Филип К. Дик
Играчите от Титан (17)

Глава 17

До него достигна гласът на Мери Ан, ведър и спокоен:

— Той се опитва да манипулира реалността, Пит. За целта използва умението, чрез което ни пренесе на Титан. Да предприема ли нещо?

— Да — каза той.

Не можеше да я види. Лежеше в пълен мрак, в някакво тъмно място, което се характеризираше не с наличие на материя, а по-скоро с отсъствието й. „Къде ли са останалите? — зачуди се той. — Сигурно са разпръснати навсякъде. На милиони мили оттук в празното, лишено от смисъл пространство. И на хилядолетия далеч.“

Цареше пълна тишина.

— Мери — каза той на глас.

Никой не отговори.

— Мери! — изкрещя той отчаяно, размахвайки ръце в мрака. — И ти ли си отиде?

Заслуша се. Не последва никакъв отговор.

Внезапно той чу нещо, или по-скоро го усети. В тъмнината към него се промъкваше някакво живо същество, опипвайки пътя си чрез странно сетиво. Съществото усещаше присъствието му и изпитваше интерес към него — неясен и ограничен, но все пак интерес.

На Пит му се струваше, че създанието е дори по-древно от въга, срещу когото бяха играли.

„Тази твар живее между световете — помисли си той. — Между слоевете реалност, които сме способни да възприемем — и ние, и въговете. Махни се от мен!“

Той започна да маха още по-интензивно с ръце и крака, в опит да избяга или поне да прогони съществото.

Но създанието се заинтересува още повече и се приближи.

— Джо Шилинг! — закрещя Пит. — Помогни ми.

— Аз съм Джо Шилинг — каза съществото. И се понесе към Пит още по-бързо, разширяващо се и лакомо разперено. — Алчност и страх. Лоша комбинация.

— Какъв Джо Шилинг си ти, по дяволите! — изкрещя ужасено Пит. Той замахна към огромната твар и се изви, опитвайки се да се дръпне встрани.

— Но алчността, без да е съпроводена със страх, не е чак толкова лошо нещо — каза създанието. — От психологична гледна точка това е основният стимул на его-системата.

— О, Господи! — възкликна Пит и затвори очи. Това беше Джо Шилинг. Какво ли бяха направили с него въговете?

В какво се бяха превърнали двамата с Джо, озовавайки се тук, в този мрак?

И дали въговете наистина бяха направили това? Или само така изглеждаше?

Пит се наведе напред, напипа единия си крак и се зае трескаво да развързва обувката си. Свали я, замахна и удари с всичка сила съществото, Джо Шилинг.

— Хм — каза създанието. — Ще трябва да обмисля това. И се отдръпна нанякъде в тъмнината.

Задъхан, Пит зачака връщането му. Знаеше, че ще се върне.

Джо Шилинг се мяташе в необхватното празно пространство, въртеше се, струваше му се, че пада, кашляше, задушаваше се от дима на цигарата си, мъчеше се да си поеме дъх.

— Пит! — обади се той на висок глас.

Заслуша се. Нямаше посоки, нямаше горе и долу. Нямаше нищо. Не усещаше дори себе си. И не правеше разлика между тялото си и околното пространство.

Беше абсолютно тихо.

— Пит Гардън — обади се той отново и този път усети нещо. Именно го усети, а не го чу. — Ти ли си?

— Да — отговори някой.

Това беше Пит. Но не съвсем.

— Какво се е случило? — попита Джо. — Какво, по дяволите, става с нас? Носим се нанякъде със скорост миля в минута, нали? Но ще успеем да се върнем на Земята. Вярвам, че ще намерим пътя. В края на краищата, спечелихме Играта, нали? А бяхме сигурни, че няма да успеем.

Той се заслуша отново.

— Ела по-близо — каза Пит.

— Не — отвърна Шилинг. — Не знам защо, но ти нямам доверие. Пък и как мога да дойда при теб? Аз просто си се рея тук. А ти?

— Ела по-близо — повтори монотонно гласът.

„Не!“ — помисли си Джо.

Не се доверяваше на този глас. Страхуваше се.

— Махни се оттук! — каза той и застина, вслушвайки се. Но създанието не се махаше.

