Хю Лори
Търговецът на оръжие (2)

Едно

Тази сутрин видях един човек,

който не искаше да умре.

П. С. Стюарт

Представете си, че трябва да счупите ръката на някого.

Лявата или дясната — няма значение. Въпросът е, че трябва да я счупите, защото ако не го направите… ами това също няма значение. Нека просто да кажем, че ако не го направите, ще се случат лоши неща.

Сега въпросът ми е следният: дали ще счупите ръката бързо — щрак, опа, съжалявам, дайте да ви помогна с тази импровизирана шина — или ще протакате цялата работа в продължение на цели осем минути, като от време на време увеличавате съвсем лекичко натиска, докато болката стане пробождаща и силна, ту изгаряща, ту смразяваща и като цяло толкова нетърпима, че жертвата да започне да вие от болка?

Ами да, точно. Разбира се. Това, което е правилно да направите, единственото, което трябва да направите, е да приключите с всичко възможно най-бързо. Счупвате ръката, наливате брендито и се държите като примерен гражданин. Не може да има друг отговор.

Освен ако…

Освен ако, освен ако, освен ако…

Ами ако мразите човека от другата страна на ръката? Искам да кажа, ако наистина, ама наистина го мразите.

Това беше нещо, което сега трябваше да взема под внимание.

Казвам „сега“, имайки предвид тогавашния момент — а с това пък имам предвид момента, който описвам: онзи кратък, о, толкова кратък и толкова кървав момент, преди китката ми да стигне до тила ми и лявата ми раменна кост да се счупи поне на две — а твърде вероятно на повече — хлабаво съединени парчета.

Виждате ли, ръката, която обсъждахме, е моята. Това не е някаква си там абстрактна, принадлежаща на някакъв философ ръка. Костта, кожата, космите, малкият бял белег на върха на лакътя, с който се сдобих, когато се треснах в ръба на печката в един склад в началното училище „Гейтсхил“ — всички те са моя собственост. И точно сега е моментът, в който трябва да взема предвид възможността човекът, който е застанал зад гърба ми, сграбчил е китката ми и я тласка нагоре по гръбнака ми с почти сексуална наслада, да ме мрази. Имам предвид наистина, ама наистина да ме мрази.

Това, което върши, му отнема цяла вечност.

Казваше се Рейнър. Първо име — неизвестно. Поне на мен, във всеки случай, а поради тази причина вероятно и на вас.

Предполагам, че някой някъде трябва да е знаел първото му име — трябва да го е кръстил с него, да си е служил с него, за да го повика да слезе на закуска, да го е учил как се пише, — а някой друг сигурно го е използвал, провиквайки се през някой бар, за да му предложи питие, или го е промърморвал по време на секс, или го е вписвал в графата на формуляр за застраховка „Живот“. Знам, че трябва да са правили всички тези неща. Просто е трудно да си го представя, това е всичко.

По моя преценка Рейнър беше десет години по-възрастен от мен. Което беше окей. Нищо лошо нямаше в това. Имам добри, топли, невключващи чупене на ръце отношения с много хора, които са с десет години по-големи от мен. Хората, по-възрастни от мен с десет години, общо взето са прекрасни. Но Рейнър, освен това беше с три инча по-висок от мен, с около двайсет и пет килограма по-тежък и поне осем пъти по-жесток — в каквито и мерни единици да се измерва жестокостта. Беше грозен като смъртта, с голям, лишен от коса череп, който се накланяше и издуваше като балон, пълен с винтове и ключове, а сплесканият му като на борец нос, който сякаш някой беше нарисувал на лицето му, служейки си с лявата ръка или може би дори с левия крак, се разпростираше в лъкатушеща, изкривена делта под грубото му плоско чело.

А, всемогъщи Боже, само какво чело беше това! Павета, ножове, бутилки и убедително изложени аргументи — всеки по времето си — бяха отскачали, без да причинят вреда, от тази масивна лицева плоскост, оставяйки едва забележими вдлъбнатини между дълбоките й, раздалечени пори. По мое мнение това бяха най-дълбоките и най-раздалечени пори, каквито съм виждал в човешка кожа, така че се улових да се сещам за общинското игрище за голф в Далбийти в края на дългото, сухо лято на седемдесет и шеста.

