извъртя към мен, се прицелих да му нанеса силен ритник в корема и за да го парира, той трябваше да смъкне дясната си ръка от сакото. Ритникът улучи целта си, и за миг краката на Маклъски се отделиха от пода. Главата му се издаде напред, докато той се бореше да си поеме въздух, а аз минах зад гърба му и бавно обвих ръка около врата му. Блондинката пищеше: „О, Господи“ с много изискан акцент, и се мъчеше да докопа телефона върху масичката, но Сара не помръдваше от мястото си, с неподвижно отпуснати до тялото ръце. Извиках й да бяга, но тя или не ме чу, или не искаше да ме чуе. Когато засилих хватката си около врата на Маклъски, той се помъчи да провре пръсти между сгъвката на лакътя ми и гърлото си. Нямаше начин да успее.

Сложих десния си лакът върху рамото на Маклъски, а дясната си ръка — на тила му. Лявата ми ръка се пъхна в свивката на десния ми лакът, и ето ме и мен, моделът, показан на диаграмата в главата, озаглавена: „Основни принципи на чупенето на врат“.

Докато Маклъски риташе и се бореше, изпънах горната част на лявата си ръка назад, а долната част на дясната си ръка — напред — и той много бързо престана да рита. Престана да рита, защото внезапно разбра онова, което аз знаех и исках и той да узнае — че с още няколко фунта допълнителен натиск можех да сложа край на живота му.

Не съм напълно сигурен, но мисля, че точно в този момент пистолетът гръмна.

Не си спомням точно усещането, че съм улучен. Помня само равния звук, който отекна в галерията, и мириса на нещо изгоряло — каквото там използват в днешно време.

Първо си помислих, че е простреляла Маклъски и понечих да я изругая, защото държах всичко под контрол, и във всеки случай, й бях казал да изчезва оттук. А после си помислих: за Бога, сигурно се потя доста силно, защото усещах как течността се стича по страната ми, попивайки на мокри струйки в колана ми. Вдигнах очи и осъзнах, че Сара се кани да стреля отново. Или може би вече беше стреляла. Маклъски беше успял да се отскубне, а аз май падах назад върху една от картините.

— Ти, глупава кучка такава — стори ми се, че казах, — аз съм… на твоя страна. Това е той… онзи… той е онзи… дето искаше да убия баща ти. Мамка му.

Изрекох последните думи, защото сега всичко започваше да става странно — и светлината, и звуците, и действията.

Сара беше застанала точно над мен и предполагам, че ако обстоятелствата бяха различни, щях да се възхищавам на краката й. Но обстоятелствата не бяха различни. Бяха си същите. И всичко, към което можех да гледам сега, беше пистолетът.

— Това би било много странно, господин Ланг — каза тя. — Той можеше да направи това и вкъщи. — Внезапно се почувствах неспособен да проумея каквото и да било от всичко това. Много неща не бяха наред, никак не бяха наред, и сковаността долу в лявата ми страна не бе най-незначителното от тях. Сара коленичи до мен и тикна дулото на пистолета под брадичката ми.

— Това — тя посочи с палец към Маклъски — е баща ми.

Тъй като не мога да си спомня нищо повече, предполагам, че сигурно съм изгубил съзнание.

 

 

— Как се чувствате?

Това е въпрос, който би трябвало да очаквате да ви зададат, когато лежите в болнично легло, но все пак ми се искаше да не ме беше попитала. Мозъкът ми беше успял да стигне до онзи момент, в който обикновено трябва да повикате сервитьора и да поискате да ви напълнят отново чашата, и щеше да ми се стори по-логично, ако аз я бях попитал как съм. Но тя беше медицинска сестра, и следователно нямаше вероятност да се опита да ме убие, затова реших, че за момента ще я харесам.

С голямо усилие отлепих устни и изграчих в отговор:

— Добре.

— Това е хубаво — каза тя. — Докторът ще дойде да ви види след малко. — Потупа ме по ръката и изчезна.

Затворих очи за няколко мига, и когато ги отворих, навън беше тъмно. Над мен се беше изправила бяла престилка, и въпреки факта, че облеченият в нея човек изглеждаше достатъчно млад, за да ми бъде банков мениджър, можех единствено да предположа, че е лекар. Той пусна китката ми, макар да не бях осъзнал, че изобщо я е хващал и надраска нещо на един тефтер.

— Как се чувствате?

— Добре.

Той продължи да пише.

