Хю Лори
Търговецът на оръжие (10)

Девет

Ботуши нахлузете, конете оседлайте,

и да вървим напред!

Браунинг

— Какъв отдел?

Момичето беше хубаво по един зашеметяващо красив начин и аз се запитах колко ли време щеше да се задържи на сегашната си работа. Осмелявам се да твърдя, че работата като секретар на пропуска в американското посолство на Гровнър Скуеър осигурява разумна заплата и колкото си щеш найлонови чорапи, но освен това сигурно е по-скучна дори от миналогодишната реч при одобряването на бюджета.

— Отдел „Специализации“ — казах. — Господин Ръсел Барнс.

— Той очаква ли ви?

Реших, че няма да изкара и шест месеца. Беше отегчена от мен, отегчена от сградата, отегчена от целия свят.

— Определено се надявам да е така — казах. — От моята служба му телефонираха по-рано днес да потвърдят. Казали са им, че някой ще се срещне с мен.

— Соломон, така ли?

— Точно така. — Тя прегледа няколко листа. — С едно „М“ — добавих, за да я улесня.

— А вашата служба е…?

— Хората, които са се обадили тази сутрин. Съжалявам, мислех, че съм го споменал.

Беше дори прекалено отегчена, за да повтори въпроса. Сви рамене и започна да ми попълва пропуск за посетител.

— Карл?

Карл не беше просто Карл. Беше КАРЛ. Беше инч и половина по-висок от мен и вдигаше тежести в свободното си време, с каквото очевидно разполагаше в изобилие. Освен това беше морски пехотинец от Флота на Съединените щати и носеше униформа, която бе толкова нова, че почти очаквах да видя как някой все още довършва някой подгъв на панталона по глезените му.

— Господин Соломон — каза служителката на пропуска. — Стая 5910. За среща с Барнс, Ръсел.

— Ръсел Барнс — поправих я, но никой от тях не забеляза.

Карл ме преведе през поредица от продължителни проверки за сигурност, където няколко други негови подобия прокараха детектори за метал по тялото ми и страшно много ми измачкаха дрехите. Бяха особено заинтригувани от куфарчето ми, и обезпокоени от факта, че то съдържаше само брой на Дейли Мирър.

— Използвам куфарчето само за фасон — обясних бодро: по някаква причина това явно ги удовлетвори. Може би ако им бях казал, че го използвам само за изнасяне на секретни документи от чуждестранни посолства, щяха да ме потупат по гърба и да предложат да ми го носят.

Карл ме отведе до един асансьор и се дръпна встрани, докато влязох. Звучеше влудяващо тиха музика, и ако това не беше посолство, щях да се закълна, че това беше Джони Матис, изпълняващ „Прилепът от Ада“. Карл ме последва вътре и прокара пластмасова карта през електронно четящо устройство, после рязко натисна един от номерираните бутони отдолу с безупречно пъхнат в ръкавица пръст.

Докато асансьорът ни носеше стремително нагоре, аз се опитах да си вдъхна увереност да се подготвя за разговора, който вероятно щеше да е доста сложен. Непрекъснато си повтарях, че просто правя онова, което ви казват да правите, когато попаднете в силно морско подводно течение. Плувай по с него, казват те, не срещу него. Най-накрая ще стигнеш до сушата. Слязохме на петия етаж и аз последвах Карл по добре излъскан коридор до стая 5910 — Заместник директор по европейските проучвания, Барнс, Ръсел П.

Карл изчака, докато почуках, и когато вратата се отвори, без малко щях да пъхна в облечената му в ръкавица ръка няколко монети и да го помоля да ми запази маса в „Л’Епикур“. За щастие, той ме спря, като козирува рязко, после се врътна на токове и тръгна обратно по коридора със сто и десет крачки в минута.

Ръсел П. Барнс беше пообиколил доста свят. Може и да не съм най-големият специалист по разчитане на човешки характери, но знам, че не можеш да придобиеш вид като този на Ръсел Барнс, като през половината си живот седиш зад някакво бюро, а през другата приготвяш коктейли в качеството си на секретар в посолството. Беше почти петдесетгодишен, висок и слаб, и с безброй белези и бръчки, водещи схватка помежду си, за да видят кой ще успее да завладее загорялото му от слънцето лице. Успях да си помисля, че той е всичко, което О’Нийл така упорито се опитваше да бъде.