Продължавайки сега към страничното възвишение, откриваме, че много отдавна ушите на Рейнър са били отхапани и след това обратно изплюти отстрани на главата му, защото лявото определено беше обърнато отгоре надолу или отвън навътре, или по някакъв друг начин, който ви караше да се взирате продължително в него, преди да ви осени мисълта: „о, това е ухо“.

И като капак на всичко това, в случай че още не сте схванали посланието, Рейнър носеше черно кожено яке върху черно поло.

Но, разбира се, вие щяхте да схванете посланието. Рейнър можеше да се увие целият в лъскава коприна и да си затъкне по една орхидея зад всяко ухо и нервните минувачи пак щяха първо да му платят пари, а чак след това да се зачудят дали са му дължали нещо.

По една случайност, аз не му дължах пари. Рейнър принадлежеше към онази подбрана група от хора, на които не дължах каквото и да било, и ако нещата между нас вървяха малко по-добре, можех да предложа той и приятелчетата му да си ушият специални вратовръзки, обозначаващи членството им в тази група. С мотив, изобразяващ кръстосващи се пътища може би.

Но както казах, нещата между нас не вървяха добре.

Еднорък инструктор по борба на име Клиф (да, знам — той преподаваше невъоръжена борба, а имаше само една ръка, която да използва като оръжие — в някои случаи животът е такъв) — веднъж ми каза, че болката е нещо, което си причиняваш сам. Другите хора ти причиняват разни неща — удрят те или те намушкват с нож, или се опитват да ти счупят ръката, — но болката я създаваш самият ти. Следователно, каза Клиф, който беше прекарал две седмици в Япония и затова се чувстваше в правото си да сервира подобни тъпотии на любопитните си повереници, винаги е във властта ти да спреш собствената си болка. Клиф загина три месеца по-късно в кръчмарска свада от ръката на петдесет и пет годишна вдовица, затова предполагам, че никога няма да ми се удаде възможност да го поправя в твърдението му.

Болката е събитие. Тя ти се случва и ти се справяш с нея както можеш.

Единственото нещо в моя полза бе това, че до този момент не бях издал нито звук.

Това няма нищо общо с храбростта, нали разбирате. Просто не бях успял да стигна до това. До този момент двамата с Рейнър просто отскачахме от стените и мебелите в наситена с пот, мъжкарска тишина, като само от време на време изсумтявахме, за да покажем, че и двамата все още се съсредоточаваме. Сега обаче, когато оставаха не повече от пет секунди преди да припадна или костта най-сетне да поддаде — тъкмо сега бе идеалният момент да включа в действие нов елемент. И звукът беше единственото, за което се сетих.

Затова вдишах дълбоко през носа, изправих се, за да се приближа колкото може повече до лицето му, задържах дъха си за момент и после нададох онова, което владеещите японските бойни изкуства наричат киай — вероятно бихте го нарекли „много силен вик“, и това няма да е много далече от истината, — писък с такава заслепяваща, шокираща, изумителна сила, че самият аз доста се изплаших.

Ефектът върху Рейнър беше до голяма степен точно като обещания, защото той се измести неволно встрани, отслабвайки хватката върху ръката ми за около една дванайсета от секундата. Отметнах глава назад в лицето му с цялата си сила, усещайки как хрущялът в носа му се намества около очертанията на черепа ми и по скалпа ми се разстила копринена мокрота, после вдигнах петата си към слабините му и одрасках вътрешната част на бедрото му, преди да вляза в контакт с впечатляващо изпъкналите му гениталии. Когато онази дванайсета частица от секундата изтече, Рейнър вече не чупеше ръката ми и аз внезапно осъзнах, че съм подгизнал от пот.

Отдръпнах се от него, танцувайки на пръсти като престаряло санбернарско куче, и се огледах наоколо за някакво оръжие.

Мястото на този състоящ се само от един петнайсетминутен рунд двубой между професионалист и аматьор беше малка, неелегантно мебелирана всекидневна в Белгрейвия^[1]. Специалистът по вътрешно обзавеждане беше свършил ужасна работа както правят всички специалисти по вътрешно обзавеждане всеки път, без да пропуснат, без никакво изключение, — но в този момент вкусът на обитателя или обитателката към тежки, преносими предмети случайно съвпадаше с моя. Със здравата си ръка избрах един осемнайсетинчов Буда от полицата над камината и открих, че ушите на дребосъка позволяват да бъдат хванати задоволително удобно от еднорък играч.

