Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gun Seller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Eternities (2011 г.)
Допълнителна корекция
BozoMaster (2011 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Хю Лори. Търговецът на оръжие

Превод: Деница Райкова

Художествено оформление: Огнян Илиев

Редактор: Гергана Рачева

Компютърен дизайн: Митко Ганев

ИК „Intense“, 2008 г.

ISBN 978–954–783–067–7

История

  1. — Добавяне

Две

Дълги години съм си лягал рано.

Марсел Пруст

Пристигнах обратно в апартамента и минах през обичайното прослушване на съобщенията на телефонния секретар. Две безсмислени пиукания, една грешка, едно обаждане от приятел, прекъснато на първото изречение, последвано от трима души, с които не исках да се чувам, но на които сега трябваше да върна обаждането.

Господи, мразех я тази машина.

Седнах на бюрото си и прегледах пощата от деня. Хвърлих няколко сметки в кошчето, а после си спомних, че съм преместил кошчето в кухнята — затова се подразних, натъпках остатъка от пощата в чекмеджето и се отказах от идеята, че вършенето на обичайните домашни задължения ще ми помогне да си подредя мислите.

Беше прекалено късно, за да пускам силна музика, а единственото друго забавление, което можех да намеря в апартамента, беше уискито, затова взех една чаша и бутилка „Прочутата яребица“, налях си два пръста и отидох в кухнята. Добавих достатъчно вода да превърна напитката в просто Смътно позната яребица, а после седнах на масата с един джобен диктофон, защото веднъж някой ми беше казал, че говоренето на висок глас помага да си изясниш нещата. Бях попитал: а с масло работи ли? и ми бяха отговорили, че не, но работи с всичко, което тревожи ума ти.

Сложих касета в машината и щракнах копчето за запис.

— Dramatis personae[1] — изрекох. — Александър Улф, баща на Сара Улф, собственик на кокетна къща в джорджиански стил на Лайъл Стрийт, Белгрейвия, работодател на слепи и отмъстителни дизайнери на вътрешно обзавеждане, и председател и главен изпълнителен директор на Гейн Паркър. Неизвестен бял индивид от мъжки пол, американец или канадец, петдесетгодишен. Рейнър. Едър, жесток, хоспитализиран. Томас Ланг, трийсет и шест годишен, апартамент „Д“, „Уестбърн Клоуз“ 42, бивш член на шотландската гвардия, получил почетно уволнение с чин капитан. Това са фактите, доколкото са ми известни.

Не знам защо касетофоните ме карат да говоря по този начин, но го правят.

— Неизвестен индивид от мъжки пол прави опит да си осигури услугите на Т. Ланг с цел извършване на противозаконно убийство на А. Улф. Ланг отказва предложението на основание, че е свестен. Принципен. Благонравен. Джентълмен.

Отпих голяма глътка уиски и погледнах диктофона, като се питах дали някога ще пусна този монолог на някого. Един счетоводител ми беше казал, че е разумно да си купя такова нещо, за да си получа обратно данъка, който съм платил върху него. Но тъй като аз не платих никакъв данък, нямах никаква нужда от диктофон, нито пък имах на този счетоводител по-голямо доверие, отколкото е нужно, за да го заплюя, смятах тази машина за една от най-неразумните си покупки.

Хей-хо.

— Ланг отива в къщата на Улф с намерението да го предупреди за възможни опити за нападение с цел убийство. Улф отсъства. Ланг решава да постави някои въпроси.

Спрях за миг, а мигът се оказа по-дълъг, затова отпих още малко уиски и оставих диктофона настрана, докато помисля.

Единственият въпрос, който бях поставил, беше думата „какво“, — и едва бях успял да изрека само нея, когато Рейнър ме удари с един стол. С изключение на това, всичко, което бях направил, беше, че почти бях убил човек и си бях тръгнал, изпълнен с доста пламенно желание да го бях довършил напълно. Едва ли наистина бихте искали подобно нещо да се мотае наоколо, записано на касета, освен ако знаете какво правите. Което, колкото и да е удивително, аз не знаех.

