Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Blood Bank, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Злото идва! SF Трилър 22

Най-доброто от SF трилър 1–6

ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1998


Секретарката на полковника чу шум от стъпки в коридора и повдигна глава от пишещата машина. Стъпките спряха пред вратата. Черните като въглени очи сякаш се впиха в нея, а после погледът премина в страни. Висок и непознат човек, възслаб, облечен във формата на космокомандор, уверено влезе в приемната, седна в ъгъла и здраво впи ръце в колената си. Изскубаните като тънка нишка вежди на момичето се извиха в дъга. Подобно нещо се случваше за пръв път от половин година насам — някой посетител да влезе и да не й обърне внимание.

— Имате ли назначена среща, сър? — попита тя, усмихвайки се професионално.

Мъжът сдържано кимна и не каза нищо. Очите му за миг проблеснаха в посока към секретарката, а после отново се заеха с изучаване на стените. Девойката се опита интуитивно да долови състоянието му: той бе или много ядосан или изпитваше силна болка.

Черните очи пламтяха с хладен блясък. След като погледна в списъка на посетителите, усмивката й изчезна и се смени с презрителна гримаса. Тя здраво стисна устни.

— Вие сте космокомандор Елис Роки? — попита тя с леден тон.

Отново последва сухо кимване. Няколко секунди момичето съсредоточено го гледаше, след което каза:

— Полковник Бейти ще ви приеме след няколко минути — и пишещата машина отново затрака, отчетливо и ядосано.

Човекът продължаваше да чака тих и неподвижен. След известно време полковникът пресече приемната, кимайки леко с глава. Последвалите го от коридора двама майори се отправиха право в кабинета без дори да погледнат към офицера в ъгъла. Накрая комутаторът избоботи:

— Пуснете м-р Роки, Дела. Вземете бележника си и елате с него при мен.

Дела веднага погледна към Роки, но той вече бе скочил и с бързи крачки мина край нея. Съвършено очевидно бе, че е роден на някоя планета с изискано общество — отвори рязко вратата и влезе пръв без дори да я погледне. Секретарката трябваше да улови летящото крило, за да не хлопне.

Пълноликият, вече на възраст, полковник Бейти седеше, очаквайки го, на бюрото си. Фланговете се заемаха от двама майори. По осанката и движението на ръката, когато Роки отдаде чест, можеше веднага да отгатне професионалният войник, подготвян от раждането си за военна служба.

— Седнете, Роки.

Високият като върлина командир приседна. Цял в слух той впери поглед в челото на полковника, но лицето му не изразяваше нищо. Бейти прелисти някаква папка, след което тихо заговори:

— Преди да започнем, командоре, искам да ви съобщя нещо за сведение.

— Да, сър.

— Това не е нито следствие, нито съд, нито военен трибунал. Против вас не се издигат никакви обвинения. Ясно ли е? Разбрахте ли?

— Да, сър.

Безцветните очи на полковника гледаха към Роки и в никакъв случай не издаваха презрение.

— Нашето дознание се извършва за протокола и за широката публика. Самото произшествие вече е изяснено, както знаете. Но хората са възмутени и ние сме длъжни да им продемонстрираме поне нещичко.

— Разбирам, сър.

— Тогава, да започваме. Дела, моля те, води протокола! — полковникът погледна лежащия пред него лист. — Командор Роки, бъдете така добър, да ни разкажете сам, какво стана по време на патрулен полет номер шестдесет и едно на четвъртия ден от шестия месец на осемдесет и осма година?

Последва кратка пауза. Девойката впи очи в тила на Роки, изгаряйки от желание да го убие. Той заговори, като внимателно подбираше думите си. Слабото му лице наподобяваше маска. Гласът му бе спокоен и чист като звън на камбана.

— Това бе патрул за свободно търсене. Отделихме се от Джод-7 в тринадесет часа по Универсалното време, преминахме на свръхсветлинна скорост и пробихме до десетхилядното ниво на „с“. В континуума се върнахме на патрулен радиус при тридесет и шест градуса „тита“ и двеста градуса „пси“. Моят навигатор хвърли заровете да определи курса. Предстоеше ни да преминем към точка от тази обиколка на тридесет „тита“ и сто и петдесет „пси“. Ние започнахме…

Полковникът го прекъсна:

— В този момент вие вече сте знаели, че ще пресечете курса на санитарния звездолет?

Девойката откъсна очи от бележника. Роки отново не трепна.

— Да, аз знаех това, сър. Ние следвахме случайно избрания курс, докато детекторите за изкривяване на континуума не ни предупредиха за кораба. Когато се сближихме, заповядах на инженера да държи паралелен курс и да включи автоматите. След като това беше направено, изпратих стандартното запитване.