Когато влязох, той ми хвърли поглед над очилата си с половинки стъкла, но продължи да чете, като същевременно прокарваше по края на страницата скъпа писалка. Всяка фибра на тялото му намекваше за избити привърженици на Виетконг, добре въоръжени иракски контри и невероятно близки отношения с генерал Шварцкопф.

Той прелисти бързо една страница и излая към мен:

— Да.

— Господин Барнс — казах, като оставих куфарчето си долу до стола срещу него и протегнах ръка.

— Така пише на вратата. — Той продължи да чете. Аз продължих да държа ръката си протегната.

— Как сте, сър?

Пауза. Знаех, че обръщението „сър“ ще го размекне. Той подуши въздуха, долови мириса на събрат — офицер и бавно вдигна глава към мен. После се загледа продължително надолу към ръката ми, преди да протегне своята. Суха като прах.

Той бързо посочи с поглед към стола и аз седнах, и докато го правех, зърнах снимката на стената. Нямаше съмнение, това беше самият Норман, облечен в пижама с маскировъчен цвят, а под лицето му си виждаше дълъг изписан на ръка надпис. Почеркът беше твърде дребен, за да го разчета, но бях готов да се обзаложа на всичко, което притежавах, че някъде в текста му се съдържат думите „ритам“ и „задник“. До нея имаше по-голяма снимка на Барнс в нещо като гащеризон, а под мишница държеше пилотски шлем.

— Британец ли сте? — Той смъкна очилата си и ги метна на бюрото.

— До мозъка на костите, господин Барнс — казах. — До мозъка на костите. — Знаех, че има предвид дали съм от британската армия. Разменихме си иронични военни усмивки, които взаимно си казваха колко много мразим онези гадни лайнари, които пречеха на свестните хора да си вършат работата и наричаха това „политика“. Като се наситихме на това, аз се представих:

— Давид Соломон.

— Какво мога да направя за вас, господин Соломон?

— Както сигурно е споменала секретарката ви, сър, идвам от министерството на господин О’Нийл. Господин О’Нийл има един — два въпроса, на които се надява, че може би сте в състояние да отговорите.

— Стреляйте. — Думата се отрони лесно от устните му и аз се запитах колко ли пъти и в колко ли различни контекста я беше казвал.

— Отнася се за Отдел „Специализации“, господин Барнс.

— Аха.

Това беше. Просто „Аха“. Не „имате предвид схемата, в съответствие, с която все още неидентифицирана група хора подготвя заговор за спонсорирането на терористичен акт с цел покачването на продажбите на използвано при антитерористични операции военно оборудване?“ На което трябва да призная, в известен смисъл разчитах. Ако не това, и едно виновно сепване щеше да ме задоволи. Но това „аха“, само по себе си, изобщо не ми помагаше.

— Господин О’Нийл се надяваше, че може би ще се съгласите да ни осветлите с последните си мисли по въпроса.

— О, така ли?

— Всъщност да — казах твърдо. — Надяваше се, че може да ни удостоите със своето тълкувание на неотдавнашните събития.

— Какви неотдавнашни събития по-точно?

— Бих предпочел на този етап да не навлизам в подробности, господин Барнс. Сигурен съм, че разбирате.

Той се усмихна и някъде в дъното на устата му проблесна злато.

— Имате ли нещо общо със снабдяването, господин Соломон?

— Абсолютно не, господин Барнс. — Опитах се да придам печална нотка на гласа си. — Жена ми не ми се доверява дори за пазаруване в супермаркета.

Усмивката му помръкна. В кръговете, в които се движеше Ръсел П. Барнс, бракът беше нещо, което порядъчните бойци правеха насаме. Ако изобщо го правеха.

Един телефон на бюрото му избръмча тихо и той сграбчи слушалката и я притисна към ухото си.

— Барнс. — Вдигна писалката и изщрака няколко пъти с нея, като ту показваше, ту скриваше писеца, докато слушаше. Няколко пъти кимна и отговори утвърдително, после затвори. Все така не откъсваше поглед от писалката, и явно беше мой ред да говоря.

