Хю Лори
Търговецът на оръжие (25)

Двайсет и четири

Но чуй! Как моят пулс

като самотен барабан

отмерва моя ход и казва ти,

че скоро ще съм с тебе там.

Епископ Хенри Кинг

Американското консулство в Казабланка се намира на половината път надолу по обвития в зеленина булевард Молей Юсес — наистина миниатюрен анклав на френското великолепие от деветнайсети век, построен, за да помага на изтощения поддръжник на колониализма да изпусне парата след тежък ден, прекаран в планиране на инфраструктура.

Французите дошли в Мароко да строят пътища, железопътни линии, болници, да насаждат чувство за мода — всички неща, за които средностатистическият французин знае, че са незаменими за една съвременна цивилизация — а когато дошло времето за равносметка и французите погледнали произведенията си и видели, че са добри, сметнали, че съвсем определено са си спечелили правото да живеят като махараджи. Което в продължение на известно време наистина правили.

Но когато намиращият се в съседство Алжир избухнал в лицата им, французите си дали сметка, че понякога е по-добре да остават не съвсем задоволени; така че отворили куфарите си марка „Луи Вюитон“ и си опаковали флаконите е афтършейв, а после и резервните флакони е афтършейв, а също и онзи допълнителен флакон, плъзнал се под тоалетното казанче, за който при по-внимателен оглед се оказало, че по една случайност също съдържа афтършейв, и се измъкнали крадешком в нощта.

Наследниците на огромните, измазани с гипсова мазилка дворци, които французите изоставили, не бяха принцове, нито султани или пък индустриалци милионери. Не бяха певци в нощни клубове или футболисти, или гангстери, или звезди от телевизионните сапунени опери. Бяха, по някаква удивителна случайност, дипломати.

Наричам го удивителна случайност, защото вече почти всичко е взето. Във всеки град, във всяка страна по света, дипломатите живеят и работят в най-скъпите и желани имоти, които могат да се намерят. Имения, замъци, дворци, огромни двуетажни постройки с по десет стаи на горния етаж и десет — на долния с намиращ се в границите им парк с елени: независимо каква е сградата и къде се намира, дипломатите влизат вътре, оглеждат се наоколо и казват: „Да, мисля, че мога да понеса това“.

Бернхард и аз си оправихме вратовръзките, погледнахме си часовниците и заподтичвахме нагоре по стъпалата към главния вход.

— Е, какво мога да направя за вас, господа?

Бюканън (който бе настоял да го наричаме Роджър) беше в началото на петдесетте си години и се беше издигнал толкова високо в службата си като американски дипломат, колкото изобщо беше възможно. Казабланка беше последното му назначение, беше прекарал там три години и, разбира се, много му харесваше. Страхотни хора, страхотна страна, храната е малко мазничка, но иначе е просто върхът.

Мазната храна, изглежда, не беше накарала любезния Роджър да забави особено темпото, защото тежеше към сто и десет кила, което, при ръст от малко над метър и шейсет, си е доста голямо тегло за носене.

Бернхард и аз се спогледахме, с вдигнати вежди, сякаш всъщност нямаше значение кой от нас ще проговори пръв.

— Господин Бюканън — казах тържествено, — както моят колега и аз обяснихме в писмото си, ние произвеждаме по наше мнение най-хубавите кухненски ръкавици, излизащи от северноафриканския регион.

Бернхард кимна бавно, сякаш можеше да отиде по-далече и да каже „най-хубавите в света“, но няма значение.

— Имаме цехове — продължих — във Фес, в Рабат, а не след дълго откриваме завод до Маракеш. Нашият продукт е чудесен. Сигурни сме в това. Това е продукт, за който може и да сте чували, който може дори да сте използвали, ако сте онова, което наричат „Нов Човек“.

Разкикотих се като някакъв абсолютен тъпак, а Бернхард и Роджър се присъединиха. Мъже. Да използват кухненски ръкавици. Тази шега си я биваше. Бернхард подхвана историята, като се наведе напред в стола си и заговори със сериозен, почтителен германски маниер.