 

 

„Той ни измами — мислеше си Фрея Гейнс в тъмнината. — Ние спечелихме и не получихме нищо. Това отвратително същество! В никакъв случай не биваше да му се доверяваме — нито на него, нито на идеята на Пит да играем с него.“

— Мразя го! Той и Джо са виновни за всичко! — каза си тя.

„Ще ги убия. И двамата — продължи да размишлява яростно. — Ще ги разкъсам.“

Тя протегна ръце и започна да шари в тъмнината.

„Искам да убия някого, веднага.“

Искам да убивам!

 

 

— Чуй ме, Пит — каза Мери Ан Маклейн, — въгът ни е лишил от всякакви начини да възприемаме реалността. Ние сме тези, които сме променени. Сигурна съм в това. Чуваш ли ме?

Тя наостри слуха си в опит да чуе нещо.

Но не успя. Никой не отговори.

„Той ни е разложил на атоми — помисли си. — Като че ли всеки от нас има изключително силна психоза, изолиран е от всеки друг и от всички познати атрибути в нашите начини на възприятие на времето и пространството. Това е плашеща, омразна изолация. Така трябва да е. Не виждам на какво друго може да се дължи случващото се.

То не може да е реално. И все пак…

Ами ако това е основната реалност, лежаща под съзнателните пластове на психиката? И ние в момента я осъзнаваме? А те ни я показват, за да ни убият чрез истината за нас самите? Не, всичко е заради техните телепатични способности и умението им да манипулират мислите, да внушават.“

Тя пропъди тези мисли.

И видя, че под нея има нещо живо.

Закърнели извънземни създания, деформирани от колосални сили и превърнати в жалки уродливи фигури. Смалени, доведени до състояние на слепота. Тя се вгледа в тях. Сцената се освети от бледата светлина на огромно умиращо слънце и докато тя гледаше, слънцето стана тъмночервено, а най-накрая отново я обгърна пълна тъмнина.

Закърнелите твари светеха слабо, подобно на организмите, живеещи в морските дълбини, и продължаваха да водят някакво жалко съществуване. Но никак не се чувстваха приятно.

Мери ги разпозна.

„Това сме ние, теранците. Такива, каквито ни виждат въговете. Близо до слънцето, подложени на огромни гравитационни сили.“

Тя затвори очи.

„Сега разбирам всичко — помисли си момичето. — Нищо чудно, че се борят срещу нас. За тях ние сме стара, загиваща раса, която е изживяла отредения й срок и трябва да бъде принудена да напусне сцената.“

Ето че се появиха и въговете. Сияещи същества, безтегловни, реещи се високо над смазаните от чудовищни сили, деградирали и умиращи създания. На малка луна, далеч от огромното древно Слънце.

„Вие искате да видим това — осъзна тя. — Това е начинът, по който възприемате реалността и той е не по-малко реален от нашата собствена гледна точка.“

Но вече няма да е така.

„Проумяхте ли това? — попита тя сияещото безтегловно присъствие, което беше реещ се титанец. — Че и нашата гледна точка е не по-малко истинска от вашата? Вие не можете да промените начина, по който виждаме света. Или можете? Това ли искате всъщност?“

Тя зачака отговора, плътно затворила очи от страх.

— В идеалния случай — достигна до нея студена мисъл — двете гледни точки биха могли да съвпаднат. Но на практика не се получава.

Тя отвори очи и видя увиснало кълбо от пихтиеста протоплазма, върху което по комичен начин с червени конци беше бродирано името му. Е. Б. Блек.

— Какво? — попита тя и се огледа.

До нея достигна нова мисъл на Е. Б. Блек:

— Има известни затруднения. Ние самите още не сме ги разрешили, оттук идват и противоречията в нашата култура.

След кратка пауза той добави:

— Успях да взема надмощие над играчите, с които вашата група си премери силите. Сега сте на Земята, в семейната си къща в Сан Рафаел, където в момента провеждам криминално разследване.

Светлината и силата на притегляне — усети ги и двете. Надигна се внимателно.

— Видях…

— Видели сте гледката, която ни преследва. Не можем да го отречем. — Въгът се приближи към нея, за да може тя да приеме мислите му по-ясно. — Ние сме наясно, че това е пристрастно, че не е честно спрямо вас, теранците, защото вие имате — както казвате — равностойна, противоположна на нашата и напълно обоснована гледна точка за нас. Обаче ние продължаваме да ви възприемаме по начина, по който току-що видяхте.