Сега Рейнър беше застанал на колене, повръщаше върху един китайски килим и безкрайно много подобряваше десена му. Избрах си място, съсредоточих се за нападението и замахнах към него с ляв заден удар, забивайки ъгълчето на пиедестала на статуетката в мекото пространство зад лявото му ухо. Чу се тъп, равен звук, какъвто само подложена на нападение човешка мускулна тъкан може да издаде, и той се търкулна на една страна.

Не си направих труда да проверя дали още е жив. Може би беше коравосърдечно от моя страна, но това е положението.

Поизбърсах потта от лицето си, прекосих стаята и излязох в коридора. Опитах се да се заслушам, но ако от къщата или от улицата навън идваше някакъв шум, никога нямаше да го чуя, защото сърцето ми бумтеше като машина за асфалтиране. Или може би отвън наистина имаше машина за асфалтиране. Бях твърде зает да поемам великански порции въздух, за да забележа.

Отворих предната врата и моментално почувствах хладен ситен дъждец върху лицето си. Той се смеси с потта, разреждайки я, разреждайки болката в ръката ми, разреждайки всичко, и аз затворих очи и го оставих да си вали. Това беше едно от най-приятните неща, които бях преживявал. Може би ще кажете, че сигурно съм водил доста окаян живот. Но пък, нали разбирате, контекстът е изключително важен.

Без да махам резето от вратата, слязох на тротоара и запалих цигара. Постепенно, неохотно, сърцето ми си върна нормалния ритъм, а след известно време дишането ми последва примера му. Болката в ръката ми беше ужасна, и знаех, че ще я усещам с дни, ако не и със седмици, но поне не беше ръката, с която пушех.

Върнах се в къщата и видях, че Рейнър беше, където го бях оставил, проснат сред локва повръщано. Или беше мъртъв, или беше получил много сериозна телесна повреда: всяко от двете неща означаваше поне пет години затвор. Десет, като се добави време заради лошо поведение. А това от моя гледна точка беше лошо.

Бил съм в затвора, нали разбирате. Само три седмици, и само за да се съберат по-нататъшни сведения, но когато ви се е налагало два пъти дневно да играете шах с говорещ само с едносрични думи поддръжник на „Уест Хям“, който си е татуирал на едната ръка думата „ОМРАЗА“ и същата дума — на другата, — служейки си с комплект, от който липсват шест пешки, всички топове и два от офицерите, — откривате, че наистина цените дребните неща в живота. Като например това да не сте в затвора.

Размишлявах по тези и свързани с тях въпроси и започвах да си мисля за всички топли страни, които така и не бях успял да посетя, когато осъзнах, че онзи звук — онзи тих, скърцащ, шумолящ, стържещ звук — определено не идваше от сърцето ми. Нито от белите ми дробове, нито от която и да било друга част на скимтящото ми тяло. Този звук определено идваше отвън.

Някой или нещо правеше абсолютно безплодни усилия да слезе тихо по стълбите.

Оставих статуетката на Буда, където си беше, взех една отвратително грозна алабастрова запалка и тръгнах към вратата, която също беше отвратително грозна. Може би ще попитате как е възможно да се направи отвратително грозна врата? Е, определено иска доста работа, но, вярвайте ми, топ дизайнерите на вътрешно обзавеждане могат да скалъпят набързо едно такова нещо още преди закуска.

Опитах се да задържа дъха си и не успях, затова зачаках шумно. Някъде щракна ключ за осветление, после с ново щракване светлината угасна. Отвори се врата, последва пауза, оттам също не се чу нищо, вратата се затвори. Стой неподвижно. Мисли. Опитай във всекидневната.

Прошумоля дреха, чуха се тихи стъпки и тогава внезапно осъзнах, че отпускам хватката си върху алабастровата запалка и се облягам на стената, изпълнен с нещо, близко до облекчение. Защото дори в това състояние — изплашен и ранен — бях готов да заложа живота си на факта, че парфюмът на Нина Ричи „Цвете на цветята“ просто не е аромат, подходящ за битка.