— Нашата производителност — каза той, — вече достигна до момент, в който за нас ще представлява голям интерес обмислянето на лиценз за износ на северноамериканския пазар. И мисля, че онова, което бихме искали от вас, сър, е малко помощ, за да се справим с многобройните механизми, които ще трябва да разположим на място.

Любезният Роджър кимна и надраска нещо върху някакъв бележник. Видях, че писмото ни е пред него на бюрото, и май беше заградил с кръгче думата „гумен“. Бих искал да го попитам защо, но сега не беше моментът.

— Роджър — казах, изправяйки се на крака, — преди да сме започнали задълбочените разговори…

Роджър вдигна очи от бележника си.

— Надолу по коридора, втората врата вдясно.

— Благодаря — казах.

Тоалетната беше празна и миришеше на бор. Заключих вратата, погледнах си часовника, после се покатерих на седалката на тоалетната и открехнах прозореца.

Вляво някаква пръскачка обливаше с дъгообразни струи вода обширна добре поддържана морава. Жена в щампована рокля стоеше до стената, чоплейки ноктите си, докато на няколко метра оттам едно кученце усърдно акаше. В далечния ъгъл градинар по къси панталони и жълта тениска стоеше на колене и се занимаваше с някакви храсти.

Надясно — нищо.

Още стена. Още ливада. Още цветни лехи.

И една араукария.

Скочих от седалката на тоалетната, погледнах си отново часовника, отключих вратата и излязох в коридора.

Беше пуст.

Тръгнах бързо към стълбището и щастливо заподскачах надолу, вземайки стъпалата по две наведнъж, като барабанях с ръка по парапета, без да се придържам към определен ритъм. Подминах някакъв мъж по риза, който носеше хартия, но изрекох едно високо „добро утро“, преди той да успее да каже нещо.

Стигнах до първия етаж и свърнах надясно, и видях, че коридорът беше по-оживен.

По средата стояха две жени, потънали в разговор, а един мъж от лявата ми страна заключваше или отключваше, вратата на някаква канцелария.

Погледнах си часовника и започнах да забавям крачка, търсейки опипом из джобовете си нещо, което може би бях оставил някъде или ако не там, то някъде другаде, но пък можеше и никога да не съм го имал, но ако съм го имал, дали не трябва да се върна и да го потърся? Стоях в коридора, мръщейки се, а мъжът отляво беше отворил вратата на канцеларията и ме гледаше, готвейки се да ме попита какво съм загубил.

Измъкнах ръка от джоба си и му се усмихнах, вдигайки един ключодържател.

— Намерих го — казах, а той ми кимна леко и несигурно, докато се отдалечавах.

В края на коридора избръмча звънец и аз се позабързах малко, като подрънквах ключовете в дясната си ръка. Вратите на асансьора се отвориха с плъзгане и в коридора бавно се заизмъква ниска количка за сервиране.

Франсиско и Хюго в спретнатите си сини работни комбинезони внимателно насочиха количката и я изкараха от асансьора: Франсиско буташе, а Хюго бе подпрял и двете си ръце върху тубите с вода. Отпусни се — прииска ми се да му кажа, докато забавях ход, за да пусна количката да мине пред мен. Това е само вода, за Бога. Вървиш след нея, сякаш върху нея е съпругата ти на път за родилната зала.

Франсиско се движеше бавно, проверявайки номерата по вратите на канцелариите, и наистина изглеждаше много добре, докато Хюго непрекъснато се обръщаше и облизваше устни.

Спрях до едно табло за съобщения и го разгледах. Откъснах три листчета хартия, две от които представляваха схема за евакуация на сградата в случай на пожар, а третото беше отворена покана за барбекю в ресторанта на Боб и Тина, в неделя по обяд. Застанах там, за да ги прочета, както си му е редът, а после си погледнах часовника.

