Хю Лори
Търговецът на оръжие (20)

Деветнайсет

Добър вечер. Гледате новинарската емисия на BBC в девет часа.

Питър Сесънс

Напуснахме Мюрен в продължение на още трийсет и шест часа. Идеята за това беше моя.

Казах на Франсиско, че първото, което ще направят, ще бъде да проверят заминаващите влакове. Всеки, който си тръгнеше или се опиташе да си тръгне в рамките на дванайсет часа от стрелбата, го чакаха ужасни преживявания, независимо дали е виновен или невинен.

Франсиско известно време дъвка устната си, преди да се усмихне предпазливо в знак на съгласие. Мисля, че оставането в селото му се струваше по-хладнокръвният, по-дързък вариант, а хладнокръвието и дързостта бяха качества, които Франсиско определено се надяваше да види един ден, свързани с името му в кратка биографична справка в Нюзуик. Мрачна снимка, озаглавена „Франсиско: хладнокръвен и дързък“. Нещо такова.

Истинската причина, поради която исках да остана в Мюрен, беше, за да успея да говоря със Соломон: помислих си обаче, че вероятно е най-добре да не казвам това на Франсиско.

Затова се мотаехме наоколо поотделно и зяпахме заедно с всички останали, когато пристигнаха хеликоптерите. Първо полицията, после Червеният кръст, после неизбежно телевизионните екипи. Вестта за стрелбата беше обиколила селото за петнайсет минути, но повечето туристи, изглежда, бяха прекалено зашеметени, за да говорят помежду си за това. Те се мотаеха насам-натам, гледаха, мръщеха се и държаха децата си близо до себе си.

Швейцарците седяха в баровете и си шушнеха един на друг: или бяха разстроени, или се тревожеха как ще се отрази случилото се на бизнеса. Трудно беше да се каже. Не беше нужно да се тревожат, разбира се. На мръкване баровете и ресторантите бяха по-пълни, отколкото ги бях виждал досега. Никой не искаше да изпусне нито едно мнение или слух, или всяко най-дребно тълкувание, за което можеха да се хванат по това отвратително, ужасно събитие.

На първо място, обвиняваха иракчаните, което в днешни дни явно е стандартната процедура. Тази теория издържа около час, докато умните глави започнаха да изказват предположения, че не може да са го направили иракчаните: те дори не биха могли да влязат в селото, без хората да забележат. Акцентът, цветът на кожата, падането на колене и обръщането с лице към Мека — това бяха неща, които просто не можеха да минат незабелязано под лукавите носове на средностатистическите швейцарци, без да привлекат вниманието.

Последва версията за изгубил контрол над ските състезател по петобой: изтощен след двайсет мили каране на ски през пресечена местност, нашият човек се спъва и пада, при което 22-калиброва — та му пушка произвежда изстрел, убивайки хер Ван Дер Хау при нещастен случай с астрономическа степен на невероятност. Колкото и странна да беше тази теория, тя си спечели значителен брой поддръжници: главно защото не включваше злонамереност, а злонамереността е нещо, което швейцарците просто не желаеха да търпят в своя увенчан със сняг рай.

За малко двата слуха се съюзиха, раждайки, след известно време, невероятно странен хибрид: извършителят бил иракски състезател по петобой, казаха неотличаващите се дори с капчица ум глави. Полудял от завист заради успеха на скандинавците в последните зимни олимпийски игри, някакъв иракски състезател по петобой (някой познаваше някого, който чул да се споменава името Мустафа), бил откачил: всъщност вероятно още бил там някъде, дебнейки из планината в търсене на високи, русокоси скиори.

А после настъпи затишие. Баровете започнаха да се опразват, кафенетата затвориха за през нощта, а сервитьорите се уловиха, че си разменят озадачени погледи, докато разчистваха една след друга чинии е неизядена храна.

На мен също ми отне известно време да осъзная какво става.