Той млъкна и след малко добави:

— Не би било честно да ви оставяме в неведение.

— Ние спечелихме Играта — каза Мери Ан. — Срещу вас.

— Нашите граждани знаят това. Ние осъждаме наказателните действия, предприети от обезумелите ни играчи. Логично беше, след като сте спечелили, да бъдете върнати на Тера. Всичко останало е немислимо. Разбира се, не и за нашите екстремисти.

— Вашите играчи?

— Те няма да бъдат наказани. Намират се на твърде високи позиции в нашата култура. Трябва да сте доволна, че сте тук, мис Маклейн.

Тонът му беше груб.

— А какво стана с останалите членове на групата ни? — попита Мери Ан. — Къде са те сега?

Очевидно не бяха в Сан Рафаел.

— В Кармел ли?

— Разпръснати са — отвърна Е. Б. Блек раздразнено.

Мери Ан не можеше да определи на кого се сърди той — на нея, на членовете на групата или на своите събратя-въгове. Изглежда цялата ситуация го нервираше.

— Ще се видите отново с тях, мис Маклейн. А сега, ако позволите, искам да се върна към своето разследване…

Той се придвижи към нея и тя отстъпи, за да избегне допира с него. Е. Б. Блек й напомняше прекалено много за другия — онзи, срещу когото играха. Играха, спечелиха и ги лишиха с измама от победата.

— Не, не сте измамени — възрази Е. Б. Блек. — Победата ви просто беше… отложена за известно време. Тя си е ваша и ще си я получите… Но не веднага.

В тона му се долавяше лек оттенък на удоволствие. Е. Б. Блек не беше особено натъжен от положението, в което се намираше „Красивата синя лисица“, от факта, че членовете й са разпръснати, уплашени и объркани. Че са в състояние на пълен хаос.

— Мога ли да отида в Кармел? — попита тя.

— Разбира се. Можете да отидете на всяко проклето място, което си пожелаете, мис Маклейн. Но Джо Шилинг не е в Кармел. Ще трябва да го търсите другаде.

— Ще го потърся — каза тя. — Ще го търся, докато не го намеря. И него, и Питър Гардън.

„И няма да се откажа, докато не събера цялата група — помисли си тя. — Както когато седяхме на масата и играехме срещу титанските играчи. Както когато бяхме в Кармел малко по-рано тази вечер. Малко по-рано — и страшно отдавна.“

Тя се обърна и излезе от апартамента. И не погледна назад.

 

 

Гласът, остър и раздразнителен, сряза слуха на Джо Шилинг. Той се отдръпна от него, или поне опита да се отдръпне, но гласът пълзеше подире му.

— Ъъъ… — ломотеше той. — Ъъъ… Ей, мистър Шилинг, имате ли минутка свободно време?

В тъмнината гласът се приближаваше все повече и повече, докато най-накрая се нахвърли върху него и започна да го задушава. Джо Шилинг не можеше да диша.

— Ще ви отнема съвсем малко време. Може ли?

Гласът направи пауза. Джо Шилинг не отговори.

— Добре — продължи гласът. — Ще ви кажа това, което исках. Това, че сте тук, че сте ни на гости, имам предвид, е наистина голяма чест, да знаете.

— Разкарай се от мен! — каза Шилинг.

Той замахна и му се стори, че ръката му минава през паяжини — лепкави, несвързани помежду си части от паяжини. И не постигна нищо.

Гласът продължаваше да врещи:

— Ето какво искахме да ви питаме ние двамата, Ес и аз. Имам предвид, че вие едва ли някога отново ще отскочите до Портланд, нали? Така че има ли някакъв шанс да притежавате онзи запис на Ерна Бергер^[1]… Как беше? От Die Zauberflote^[2], знаете.

— Арията на Царицата на нощта? — попита Джо Шилинг, поемайки си дъх с усилие.

— Да! Точно така!

Гласът пълзеше по него и го притискаше безмилостно. И вече нямаше измъкване.

— Да, дум-дум, ДУМ, да, ди-ди, да-да, дум, дум! — присъедини се към него още един глас, този път женски. Двата гласа заврещяха заедно.

— Да, имам тази плоча — каза Джо Шилинг. — На шведската „Хис Мастърс Войс“. С двете арии на Царицата на нощта. По една от всяка страна.