— Мисля, че мога да кажа обаче, че отговаряме за безопасността — направих пауза, за да отдам дължимото на евфемизма, — на двама американски граждани, понастоящем пребиваващи на британска земя. Името им е Улф. Господин О’Нийл се питаше дали сте се натъквали на някаква информация, която би могла да помогне на нашето министерство да им осигури трайна защита.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад в стола.

— Проклет да съм.

— Сър?

— Казват, че ако останеш неподвижно достатъчно дълго, покрай теб ще се извърти целият свят.

Опитах се да изглеждам объркан.

— Ужасно съжалявам, господин Барнс, но мисля, че не ви разбирам.

— Отдавна не съм слушал толкова много глупости наведнъж.

Някъде тиктакаше часовник. Твърде бързо. Твърде бързо според мен, за да отчита секундите. Но пък това беше американска сграда, и може би американците бяха решили, че секундите просто са твърде дяволски бавни, и че не е лошо да измислят часовник, който да отчита по една минута на всеки двайсет секунди. Бяха си казали: Така ще имаме повече проклети часове в едно проклето денонощие, отколкото тези скапани англичани.

— Разполагате ли с някаква информация, господин Барнс? — попитах, настойчиво.

Той обаче не се оставяше да го пришпорват.

— Как бих могъл да попадна на тази информация, господин Соломон? Вие сте онези, които разполагат с пехотинците. Аз само слушам това, което О’Нийл ми казва.

— Всъщност — казах, — чудя се дали това е съвсем вярно.

— Така ли?

Нещо не беше наред. Нямах и най-слаба представа какво, но тук имаше нещо, което съвсем определено не беше наред.

— Като оставим настрана това, господин Барнс, — нека предположим, че точно в този момент моето министерство страда от лек недостиг на пехотинци. Грипни епидемии. Летни отпуски. Такива неща. Да предположим, че нашите пехотинци поради силно намалената си численост за момента са изгубили следите на тези двама души.

Барнс изпука с кокалчетата на пръстите си и се наведе напред над бюрото.

— Е, не виждам как това би могло да се случи, господин Соломон.

— Не твърдя, че се е случило — казах. — Предлагам го като хипотеза.

— Въпреки това не съм съгласен с предположението ви. Струва ми се, че що се отнася до броя на хората ви, точно в момента разполагате дори с твърде много.

— Съжалявам, не следвам мисълта ви.

— Струва ми се, че сте разпръснали хората си навсякъде, преследвайки изпратените от самите вас „опашки“.

Часовникът тиктакаше.

— Какво точно искате да кажете?

— Това, което точно искам да кажа, е че ако вашето министерство може да си позволи да наеме двама души на име Давид Соломон да вършат една и съща работа, значи разполагате с бюджет, какъвто не бих възразил да имам.

Опаа.

Той се изправи и понечи да заобиколи бюрото. В движението му нямаше нищо заплашително, просто се разтъпкваше.

— Може би имате още? Може би разполагате с цяла дивизия от хора на име Давид Соломон. Така ли е? — Той направи пауза. — Обадих се на О’Нийл. Точно в този момент Давид Соломон лети за Прага, а О’Нийл явно смята, че това е единственият Давид Соломон, който работи при него. Затова може би всичките ви Давид — Соломоновци си делят една заплата. — Той стигна до вратата и я отвори. — Майк, повикай тук екип за действие при спешни ситуации. Веднага.

Той се обърна и се облегна на дръжката на вратата със скръстени ръце, като ме наблюдаваше.

— Разполагате с приблизително четирийсет секунди.

— Добре де — казах. — Не се казвам Соломон.

Отрядът за бързо реагиране се състоеше от две подобия на Карл — по един от двете страни на стола ми. Майк беше заел мястото до вратата, а Барнс се беше върнал на бюрото си. Аз играех ролята на потиснатия неудачник.

— Казвам се, Глас, Терънс Глас. — Опитах се да придам на репликата възможно най-тъпо звучене. Толкова отегчително, че на никого не би му хрумнало да си го измисля. — Ръководя художествена галерия на Корк Стрийт. — Затършувах в най-горния си джоб и намерих картичката, която издокараната блондинка ми беше дала. Подадох я на Барнс. — Ето. Тази ми е последната. Както и да е, Сара работи при мен. Работеше при мен. — Въздъхнах и се прегърбих още по-ниско. Като човек, който е заложил всичко и е загубил. — През последните няколко седмици тя се държеше… не знам. Изглеждаше разтревожена. Дори изплашена. Беше започнала да говори за разни странни неща. После един ден просто не се появи. Изчезна. Завъртях няколко телефона тук-там. Нищо. Няколко пъти се опитах да позвъня на баща й, но изглежда, че той също е изчезнал. Прерових някои неща по бюрото й, това-онова, и намерих една папка.