Туристите, след като не намериха нищо особено задоволително в повечето обяснения, които се носеха из града, се бяха оттеглили в хотелите си, за да коленичат, поединично и по двама, пред всемогъщата, всевиждаща Си Ен Ен, чийто репортер от мястото на събитието, Том Хамилтън, съобщаваше на света дори в този момент „най-новите репортажи, току-що пристигнали“.

Събрани около телевизора в бара на „Цум Вилден Хирш“, Латифа и аз, следвани плътно от близо дузина леко подпийнали германци, чухме как Том излага идеята, че „убийството вероятно е дело на активисти“ — за което, предполагам, на Том му плащат приблизително двеста хиляди долара на година. Искаше ми се да го попитам как беше съумял така безразсъдно да изключи възможността убийството да е дело на пасивни хора: всъщност, можех лесно да го направя, тъй като Том си вършеше работата, сред езерце ярка светлина на прожектори, на по-малко от двеста метра от мястото, където се опитвахме да стоим. Само двайсет минути преди това бях стоял и бях гледал как един техник от Си Ен Ен закрепва радиомикрофон във вратовръзката на Том, а Том го беше отпратил с махване на ръка и беше казал, че ще го направи сам, защото не искал никой да развали възела.

Излъчването на изявлението беше определено за десет часа местно време. Ако Сайръс си беше свършил работата и изявлението беше стигнало до тях, както беше планирано, тогава от Си Ен Ен вероятно се бавеха, за да имат време да установят достоверността му. Или, което беше по-вероятно, ако останалите от екипа поне малко приличаха на Том, се бавеха с четенето. Франсиско беше настоял да използваме думата „хегемония“ и това вероятно ги беше позатруднило.

В единайсет и двайсет и пет то най-после се разнесе по ефира, прочетено бавно и ясно и със солиден подтекст от рода на: „Боже, гади ми се от тия типове“, от водещия на новинарската емисия на Си Ен Ен Дъг Роуз.

Мечът на правосъдието.

Мамо, бързо ела. Това сме ние. Този човек говори за нас.

Мисля, че стига да бях поискал, тази нощ вероятно можех да преспя с Латифа.

 

 

Останалата част от репортажа на Си Ен Ен се състоеше от многобройни архивни материали, отнасящи се за тероризма през вековете, които връщаха спомените на зрителите назад чак до началото на миналата седмица, когато групировка на баските сепаратисти беше бомбардирала правителствена сграда в Барселона. На екрана се появи брадат мъж и опита да размаха демонстративно няколко екземпляра от някаква книга за фанатизма, която бил написал, а после се върнахме към главната цел на Си Ен Ен: да каже на хората, които гледат Си Ен Ен, че онова, което наистина трябва да правят, е да гледат Си Ен Ен. За предпочитане в друг хубав хотел, а не в този, в който са в момента.

Лежах на леглото си в „Айгер“, сам, вкарвайки в организма си уиски и никотин ту с едната, ту с другата ръка, и започнах да се питам какво ли щеше да ви се случи, ако някой път наистина се намирахте в чудесния хотел, който рекламираха, точно в момента, в който го рекламираха. Щеше ли това да означава, че сте умрели? Или че сте се озовали в паралелна вселена? Или че времето е започнало да тече наобратно?

Започвах да се напивам, нали разбирате, и именно затова отначало не чух почукването. Или ако съм го чул първия път, просто си бях внушил, че не съм, и че чукането продължаваше от десет минути, може би от десет часа, когато мозъкът ми се изтръгна от предизвиканото от Си Ен Ен вцепенение. Измъкнах се тромаво от леглото.

— Кой е?

Тишина.

Нямах оръжие, нито пък особено желание да си служа с такова, затова отворих широко вратата и подадох глава навън. Каквото ще става, да става.

В коридора стоеше много нисък мъж. Достатъчно нисък, за да изпитва истинска омраза към някого с моя ръст.

— Хер Балфур?

За момент изпитах пълно объркване — онова объркване, което често пъти обхваща действащите под прикритие агенти, когато нещата излязат от контрол и те губят представа за кого се предполага, че трябва да се представят, кои са в действителност, с коя ръка пишат или какъв е механизмът на действие на дръжките на вратите. Открил съм, че пиенето на уиски е склонно да повишава честотата на тези епизоди.