— Забелязахте ли опознавателните му знаци?

— Да, сър. Декодираният отговор гласеше: „Санитарен лайнер Сол-Ж-6, Космодрум за излитане Сол-3, лети към Джод-6, стока: Суровина за аварийни банки за човешки органи. Поръчка под номер А-4-Ж“.

Бейти кимна, разглеждайки Роки с любопитство наподобяващо това на лекар към необикновен пациент.

— Вие сте знаели за катастрофата на Джод-6. Там двадесет хиляди са чакали в криокамери пристигането на тези органи.

— Да, сър. Много съжалявам за гибелта им.

— Продължавайте с вашия отчет.

— Аз отново наредих на навигатора да хвърли заровете — да преглеждаме или не стоката. Падна се дванадесет, което означава „да“. Свързах се с този звездолет и заповядах да отворят външните шлюзове. Те въобще не отговориха.

— Минута, моля. Вие обяснихте ли им причината за прегледа? Сол-3 се намира в края на Галактиката и не принадлежи на нито едно звездно струпване. Ние нямаме представа каква е планетата — примитивна или регресираща. Напълно е възможно да не са запознати с нашите обичаи.

— Аз направих подобно допускане, сър — продължи Роки с безстрастно лице. — Обясних им ситуацията, даже им цитирах извадки от Патрулния устав. Те не потвърдиха приемането на запитването. Помислих, че са загубили връзката с нас и повторих съобщих с помощта на сигналния огън. Знам, че са го приели, защото сигналчикът им изпрати потвърждение. Очевидно го е предал на началството си. Навярно те са му заповядали да не отговаря, защото повече не се обади, въпреки нашите сигнали. Тогава опитах да се приближа плътно и да ги захвана с магнитните клещи.

— Те съпротивляваха ли се?

— Да, сър. Опитаха да се изтръгнат, преминавайки на по-висока съставяща на „с“. Нашият деформатор вече се намираше на шест хиляди „с“. Макс-компонентата на нашия куп на това ниво представлява само колапсираща газова мъглявина. Естествено, при това те ни повлякоха след себе си, после се опитаха да избягнат на другата страна. Ние се спуснахме до ниво четвърт „с“, в което по-голямата част на Галактиката беше все още на стадий червено джудже. Предполагам, че именно тогава те осъзнаха невъзможността да избягат и продължиха по предишния курс.

— Какво направихте вие?

— Изпратихме им предупреждението по всички възможни канали на връзка, като им четяхме стандартния текст.

— Те изпратиха ли ви потвърждение?

— Само един път. То гласеше: „Това е спешна помощ. Имаме заповед да не спираме. Като пристигнем, ще подадем рапорт срещу вас на висшестоящите власти“. — Роки неуверено погледна полковника. — Сър, позволете ми да направя лична забележка.

— Може — прояви търпимост полковника.

— Те изгубиха много повече време да се крият по нивата на „с“, отколкото би отишло за спиране и проверка. Аз оценявам поведението им, като крайно подозрително.

— Не ви ли е минало през ума, че това може да се обясни с някаква особеност на културата Сол-3? Упорство или омраза към властите?

На челото на Роки се появи лека бръчка.

— Не, сър.

— Защо?

— Това не се изисква от устава, сър. А и моите собствени съображения… културните особености на планетата ми…

Стрелата се върна там откъдето бе изпратена. Полковникът бе добре запознат с военната култура на родината на Роки — „Капа-4“. Там звание се получаваше още при раждането, по наследство. На своята планета командорът беше знатен човек, офицер от военен колеж. Бяха го научили да се осланя на мнението си, да взима бързи решения и да очаква точното им и незабавно изпълнение. Полковникът се намръщи, гледайки в покривката на масата.

— Тогава да кажем така: вие знаехте ли мнението на екипажа си по този случай?

— Да, сър. Те смятаха, че трябва да прекратим преследването и да им позволим да продължат полета си. Дори бях принуден да изпратя в карцера двама души за неподчинение и опит за бунт. — Той замълча, като погледна към един от майорите. — Това е всичко, което мога да кажа за свое оправдание, сър.

Майорът пламна. По чин не отстъпваше на Роки, но в полета бе участвал само като наблюдател и независимо от високия си ранг, бе длъжен да се подчинява на командорската власт, докато корабът се намираше в пространството. Него също го бяха напъхали в карцера. Сега изпепеляваше бившия си началник с поглед, без да произнесе нито дума.

— И така, командоре, след отказа да спрат, какво предприехте?