— Може ли да си я купим? — обадиха се двата гласа в хор.

— Да — отвърна Джо.

Започна да различава бледа светлина пред себе си. Успя да се изправи на крака. „Къде съм — запита се, — в магазина ми в Ню Мексико? Не. Гласовете казаха, че сме в Портланд, щата Орегон. А какво правя тук? Защо въгът ме е изпратил точно на това място?“

Той се огледа.

Стоеше в гостната на непознат старомоден дом, върху гол дъсчен под, пред проядена от молци стара червено-бяла кушетка, на която седяха две познати фигури — ниски и тантурести мъж и жена с отвратителни прически и пълни с алчност погледи.

— А случайно да носите плочата със себе си? — изписка Ес Сибли.

Очите на седналия до нея Лес Сибли блестяха от нетърпение. Той вече не можеше да седи — изправи се на крака и започна да крачи из полупразната, кънтяща от стъпките му гостна.

От грамофона в ъгъла гърмеше Черешовия дует. За пръв път в живота си Джо Шилинг запуши ушите си с ръце, за да се изолира от подобни звуци. Струваха му се прекалено пронизителни, прекалено шумни. Причиняваха му главоболие. Пое си дълбоко дъх.

— Не — отвърна той. — Плочата остана в магазина ми.

Повече от всичко на света искаше да изпие чаша горещо кафе или чай. Добър китайски чай.

— Добре ли сте, мистър Шилинг? — попита Ес Сибли.

— Всичко е наред — кимна той. Зачуди се какво става с останалите членове на групата, дали са разпръснати, както вятърът разнася сухите листа из полетата на Земята. Очевидно беше така. Титанците не умееха да губят.

Но поне бяха върнали групата обратно на Земята. Играта беше свършила.

— Слушайте — каза Джо Шилинг и изрече въпроса си внимателно, дума по дума: — Отвън… ли… е… колата… ми?

Надяваше се да е така. Молеше се за това.

— Не — отвърна Лес Сибли. — Намерихме ви и ви докарахме дотук, в Орегон. Не си ли спомняте?

Седналата до него Ес се изкикоти, показвайки големите си здрави зъби.

— Той не помни как сме дошли — каза й Лес и двамата избухнаха в смях.

— Искам да се обадя на Макс — каза Джо Шилинг. — Трябва да тръгвам. Съжалявам.

Тръгна, залитайки.

— Довиждане.

— А плочата на Ерна Бергер? — възкликна Ес Сибли разтревожено.

— Ще ви я изпратя по пощата.

Внимателно, стъпка по стъпка, той се доближаваше до вратата. Имаше смътен спомен — или усещане — къде се намира тя.

— Трябва да намеря видеофон. И да се обадя на Макс.

— Можете да позвъните оттук — каза Лес Сибли и го преведе през коридора до трапезарията. — А после може и да решите да поостанете…

— Не.

Шилинг намери видеофона, включи го и набра номера на колата си.

— Да — отговори Макс след малко.

— Джо Шилинг е. Ела да ме вземеш.

— И откъде да дойда да взема дебелия ти задник?

Джо Шилинг му даде адреса. После се върна обратно през коридора в гостната. Седна отново в креслото, където бе седял до преди малко и машинално опипа дрехите си, надявайки се да намери цигара или поне лулата си. Музиката го оглуши още повече отпреди и го накара да се свие.

Седеше, притиснал длани една към друга и чакаше. И с всяка изминала минута се чувстваше все по-добре. Постепенно осъзна какво им се е случило. И как са се измъкнали.

 

 

Когато видя, че е насред гора от евкалиптови дървета, Пит Гардън разбра къде се намира. Въговете го бяха пуснали и той беше в Бъркли, в старото си владение — същото, което беше загубил от Уолт Ремингтън и което бе купено чрез Асоциацията на Пендлетън от покойния в момента Лъкман.

На грубо изработена пейка сред дърветата, право пред него седеше мълчаливо и неподвижно млада жена. Неговата съпруга.

— Карол? Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна замислено.

— Да, Пит. Седя тук от дълго време и си спомням за разни неща. Знаеш ли, имахме много голям късмет, че тя беше на наша страна. Говоря за онова момиче, Мери Ан Маклейн.