Въпреки това току-що почти бях научил достатъчно, за да позная Рейнър, още преди да съм разбрал името му. Не можех да кажа точно, че ме следеше, но добре помня лица — което компенсира за това, че съм пълна скръб, стигне ли се до помнене на имена, — а лицето на Рейнър не беше трудно за запомняне. Летище „Хийтроу“, общодостъпният бар на някой девънширски хотел на име „Гербът на краля“ и входът за метрото на Лестър Скуеър бяха достатъчни сведения, дори за идиот като мен.

Имах чувството, че най-накрая ще се срещнем, затова се бях подготвил за този злощастен ден, като посетих „Блиц Електроникс“ на Тотнъм Корт Роуд, където бях снесъл две лири и осемдесет пенса за трийсет сантиметра дебел електрически кабел. Гъвкав, тежък, и — когато се стигне до отблъскване на бандити и разбойници — по-добър от всяка изработена специално за целта палка. Единственият случай, в който не върши работа като оръжие, е когато я оставите в кухненското чекмедже, все още в опаковката. Тогава наистина от нея няма абсолютно никаква полза.

Колкото до непознатия бял индивид от мъжки пол, който ми беше предложил работа — ами не хранех особено голяма надежда някога да му вляза в дирите. Преди две седмици се намирах в Амстердам, придружавайки един манчестърски букмейкър, който отчаяно искаше да вярва, че има жестоки врагове. Беше ме наел, за да поддържа тази фантазия. Затова му бях държал отворени вратите на колата и бях проверявал сградите за снайперисти, за които знаех, че не са там, а след това прекарах четирийсет и осем изтощителни часа, като седях с него из нощните клубове и го гледах как хвърля пари във всички посоки, освен в моята. Когато накрая той се изтощи, аз бях приключил двете денонощия в хотелската си стая, като гледах тъжни филми по телевизията. Телефонът беше иззвънял — спомням си, че това се бе случило по време на една особено добра част от филма — и мъжки глас ме беше поканил в бара за едно питие.

Бях проверил, за да съм сигурен, че букмейкърът е безопасно и удобно завит в леглото си заедно с мила проститутка, която да го топли, а после слязох боязливо долу с надеждата да си спестя четирийсет лири, като изкрънкам две питиета от някой стар приятел от армията.

Но, както се оказа, гласът от телефона принадлежеше на ниско дебело тяло в скъп костюм, което определено не ми беше познато, а и нямах особено желание да опознавам, докато индивидът бръкна в джоба си и извади свита на топка пачка банкноти, дебела горе — долу колкото мен.

Американски банкноти. Годни да бъдат разменени срещу стоки и услуги в буквално хиляди магазини за продажба на дребно по целия свят. Той побутна една стодоларова банкнота през масата към мен, затова прекарах пет секунди, изпълнен със силна симпатия към малкото приятелче, а после почти моментално любовта умря.

Той ми съобщи някои „биографични данни“ за някой си Улф — къде живее, с какво се занимава, защо се занимава с това, за каква сума пари го прави, — а после ми каза, че банкнотата на масата имала хиляда малки приятелчета, които щели да станат моя собственост, ако може животът на Улф да бъде дискретно прекратен.

Трябваше да изчакам, докато се изпразни онази част от бара, в която се намирахме — за което знаех, че няма да е нужно много време. При тези цени на алкохола вероятно имаше само десетина души в целия свят, които можеха да си позволят да останат за второ питие.

След като барът се опразни, аз се наведох през масата към дебелака и му дръпнах една реч. Беше тъпа реч, но дори при това положение той слушаше много внимателно, защото се бях пресегнал под масата и го държах за топките. Казах му какъв човек съм, каква грешка е допуснал, и какво може да си избърше с парите. И после се разделихме.

Това беше. Това беше всичко, което знаех, а ръката ме болеше.

Легнах си.

Сънувах много неща, с които няма да ви занимавам сега, и накрая завърших със сън, в който трябваше да си почистя килима с прахосмукачката. Прахосмучех ли, прахосмучех, но онова, което бе оставило следи върху килима, каквото и да беше, просто не се махаше.

Тогава осъзнах, че съм буден, и че петното върху килима е слънчева светлина, защото някой току-що рязко бе дръпнал завесите. В миг изстрелях тялото си в спираловидна, изопната, предизвикателна поза, с електрическия кабел в свития си юмрук и с кръвожадни планове в сърцето.