При тези думи Барнс настръхна едва забележимо, затова си помислих, че не е зле да пробвам да го накарам да настръхне още малко.

— „Специализации“. Така пишеше отгоре. Отначало си помислих, че е нещо, отнасящо се до историята на изкуството, но не беше. Всъщност не ми стана ясно, да си кажа честно. Бизнес. Производство или нещо си там. Беше си отбелязала разни неща. Името на някой си Соломон. И вашето име. Американското посолство. Аз… Мога ли да бъда честен с вас?

Барнс отново ме погледна. По лицето му нямаше нищо друго, освен белези и бръчки.

— Това не й го казвайте — настоях. — Искам да кажа, тя не знае, но… аз съм влюбен в нея. Вече от месеци. Затова й дадох работата, всъщност. Изобщо не ми трябваше друг човек за работа в галерията, но исках да съм близо до нея. Това беше единственото, за което се сетих. Знам, че звучи неубедително, но… познавате ли я? Искам да кажа, виждали ли сте я?

Барнс не отговори. Само завъртя между пръстите си картичката, която му бях дал, и погледна към Майк, като повдигна едната си вежда. Не се обърнах, но Майк сигурно беше зает.

— Глас — каза някой. — Съвпада.

Барнс присви устни за момент, а после погледна през прозореца. С изключение на тиктакането на часовника в стаята цареше удивителна тишина. Никакви телефони, никакви пишещи машини, никакъв шум от преминаващи коли. Прозорците сигурно бяха с четворно подсилени стъкла.

— О’Нийл?

Изглеждах възможно най-сломен.

— Какво за него?

— Откъде намерихте онези неща за О’Нийл?

— Папката — свих рамене. — Казах ви, прочетох папката й. Исках да разбера какво й се е случило.

— Някаква причина, поради която не ми казахте това още от самото начало? Защо бяха всичките тези глупости?

Засмях се и хвърлих поглед нагоре към двамата събратя на Карл.

— Не е лесна работа човек да се види с вас, господин Барнс. От дни се опитвам да се свържа с вас по телефона. Непрекъснато ме свързваха с Визовия отдел. Според мен си мислеха, че се опитвам да си издействам зелена карта. Да се оженя за американка.

Настъпи продължителна пауза.

Това наистина беше една от най-глупавите истории, които бях разказвал: но залагах — доста силно, трябва да призная — на агресивното му поведение. Според мен той беше арогантен човек, хванат натясно в една чужда страна и се надявах, че по-голямата част от него ще иска да вярва, че всички, с които си има работа, са глупави като моята история. Ако не и по-глупави.

— Всичко това пробвахте ли го пред О’Нийл?

— Според Министерството на отбраната там не работи човек с такова име и съм щял да направя по-добре да подам съобщение за изчезнал човек в местния полицейски участък.

— И вие го направихте?

— Опитах се да го направя.

— В кой участък?

— Бейзуотър. — Знаех, че няма да проверят това. Той просто искаше да види колко бързо мога да отговарям. — От полицията ми казаха да изчакам няколко седмици. Изглежда, мислеха, че тя може да си е намерила друг любовник.

Бях доволен от това попадение. Знаех си, че ще се хване.

— „Друг“ любовник?

— Ами… — Опитах се да се изчервя. — Добре де. Любовник.

Барнс задъвка устата си. Имах толкова жалък вид, че той нямаше друг избор, освен да ми повярва. Аз бих си повярвал, а пък на мен е много трудно да ми се угоди.

Той стигна до решение.

— Къде е сега папката?

Вдигнах поглед, изненадан, че папката представлява интерес за когото и да било.

— Все още в галерията. Защо?

— Описание?

— Ами това си е просто… най-обикновена галерия, всъщност. Изящно изкуство.

Барнс си пое дълбоко дъх. Наистина му беше ужасно неприятно, че се налага да си има работа с мен.