— Да — съгласи се той. Отиде до пейката, поколеба се и седна до Карол. Беше щастлив, че я вижда. Толкова щастлив, че не можеше да изрази чувствата си с думи.

— Как мислиш, какво щеше да направи с нас, ако беше неприятелски настроена? — попита Карол. — Ще ти кажа, Пит: щеше да изкара бебето от мен. Представяш ли си?

Не си го представяше. И съжаляваше, че е чул подобно нещо.

— Така е — съгласи се той и сърцето му се скова от страх.

— Не се страхувай — каза Карол. — Тя няма намерение да прави подобно нещо. Както и ти не прегазваш пешеходци с колата си, въпреки че би могъл да го правиш. А като Настойник — и да се отървеш след това.

Тя му се усмихна.

— Мери Ан не е опасна за никой от нас. Тя е по-чувствителна от нас в много отношения, Пит. По-зряла и разумна. Много мислех за това, докато седях тук. Струва ми се, че продължи дълги години.

Пит я потупа по рамото, после се наведе и я целуна.

— Надявам се, че ще успееш да си върнеш Бъркли — каза Карол. — Предполагам, че в момента го владее Доти Лъкман. Смятам, че няма да имаш проблеми. Тя не е толкова добър играч.

— Предполагам, че Доти ще мине и без него — каза Пит. — Тя е наследила от Лъкман цялото Източно крайбрежие.

— Мислиш ли, че ще можем да задържим Мери Ан в нашата група?

— Не — отвърна той.

— Жалко.

Карол се огледа наоколо, любувайки се на огромната евкалиптова гора.

— Колко е хубаво тук, в Бъркли. Разбирам защо си бил толкова разстроен, когато си го загубил. А и Лъкман всъщност не успя да му се наслади. Той му трябваше само като база, за да играе и печели тук.

Тя замълча за известно време.

— Пит, чудя се дали сега раждаемостта ще се върне на нормалното си равнище? След като победихме въговете?

— Бог да ни е на помощ — отвърна Пит, — ако това не стане.

— Ще стане — каза Карол. — Знам, че ще стане. Аз ще съм първата от много жени. Наречи го псионична дарба или ясновидство, но съм сигурна в това. Как ще кръстим детето си?

— Зависи от това дали ще е момче или момиче.

Карол се усмихна.

— А ако е и двете?

— Тогава Фрея ще се окаже права — каза той. — Нали помниш шизоидното й подмятане, че се надява това да е бебе, загатвайки, че не е убедена?

— Разбира се, имам предвид по едно от двете. Близнаци. Кога за последен път са се родили близнаци?

Той знаеше отговора наизуст.

— Преди четирийсет и две години. В Кливлънд. На мистър и мисис Тоби Перат.

— Може ние да сме следващите — каза Карол.

— Не е много вероятно.

— Но ние спечелихме — каза тихо Карол. — Помниш ли?

— Помня — каза Пит Гардън и прегърна съпругата си.

 

 

Дейв Мютро се спъна в тъмнината в нещо, което се оказа бордюр, и излезе на главната улица в малкото градче в щата Канзас, в което се беше озовал. Видя светлини пред себе си, въздъхна с облекчение и се забърза напред.

Това, от което се нуждаеше, беше кола. Не си направи труда да се обажда на своята собствена. Бог знае къде беше и колко дълго щеше да се наложи да чака пристигането й, и то при положение, че успее да се свърже с нея. Вместо това тръгна по главната улица на града — наричаше се Фернли — и вървя, докато не стигна до агенция за даване на коли под наем.

Там той нае кола, качи се на нея и я запали, а когато се отдалечи на известно разстояние, я паркира до бордюра и след като събра кураж, попита Рашмор-ефекта:

— Кажи ми, аз въг ли съм или теранец?

— Нека да видим — каза колата. — Вие сте мистър Дейв Мютро от Канзас Сити.

След кратка пауза колата продължи:

— Вие сте теранец, мистър Мютро. Отговорих ли на въпроса ви?

— Слава Богу — каза Мютро. — Да, отговори на въпроса ми.

Той запали колата, издигна я във въздуха и я насочи към Западното крайбрежие и Кармел, щата Калифорния.