Но тогава осъзнах, че това също ми се беше присъдило, и че онова, което всъщност правех, бе да лежа в леглото си и да наблюдавам една голяма, космата ръка много близо до лицето си. Ръката изчезна и на нейно място изплува чаша, от която се вдигаше пара, и мирисът на известна настойка, продавана под търговското название „ПГ Типс“. Може би в онзи миг бях разбрал, че натрапниците, които искат да ти прережат гърлото, не слагат чайника да ври и не дърпат завесите.

— Кое време е?

— Осем часът и трийсет и пет минути. Време е за зърнената ви закуска, господин Бонд.

Измъкнах се от леглото и погледнах през рамо към Соломон. Беше нисък и бодър както винаги, със същия ужасен кафяв дъждобран, който беше купил, виждайки го на една реклама на задните страници на Сънди Експрес.

— Предполагам, че си дошъл да разследваш кражба? — попитах, като разтривах очи, докато се появиха бели точици светлина.

— Че каква кражба ще е това, сър?

Соломон наричаше „сър“ всички, с изключение на началниците си.

— Кражбата на звънеца на вратата ми — казах.

— Ако с този саркастичен тон имате предвид безмълвното ми влизане в тези помещения, то мога ли да ви напомня, че аз практикувам черните изкуства? А практикуващите, за да заслужат правото си да се назовават с този термин, трябва да практикуват. Сега бъдете добро момче и вземете да облечете нещо, става ли? Закъсняваме.

Той изчезна в кухнята и чух щракането и бръмченето на моя древен тостер.

Измъкнах се от леглото, трепвайки, когато лявата ми ръка пое известна тежест, нахлузих една риза и чифт панталони и занесох електрическата самобръсначка в кухнята.

Соломон ми беше направил място на кухненската маса и беше сложил няколко филийки да се препичат върху скара, която дори не знаех, че притежавам. Освен ако не я беше донесъл със себе си, което изглеждаше неправдоподобно.

— Още чай, отче?

— За какво сме закъснели? — попитах.

— За среща, господарю, за среща. Сега, имате ли вратовръзка?

Големите му, кафяви очи проблеснаха с надежда към мен.

— Имам две — казах. — Едната е на „Гарик Ютъб“, на който не съм член, а с другата съм закрепил тоалетното казанче към стената.

Седнах на масата и видях, че дори беше намерил отнякъде бурканче мармалад „Кайлер Дънди“. Така и не разбрах наистина как ги правеше тези неща, но Соломон можеше да се разрови из някоя кофа за смет и да измъкне оттам кола, ако се наложеше. Подходящ спътник за пътешествие в пустинята.

Може би точно там отивахме.

— Е, господарю, с какво си плащаш сметките напоследък? — Той паркира половината си задник на масата и ме загледа как ям.

— Надявах се, че ти ги плащаш.

Мармаладът беше вкусен и ми се искаше да удължа удоволствието, но виждах, че Соломон няма търпение да тръгне. Погледна си часовника и изчезна обратно в спалнята, където го чувах как трака, тършувайки из гардероба в опитите си да намери яке.

— Под леглото — провикнах се. Взех диктофона от масата. Касетата още беше вътре.

Докато прегръщах чая, Соломон влезе, като носеше двуреден блейзър с две липсващи копчета. Поднесе ми го като камериер. Не помръднах от мястото си.

— О, господарю — рече той. — Моля ви, не създавайте проблеми. Не и преди жътвата да бъде прибрана, а мулетата да си починат.

— Само ми кажи къде отиваме.

— Надолу по пътя, в голяма лъскава кола. Много ще ви хареса. А на път към къщи може да хапнете един сладолед.

Бавно се изправих на крака и тромаво навлякох блейзъра.

— Давид — казах.

— Още съм тук, господарю.

— Какво става?

Той нацупи устни и леко се намръщи. Не е прилично така да се задават въпроси. Аз не отстъпвах.

— Загазил ли съм? — попитах.

Той се намръщи малко по-силно, а после ме погледна със спокойните си, немигащи очи.

— Така изглежда.

— Така изглежда ли?

— В чекмеджето има трийсет сантиметра тежък кабел. Предпочитаното оръжие на младия господар.

— Е, и?

Той ми отправи лека, учтива усмивка.

— Някой ще си има неприятности.