— А всъщност не би трябвало. Прострелян сте. Изгубили сте много кръв, но това не е проблем. Имали сте късмет. Куршумът е минал през подмишницата ви. — Правеше го да звучи така, сякаш цялата работа беше моя собствена глупава грешка. Което в известен смисъл наистина беше така.

— Къде съм? — попитах.

— В болница.

Той си отиде.

По-късно влезе много дебела жена с количка за сервиране и сложи на една масичка до мен чиния с нещо кафяво и смърдящо. Не можех да си представя какво съм й направил, но каквото и да беше, трябва да е било нещо много лошо.

Тя очевидно осъзна, че е реагирала малко пресилено, защото половин час по-късно дойде и отново отнесе чинията. Преди да си тръгне, ми каза къде се намирам. Болницата в Мидълсекс, отделението „Уилям Хойл“.

Първият ми истински посетител беше Соломон. Влезе със спокоен и невъзмутим вид, седна на леглото и метна на масичката книжна кесия с грозде.

— Как се чувстваш?

Тази реплика определено започваше да става шаблонна.

— Чувствам се — казах, — почти точно така, сякаш съм прострелян, в момента лежа в болница, опитвайки се да се възстановя, а на крака ми е седнал полицай от еврейски произход. — Той леко се размърда на леглото.

— Казват ми, че сте извадили късмет, господарю.

Лапнах едно зърно грозде.

— Късмет, в смисъл…?

— В смисъл, че куршумът е минал само на няколко инча от сърцето ви.

— Или само за един-два инча е щял изобщо да не ме уцели. Зависи от гледната точка.

Той кимна, обмисляйки казаното от мен.

— Каква е твоята? — попита.

— Моята какво?

— Гледна точка.

Спогледахме се.

— Че Англия трябва да играе срещу Холандия по системата 4–4–2 — казах.

Соломон се надигна от леглото и започна да си съблича дъждобрана, и аз едва ли можех да го виня. Температурата сигурно беше над трийсет градуса, а в стаята сякаш имаше твърде много въздух. Беше претъпкано и задушно, въздухът те удряше в лицето и изпълваше очите ти, и ти се струваше, че стаята е като някой от влаковете на метрото в пиковия час, и голямо количество въздух е успяло да се промъкне точно когато вратите се затварят.

Бях попитал една сестра дали може да намали малко температурата, но тя ми каза, че отоплението се контролирало от компютър в Рединг. Ако бях от хората, които пишат писма до Дейли Телеграф, щях да напиша писмо до Дейли Телеграф.

Соломон закачи връхната си дреха на закачалката зад вратата.

— Е, сър — каза той, — независимо дали ми вярвате, или не, дамите и господата, които ми плащат заплатата, ме помолиха да изтръгна от вас обяснение за това как сте се озовали лежащ на пода в престижна художествена галерия в Уест Енд, с дупка от куршум в гърдите.

— В подмишницата.

— В ръката, ако така предпочитате, сър… добре де, в подмишницата. Е, господарю, ще ми кажете ли, или ще ми се наложи да ви затисна лицето с възглавница, докато се съгласите да ми съдействате?

— Добре — казах, като си помислих, че ще е най-добре да се залавяме за работа. — Предполагам, знаеш, че Маклъски всъщност е Улф. — Не бях предполагал нищо такова, разбира се. Просто исках да звуча като човек, който е наясно с нещата. От изражението на Соломон беше очевидно, че не е знаел, затова продължих: — Проследих Маклъски до галерията, като си мислех, че може би е там, за да причини на Сара нещо неприятно. Цапардосах го, Сара ме простреля, и след това ми каза, че онзи, дето съм го цапардосал, всъщност е баща й Александър Улф.

Соломон кимна спокойно, както правеше винаги, когато чуваше странни неща.

— Докато ти — каза накрая — си го познавал като човек, който ти е предложил пари, за да убиеш Александър Улф?

— Точно.

— И вие сте сметнали, господарю, както, сигурен съм, мнозина щяха да предположат, ако бяха във вашето положение, че когато един човек иска от теб да убиеш някого, въпросният някой няма да се окаже самият човек.

— Това определено не е начинът, по който постъпваме ние на планетата Земя.

— Хмм. — Соломон се беше преместил до прозореца, където изглеждаше запленен от гледката на кулата на пощата.

— Само това ще кажеш, така ли? — попитах. — „Хмм“? Докладът на Министерството на отбраната ще се състои от думата „Хмм“, подвързана с кожа, със златен печат и с подписите на Министерския съвет, така ли?

Соломон не отговори, а просто продължаваше да се взира в кулата на пощата.