Закъсняваха.

Закъсняваха с четирийсет и пет секунди.

Не можех да повярвам. След всичко, което бяхме уговаряли и упражнявали, и за което се бяхме клели, и отново го бяхме упражнявали, малките шибаняци закъсняваха.

— Да? — каза един глас.

Петдесет и пет секунди.

Погледнах надолу по коридора и видях, че Франсиско и Хюго бяха стигнали откритото пространство, където се намираше пропускът. На едно бюро седеше жена и надзърташе към тях над стъклата на големи очила.

Шейсет и пет шибани секунди.

— Селям алейкум — тихо изрече Франсиско.

— Алейкум селям — каза жената.

Седемдесет.

Хюго стовари ръка върху тубите с вода, след това се обърна и ме погледна.

Тръгнах напред, направих две крачки, и тогава го чух.

Чух го и го почувствах. Беше като бомба.

Когато гледате сблъскващи се коли по телевизията, до вас достига известен шум от различни звуци, получени при дублажа, и вие вероятно си мислите: ето това е, това се чува, когато една кола се блъсне. Забравяте или с малко късмет изобщо не знаете колко много енергия се освобождава, когато половин тон метал се удари в друг половин тон метал. Или в стената на някоя сграда. Огромни количества енергия, способна да разтърси тялото ви от главата до пръстите на краката, дори и да сте на сто метра разстояние.

Клаксонът на лендроувъра, ударен с всичка сила с ножа на Сайръс, проряза тишината като животински вой. А после бързо заглъхна, потиснат от звуците на отварящи се врати, блъснати назад столове, тела, бързо тичащи да застанат на вратите — като се споглеждаха и хвърляха погледи надолу по коридора.

После всички започнаха да говорят и повечето казваха: „Боже Господи!“, и „По дяволите“, и „Мамка му, какво беше това“, и изведнъж видях гърбовете на дванайсет души, които бързо се отдалечаваха от нас, като се спъваха, подскачаха, падаха един върху друг, за да се доберат до стълбището.

— Не мислите ли, че би трябвало да видим какво става? — обърна се Франсиско към жената зад бюрото.

Тя го погледна, после присви очи надолу към коридора.

— Не мога… знаете… — каза и ръката й посегна към телефона. Не знам на кого си мислеше, че ще се обади.

Двамата с Франсиско се погледнахме за около една стотна от секундата.

— Това да не беше… — започнах, взирайки се нервно в жената, — искам да кажа, това не прозвуча ли като бомба?

Тя сложи едната си ръка върху телефона, а другата — изпъната напред, е дланта към прозореца, сякаш молеше светът просто да спре и да я почака за малко да се съвземе.

Отнякъде се чу писък.

Някой беше видял кръвта по ризата на Бенямин или беше паднал, или просто му се пищеше, и това накара жената почти да скочи на крака.

— Какво може да е това? — попита Франсиско, докато Хюго започна да заобикаля покрай бюрото на жената.

Този път тя не го погледна.

— Ще ни кажат — каза тя, като надничаше покрай мен надолу по коридора. — Ще си останем на местата, а те ще ни кажат какво да правим.

Докато тя казваше това, се разнесе металическо изщракване, и жената мигновено разбра, че то е неуместно, че е ужасно погрешно, защото има изщраквания, които означават хубави неща, и такива, които означават лоши неща, а това определено беше едно от най-лошите.

Тя се извъртя да погледне Хюго.

— Госпожо — каза той, с блеснали очи, — вие имахте шанс.

 

 

И така, ето ни тук.

Седим си прилично, чувстваме се добре.

Вече от трийсет и пет минути сме завладели сградата и общо взето можеше да бъде много по-зле.

Мароканският персонал е изчезнал от приземния етаж, а Хюго и Сайръс разчистиха втория и третия етаж от край до край, като подкараха мъжете и жените подобно на стадо надолу по главното стълбище и ги изкараха на улицата с многобройни ненужни подвиквания от рода на „да вървим“ и „размърдайте се“.