— О, я стига, Давид — казах. — Имам го от месеци. Възнамерявам да свържа две неща, които са много близко едно до друго.

— Да. Касовата бележка е от преди два дни. Още е в торбичката.

Известно време се гледахме един друг.

— Съжалявам, господарю. Това е то да владееш черни изкуства. Да вървим.

Колата беше „Роувър“, което означава, че беше служебна. Никой не кара тези идиотско снобарски автомобили, с абсурдното им изобилие от дърво и кожа, лошо залепени във всеки шев и цепнатина на купето, освен ако не е абсолютно наложително. А това е… абсолютно наложително единствено за правителството и за хората от управителния борд на „Роувър“.

Не исках да прекъсвам Соломон, докато шофираше, защото той бе в доста нервни отношения с колите и не му се нравеше дори ако просто включите радиото. Носеше ръкавици за шофиране, шофьорска фуражка и си беше придал шофьорско изражение, и въртеше волана така внимателно, както правят всички до четири секунди след като са взели шофьорския си изпит. Но докато се провирахме внимателно покрай парада на конните стражи, през повечето време придвижвайки се с двайсет и пет мили в час, реших да рискувам.

— Предполагам, че няма шанс да ми кажеш какво се предполагаше, че трябва да направя?

Соломон засмука зъби и сграбчи волана още по-здраво, съсредоточавайки се усилено, докато се опитвахме да се промъкнем по-особено трудна отсечка от широк пуст път. След като беше проверил скоростта, оборотите, горивото, налягането на маслото, температурата, времето и — на два пъти — предпазния си колан, реши, че може да си позволи да отговори.

— Онова, което се предполагаше, че трябва да направиш — каза той през стиснати зъби, — е да си останеш добър и благороден, господарю. Какъвто винаги си бил.

Спряхме в един вътрешен двор зад Министерството на отбраната.

— Не съм ли го направил? — попитах.

— Бинго. Място за паркиране. Умрели сме и сме отишли в рая.

Въпреки голямата предупредителна табела относно сигурността, която обявяваше, че всички отдели на Министерството на отбраната са в състояние на най-висока готовност, пазачите на вратите ни пуснаха да минем, след като ни хвърлиха само по един бегъл поглед.

Забелязал съм, че британските служители от охраната винаги правят така — освен ако случайно наистина не работите в сградата, която охраняват: в такъв случай проверяват всичко от зъбните ви пломби до маншетите на панталоните ви, за да видят дали сте същият човек, който е излязъл да си вземе сандвич преди петнайсет минути. Но ако сте непознат, ви пускат направо да минете, защото, честно казано, просто ще е твърде смущаващо да ви създават каквито и да е проблеми.

Ако искате някое място да се охранява както трябва, наемете германци.

Соломон и аз се изкачихме по три стълбища, минахме по половин дузина коридори и пътувахме в два асансьора, като пътьом той отбелязваше влизането ми на различни места, докато стигнахме до тъмнозелена врата с табелка, на която пишеше С188. Соломон почука и чухме как женски глас каза „почакайте“, а после „добре“.

Вътре имаше стена, простираща се на три стъпки. А между стената и вратата, в това невероятно малко пространство, момиче в риза с цвят на лимон седеше зад бюро, отрупано с текстови редактор, растение в саксия, чаша с моливи, космата плюшена играчка и изрезки оранжева хартия. Беше невероятно, че някой или нещо може да функционира в такова малко пространство. Усещането беше същото като внезапно да откриете семейство видри в едната си обувка.

Ако някога ви се е случвало.

— Той ви очаква — каза момичето, протягайки нервно ръцете си през бюрото, в случай че разместим нещо.

— Благодаря, мадам — каза Соломон, промъквайки се покрай бюрото.

— Тя да не страда от агорафобия? — попитах, докато го следвах, и ако имаше достатъчно място, щях да се ритна сам, тъй като момичето сигурно чуваше това по петдесет пъти на ден.

Соломон почука на вътрешната врата и направо влязохме.

Всеки квадратен фут, който помещението на секретарката бе загубило, беше спечелен от пространството на този кабинет.

Тук видяхме висок таван, прозорци от двете страни, на които бяха окачени правителствени мрежести завеси, и поставено между прозорците бюро горе-долу с размерите на игрище за скуош. Зад бюрото се виждаше съсредоточено наведена оплешивяваща глава.