— Как изглежда папката?

— Като най-обикновена папка. Картонена…

— За Бога! — възкликна Барнс. — Каква е на цвят?

Замислих се за миг.

— Жълта, мисля. Да. Жълта.

— Майк. Приготвяй се за действие.

— Чакайте малко… — Понечих да стана, но единият от клонинги — те на Карл се облегна на рамото ми и реших пак да седна. — Какво правите?

Барнс вече се връщаше към книжата си. Изобщо не ме погледна.

— Ще придружите господин Лукас до работното си място, и ще му предадете папката. Разбрахте ли ме?

— И защо, по дяволите, би трябвало да го направя? — Не знам с какъв тон би трябвало да си служат собствениците на художествени галерии, но се спрях на арогантния. — Дойдох тук, за да разбера какво се е случило с една от служителките ми, а не за да ви позволя да тършувате из личните й вещи.

Сякаш внезапно беше погледнал надолу и беше видял, че последната точка от дневния ред гласи: „Да покажа на всички колко съм жилав и упорит“ — въпреки че Майк беше отвън пред вратата, а клонингите на Карл вече започваха да отстъпват.

— Слушай, шибан педераст такъв — подхвана той. Което, честно да си кажа, ми се стори малко попресилено. Събратята на Карл послушно спряха, за да се възхитят на тази демонстрация на мъжественост. — Ще ти кажа две неща. Първо: Докато не видим папката, не знаем дали тя е нейна лична собственост, или наша. Второ: Колкото повече правиш каквото, по дяволите, ти кажа да правиш, толкова по-голям шанс имаш да видиш отново тази откачена кучка. Ясен ли съм?

 

 

Майк беше доста свястно момче. В края на двайсетте, възпитаник на университет от „Бръшляновата лига“ и с ум като бръснач. Виждах, че не се чувства удобно с този тежък товар, и го харесвах още повече заради това.

Движехме се на юг по Парк Лейн в светлосин „Линкълн Дипломат“, избран измежду трийсет други съвсем еднакви коли на паркинга на посолството. Струваше ми се малко очевидно дипломатите да използват коли, в чието название се съдържа думата „дипломат“, но може би на американците им харесват тези подсказващи знаци. Доколкото се простират познанията ми, средностатистическият американски застрахователен агент се придвижва с автомобил, чието название е нещо от рода на „Шевролет за застрахователни агенти“. Предполагам, че така на човек му се налага да взема през живота си едно решение по-малко.

Седнах отзад, играейки си с пепелниците, докато един цивилно облечен клонинг на Карл седна до Майк на предната седалка. Клонингът на Карл имаше слушалка, чиято жица се губеше някъде вътре в ризата му. Бог знае докъде стигаше.

— Приятен човек е този господин Барнс — казах накрая.

Майк ме погледна в огледалото за обратно виждане. Клонингът на Карл леко обърна глава, и ако съдя от дебелината на врата му, това май беше горе-долу всичко, което можеше да постигне. Изпитах желание да му се извиня, задето съм му отнел от времето за вдигане на тежести.

— А мисля, че сигурно е и добър в работата си, този господин Барнс. Експедитивен.

Майк хвърли поглед през седалката към клонинга на Карл, като се чудеше дали да ми отговори.

— Господин Барнс наистина е забележителен човек — каза.

Мисля, че Майк вероятно мразеше Барнс. Аз щях да го мразя, ако работех за него. Но Майк беше свестен, почтен човек, професионалист, който се стараеше да бъде лоялен и не смятах за честно да се опитвам да се измъкна нещо повече от него пред онзи Карл. Затова отново се заиграх с управляваните чрез електрически бутони прозорци.

В общи линии, колата не беше оборудвана според предназначението, което трябваше да изпълнява — което ще рече, че имаше обикновени ключалки на задните врати, така че можех да се измъкна на всеки светофар, ако поисках. Но аз не го направих, и дори не исках да го направя. Не знам защо, но внезапно се почувствах много бодър.

— Забележителен, да — казах. — Това е думата, която бих използвал. Всъщност не, това е думата, която вие бихте използвали, но имате ли нещо против аз също да си послужа с нея?

Наистина се наслаждавах. Не ми се случва често.