Бенямин и Латифа са изпратени да заемат позиции във фоайето, където могат бързо да се придвижат от предния край на сградата до задния, ако им се наложи. Макар всички да знаем, че няма да им се наложи. Не и за известно време, във всеки случай.

Полицаите се появиха. Първо в коли, после в джипове, а сега — с цели камиони. Пръснали са се наоколо, облечени в бронирани жилетки, крещят и местят коли и още не са решили дали да прекосят невъзмутимо улицата или да се втурнат светкавично през нея с ниско наведени глави, за да избегнат стрелбата на снайперистите. Вероятно виждат Бернхард на покрива, но още не знаят кой е или какво прави там.

Франсиско и аз сме в кабинета на консула.

Тук имаме общо осем пленници — петима мъже и три жени, оковани един за друг с купените на разпродажба полицейски белезници на Бернхард — и сме ги попитали дали ще възразят да седнат на изключително скъпия арабски килим. Обяснихме им, че ако някой от тях се дръпне от килима, го прави с риск да бъде застрелян от Франсиско или от самия мен, с помощта на два автомата „Стиър АУГ“, които бяхме достатъчно умни да не забравим да вземем със себе си.

Направихме изключение единствено за самия консул, защото не сме животни — наясно сме с ранга и протокола и не искаме да караме един важен човек да седи с кръстосани крака на пода — а и във всеки случай той трябва да е в състояние да говори по телефона.

Бенямин се позанимава с телефонната връзка и ни обеща, че всяко обаждане до който и да било номер в сградата ще минава през този кабинет.

И така, господин Джеймс Биймън в качеството си на надлежно назначен представител на правителството на Съединените щати в Казабланка, втори по ранг на мароканска територия след посланика в Рабат, сега седи на бюрото си, взирайки се във Франсиско с хладен преценяващ поглед.

Биймън, както ни е добре известно от направените проучвания, е дипломат от кариерата. Не е пенсионираният продавач на обувки, когото бихте очаквали да намерите на подобен пост — човек, който е направил дарение на стойност петдесет милиона долара във фонда за предизборната кампания на президента и е бил възнаграден е голямо бюро и по триста безплатни обяда на година. Биймън е към края на петдесетте, висок и с яко телосложение, и има много бърз ум. Ще се справи с тази ситуация умело и мъдро.

Каквото именно е нашето желание.

— А по въпроса за тоалетната? — пита Биймън.

— По един човек, на всеки половин час — казва Франсиско. — Вие ще се разберете помежду си в какъв ред. Ще ви придружава някой от нас, няма да заключвате вратата. — Франсиско отива до прозореца и поглежда на улицата. Вдига бинокъл към очите си.

Поглеждам си часовника. Десет и четирийсет и една.

Ще дойдат призори, мисля си. Както правят нападателите, още откакто за пръв път са измислени нападенията.

Призори. Когато сме уморени, гладни, отегчени, уплашени.

Ще дойдат призори, и ще пристигнат от изток, докато слънцето се намира ниско зад тях.

 

 

В единайсет и двайсет консулът прие първия разговор.

Уафия Хасан, полицейски инспектор, се представи на Франсиско, след това поздрави Биймън. Нямаше нищо особено за казване, освен че се надявал всички да се държат разумно и цялата тази история да бъде уредена без никакви неприятности. След това Франсиско каза, че говорел добър английски, а Биймън каза, че преди две вечери бил на вечеря в къщата на Хасан. Двамата си говорили какво тихо и спокойно място е Казабланка.

В единайсет и четирийсет се обадиха от пресата. Съжалявали, че ни безпокоят очевидно, но дали сме имали да направим някакво изявление? Франсиско изрече името си по букви на два пъти и каза, че ще предадем писмено изявление на представител на Си Ен Ен, веднага щом те дойдат тук.