Соломон тръгна към централната роза на персийския килим, а аз заех позиция точно зад лявото му рамо.

— Господин О’Нийл? — попита Соломон. — Ланг ви търси.

Чакахме.

О’Нийл, ако това наистина беше името му, в което се съмнявах, изглеждаше като всички мъже, които седят зад огромни бюра. Хората казват, че собствениците на кучета приличат на кучетата си. Аз обаче винаги съм мислил, че същото е вярно, ако не дори по-вярно, за притежателите на бюра и бюрата им. Това беше с обширна, равна повърхност, с големи, плоски, наподобяващи уши краища, и многобройни полезни места за съхраняване на кламери. Дори липсата на всякаква „растителност“ по лицето на О’Нийл се връзваше с ослепително блестящия френски лак на бюрото. Носеше скъпа риза, а никъде не видях сако.

— Мислех, че се разбрахме за девет и трийсет — каза О’Нийл, без да поглежда към нас или към часовника си.

Този глас беше напълно неправдоподобен. Опитваше се да постигне патрицианско безразличие и на косъм не успяваше. Беше задавен и писклив, и при други обстоятелства може би щях да изпитам съжаление към господин О’Нийл. Ако наистина това му беше името. В което се съмнявах.

— Боя се, че ни забави трафикът — каза Соломон. — Дойдохме възможно най-бързо.

Соломон се загледа навън през прозореца, сякаш за да каже, че си е свършил работата. О’Нийл се втренчи в него, хвърли поглед към мен, а после отново придоби вид на човек, който чете нещо важно.

Сега, след като Соломон ме беше доставил дотук безпрепятствено и нямаше вероятност да го вкарам в беда, реших, че е време леко да изтъкна присъствието си.

— Добро утро, господин О’Нийл — казах необмислено високо. Звукът отскочи от далечните стени. — Съжалявам да разбера, че моментът е неудобен. И за мен не е особено добър. Защо не помоля секретарката си да уговори с вашата секретарка друга среща? Всъщност защо нашите две секретарки да не обядват заедно? Та наистина да оправят света.

За миг О’Нийл стисна зъби, а после вдигна очи към мен с поглед, който очевидно смяташе за проницателен.

След като приключи с пресилената демонстрация на този поглед, той остави книжата и отпусна ръце на ръба на бюрото. После ги свали от бюрото и ги отпусна в скута си. После ми се ядоса, задето съм го видял да изпълнява тази тромава процедура.

— Господин Ланг — каза той. — Осъзнавате ли къде се намирате? — Той заучено присви устни.

— Всъщност да, господин О’Нийл. Намирам се в стая 188С.

— Намирате се в Министерството на отбраната.

— Ммм. И това си го бива. Да ви се намират столове?

Той отново ме изгледа гневно, а после бързо извърна глава към Соломон, който отиде до вратата и довлече до средата на килима някаква мебел, имитираща стол от периода на Регентството. Останах на мястото си.

— Заповядайте, седнете, господин Ланг.

— Благодаря, предпочитам да остана прав — казах.

Сега вече той беше наистина потресен. Едно време правехме същия номер на един учител по география в училище. Беше напуснал след два срока, за да стане свещеник в Западните Индии.

— Кажете, моля, какво знаете за Александър Улф? — О’Нийл се наведе напред, облакътен на бюрото и аз зърнах масивен златен часовник. Твърде очевидно златен, за да е наистина такъв.

— За кой по-точно?

Той се намръщи.

— Какво искате да кажете с това „кой по-точно?“ Колко души с името Александър Улф познавате?

Размърдах леко устни, докато броях наум.

— Петима.

Той въздъхна раздразнено. Хайде, 4В, настанявай се.

— Онзи Александър Улф, когото имам предвид — каза той, с онзи особен тон на саркастична педантичност, който всеки седящ зад бюро англичанин възприема рано или късно, — има къща на Лайъл Стрийт, Белгрейвия.

— Лайъл Стрийт. Разбира се. — Тихо изцъках с език. — Значи, шестима.

О’Нийл стрелна с поглед Соломон, но не получи никаква помощ от него. Обърна се отново към мен с противна усмивка.

— Питам ви, господин Ланг, какво знаете за него?