Тя спря на прага и огледа стаята. Светлините бяха изгасени, но завесите бяха широко отворени и от улицата влизаше светлина в изобилие.

Изчаках погледът й да падне върху тялото на Рейнър, преди да затисна устата й с ръка.

Минахме през всички обичайни размени на постъпки и реплики, диктувани от Холивуд и от вежливото общество. Тя се опита да крещи и да ме ухапе по дланта, а аз й казах да мълчи, защото няма да я нараня, освен ако не вика. Тя викаше и аз я нараних. Доста стандартни глупости всъщност.

Скоро тя вече седеше на отблъскващо грозното канапе с половин пинта от нещо, което си бях помислил за бренди, но се оказа калвадос, а аз стоях до вратата, докарал най-изисканото си и сполучливо изражение от типа: „От психиатрична гледна точка съм просто във върхова форма“.

Бях претърколил Рейнър на една страна в нещо като отбранителна поза, за да не се задуши от собствения си бълвоч. Или от нечий друг, ако се стигнеше до това. Тя искаше да стане и да се позанимава с него, да види дали е добре — възглавници, мокри компреси, превръзки, всички онези неща, които помагат на страничния наблюдател да се почувства по-добре, — но аз й казах да си остане на мястото, защото вече съм повикал линейка, и като цяло ще е по-добре да го оставим на мира.

Беше започнала да трепери леко. Треперенето започна от ръцете й, докато стискаха чашата, после се премести към лактите и пропълзя нагоре към раменете й, и се усилваше всеки път щом погледнеше към Рейнър. Разбира се, треперенето вероятно не е необичайна реакция, когато посред нощ откриеш на килима си смесица от мъртвец и повръщано, но не исках да й стане още по-зле. Докато палех цигара с алабастровата запалка — и, да, дори пламъкът й бе отвратително грозен, — се опитах да възприема колкото може повече информация, преди калвадосът да й вдъхне кураж и тя да започне да задава въпроси.

Видях лицето й три пъти в онази стая: веднъж на поставена в сребърна рамка фотография на полицата над камината, с очила „Рейбан“, застанала на някакъв ски лифт; веднъж — на огромен и ужасен закачен до прозореца стар портрет, нарисуван от някой, който вероятно не я е харесвал особено; и накрая, и определено най-добрият от трите варианта — на едно канапе на десет крачки от мен.

Едва ли бе на повече от деветнайсет, с ъгловати рамене и дълга кестенява коса, спускаща се буйна и непокорна надолу, докато се изгубеше зад врата й. Високите, закръглени скули внушаваха усещане за нещо ориенталско, но това внушение изчезваше веднага, щом човек стигнеше до очите й, които също бяха кръгли, и големи, и светлосиви. Ако в това въобще има някакъв смисъл. Носеше червен копринен халат и една елегантна пантофка със скъпа златна везба около пръстите. Огледах се из стаята, но другата пантофка не се виждаше никъде. Може би тя бе в състояние да си позволи само една.

Тя се прокашля, за да прогони дрезгавината от гласа си.

— Кой е този? — попита.

Досетих се, че ще е американка, още преди да си е отворила устата. Твърде здравословен вид имаше, за да е от друга националност. И откъде се сдобиват с тези зъби?

— Казваше се Рейнър — обясних и тогава осъзнах, че това звучеше малко неубедително като отговор, затова си помислих, че трябва да добавя нещо. — Беше много опасен човек.

— Опасен ли?

Изглеждаше разтревожена от това, и с пълно право. Вероятно през ума й минаваше мисълта — а същата бе минала и през моя ум, — че Рейнър беше опасен, а аз го бях убил: в такъв случай това, ако говорим от гледна точка на йерархията, ме правеше много опасен.

— Опасен — повторих и я загледах внимателно, докато тя извръщаше поглед. Изглежда, че трепереше по-малко, което беше добре. Или може би треперенето й бе влязло в синхрон с моето, затова не го забелязвах толкова ясно.

— Добре де… какво прави той тук? — попита тя накрая. — Какво искаше?