Свърнахме по Пикадили, а след това нагоре към Корк Стрийт. Майк смъкна козирката срещу слънце, в която беше затъкнал визитната картичка на Глас и прочете номера. Изпитах силно облекчение, че не ме накара аз да го направя.

Спряхме пред номер четирийсет и осем и клонингът на Карл отвори вратата си и излезе от колата, още преди да сме спрели. Рязко отвори задната врата и се огледа нагоре-надолу по улицата, докато излизах. Почувствах се като някой президент.

— Четирийсет и осем, нали така? — попита Майк.

— Да — казах.

Натиснах звънеца и тримата зачакахме. След няколко минути се появи нисичък, спретнат човек и се засуети с резетата и ключалките на вратата.

— Добро утро, господа — каза той. Имаше много слаб глас.

— Добро утро, Винс. Как е кракът? — попитах и влязох в галерията.

Спретнатият човечец беше англичанин до твърде голяма степен, за да каже: „Кой е пък този Винс?“, „Какъв крак?“, „И между другото, за какво говориш?“ Вместо това той се дръпна назад с вежлива усмивка и пусна Майк и Карл да влязат зад гърба ми.

Четиримата се придвижихме до средата на галерията и огледахме разните му там цапаници. Наистина бяха ужасни. Щях да съм удивен, ако продаваше и по една годишно.

— Ако видите нещо, което ви харесва, може би ще успея да ви направя десет процента отстъпка — казах на клонинга на Карл, който примигна леко.

Добре изглеждащата блондинка, този път в червена рокля, се появи от задната част на галерията и засия. После ме видя и добре оформената й брадичка увисна до още по-добре оформените й гърди.

— Кой сте вие? — Майк се обръщаше към спретнатия човечец. Клонингът на Карл зяпаше картините.

— Аз съм Терънс Глас — представи се спретнатият човек.

Това беше направо велик момент. Миг, който винаги ще си спомням. Петима души стояхме там и само Глас и аз успяхме да останем със затворена уста. Майк проговори пръв.

— Чакайте малко — обади се той. — Ти си Глас. — Обърна се към мен с отчаяно изражение на лицето. Една четирийсетгодишна кариера с пенсия и безброй назначения на Сейшелските острови започваше да проблясва пред очите му.

— Съжалявам — казах. — Не е съвсем вярно. — Сведох очи към пода да видя дали мога да забележа петното от кръвта си, но там нямаше нищо. Глас беше действал много бързо или с почистващия препарат, или с придвижването на фалшивия иск за възстановяване на разходите.

— Има ли нещо нередно, господа? — Глас беше усетил нещо неприятно във въздуха. Достатъчно лошо беше, че не бяхме саудитски принцове. Сега пък изглеждаше, че въобще не сме купувачи.

— Вие сте… убиецът. Онзи, който… — Блондинката се мъчеше да намери думи.

— И аз се радвам да ви видя — казах.

— Иисусе Христе — рече Майк и се обърна към клонинга на Карл, който пък се обърна към мен.

Беше едър тип.

— Вижте, съжалявам за това малко недоразумение — казах. — Но след като така и така сте тук, защо не си отидете? — Клонингът на Карл понечи да тръгне към мен. Майк го хвана за ръката, а после погледна към мен, трепвайки леко.

— Чакай малко. Ако не си… Искам да кажа, даваш ли си сметка какво си направил? — Мисля, че наистина нямаше думи. — Божичко.

Обърнах се към Глас и блондинката.

— Просто за да ви успокоя, защото знам, че сигурно леко се чудите какво става тук, не съм онзи, за когото ме мислите. Нито пък съм онзи, за когото ме мислят те. — Вие — забих показалец в Глас — сте човекът, за когото те ме мислят, а вие — това беше отправено към блондинката — сте тази, с която бих искал да говоря, след като всички останали си отидат. Ясно?

Никой не вдигна ръка. Тръгнах към вратата, сякаш се канех да ги въведа вътре.

— Искаме папката — каза Майк.

— Каква папка? — попитах.