Усещах, че се взира в мен, затова се престорих, че кашлям, докато се мъчех да се овладея. Бях ли Балфур, или не? Името Балфур беше сред онези, които използвах, но пред кого? Соломон ме наричаше Ланг, Франсиско ми казваше Рики, повечето американци ме знаеха с името Даръл, а Балфур… това е. С името Балфур се бях регистрирал в хотела и следователно, ако бяха решили така — а аз нямах основание да се съмнявам, че така са решили — бях Балфур също и за полицията.

Кимнах.

— Ще дойдете с мен.

Той се врътна на токове и замарширува надолу по коридора. Грабнах якето си и ключа от стаята и го последвах, защото хер Балфур беше порядъчен гражданин, който спазваше всички закони, които можеше да намери, и очакваше другите да правят същото. Докато вървяхме към асансьора, погледнах надолу към ходилата му и видях, че носи обувки с платформи. Наистина беше невероятно нисък.

Навън валеше сняг (което, да ви осветля, обикновено се случва именно там, но не забравяйте, че тъкмо започвах да изтрезнявам), и към земята е пърхане се спускаха огромни бели дискове, подобно на останките от някакъв небесен бой с възглавници, които покриваха всичко, смекчаваха всичко, правеха всичко да изглежда по-незначително.

Вървяхме в продължение на десетина минути, като той правеше по седем крачки на една моя, докато стигнахме до малка постройка в околностите на селцето. Беше дървена едноетажна сграда и може би беше много стара, а може би не. Имаше паянтови капаци на прозорците, а следите в снега подсказваха, че напоследък се отбиваха доста хора. Или може би беше един и същи човек, който все забравяше нещо.

Беше странно преживяване да вляза в тази къща, и мисля, че щеше да е пак точно толкова странно, дори и ако бях трезвен. Изпитах чувството, че сякаш е трябвало да донеса някакъв дар: злато или най-малкото тамян. Не чувствах чак такива угризения заради смирната, защото никога не съм бил напълно сигурен какво представлява.

Много Ниският Мъж спря до една странична врата, хвърли поглед през рамо към мен, после почука веднъж. След, както ми се стори, доста време, някъде се вдигна резе, после друго, и трето, и четвърто, и най-сетне вратата се отвори. Белокоса жена надникна към Много Ниския Мъж за един миг, после — към мен за три мига, кимна, и се дръпна встрани, за да ни пусне да влезем.

На единствения стол в стаята седеше Дърк Ван Дер Хау и си чистеше очилата. Носеше тежък балтон, със затъкнат на врата шал, а дебелите му стъпала се подаваха от обувките. Обувките бяха скъпи, черни половинки с кожени връзки. Забелязах това само защото явно и самият той ги изучаваше доста внимателно.

— Господин министър, това е Томас Ланг — каза Соломон, като излезе от сенките, гледайки повече към мен, отколкото към Дърк.

Дърк продължи бавно да си чисти очилата, после се загледа в пода, докато ги поставяше внимателно на носа си. Най-после вдигна глава и ме погледна. Не беше приятелски поглед. Дишаше през устата, като дете, което упорито се опитва да не усети вкуса на броколито.

— Как сте? — казах, подавайки ръка.

Дърк погледна Соломон, сякаш никой не го беше предупредил, че може да му се наложи да докосне и мен, а после неохотно ми подаде някакво мършаво влажно нещо с пет пръста върху него.

Известно време се гледахме втренчено.

— Сега може ли да си вървя? — попита той.

Соломон поспря за момент, тъжно, сякаш се беше надявал, че тримата може да поостанем малко заедно и да поиграем вист.

— Разбира се, сър — каза той.

Едва когато Дърк се изправи, видях, че макар да беше дебел — о, Бога ми, да, определено беше дебел, и още как, — все пак не беше ни най-малко толкова огромен както при пристигането си в Мюрен.