— Добре тогава — казах, — кажи ми следното: Какво е станало с по-висшестоящите от Улф и по-нисшестоящите от него? Как се озовах тук? Кой е повикал линейката? Останали ли са с мен, докато тя дойде?

— Хранил ли си се някога в онзи, въртящия се ресторант на покрива…?

— Давид, за Бога…

— Линейката всъщност е била повикана от някой си господин Терънс Глас, собственик на галерията, в която си бил прострелян, и подател на искане кръвта ти да бъде почистена от пода на разноски на министерството.

— Колко трогателно.

— Макар че всъщност онези, които ти спасиха живота, бяха Грийн и Бейкър.

— Грийн и Бейкър ли?

— Доста вървят по петите ти напоследък. Бейкър затискал раната с кърпичка.

Това си беше шок. След като със Соломон бяхме пили бира заедно, бях предположил, че е „отзовал“ двамата, които бе пратил да ме следят. Бях проявил немарливост. Слава Богу.

— Ура за Бейкър — казах.

Соломон явно се канеше да ми каже нещо друго, когато бе прекъснат от отварянето на вратата. О’Нийл се вмъкна много бързо между нас. Дойде право до леглото ми, и от изражението му можех да предположа, че според него това, че са ме простреляли, беше прекрасно развитие на нещата.

— Как се чувствате? — попита той, почти успявайки да не се усмихне.

— Много добре, благодаря, господин О’Нийл.

Настъпи пауза и лицето му леко помръкна.

— Аз пък чух, че имате късмет, дето си оживели — каза той. — Само дето отсега нататък може би ще започнете да си мислите, че всъщност сте извадили лош късмет, като сте оживели. — О’Нийл беше много доволен от изпълнението си. Представих си го как репетира в асансьора. — Е, това е положението, господин Ланг. Не виждам как можем да скрием това от полицията. В присъствието на свидетел сте направили явен опит за покушение върху живота на Улф…

О’Нийл млъкна, и двамата се огледахме из стаята, на нивото на пода, защото звукът, който бяхме чули, определено бе издаван от куче, което повръща. После го чухме отново и едновременно осъзнахме, че това беше Соломон, който се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— С цялото ми уважение, господин О’Нийл — каза Соломон, след като беше привлякъл вниманието ни, — Ланг е бил под впечатлението, че човекът, когото напада, всъщност е Маклъски.

О’Нийл затвори очи.

— Маклъски ли? Улф беше разпознат от…

— Да, безспорно — внимателно каза Соломон. — Ланг обаче твърди, че Улф и Маклъски са един и същи човек.

Продължителна тишина.

— Моля? — каза О’Нийл.

Усмивката на превъзходство беше изчезнала от лицето му, и внезапно ми се прииска да скоча от леглото.

О’Нийл издаде леко задавено сумтене.

— Маклъски и Улф са един и същи човек ли? — повтори той: гласът му се пречупи във фалцет. — Вие с всичкия си ли сте?

Соломон ме погледна за потвърждение.

— Май да — казах. — Улф е човекът, който се обърна към мен в Амстердам, и поиска от мен да убия човек на име Улф.

Сега цветът напълно се беше оттеглил от лицето на О’Нийл. Имаше вид на човек, току-що осъзнал, че е изпратил любовно писмо не, на когото трябва.

— Но това не е възможно — заекна той. — Искам да кажа, няма логика.

— Което не означава, че не е възможно — казах.

Но в момента О’Нийл не чуваше истински каквото и да било. Беше в ужасно състояние. Затова продължих заради Соломон.

— Знам, че съм само едно обикновено момче за всичко — казах, — и не ми е работа да се обаждам, но ето каква е моята теория. Улф знае, че по земното кълбо има някои групи, които биха искали смъртта му. Той прави обичайното: купува си куче, наема бодигард, не казва на никого къде отива, докато вече не се е озовал там, но… — и видях как О’Нийл се сепна и се съсредоточи — знае, че това не е достатъчно. Хората, които искат смъртта му, са много усърдни, големи професионалисти, и рано или късно ще отровят кучето и ще подкупят бодигарда. Следователно той има избор.

О’Нийл се беше втренчил в мен. Внезапно се усети, че устата му е отворена, и рязко я затвори.

— И?