В дванайсет без пет телефонът иззвъня отново. Биймън вдигна слушалката и каза, че точно в момента не може да говори, дали ще бъде възможно да се обадят отново утре, или може би вдругиден? Франсиско взе слушалката от него и слуша в продължение на един миг, после избухна в смях, развеселен от туриста от Северна Каролина, който искаше да знае дали консулството може да гарантира за качеството на питейната вода в хотел „Риджънси“.

Дори Биймън се усмихна на това.

В два и петнайсет ни изпратиха обяд — задушено овнешко със зеленчуци, заедно с огромно гърне кускус. Бенямин прибра храната от предните стъпала, докато Латифа нервно размахваше узито си напред-назад на прага.

Сайръс намери отнякъде книжни чинии, но не и прибори, затова седнахме и оставихме храната да изстине, след което започнахме да я загребваме с пръсти.

Беше много вкусна, предвид обстоятелствата.

В десет и три минути чухме как камионите започнаха да се движат и Франсиско изтича до прозореца.

Двамата гледахме как полицейските шофьори увеличават оборотите на моторите и ги форсират, като маневрираха напред-назад в резки завои.

— Защо се местят? — попита Франсиско, като наблюдаваше с присвити очи през бинокъла.

Свих рамене.

— Предупредили са ги от пътната полиция?

Той ме погледна гневно.

— По дяволите, не знам — казах. — Има нещо. Може би искат да вдигнат малко шум, докато копаят тунел. Нищо не можем да направим по въпроса.

Франсиско дъвка устната си една секунда, а после отиде до бюрото. Вдигна телефона и набра номера на фоайето. Латифа сигурно беше отговорила.

— Лат, бъди готова — каза Франсиско. — Ако чуеш или видиш нещо, ми се обади.

Тресна слушалката, прекалено силно.

Никога не си бил толкова хладнокръвен, колкото се преструваш — помислих си.

Към четири часа телефонната линия беше започнала да става много натоварена, защото мароканците и американците звъняха на интервали от по пет минути, и винаги настояваха да говорят с някой друг, а не с онзи, който беше отговорил на обаждането.

Франсиско реши, че е време да ни размени местата, затова повика Сайръс и Бенямин да се качат на първия етаж, а аз слязох долу, за да се присъединя към Латифа.

Тя стоеше в средата на коридора, като надничаше през прозорците и подскачаше от крак на крак, като подхвърляше миниатюрното узи ту в едната, ту в другата си ръка.

— Какво става? — попитах. — Пишка ли ти се?

Тя ме погледна и кимна, а аз й казах да отиде и да го направи, и да не се тревожи толкова много.

— Слънцето залязва — каза Латифа половин пакет цигари по-късно.

Погледнах си часовника, после погледнах навън през задните прозорци и наистина там се виждаше падащото слънце, надигащата се нощ.

— Да — казах.

Латифа започна да си оправя косата, като използваше отражението от остъкленото прозорче на гишето на пропуска.

— Отивам навън — казах.

Тя сепнато се извъртя и ме погледна.

— Какво? Да не си луд?

— Просто искам да хвърля един поглед, това е всичко.

— Да хвърлиш един поглед на какво? — каза Латифа и видях, че ми е бясна, сякаш наистина я изоставях завинаги. — Бернхард е на покрива, може да вижда по-добре от всекиго. За какво искаш да излизаш навън?

Присвих устни за момент и отново си погледнах часовника.

— Онова дърво ме притеснява — казах.

— Искаш да погледнеш някакво си шибано дърво? — каза Латифа.

— Клоните се прехвърлят отвъд стената. Само искам да погледна.

Тя застана до рамото ми и надникна през прозореца. Пръскачката още работеше.

— Кое дърво?

— Ей онова там — казах. — Араукарията.

Пет и десет.

Слънцето наполовина е приключило спускането си.

Латифа седеше в подножието на главното стълбище, потропваше по мраморния под с ботуша си и си играеше с узито.