— Трудно е да се каже. — Трудно за мен във всеки случай. — Може да е търсил пари, а може би сребро…

— Искаш да кажеш… че не ти е казал? — Внезапно гласът й стана силен. — Ударил си този тип, без да знаеш кой е? Какво е правел тук?

Изглежда, въпреки шока мозъкът й си работеше съвсем добре.

— Ударих го, защото се опитваше да ме убие — казах. — Такъв човек съм.

Опитах се да докарам една дяволита усмивка, после я зърнах в огледалото над полицата на камината и разбрах, че не се е получило.

— Такъв човек си — повтори неприязнено тя. — И кой си ти?

Ха сега де. В този критичен момент щеше да ми се наложи да действам много предпазливо и внимателно. Това беше моментът, в който положението можеше внезапно да стане много по-лошо, отколкото вече беше.

Опитах се да изглеждам изненадан и може би съвсем мъничко обиден.

— Искаш да кажеш, че не можеш да ме познаеш?

— Не мога.

— Хм. Странно. Финчам. Джеймс Финчам. — Протегнах ръка. Тя не я пое, ето защо се престорих, че не посягам да се ръкувам, а небрежно разрошвам косата си.

— Това е име — каза тя. — То не обяснява какъв си.

— Приятел съм на баща ти.

Тя обмисли думите ми за момент.

— Приятел от бизнеса ли?

— Нещо такова.

— Нещо такова. — Тя кимна. — Ти си Джеймс Финчам, нещо като делови приятел на баща ми, и току-що уби човек в нашата къща.

Наклоних глава настрани и се опитах да покажа, че, да, понякога светът е абсолютно шибан.

Тя отново оголи зъби.

— И това е всичко, така ли? Това ти е цялата автобиография?

Отново пуснах в ход дяволитата усмивка, но резултатът не бе по-добър от преди.

— Чакай една секунда — каза тя.

Погледна Рейнър, после внезапно седна малко по-изправена, сякаш току-що я бе осенила някаква мисъл.

— Не си се обадил на никого, нали?

Като се замисля сега и взема предвид всичко, сигурно беше по-скоро на двайсет и четири.

— Искаш да кажеш… — Започвах да пелтеча.

— Искам да кажа — уточни тя, — че никаква линейка не идва насам, нали? Господи!

Тя остави чашата на килима, стана и тръгна към телефона.

— Виж — казах, — преди да направиш някоя глупост…

Понечих да тръгна към нея, но начинът, по който се извърна, ме накара да осъзная, че вероятно е по-добре да си остана неподвижен. Не исках да измъквам късчета телефонна слушалка от лицето си през следващите няколко седмици.

— Не мърдай оттам, господин Джеймс Финчам — изсъска ми тя. — Нищо глупаво няма в това. Ще повикам линейка и ще повикам и полицията. Това е международно одобрена процедура. Идват мъже с големи палки и те отвеждат. Абсолютно нищо глупаво няма в това.

— Виж — казах, — не бях напълно откровен с теб.

Тя се обърна към мен и присви очи. Ако се сещате какво имам предвид с това. Присви ги хоризонтално, не вертикално. Предполагам, би трябвало да се каже, че тя скъси очите си, но никой никога не казва така.

Тя присви очи.

— Какво, по дяволите, имаш предвид с това „не напълно откровен“? Каза ми само две неща. Искаш да кажеш, че едното от тях е било лъжа?

Спор няма, беше ме проснала направо на въжетата. Бях загазил. Но пък тя беше набрала само първата деветка.

— Името ми е Финчам — казах, — и наистина познавам баща ти.

— Добре, каква марка цигари пуши?

— „Дънхил“.

— През живота си не е изпушил и една цигара.

Може би беше към края на двайсетте. Трийсет, в краен случай. Поех си дълбоко въздух, докато набираше втората деветка.

— Добре, не го познавам. Но се опитвам да помогна.

— Ясно. Дошъл си да поправиш душа.

Трета деветка. Извади най-силния коз.

— Някой се опитва да го убие — казах.

Чу се слабо изщракване и чух как някой някъде пита каква услуга ни е необходима. Много бавно тя се обърна към мен, отдалечавайки слушалката от лицето си.

— Какво каза?

— Някой се опитва да убие баща ти — повторих. — Не знам кой и не знам защо. Но се опитвам да ги спра. Ето кой съм и ето какво правя тук.