Това е проблемът с бронираната жилетка „Лайф Тек“, нали разбирате. Тя е чудесно нещо, и прави всичко, което се надявате, че ще направи, за да ви опази жив. Но не е особено ласкава. Към фигурата, имам предвид. Носена заедно с екип за ски, тя може да направи един леко пълничък човек да изглежда много дебел, докато в крайна сметка човек като Дърк заприличва на баражен балон.

Не ми хрумваше дори и най-неубедително предположение каква сделка може да са сключили с него. Или с холандското правителство, като стана дума. Определено никой нямаше да си направи труда да ми каже. Може би му предстоеше творчески отпуск или пенсиониране, или уволнение — или пък може би го бяха хванали в леглото с дузина десетгодишни момиченца. Или може би просто му бяха дали много пари. Чувал съм, че понякога това върши работа при хората.

Както и да го бяха направили, на Дърк щеше да му се наложи да се укрива много усърдно през следващите няколко месеца както заради себе си, така и заради мен. Ако се появеше на някоя международна конференция следващата седмица, произнасяйки се по въпроса за необходимостта от гъвкав обменен механизъм между държавите от северна Европа, това щеше да изглежда определено странно, и да предизвика задаването на въпроси. Дори Си Ен Ен можеше да проследи тази нишка.

Дърк си тръгна, без да поднесе извиненията си. Белокосата жена го пусна да се промуши през вратата и той и Много Ниският Мъж изчезнаха заедно в нощта.

— Как се чувствате, сър?

Сега на стола седях аз, а Соломон крачеше бавно около мен след предаването и приемането на отчета, като преценяваше духа ми, състоянието ми, степента на пиянството ми. Беше вдигнал пръст към устните си и се преструваше, че не ме наблюдава.

— Добре съм, благодаря ти, Давид. Ти как си?

— Изпълнен с облекчение, господарю, бих казал. Да. Определено изпълнен с облекчение. — Настъпи пауза. Той мислеше много повече, отколкото говореше. — Между другото — каза най-после, — трябва да ви поздравя за великолепния изстрел, сър. Американските ми колеги искат да го знаете.

Соломон ми се усмихна, леко гадно, сякаш вече беше стигнал до дъното на запасите от Хубави Неща за Казване и се канеше да мине към другите.

— Е, възхитен съм, че са останали удовлетворени — казах. — Сега какво?

Запалих цигара и се опитах да пускам кръгчета дим, но постоянното пристъпване на Соломон насам-натам ми съсипваше полето за действие. Проследих как димът се разсея, тъничък и безформен, и накрая осъзнах, че Соломон не ми беше отговорил.

— Давид?

— Ами да, именно, господарю — каза той, след кратка пауза. — Сега какво? Това със сигурност е интелигентен, уместен въпрос, и такъв, който заслужава възможно най-изчерпателен отговор.

Нещо определено не беше наред. Соломон обикновено не говореше така. Така говоря аз, когато съм пиян, но Соломон — никога.

— Е? — казах. — Ще обобщим ли ситуацията? Работата е свършена, лошите типове са спипани с ръце в касата, навсякъде валят пшеничени кифли и рицарски звания?

Той спря, някъде зад дясното ми рамо.

— Истината, господарю, е, че отсега нататък положението става малко тромаво.

Обърнах се да го погледна. И се опитах да се усмихна. Той не отговори на усмивката ми.

— Е, как мислиш, с кое прилагателно би трябвало да се опише начинът, по който вървяха нещата досега? Искам да кажа, ако да се опиташ да улучиш някого през бронирана жилетка, не е тромаво изпълнение…

Но той не ме слушаше. Това също не беше типично за него.

— Те искат да продължите — каза.

Е, ама разбира се, че искаха. Знаех го. Залавянето на терористи не беше целта на това упражнение и никога не е било. Искаха да продължа, искаха всичко да продължи, докато се появеше подходящият декор за голямата демонстрация. Си Ен Ен тук на място, камерите се въртят — а не да пристигнат четири часа след събитието.