Погледнах я и, разбира се, се сетих за секса, който бяхме правили — но също и как се бяхме смели, и как се бяхме ядосвали, и за спагетите. На моменти Латифа можеше да се държи влудяващо. Определено беше смотана и безнадеждна във всяко отношение, което можеше да бъде обяснено. Но освен това беше страхотна.

— Всичко ще бъде наред — казах.

Тя вдигна глава и отвърна на погледа ми.

Запитах се дали и тя си спомняше същите неща.

— Кой, по дяволите, е казал, че няма? — каза тя и прокара пръсти през косата си, като смъкна един кичур от нея върху лицето си, за да не ме вижда.

Засмях се.

— Рики — извика Сайръс, навеждайки се през парапета от първия етаж.

— Какво? — попитах.

— Качи се тук горе. Сиско те вика.

 

 

Сега заложниците бяха разпръснати по целия килим, с глави в скутовете, опрели гръб о гръб. Дисциплината се беше разхлабила достатъчно, та някои от тях да протегнат крака извън ръба на килима. Трима-четирима пееха „Река Шоуни“^[1] съвсем тихичко, с не особено голям ентусиазъм.

— Какво? — попитах.

Франсиско посочи към Биймън, който протегна телефонната слушалка към мен. Намръщих се и я отблъснах с махване на ръка, сякаш вероятно се обаждаше жена ми, а аз така или иначе щях да съм си у дома след половин час. Биймън обаче продължаваше да протяга слушалката към мен.

— Знаят, че си американец — каза.

Свих рамене, сякаш казвах: „Е, и какво?“

— Говори с тях, Рики — каза Франсиско. — Защо не?

Затова отново свих рамене, нацупено, с изражение, което казваше: Боже, каква загуба на време, и бавно се приближих до бюрото. Биймън ме изгледа гневно, докато вземах телефона.

— Проклет американец — прошепна.

— Цуни ме отзад — казах и приближих слушалката към ухото си. — Да?

Чу се изщракване и бръмчене, след това ново изщракване.

— Ланг — каза един глас.

Започва се, помислих си.

— Да — каза Рики.

— Как я караш?

Беше гласът на Ръсел П. Барнс, местния задник, и дори през бръмченето, намесващо се в разговора, гласът му беше надменно самоуверен.

— Какво искаш, по дяволите? — каза Рики.

— Помахай с ръка, Томас — каза Барнс.

Дадох знак на Франсиско да ми даде бинокъла и той ми го подаде през бюрото. Отидох до прозореца.

— Искам да видиш какво става вляво — каза Барнс.

Всъщност не исках.

На ъгъла на пресечката, сред паркирани джипове и военни камиони, стояха скупчени групичка мъже, някои — униформени, други — не.

Вдигнах бинокъла и видях как от уголемения мащаб пред погледа ми изведнъж изскочиха дървета и къщи, а после Барнс се стрелна през обектива. Върнах се и застанах неподвижно, и ето го там, с вдигнат към ухото телефон и вдигнат към очите бинокъл. Всъщност ми помаха.

Огледах останалата част от групата, но не видях никакви сиви раирани панталони.

— Само да ти кажа „здрасти“, Том — рече Барнс.

— Разбира се — каза Рики.

Линията продължаваше да пращи, докато се изчаквахме взаимно. Знаех, че мога да чакам по-дълго от него.

— Е, Том — каза Барнс най-накрая, — кога можем да очакваме да излезеш оттам?

Извърнах поглед от бинокъла и погледнах към Франсиско и към Бенямин, а после към заложниците. Погледнах ги и се сетих за другите.

— Няма да излезем — каза Рики, а Франсиско кимна бавно.

Погледнах през бинокъла и видях Барнс да се смее. Не го чувах, защото беше отдалечил слушалката от лицето си, но го видях как отмята глава назад и оголва зъби. После се обърна към групата мъже около него и каза нещо, и някои от тях също се засмяха.