— „Специализации“. — Още изоставаше с една-две обиколки от темпото по този въпрос. Не можех да го виня.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но никаква папка не съществува. Нито такава, наречена „Специализации“, нито каквато и да е друга. — Лицето на Майк помръкна, а на мен наистина ми дожаля за него. — Слушай — казах, опитвайки се да улесня нещата. — Бях на петия етаж, прозорците бяха с двойно подсилени стъкла, това беше територия на Съединените щати и единственият начин, който можех да измисля, за да се измъкна, беше да заговоря за някаква папка. Помислих си, че това може да допадне на всички ви.

Нова продължителна пауза. Глас заскърца със зъби, сякаш подобни досадни неприятности просто се случваха прекалено често напоследък. Клонингът на Карл се обърна към Майк.

— Да го хвана ли? — Гласът му беше изненадващо висок, почти фалцет.

Майк задъвка устната си.

— Това решение всъщност не го взима Майк — казах. И двамата ме погледнаха. — Искам да кажа, от мен зависи дали ще бъда хванат, или не, както се изразявате.

Клонингът на Карл се втренчи преценяващо в мен.

— Виж — казах, — ще бъда честен с теб. Ти си едър човек и съм сигурен, че можеш да направиш повече лицеви опори от мен. И ти се възхищавам за това. На този свят му е необходимо да разполага с хора, които умеят да правят лицеви опори. Важно е. — Той заплашително повдигна брадичка. Просто продължавай да говориш, мистър. Затова така и направих. — Но борбата е друго нещо. Съвсем друго нещо, в което по една случайност съм много добър. Това не значи, че съм по-як от теб или по-мъжествен или нещо такова. Това просто е нещо, в което съм добър.

Виждах, че на клонинга на Карл не са му приятни подобни приказки. Най-вероятно беше обучен в школата, където важаха неща от рода на: „Ще ти изтръгна сърцето, и т.н.“ и знаеше как да реагира на това, и единствено на това.

— Имам предвид — казах, възможно най-любезно, — че ако искате да си спестите много неприятности, сега просто ще си тръгнете и ще хапнете един приличен обяд някъде.

Което, след като шепнаха и зяпаха известно време, те наистина направиха.

 

 

Час по-късно седях в едно италианско кафене с блондинката, която отсега нататък ще бъде упоменавана с името Рони, защото така я наричаха приятелите й, а аз очевидно току-що бях станал такъв.

Майк си беше тръгнал е подвита опашка, а на лицето на клонинга на Карл се беше изписало изражение от типа: „явно днес просто е един от онези гадни дни“. Бях му помахал бодро в отговор, но знаех, че няма да смятам живота си за провален, ако не го видя никога повече.

Рони седеше с широко отворени очи, докато излагах съкратената си версия за събитията, пропускайки частта с мъртъвците, и като цяло беше променила мнението си за мен до степен, в която изглежда смяташе, че съм страхотен тип, и това беше приятна промяна. Поръчах още две чаши кафе и се отпуснах назад в стола си, за да се наситя на възхищението й.

Тя се намръщи леко.

— Значи не знаеш къде е сега Сара? — попита.

— Нямам и най-малка представа. Може да е добре и просто да се спотайва някъде, а може и да се е забъркала в големи неприятности.

Рони се облегна назад и се загледа през прозореца. Предположих, че е привързана към Сара, защото наистина беше сериозно разтревожена. После внезапно сви рамене и отпи глътка кафе.

— Поне не им даде папката — каза тя. — И това е нещо.

Това, разбира се, е един от рисковете, когато лъжете хората. Започват да се объркват кое е вярно и кое — не. Е, предполагам, че това едва ли е голяма изненада.

— Не, ти не разбираш — обясних внимателно. — Няма никаква папка. Казах им, че има, защото знаех, че ще трябва да проверят информацията, преди да ме арестуват или да ме хвърлят в реката, или както там постъпват с такива като мен. Разбираш ли, хората, които работят в канцеларии, вярват в папките. Папките са важни за тях. Ако им кажеш, че имаш някаква папка, те искат да го повярват, защото възлагат големи надежди на папките. — Аз, великият психолог. — Боя се обаче, че точно тази просто не съществува.

Рони изправи гръб и забелязах, че внезапно се е развълнувала. На бузите й се бяха появили две червени петънца. Гледката беше доста приятна.

— Но тя съществува — каза тя.

Поклатих еднократно глава, за да се уверя, че ушите ми са си на мястото.

— Моля?

— „Специализации“ — изрече тя. — Папката на Сара. Виждала съм я.