— Изтеглих се на безопасно разстояние и дадох предупредителен залп точно по техния курс. Избухването стана пред кораба им — не са могли да не го видят. Те пренебрегнаха предупреждението и отново се опитаха да избягат.

— Продължавайте.

Роки едва забележимо повдигна рамена.

— В съответствие с параграф тридесети от Устава аз ги унищожих.

Девойката издаде приглушен стон.

— И повече от десет хиляди души на Джод-6 загинаха само за това, че вие…

— МЛЪКНИ, ДЕЛА! — рязко я прекъсна полковник Бейти.

Настъпи дълга тишина. Роки спокойно очакваше следващите въпроси. Той изглежда, не забеляза избухналите чувства на девойката. Полковникът заговори отново. В гласа му се чувстваше напрегнато спокойствие.

— Огледахте ли останките на унищожения кораб?

— Да, сър.

— Какво намерихте?

— Остатъци от замразени кости, кръвна плазма, различни органи, тъкани във вид на култура или в замразен вид, готови за използване в операции по присаждане, с една дума, пълен набор материали за аварийна банка, както се предполагаше. Ние взехме образци, но да съхраним това, което бе останало, нямахме никаква възможност.

Полковникът забарабани с пръсти по масата.

— Вие казахте: „предполагахме“. Означава ли това, че вие сте си давали пълна сметка за характера на стоката и не сте подозирали наличието на борда контрабанда или нещо от този род.

Роки направи кратка пауза.

— Аз подозирах контрабанда, сър — каза той спокойно.

Бейти удивено вдигна вежди.

— Преди не сте ми говорили за това.

— Никой не ме е питал.

— И все пак, защо не сте споменали?

— Нямах доказателства.

— Аха, разбрано — промърмори полковникът. — Отново проличава културата на Капа-4. Отлично, но изследвайки остатъците вие не сте намерили свидетелства за контрабанда? — отвращението изписано на лицето на полковника, подсказваше на присъстващите, че отговорът му е известен, но иска да го има в протокола.

— Не намерих улики, полковник.

— Защо се поколебахте?

— Аз все още подозирам нарушаване на закона, сър, въпреки че, за съжаление, няма доказателства.

Този път полковникът не можа да се сдържи чувствата си и изсумтя с отвращение. Прекалено дълго се рови в книжата на масата, след което погледна майора, взел участие в полета на патрула:

— Ще потвърдите ли показанията на Роки, майоре? Верни ли са те по същество — доколкото ви е известно?

Обърканият майор хвърли към Роки поглед, изпълнен с нескривана ненавист:

— За протокола, сър: по мое мнение командорът извърши позорна и неразумна постъпка. В резултат жизнено необходими материали…

— Не искам от вас морална оценка на постъпката — рязко го прекъсна полковникът. — Само ви моля да потвърдите, това, което ни каза Роки. Така ли са протекли събитията, както ги описа той?

Майорът с труд преглътна.

— Да, сър.

Полковникът кимна:

— Отлично. Сега ще ви задам още един въпрос, джентълмени: Налице ли е някакво нарушение на Устава? Действал ли е командор Роки в съответствие с изискванията на Космическия кодекс или не? Отговаряйте кратко: да или не? Майор Тули, моля.

— Пряко нарушение нямаше, но…

— Без никакво „но“! Майор Гоан?

— Е-е… Нарушение нямаше, сър.

— И аз стигнах до същия извод — полковникът се обърна към бележника на Дела. — Наистина, резултатите от инцидента имат катастрофални последствия, това е така, и действията на Роки са били за съжаление неудачни. Шестдесетзвездният Куп никога няма да одобри подобно нещо. Законите, уставите и правилата се създават за хората, а не за тях. Роки е спазил буквата на закона, но, струва ми се, е забравил неговия дух. Но така или иначе, той не може да бъде обвинен в нищо. Комисията, която провежда това следствие, препоръчва да се отстрани командор Роки от полетите — временно и без други последствия — да бъде подложен на физическо и психологическо изследване, преди да му бъде разрешено отново да изпълнява своите задължения. С това ние завършваме, джентълмени. Дела, ти си свободна.

Девойката стана, хвърли още един гневен поглед към невежия капианец и гордо напусна стаята. Бейти се облегна на креслото си. Двамата майори отдадоха чест и се оттеглиха. Когато останаха сами той каза:

— Имате ли да добавите нещо неофициално, извън протокола?

Роки кимна:

— Бих ли могъл да си подам оставката чрез вас, сър?

Бейти студено се усмихна:

— Предполагах, че ще постъпите точно така, Роки.

Той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади един лист хартия.