Тя ме изгледа продължително и сурово. Някъде тиктакаше часовник. Дори тиктакането му звучеше грозно.

— Този човек — посочих към Рейнър, — имаше нещо общо с това.

Видях, че това й се струва нечестно, тъй като Рейнър едва ли беше в състояние да ми възрази: затова малко смекчих тона, оглеждайки се нервно наоколо, сякаш бях точно толкова озадачен и изтормозен като нея.

— Не мога да твърдя, че е дошъл тук да убие някого — казах, — защото нямахме възможност да говорим много. Но не е невъзможно. — Тя продължаваше да ме гледа втренчено. Операторът от другата страна на линията пискливо продължаваше да повтаря: „ало, ало“ и вероятно се опитваше да проследи обаждането.

Тя чакаше. Не съм сигурен точно какво.

— Линейка — каза най-сетне, без да престава да ме гледа, а после леко се извърна и даде адреса. Кимна, а след това бавно, много бавно, върна слушалката върху вилката и се обърна към мен. Настъпи една от онези паузи, за които знаете, че ще са продължителни още щом започнат, затова изтръсках още една цигара и й предложих пакета.

Тя тръгна към мен и спря. Беше по-ниска, отколкото ми се беше сторило от другия край на стаята. Усмихнах се отново и тя взе цигара от пакета, но не я запали. Просто си играеше бавно с нея, а после насочи към мен чифт сиви очи.

Видях чифт очи. Искам да кажа нейния чифт очи. Не беше извадила от някое чекмедже чифт нечии други очи, които да насочи към мен. Насочи към мен собствения си чифт очи — всяко от тях огромно, бледо и сиво; онези очи, които могат да накарат възрастен човек да заломоти безсмислено. Овладей се, за Бога.

— Ти си лъжец — каза тя.

Не го изрече гневно. Нито изплашено. Просто небрежно, сякаш установяваше факт. „Ти си лъжец“.

— Ами да — рекох, — общо казано, такъв съм. Но точно в този момент случайно казвам истината.

Тя продължаваше да се взира в лицето ми по същия начин, по който понякога се взирам в лицето си аз, след като съм свършил с бръсненето, но изглежда, че не намираше там повече отговори, отколкото някога съм намирал аз. После примигна веднъж и примигването сякаш някак промени нещата. Нещо беше освободено или изключено, или поне леко намалено. Започнах да се отпускам.

— Защо някой ще иска да убива баща ми? — Сега гласът й беше по-кротък.

— Наистина не знам — казах. — Аз току-що открих, че не пуши.

Тя продължи упорито, сякаш не ме беше чула.

— И ми кажи, господин Финчам — попита, — как стигна до всичко това?

Това беше опасната част. Наистина опасната част. Опасна на куб.

— Защото ми предложиха работата — казах.

Тя спря да диша. Искам да кажа, наистина спря да диша. И изобщо нямаше вид, че планира да започне отново в близко бъдеще.

Продължих възможно най-спокойно.

— Някой ми предложи много пари, за да убия баща ти — казах и тя се намръщи невярващо. — Отказах предложението.

Не биваше да добавям това. Наистина не биваше.

Третият закон на Нютон за разговорите, — ако съществуваше — щеше да гласи, че всяко твърдение предполага равносилно и противоположно твърдение. Изказването, че съм отхвърлил предложението, даваше да се разбере, че е имало възможност и да не откажа. А това не беше нещо, което исках да витае из стаята точно в този момент. Но тя започна да диша отново, значи може би не беше забелязала.

— Защо?

— Защо какво?

В лявото й око имаше мъничко зелено петънце, което се отправяше от зеницата в североизточна посока. Стоях там, гледах я в очите и в същото време се опитвах да не го правя, защото в този момент бях ужасно загазил. В много отношения.

— Защо го отказа?

— Защото… — започнах, след това спрях, тъй като трябваше абсолютно да изясня нещата.

— Да?

— Защото не убивам хора.

Настъпи пауза, докато тя възприеме казаното и го преметне в устата си като хапка храна няколко пъти. После хвърли поглед към тялото на Рейнър.

— Казах ти — заявих. — Той започна.