— Има къща на Лайъл Стрийт, Белгрейвия — казах. — Това помага ли ви с нещо?

Този път О’Нийл опита друг подход. Пое си дълбоко въздух и издиша бавно, което трябваше да ме наведе на мисълта, че под това закръглено тяло се спотайва машина за убиване и че само за две секунди ще прескочи бюрото и ще ме пребие до смърт. Беше жалко представление. Той бръкна в едно чекмедже и извади бежова папка, после гневно запрелиства съдържанието й.

— Къде бяхте в десет и половина снощи?

— Карах сърф отвъд Брега на слоновата кост — казах, преди още да е успял да си довърши изречението.

— Задавам ви сериозен въпрос, господин Ланг — каза О’Нийл. — Изключително настоятелно ви съветвам да ми дадете сериозен отговор.

— А пък аз ви казвам, че това изобщо не ви влиза в работата.

— Моята работа… — подхвана той.

— Вашата работа е да отговаряте за отбраната. — Внезапно бях започнал да крещя, наистина да крещя, и с крайчеца на окото си забелязах, че Соломон се беше обърнал да гледа. — А това, което ви плащат да защитавате, е моето право да върша каквото искам, без да се налага да отговарям на куп шибани въпроси. — Превключих отново на нормална скорост. — Нещо друго?

Той не отговори, затова се обърнах и тръгнах към вратата.

— Чао, Давид — казах.

Соломон също не отговори. Ръката ми вече беше върху дръжката на вратата, когато О’Нийл проговори.

— Ланг, искам да знаеш, че мога да наредя да те арестуват в мига щом напуснеш тази сграда.

Обърнах се и го погледнах.

— За какво?

Внезапно усетих, че това не ми харесва. Не ми харесваше, защото, за пръв път откакто влязох, О’Нийл изглеждаше отпуснат и спокоен.

— Заговор за убийство.

В стаята беше много тихо.

— Заговор? — казах аз.

Знаете как е, когато се окажете въвлечен в потока на събитията. Обикновено мозъкът изпраща думите към устата и някъде по пътя спирате, за да ги проверите, да се уверите, че наистина са точно тези, които сте поръчали, и че са хубаво опаковани, преди да ги натоварите и да ги пуснете по пътя към небцето си и да ги изкарате на свеж въздух.

Но когато сте въвлечен в потока на събитията, онази част от мозъка ви, която отговаря за проверките, може да прецака работата.

О’Нийл беше произнесъл три думи: „Заговор за убийство“.

Думата, която трябваше да повторя с невярващ тон, трябваше да е „убийство“: една съвсем малка и страдаща от психични проблеми част от населението може би щеше да се спре на предлога „за“, но точно единствената от трите думи, която съвсем определено не би трябвало да реша да повторя, беше „заговор“.

Разбира се, ако бяхме провели отново този разговор, щях да действам по съвсем различен начин. Но не го проведохме.

Соломон ме гледаше, а О’Нийл гледаше Соломон. Въоръжих се със словесния еквивалент на лопатка и четка за прах.

— За какво говорите, по дяволите? Наистина ли нямате нищо по-добро за правене? Ако говорите за онази работа снощи, тогава би трябвало да знаете, ако сте прочели показанията ми, че никога по-рано през живота си не съм виждал този човек, че се защитавах от незаконно нападение, и че докато се борехме, той… си удари главата.

Внезапно си дадох сметка колко неубедително звучеше тази фраза.

— От полицията — продължих — заявиха, че са напълно удовлетворени, и…

Млъкнах.

О’Нийл се беше облегнал назад в стола си, с двете си ръце зад тила. На всяка от подмишниците му се виждаше петно от пот с големината на монета от десет пенса.

— Е, разбира се, че ще заявят, че са удовлетворени, нали? — каза той; изглеждаше ужасно самоуверен. Почака ме да кажа нещо, но не ми хрумна нищо, затова го оставих да продължи. — Защото тогава не са знаели онова, което ние знаем сега.

Въздъхнах.

— О, Господи, просто съм толкова очарован от този разговор, та направо си мисля, че може да ми потече кръв от носа. Какво знаете сега, дето е от такава шибана важност, та трябваше да ме домъкнете тук по това откровено нелепо време от денонощието?