„Най-безопасно за мен ще бъде, ако отново се върна при тях — каза си той. — Така ще е по-безопасно и за тях, и за всички. Защото аз свалих цялата титанска власт на Земята. Доктор Филипсън е на Титан, Натс Кетс е убит от момичето с психокинетични способности Мери Ан Маклейн, а организацията, в която титанците бяха проникнали още от самото начало — унищожена. Няма от какво да се страхувам. Всъщност аз им помогнах да спечелят. Изиграх добре своята част от Играта.“

Можеше да предвиди как ще го посрещнат. Членовете на „Красивата синя лисица“ щяха да пристигат един по един от различните точки на Земята, където ги бяха оставили титанците. Цялата група щеше да се събере отново и да отворят бутилка „Джак Даниълс“, а също и бутилка канадско уиски…

Докато колата летеше към Калифорния, той можеше да усети вкуса на напитките, да чуе гласовете, да види членовете на групата.

Виждаше празненството по случай победата им. И всички бяха там.

Но дали наистина всички? Е, във всеки случай почти всички. А това го задоволяваше напълно.

 

 

Докато крачеше по пясъка в безжизнената невадска пустиня, Фрея Гардън Гейнс осъзнаваше, че няма да се добере скоро до щабквартирата на групата в Кармел.

„И така да е — помисли си тя, — какво значение има? Какво мога да очаквам?“

Спомни си какво си беше мислила, докато се носеше в пространството между световете, където ги бяха захвърлили титан ските играчи…

„Не се отричам от тези мисли! — каза си тя с горчивина и озлобление. — Пит си има бременна кобила, съпругата му Карол. И никога вече няма да ме погледне, до края на живота ми.“

Тя намери в джоба си лентичка заекова хартия, разопакова я и я стисна със зъби. После я огледа на светлината на огънчето на цигарата си, смачка я и яростно я хвърли надалеч.

„Нищо — осъзна тя. — И винаги ще бъде така. Пит е виновен за това. След като е създал живо същество с Карол Холт, би могъл да го направи и с мен. Бог е свидетел, че сме опитвали достатъчно пъти. Трябва да са няколко хиляди. Очевидно той просто не е искал да успее.“

Над главата й проблесна светлината от два фара. Тя се спря, дишайки тежко. Зачуди се кой ли е това.

Колата се приземи умело върху пясъка и фаровете й изгаснаха. После двигателят спря.

Вратата се отвори.

— Мисис Гейнс! — повика я дружелюбен глас.

Фрея се вгледа в тъмнината и пристъпи към колата.

Зад кормилото седеше плешив възрастен мъж с приятна външност.

— Радвам се, че успях да ви намеря — каза той. — Качете се и нека да се махнем от това ужасно пустинно място. Къде точно бихте искали да отидете?

После се изсмя.

— В Кармел?

— Не — отвърна Фрея. — Не и в Кармел.

„Никога вече“ — добави мислено тя.

— Тогава къде? Може би в Покатело, щата Айдахо?

— Защо точно Покатело? — поинтересува се Фрея, но се качи в колата. Така беше по-добре, отколкото да продължи да се скита безцелно из пустинята, самичка в мрака, без да има някой — естествено, някой извън групата, — който да й помогне, и без да знае какво ще се случи с нея.

Възрастният мъж запали колата и каза с приятен глас:

— Аз съм доктор Ю. Р. Филипсън.

Тя го зяпна. Знаеше — сигурна беше, че знае — кой е той. Или, по-точно, какво е той.

— Искате ли да слезете от колата? — попита доктор Филипсън. — Ако желаете, мога да ви оставя там, където ви намерих.

— Н-не — прошепна Фрея.

Тя се облегна назад в седалката си, разгледа го внимателно и се замисли.

— Мисис Гейнс — каза доктор Филипсън, — как ви се струва идеята за разнообразие да поработите за нас?

Той погледна към нея и се усмихна, но в тази усмивка нямаше нищо весело. Беше абсолютно студена.

— Интересно предложение — отвърна Фрея, — но трябва да го обмисля. Нямам намерение да взимам прибързани решения.

„Много интересно предложение, наистина“ — помисли си тя.

— Ще ви дам време — каза доктор Филипсън. — Ние сме търпеливи. Разполагате с колкото си поискате време.

Очите му проблеснаха.

В отговор Фрея му се усмихна.

Тананикайки си самоуверено някаква мелодия, доктор Филипсън насочи колата към Айдахо и се понесе из тъмното нощно земно небе.