Тя се взря в мен за още около три столетия, а после все още бавно, въртейки цигарата между пръстите си, се отдалечи към канапето, очевидно дълбоко замислена.

— Честно — настоях, като се опитвах да овладея себе си и ситуацията. — Свестен съм. Правя дарения на „Оксфам“, рециклирам си вестниците и такива работи.

Тя стигна до тялото на Рейнър и спря.

— Е, кога се случи всичко това?

— Ами… току-що — запелтечих, като пълен идиот.

Тя затвори очи за миг.

— Имам предвид, кога ти предложиха.

— А, ясно — казах. — Преди десет дни.

— Къде?

— Амстердам.

— Значи в Холандия?

Това беше облекчение. Караше ме да се чувствам много по-добре. Хубаво е от време на време младите да се обръщат към теб. Не искаш да го правят през цялото време, само понякога.

— Правилно — казах.

— И кой ти предложи работата?

— Не съм го виждал нито преди, нито оттогава насам.

Тя се наведе да вземе чашата, отпи глътка калвадос и направи гримаса, щом усети вкуса му.

— И се предполага, че трябва да повярвам на това?

— Ами…

— Искам да кажа, ще трябва да ми помогнеш малко тук — каза тя и гласът й пак започна да се повишава. Кимна към Рейнър. — Тук имаме един тип, за когото не бих казала, че ще подкрепи твоята история, а се предполага, че аз трябва да ти повярвам — защо? Заради хубавото ти лице?

Не можах да се сдържа. Знам, че трябваше да се сдържа, но просто не можах.

— Защо не? — попитах и се помъчих да изглеждам чаровен. — Аз бих повярвал на всичко, което кажеш.

Ужасна грешка. Наистина ужасна. Една от най-тъпите, най-нелепите забележки, които съм правил, в дългия си, преизпълнен с нелепи забележки живот.

Тя се обърна към мен, внезапно много разгневена.

— Точно сега можеш да оставиш тия простотии.

— Исках само да кажа… — подхванах, но се зарадвах, когато тя грубо ме прекъсна, защото наистина не знаех какво исках да кажа.

— Казах, зарежи. Тук умира човек.

Кимнах, обзет от чувство за вина, и двамата наведохме глави към Рейнър, сякаш поднасяхме почитанията си. А после тя сякаш захлопна някаква невидима книжка с химни и продължи нататък. Раменете й се отпуснаха и тя ми подаде чашата.

— Аз съм Сара — представи се тя. — Виж дали можеш да ми намериш една кока-кола.

В крайна сметка тя се обади в полицията и полицаите се появиха точно когато санитарите от линейката вдигаха Рейнър, който май още дишаше, и го слагаха върху сгъваема носилка. Те си тананикаха и подсвиркваха, вдигаха разни неща от полицата над камината, надничаха отдолу, и като цяло имаха онова изражение, което подсказваше, че им се иска да бъдат някъде другаде.

Като правило, полицаите не обичат да чуват за нови случаи. Не защото са мързеливи, а защото искат, както и всички останали, да открият някакъв смисъл, някаква връзка, в голямата бъркотия от произволно натрупващо се нещастие, сред която работят. Ако точно докато се опитват да хванат някой тийнейджър, който отмъква тасове на автомобилни гуми, бъдат повикани на мястото на масово убийство, те просто не могат да се сдържат да не надникнат под канапето, за да видят дали там няма тасове от автомобилни гуми. Искат да намерят нещо, свързано с онова, което вече са видели, нещо, което ще изглежда смислено сред целия хаос. За да могат да си кажат: това се е случило, защото преди него се е случило нещо друго. Когато не го намерят — когато всичко, което виждат, е поредният куп неща, за които трябва да се пише рапорт, да се правят досиета, и после тези досиета да бъдат изгубени, а след това намерени в най-долното чекмедже на нечие бюро, и после отново изгубени, и в крайна сметка с тях не съвпадне никое име — тогава те са, ами разочаровани.

Бяха особено разочаровани от нашата история. Сара и аз бяхме репетирали онова, което смятахме за приемлив сценарий, и изиграхме три негови представления пред полицейски служители от все по-висок ранг, като последният беше отблъскващо млад инспектор, който ни се представи с името Брок.