— Да ви довлечем ли? — повтори той и веждите му отскочиха нагоре към косата. Обърна се към Соломон: — Довлякохте ли господин Ланг дотук?

Внезапно тонът на О’Нийл бе станал предизвикателен и игрив, и гледката беше отблъскваща. Соломон сигурно бе също толкова отвратен от нея колкото и аз, защото не отговори.

— Не мисля да прекарам в тази стая остатъка от живота си — казах. — Минете на въпроса, ако обичате.

— Много добре — каза О’Нийл. — Сега знаем — но полицаите не са го знаели тогава, — че преди седмица сте имали уговорена тайна среща с канадски търговец на оръжие на име Маклъски. Маклъски ви е предложил сто хиляди долара, ако се съгласите да… ликвидирате Улф. Сега знаем, че сте се появили в къщата на Улф в Лондон и че сте имали сблъсък с мъж на име Рейнър — наричан още Уайът, а също и Милър, — законно нает на работа от Улф в качеството на бодигард. Знаем, че Рейнър е бил тежко ранен в резултат от този сблъсък.

Стомахът ми сякаш се беше свил до размера и плътността на топка за крикет. Капчица пот започна да се стича нерешително по гърба ми.

О’Нийл продължи:

— Знаем, че в противоречие с историята, която сте разказали на полицията, снощи операторът е приел не едно, а две обаждания на 999, като първото е било само за линейка, а второто — за полиция. Между двете обаждания има интервал от петнайсет минути. Знаем, че поради причини, които още не сме установили, сте съобщили на полицията фалшиво име. И накрая — той вдигна поглед към мен като лош фокусник с пълна със зайци шапка, — знаем, че сумата от двайсет и девет хиляди и четиристотин лири, равняваща се на петдесет хиляди щатски долара, е била прехвърлена на банковата ви сметка в Суис Котидж преди четири дни. — Той рязко захлопна папката и се усмихна. — Как ви се струва това като за начало?

Седях на стола насред кабинета на О’Нийл. Соломон беше отишъл да направи кафе за мен и чай от лайка за себе си, и светът леко забавяше скоростта си на движение.

— Вижте — казах, — напълно очевидно е, че по някаква причина някой ми устройва капан.

— Обяснете ми, ако обичате, господин Ланг — рече О’Нийл, — защо този извод е очевиден.

Пак беше възприел предизвикателен тон. Поех си дълбоко въздух.

— Ами искам първо и преди всичко да ви кажа, че не знам нищо за тези пари. Всеки може да го е направил, от всяка банка по света. Лесно е.

О’Нийл театрално махна капачката на изключително скъпата си писалка „Паркер“ и надраска нещо върху тесте хартия.

— А после и дъщерята — казах. — Тя видя схватката. Снощи гарантира за мен пред полицаите. Защо не сте я довели тук?

Вратата се отвори и Соломон влезе заднешком, като крепеше три чаши. Беше зарязал някъде кафявия си дъждобран и сега се беше издокарал с вълнена жилетка с цип в същия цвят. Това очевидно подразни О’Нийл и дори аз видях, че не се връзваше с останалата част от стаята.

— Уверявам ви, че ние наистина възнамеряваме да разпитаме госпожица Улф в някой удобен момент — каза О’Нийл, докато отпиваше предпазливо от кафето си. — Непосредствената грижа на дейността на този отдел обаче сте вие. От вас, господин Ланг, са поискали да извършите убийство срещу заплащане. Независимо дали с вашето съгласие или без него, на банковата ви сметка са прехвърлени пари. Появявате се в къщата на набелязаната жертва и едва не убивате бодигарда му. След това…

— Чакайте малко — казах. — Почакайте и млъкнете само за една шибана минута. Каква е цялата тая работа с бодигарда? Улф дори не беше там.

В отговор О’Нийл се втренчи в мен с противно невъзмутимо изражение.

— Искам да кажа — продължих, — как един телохранител охранява тяло, което не се намира в същата сграда? По телефона ли? Това е дигитална охрана, така ли?

— Наблюдавал си къщата, нали, Ланг? — каза О’Нийл. — Отишъл си в къщата и си я претърсил, за да откриеш Александър Улф? — По устните му тромаво играеше усмивка.