— Той може или да пренесе войната на техен терен — казах, — което според всичко известно ни, може и да не е изпълнимо. Или пък може да им се подчини. — Соломон задъвка устната си. И беше прав, защото това звучеше ужасно. Но беше по-добро от всичко, което можеше да им хрумне точно сега. — Намира някой, за когото знае, че няма да приеме работата, и му възлага задачата. Дава да се разбере, че договорът включва отнемането на собствения му живот, и се надява, че истинските му врагове ще забавят малко темпото, защото си мислят, че работата така и така ще бъде свършена и без на тях да им се налага да поемат рискове или да харчат пари.

Соломон отново се беше загледал в кулата на пощата, а О’Нийл се мръщеше.

— Наистина ли вярвате на това? — попита той. — Искам да кажа, мислите ли, че е възможно? — Виждах, че отчаяно търси нещо, за което да се хване, каквото и да е, дори и то да поддадеше при първия натиск.

— Да, мисля, че е възможно. Не, не го вярвам. Но се възстановявам от огнестрелна рана и това е най-доброто, което мога да направя.

О’Нийл закрачи по пода, като прокарваше ръце през косата си. Горещината в стаята започваше да тормози и него, но той нямаше време да си свали палтото.

— Добре — каза, — възможно е някой да иска смъртта на Улф. Не мога да се преструвам, че правителството на Нейно Величество ще бъде съкрушено, ако утре той бъде прегазен от автобус. Като се имат предвид обстоятелствата, възможно е неговите врагове да са наистина многобройни и сериозни, а нормалните предпазни мерки — безполезни. Дотук добре. Да, той може да пренесе войната на техен терен — можех да преценя, че на О’Нийл тази фраза доста му допадаше, — затова се ангажира с фалшив договор. Това обаче не свършва работа. — О’Нийл спря да крачи и ме погледна. — Искам да кажа как е можел да бъде сигурен, че договорът ще бъде фалшив? Как би могъл да знае дали вие няма да го изпълните докрай?

Погледнах към Соломон, и той разбра, че го гледам, но не отвърна на погледа ми.

— Искали са такива неща от мен преди — казах. — Предлагали са ми много пари. Отказвах. Може би е знаел това.

Внезапно О’Нийл си спомни колко много не ме харесва.

— Винаги ли сте отказвали? — В отговор се втренчих в него, колкото можех по-сурово. — Искам да кажа, може би сте се променили — каза той. — Може би внезапно имате нужда от парите. Рискът е нелеп.

Свих рамене, и подмишницата ме заболя.

— Всъщност не — казах. — Той имаше бодигард, а с мен поне знаеше откъде ще дойде заплахата. Рейнър се мотаеше в близост до мен в продължение на дни, преди да вляза в къщата.

— Но ти си влязъл в къщата, Ланг. Ти всъщност…

— Отидох там да го предупредя. Помислих си, че като добър ближен съм длъжен да го направя.

— Добре. Добре. — О’Нийл отново закрачи из стаята. — А как той „дава да се разбере“, че този договор съществува? Имам предвид, по стените на тоалетните ли го пише, пуска реклама в Стандарт, или какво?

— Е, вие знаехте за него. — Вече започвах да се изморявам. Имах нужда от сън и може би дори от една чиния с нещо кафяво и смърдящо.

— Ние не сме негови врагове, господин Ланг — каза О’Нийл. — Не и в такъв смисъл, във всеки случай.

— Тогава как разбрахте, че вероятно съм по следите му?

О’Нийл спря и можех да го видя как си мисли, че вече ми е казал твърде много. Той ядосано хвърли поглед през рамо към Соломон, обвинявайки го, че не се е оказал достатъчно добър опекун. Соломон беше олицетворение на спокойствието.

— Не виждам защо да не му кажем това, господин О’Нийл — каза той. — Не по своя вина е бил прострелян в гърдите. Може да оздравее по-бързо, ако знае защо се е случило.

На О’Нийл му трябваше един миг да смели това, а после се обърна към мен.

— Много добре — каза. — Получихме информацията за срещата ви с Маклъски или Улф… — Тази работа му беше адски неприятна. — Получихме тази информация от американците.

Вратата се отвори и влезе една сестра. Може би беше същата, която ме потупа по ръката първия път, когато се събудих, но не бих могъл да се закълна в това. Тя подмина Соломон и О’Нийл, сякаш изобщо не ги беше видяла, приближи се и се засуети с възглавниците ми, като ги разбута, побутна ги и изобщо направи всичко по силите си, за да ги направи значително по-малко удобни от преди.

Вдигнах поглед към О’Нийл.

— ЦРУ ли имате предвид?

Соломон се усмихна, а О’Нийл едва не се подмокри.

Сестрата дори не трепна.