Брок седеше на канапето, хвърляйки от време на време поглед към ноктите си и кимаше по своя младежки маниер през цялото време, докато слушаше историята на храбрия Джеймс Финчам, приятел на семейството, отседнал в свободната стая на първия етаж — как чул шумове, промъкнал се долу да разучи какво става, видял някакъв гадняр в кожено яке и черно поло, когото не бил виждал никога преди, последвала схватка, онзи паднал, и — о, Боже — май си ударил главата. Сара Улф, родена на двайсет и девети август 1964, чула шум от борба, слязла, видяла всичко. Едно питие, инспекторе? Чай? Нещо безалкохолно?

Да, разбира се, обстановката също беше в наша полза. Ако бяхме пробвали да разкажем същата история в някой общински апартамент в Детфорд, само след секунди щяхме да сме на пода на камионетката и да питаме разни яки млади мъже с къси коси дали биха имали нещо против да ни се махнат за малко от главата, докато се настаним удобно. Но в потъналата в зеленина, пълна с измазани с бяла гипсова мазилка къщи Белгрейвия, полицаите са по-скоро склонни да ви повярват, отколкото да проявят недоверие. Мисля, че това си влиза в цените на къщите.

Когато подписахме показанията си, те ни помолиха да не правим никакви глупости, като например да напуснем страната, без да уведомим местния полицейски участък и като цяло ни насърчиха да се възползваме от всяка възможност.

Два часа след като Рейнър — първо име неизвестно — се беше опитал да ми счупи ръката, всичко, което бе останало от него, беше просто миризма.

Измъкнах се от къщата и докато вървях, усетих как болката отново ме обзема с пълна сила. Запалих цигара и гушейки слязох до ъгъла, където свърнах наляво в оградено пространство, което някога бе служило за прибиране на коне. Сега конят, който би могъл да си позволи да живее тук, очевидно би трябвало да е изключително богат, но мястото си беше запазило напомнящото за конюшня излъчване и именно затова ми си беше сторило правилно да заключа мотоциклета си там. Заедно с кофа овес и малко слама под задното колело.

Мотоциклетът си беше, където го бях оставил: тази забележка може и да ви звучи тъпо, но не е така. Сред собствениците на мотоциклети, да оставиш возилото си на тъмно място за повече от час, дори заключено с катинар и с включена аларма, и да го намериш все още там, като се върнеш, е преживяване, за което си струва да се говори. Особено когато мотоциклетът е „Кавазаки ZZR 1100“.

В никакъв случай не отричам, че японците устроиха доста неприятна засада при Пърл Харбър, и че представите им за приготвяне на рибни ястия са безспорно ужасни, — но, Бога ми, наистина знаят нещичко за правенето на мотоциклети. Натиснете до дупка газта на тази машина, независимо на коя скорост сте в момента, и очните ви ябълки ще изхвръкнат през тила. Добре де, може би това не е точно усещане, към каквото се стремят повечето хора, когато си избират лично транспортно средство, но тъй като аз спечелих мотоциклета при игра на табла, спечелвайки играта с едно невероятно късметлийско 4 и 1, комбинацията от числа, която ми беше най-необходима в момента, и три последователни дюшеша, много му се радвах. Беше черен и голям и позволяваше дори на най-обикновения средностатистически човек, возещ се на него, да посещава други галактики.

Включих мотора, форсирах го достатъчно силно, че да разбудя неколцина охранени финансисти от Белгрейвия, и потеглих към Нотинг Хил. Трябваше да карам по-бавно в дъжда, затова имаше много време да размишлявам върху случилото се през нощта.

Онова, което не ми излизаше от ума, докато криволичех с мотоциклета по хлъзгавите, осветени в жълто улици, беше как Сара ми казва да оставя „тия простотии“. А причината, поради която трябваше да ги оставя, беше, че в стаята имаше умиращ човек.

Законът на Нютон за разговорите, помислих си. Изводът беше, че можех да продължа с онези глупости, ако в стаята нямаше умиращ човек.

Това ме ободри. Започнах да си мисля, че ако не успея да уредя нещата така, че един ден двамата с нея да сме заедно в стая без никакви умиращи хора вътре, да не ми е името Джеймс Финчам.

А то, разбира се, не е.