— Тя ми каза, че го няма — казах, подразнен от това, че той изпитва удоволствие. — И във всеки случай, разкарайте се.

Той трепна леко.

— Въпреки това — рече накрая, — при тези обстоятелства, присъствието ти в онази къща те прави достоен да ти отделим от ценното си време и усилия.

Още не можех да схвана тази работа.

— Защо? — попитах. — Защо вие, а не полицията? Какво му е толкова специалното на Улф? — Преместих поглед от О’Нийл към Соломон. — И като е станало дума какво ми е толкова специалното на мен?

Телефонът върху бюрото на О’Нийл изписука и той го сграбчи със заучен елегантен жест, затъквайки кабела зад лакътя си, докато вдигаше слушалката към ухото ми. Докато говореше, гледаше към мен.

— Да? Да… Наистина. Благодаря.

След миг слушалката беше обратно върху вилката, застинала неподвижно. Като го гледах как борави с нея, можех да определя, че говоренето по телефона беше най-забележителното умение на О’Нийл.

Той надраска нещо върху бележника си и с жест повика Соломон да се приближи до бюрото. Соломон надникна към него, а после двамата погледнаха мен.

— Притежавате ли огнестрелно оръжие, господин Ланг?

О’Нийл зададе този въпрос с жизнерадостна, добре докарана усмивка. Място до пътеката ли предпочитате, или до прозореца?

Започна да ми се гади.

— Не, не притежавам.

— Имали ли сте достъп до някакви огнестрелни оръжия?

— Не и след армията.

— Разбирам — каза О’Нийл, кимайки в отговор на собствените си мисли. Направи продължителна пауза, преглеждайки бележника си, за да провери дали е записал подробностите напълно правилно. — Значи новината, че в апартамента ви е бил намерен деветмилиметров пистолет „Браунинг“, с петнайсет патрона в пълнителя, е изненадваща за вас?

Обмислих въпроса.

— По-изненадващо за мен е, че апартаментът ми е бил претърсен.

— Това е без значение.

Въздъхнах.

— Добре тогава — казах. — Не, не съм особено изненадан.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че започвам да схващам как върви днешният ден. — Лицата на О’Нийл и Соломон бяха безизразни. — О, хайде сега — казах. — Всеки, който е готов да похарчи трийсет хиляди лири, за да ме направи да изглеждам като наемен убиец, вероятно не би се спрял да похарчи още триста лири, за да ме направи да изглеждам като наемен убиец, разполагащ с пистолет, който може да даде под наем.

За миг О’Нийл се заигра с долната си устна, като я стискаше от двете страни между палеца и показалеца си.

— Имам проблем тук, нали, господин Ланг?

— Така ли?

— Да, по-скоро мисля, че да — каза той. Пусна устната си и тя увисна, издута и нацупена, сякаш не искаше да се върне в първоначалната си форма. — Или сте наемен убиец, или някой се опитва да ви направи да изглеждате като такъв. Проблемът е, че всички доказателства, с които разполагам, се връзват и с двете възможности. Наистина е много трудно.

Свих рамене.

— Сигурно затова са ви дали такова голямо бюро — казах.

В крайна сметка трябваше да ме пуснат да си вървя. Каквато и да беше причината, не искаха да замесват полицията в обвинение за незаконно притежавано огнестрелно оръжие, а доколкото ми е известно Министерството на отбраната не е оборудвано със собствени килии за задържане на заподозрени.

О’Нийл поиска паспорта ми, и преди да успея да скалъпя някаква история как съм го загубил в центрофугата на пералнята, Соломон го измъкна от най-горния джоб на панталона си. Казаха ми да бъда на разположение, за да могат да се свържат с мен, и да им съобщя, ако към мен се обърнат още непознати мъже. Не можех да направя кой знае какво друго, освен да се съглася.

Когато излязох от сградата и тръгнах бавно през парка „Сейнт Джеймс“ в толкова рядката за април слънчева светлина, се опитах да преценя дали се чувствах по-различно, като знаех, че Рейнър само се е опитвал да си свърши работата. Освен това се зачудих защо не съм знаел, че е телохранител на Улф. Или дори, че Улф има такъв.

Но, което бе далеч по-важно, защо не е знаела това дъщерята на Улф?

Бележки

[1] Действащи лица (лат.). — Б.пр.