— Позволих си да подготвя документа, остава само да го подпишете. Разберете ме правилно, не ви принуждавам да подавате оставка. Но съм готов да я приема, ако пожелаете да напуснете. В случай, че не одобрявате стандартната бланка, можете да я напишете със свои думи.

Въгленочерните очи на командора бързо пробягаха по листа и ръката му стремително драсна подписа отдолу.

— Документът встъпва в сила незабавно, нали сър?

— В дадения случай можем да си го позволим.

— Благодаря, сър.

— Не го смятайте за услуга — полковникът завери подписа на командора.

Роки не се чувстваше засегнат.

— Може ли да си тръгна?

Бейти вдигна глава и с любопитство отбеляза, че Роки, преминавайки в състояние на гражданско лице, незабавно изпусна обръщението „сър“ и очите му престанаха да бъдат непроницаеми; в тях се четеше гняв, отчаяние и болка.

— Интересно, от какво се ръководите вие, капианците? — промърмори полковникът.

— Нямам намерение да обсъждам това с вас, полковник. Аз заминавам — Роки се изправи от мястото си.

— Почакайте, Роки — полковникът заплашително се намръщи, прикривайки по този начин действителните си чувства.

— Да, чакам.

— Роки, до това произшествие вие много ми харесвахте. Дори лично казах на генерала, че сте един от най-обещаващите млади офицери.

— Много мило от ваша страна — монотонно отвърна Роки.

— След години бихте могли да седите на моето бюро и дори мисля, че сте се надявали на това.

Последва леко кимване и бърз поглед към пагоните на полковник Бейти продължи.

— Вие имахте цел в живота, а сега загубихте всичко. Аз разбирам какво означава това за вас.

Напрегнатите скули на капианеца подсказаха на полковника, че той не се нуждае от съчувствие, но Бейти продължи:

— Понеже живеем на най-старата и най-усвоена планета в Купа, вие едва ли ще успеете да намерите друга работа.

— Това не ви засяга, полковник — тихо каза Роки.

— Засяга ме в съответствие с етиката на нашата култура — прогърмя полковникът. — Естествено вие, капианците мислите иначе. Но ние тук не се сме чак толкова хладнокръвни. Сега слушайте: готов съм да ви помогна, въпреки че, с вашето тъпо упорство, вероятно ще откажете. Бог вижда, че вие не заслужавате това.

— Продължавайте.

— Готов съм да наредя на патрулния кораб, да ви достави на коя да е планета от Галактиката. Само кажете името и ще ви отведем там. — Той почака. — Добре, можете да откажете. В такъв случай сте свободен.

Слабото лице на Роки трепна за миг, след което той кимна.

— Съгласен съм. Закарайте ме на Сол-3.

Полковникът бе зашеметен. Той пое дълбоко въздух, почервеня и започна да дъвче долната си устна.

— Да… като казах Галактиката аз имах предвид… впрочем вие разбирате, че ние не можем да изпратим военен кораб извън пределите на Шестдесетзвездния Куп.

Роки невъзмутимо чакаше, а черните му очи продължаваха да изучават полковника.

— Защо ви е нужно именно там?

— Имам си лични съображения.

— Каква им е връзката със санитарния кораб?

— Дознанието свърши, полковник.

Бейти удари по масата.

— Но това е безумие! На Сол никой не е летял от хиляди години! Защо?! Това е нечисто и деградирало място. Дори не очаквах, че ще отговорят на молбата на Джод-6 за помощ!

— Защо не, та те не я извършват безплатно.

— Естествено. Но се съмнявам, че на Сол-3 още има звездолети, особено свръхсветлинни. Единствената им заслуга пред Галактиката е в разселването на човешката раса, ако може да се вярва на тази легенда. Те отдавна нямат връзка с другите системи. Аз просто не ви разбирам.

— Значи ли това, че си взимате обратно предложението, полковник.

Очите на Роки съвсем откровено дразнеха Бейти.

— Не… — полковникът пое дълбоко въздух. — Вече ви казах. Но патрулен кораб не мога да изпратя. Ще ви заплатя място на частен звездолет. Причини… ще измислим… например, някакви изследвания.

Роки язвително предложи:

— А защо не изпратите дипломатическа мисия, която да поднесе извинения на Сол-3 за унищожения кораб.

— Какво? С вас на борда?!

— Точно така! Те не ме познават.

Бейти измери Роки с учуден поглед, сякаш пред него стоеше представител на друга раса.

— Ще го направите ли? — настойчиво повтори Роки.

— Аз ще помисля. Във всеки случай ще се погрижа, сега тръгвайте до там, щом толкова много настоявате. А сега тръгвайте. Вашето общество ми дотегна, Роки.