— Господарю — каза Соломон след малко, — трябва да ви задам един въпрос и трябва да ми отговорите честно.

Не ми хареса как прозвуча това. Всичко това беше ужасно погрешно. Беше като да ти сервират червено вино с риба. Беше като човек, който носи неподходящо сако и кафяви обувки. Това беше невероятно погрешно.

— Давай — казах.

Наистина изглеждаше разтревожен.

— Ще ми отговорите ли честно? Трябва да знам, преди да задам въпроса.

— Давид, не мога да ти кажа това. — Засмях се, надявайки се, че той ще отпусне рамене, ще се отпусне, ще престане да ме плаши. — Ако ме помолиш да ти кажа дали имаш лош дъх, ще ти отговоря честно. Ако ме попиташ… не знам, на практика за всичко останало, тогава, да, вероятно ще излъжа.

Изглежда, това не го удовлетвори особено. Разбира се, нямаше причина да го е удовлетворило, но какво друго можех да кажа?

Той се прокашля бавно и внимателно, сякаш известно време можеше да не му се удаде възможност да го направи отново.

— Какви точно са отношенията ви със Сара Улф?

Сега наистина бях поразен. Изобщо не можех да проумея това. Затова гледах, докато Соломон крачеше бавно напред-назад, присвиваше устни и се мръщеше към пода, като човек, който се опитва да зачекне темата за мастурбирането със сина си тийнейджър. Не че някога съм присъствал на подобен разговор, но си представям, че той включва много изчервяване и нервни движения и откриване на микроскопични петънца от прах по ръкавите на саката, които изведнъж изискват огромно внимание.

— Защо ме питаш, Давид?

— Моля ви, господарю. Просто… — Ясно ми беше, че това не е най-добрият ден на Соломон. Той си пое дълбоко дъх. — Просто отговорете. Моля ви.

Наблюдавах го известно време, изпитвайки към него поравно гняв и съжаление.

— „Заради старите времена“, това ли се канеше да кажеш?

— Заради всичко — каза той, — което ще ви накара да отговорите на този въпрос, господарю. Заради старите времена, заради новите времена — просто ми кажете.

Запалих нова цигара и погледнах към ръцете си, опитвайки се, както се бях опитвал много пъти преди, да отговоря на въпроса за себе си, преди да отговоря за него.

Сара Улф. Сиви очи, изпъстрени със зелено. Хубави сухожилия. Да, спомням си я.

Какво чувствах наистина? Любов? Е, не можех да отговоря така, нали? Просто не бях достатъчно запознат с това състояние, за да мога да си го припиша ей така. Любовта е дума. Звук. Свързването й е определено чувство е произволно, неизмеримо, и напълно безсмислено. Не, ще трябва да се върна към това, ако не възразявате.

А съжаление? Жал ми е за Сара Улф, защото… защото какво? Изгубила е брат си, после баща си, а сега е заключена в тъмната кула, докато рицарят се суети с въжена стълба. Предполагам, можех да я съжалявам за това, за факта, че й се е паднало аз да й бъда спасител.

Приятелство? За Бога, едва познавам тази жена.

Е, какво беше тогава?

— Влюбен съм в нея — чух да казва някой, а после си дадох сметка, че съм бил аз.

Соломон затвори очи за секунда, сякаш това беше погрешният отговор, отново, — после тръгна бавно, неохотно, към една маса до стената, откъдето взе малка пластмасова кутия. Претегли я на ръката си за миг, сякаш размишляваше дали да ми я даде, или да я метне през вратата навън в снега; а после затършува в джоба си. Каквото и да беше онова, което търсеше, то беше в последния джоб, в който пробва, и точно си мислех колко е хубаво да видя как това се случва на някой друг, за разнообразие, когато той извади малко издължено като молив фенерче. Подаде ми фенерчето и кутията, после ми обърна гръб и бавно се отдалечи, оставяйки ме да продължа.