— Разбира се, Том. Когато…

— Говоря сериозно — каза Рики, а Барнс продължаваше да се усмихва. — Които и да сте вие, нищо от онова, което опитвате, няма да подейства.

Барнс поклати глава, наслаждавайки се на представлението ми.

— Може и да си умен тип — казах и го видях да кима. — Може и да си образован човек. Може би даже и колеж си завършил.

Развеселеното изражение поизчезна от лицето на Барнс. Това беше хубаво.

— Но нищо, което пробваш, няма да проработи. — Той изпусна бинокъла и се облещи. Не защото искаше да ме види, а защото искаше аз да го видя. Лицето му беше каменно. — Повярвайте ми, господин абсолвент — казах.

Той стоеше като закован на мястото си, очите му се стрелкаха бързо като лазерни лъчи през двестате метра между нас. А после го видях как извика нещо и отново вдигна слушалката към ухото си.

— Слушай, лайно такова, не ме интересува дали ще излезеш оттам, или не. А ако все пак излезеш, не ме е грижа дали ще го направиш на собствен ход или в голяма гумена торба, или в безброй малки гумени торбички. Трябва обаче да те предупредя, Ланг… — Той притисна телефона по-силно към устата си и чух как пръска слюнки, докато говори. — По-добре да не се опитваш да попречиш на напредъка. Разбираш ли ме? Напредъкът е нещо, на което просто трябва да позволиш да се случи.

— Разбира се — каза Рики.

— Разбира се — каза Барнс.

Видях го как погледна настрани и кимна.

— Погледни надясно, Ланг. Синя „Тойота“.

Направих каквото ми каза, и в обектива на бинокъла бързо се мярна предно стъкло на автомобил. Нагласих бинокъла на него.

Наим Мурда и Сара Улф, застанали един до друг пред тойотата, пиещи нещо от високи пластмасови чаши. В очакване на финалното сритване от Световната купа. Сара беше свела поглед към нещо, или към нищото, а Мурда се оглеждаше в огледалцето за обратно виждане. Изглежда, не възразяваше срещу онова, което виждаше.

— Напредъкът, Ланг — каза гласът на Барнс. — Напредъкът е от полза за всички.

Той направи пауза и аз отново плъзнах бинокъла наляво, точно навреме да го видя как се усмихва.

— Виж — казах, придавайки на гласа си известна тревожна нотка, — просто ми позволи да говоря с нея, става ли?

С крайчеца на окото си видях как Франсиско се изправя в стола си. Трябваше да се справя с него, да не му позволя да сбърка, затова отдалечих телефона от лицето си и му хвърлих смутена усмивка през рамо.

— Обажда се майка ми — казах. — Тревожи се за мен.

И двамата се посмяхме малко на това.

Отново примижах през бинокъла и видях, че сега Барнс стоеше до тойотата. Вътре в колата Сара беше притиснала слушалката към устата си, а Мурда се беше обърнал настрани на седалката си, за да я наблюдава.

— Томас? — каза тя. Гласът й звучеше ниско и дрезгаво.

— Здрасти — казах.

Настъпи пауза, докато обменихме една-две интересни мисли по пращящата линия, а после тя каза:

— Чакам те.

Това исках да чуя.

Мурда каза нещо, което не успях да чуя, а после Барнс се пресегна вътре през прозореца и взе телефона от Сара.

— Няма време за всичко това, Том. Можете да си говорите колкото си искате, щом излезеш оттук. — Той се усмихна. — Е, имаш ли да споделиш някакви мисли на този етап, Томас? Да кажеш една дума, може би? Малка думичка — например „да“ или „не“?

Застанах там, наблюдавайки Барнс, който пък наблюдаваше мен, и изчаках толкова дълго, колкото се осмелих. Исках да почувства значимостта на решението ми. Сара ме чакаше.

Моля те, Господи, по-добре беше това да свърши работа.

— Да — казах.