Е, отворих кутията. Разбира се, че я отворих. Така се прави със затворените кутии, които хората ви дават. Отваряте ги. Затова повдигнах жълтия пластмасов капак в буквалния и преносния смисъл и сърцето ми веднага се сви още малко.

В кутията имаше диапозитиви и аз знаех, с абсолютна сигурност знаех, че няма да ми хареса онова, което има на тях.

Измъкнах първия и го вдигнах пред светлината на фенерчето.

Сара Улф. Тук не можех да сбъркам.

Слънчев ден, черна рокля, излизаща от лондонско такси. Хубаво. Това беше съвсем честно. Тук нямаше никакъв проблем. Усмихваше се — широка, щастлива усмивка, — но това е позволено. В това няма нищо лошо. Не очаквах да ридае във възглавницата си по двайсет и четири часа в денонощието. Така. Следващият.

Плащаше на шофьора. Отново нищо нередно. Когато пътуваш с такси, трябва да платиш на шофьора. Такъв е животът. Снимката беше направена с дълъг обектив, поне 135, вероятно повече. А близостта на заснемане предполагаше… Защо някой би си правил труда да…

На следващия диапозитив тя се отдалечаваше от таксито към бордюра. Смееше се. Шофьорът на таксито гледа задника й — това щях да направя и аз, ако бях шофьор на такси. Тя беше гледала тила му, той се заглеждаше в задника й. Честна сделка. Е, може би не съвсем честна, но никой не е твърдял, че този свят е съвършен.

Погледнах към гърба на Соломон. Главата му беше наведена.

И следващият диапозитив, моля.

Мъжка ръка. Ръка и рамо всъщност в тъмносив костюм. Протягаща се към талията й, докато тя накланя глава назад, готова за целувка. Усмивката е още по-широка. И пак, какво му е тревожното на това? Не сме пуритани. Една жена може да излезе на обяд е някого, може да бъде любезна, да се радва да го види — по дяволите, това не означава, че трябва да викаме полиция.

Сега са се обгърнали взаимно с ръце. Главата й е обърната към камерата, затова лицето му е затъмнено, но определено се прегръщат. Истинска, плътна прегръдка. Значи вероятно не е банковият й мениджър. Тогава какво?

Този диапозитив е почти същият, но са започнали да се обръщат. Главата му се повдига и се отделя от врата й.

Сега идват към нас, все още обвили ръце един около друг. Не виждам лицето му, защото някакъв минувач минава, близо до камерата, изображението му е размазано. Но нейното лице. Какво излъчва нейното лице? Райско спокойствие? Блаженство? Радост? Възторг? Или просто вежливост. Следващ и последен диапозитив.

О, да, ето, помислих си. Този е въпросният.

— О, да, ето — казах високо. — Този е въпросният.

Соломон не се обърна.

Към нас идват мъж и жена, и аз ги познавам и двамата. Току-що съм признал, че съм влюбен в жената, макар всъщност да не съм сигурен дали това е вярно, и с всяка секунда ставам все по-несигурен, докато мъжът… а, да.

Той е висок. Добре изглеждащ, по някакъв грубоват начин. Облечен е в скъп костюм. И също се усмихва. И двамата се усмихват. Усмихват се широко. Усмихват се така силно, та изглежда, че горната част на главите им ще падне.

Разбира се, бих искал да знам от какво, по дяволите, им е толкова весело на двамата. Ако е някаква шега, бих искал да я чуя — да преценя сам дали е от онези шеги, от които ви се приисква да сграбчите човека до себе си и да го стиснете така. Или пък дали въобще да го стиснете.

Очевидно не знам шегата. Просто съм сигурен, че не би ме разсмяла. Невероятно сигурен съм.

Мъжът на снимката, обгърнал с ръка моята любима от тъмната кула, който я кара да се смее — изпълва я със смях, изпълва я с удоволствие, изпълва я със себе си, според всичко, което ми е известно — е Ръсел П. Барнс.

Тук ще направим почивка. Присъединете се към нас, след като метна кутията с диапозитиви през стаята.