Капианецът не се обиди, изправи се, завъртя се на токовете си и напусна кабинета. Секретарката, стояща до картотеката, вдигна глава, когато той влезе в приемната. Тя скочи към вратата и прегради пътя му с малкото си наежено тяло. Лицето й се превърна в бяла маска на отвращение и думите й изкачаха през полуотворените устни:

— Вие сигурно сте доволен: погубихте десет хиляди души и излязохте сух от водата? — изсъска тя.

Роки внимателно се вгледа в лицето й, където откри характерните признаци на потомствена джодианка: леко увеличена обвивка на жълто-кафявите очи, тесен нос с тънки подвижни ноздри и заострена брадичка. Не е изключено някой от роднините й да е загинал при катастрофа и сега тя да го смяташе за виновен. Той бе унищожил кораба, който носеше спасение на пострадалите.

— Радвате се, нали? — повтори тя и гласът й стана още по-силен, а юмруците й заплашително се свиха.

— Бъдете така добра да се дръпнете от пътя ми, мис.

Стремително замахване на ръцете и острите нокти одраскаха бузите му. Лицето му пламна от болка. Той не помръдна. Две ярки ивици се проточиха от очите към ъгълчетата на устните… Капка кръв увисна на края на брадичката и падна върху обувката на девойката.

— На моята планета — каза спокойно Роки, — когато жена желае да се държи като животно, ние й помагаме — бием я с пръчка гола насред площада. Виждам, че тук личното достойнство няма такава цена. Вие явно считате, че е нормално да се държите като дива котка.

Тя гневно пое въздух и отново се вцепи в лицето му, но той отново не помръдна, а само студено я гледаше; накрая секретарката избяга.

* * *

Елис Роки, роден за слава на планетата Капа, отдал себе си в служба на Шестдесетзвездния Куп, изведнъж откри, че се е превърнал в своего рода парий. Крачейки по коридора, той усети, как го обгръща сгъстяващата се мъгла на самотата. Сега вече нямаше дом. Нали се отрече от наследствените си права на Капа, за да получи офицерско звание в Патрула. Сега и от него се лиши, а заедно със званието и от каквато и да е надежда за кариера.

От момента, в който натисна спусъка, за да унищожи санитарния кораб, той знаеше, че ако не намери доказателства за контрабанда на борда, ще настъпи краят на кариерата му. И досега той бе дълбоко убеден, че не е сгрешил. Ако на борда нямаше медикаменти и тъкани, щеше да пострада за това, че не е унищожил нарушителя. Ако пък нямаше какво да крият, защо не позволиха да бъде извършен прегледът? Отговорът на този въпрос се намираше там някъде на Сол. Оставаше му само един път. Това се наричаше „Мечът на оправданието“.

Роки седеше в квартирата си и чакаше кога полковникът ще изпълни обещанието си.

Бейти позвъни на следващия ден:

— Намерих Ви един частен далиански кораб, Роки. Пилотът е готов да ви превози извън границите на Купа. Целта на полета е научна: да събере данни за Сол и неговата система. На предложението ни да изпратим дипломатическа мисия е наложено вето — първоначално трябва да се свържем със соларианците по свръхсветлинното радио.

— Кога трябва да излетя?

— Бъдете на космодрума още тази вечер. Желая ви успех, момче. Съжалявам, че се получи така и се надявам…

— Да, благодаря.

— Тогава…

— Какво тогава?

Полковникът въздъхна и би отбой. Екс-командор Елис Роки събра мундирите си и се отправи към заложната къща.

— Залагате или продавате? — попита плешивият продавач зад тезгяха. После се наклони напред, огледа Роки, премести погледа си върху фотографията на първата страница на вестника и промърмори. — Аха, това сте вие. Значи, продавате. — С лека пренебрежителна усмивка той извади от джоба си две банкноти и ги залепи на лавицата пред себе си. Изразът му бе категоричен: — искате — взимайте, не искате — не взимайте. Дрехите струваха най-малко два пъти повече.

Роки се поколеба секунда-две, но взе парите. Сумата се равняваше точно на цената на блестящия тъпонос „мултин“, автоматичен пистолет, който гордо се кипреше на витрината.

— Добавете и триста патрона — тихо каза той, прибирайки оръжието в джоба си.

Търговецът прихна:

— В твоето положение ще ти е необходим само един изстрел, момче.

Роки благодари за съвета и прибра патроните.

На космодрума пристигна по-рано от пилота и се отправи да огледа неголемия далиански товарен звездолет, който щеше да го закара до периферията на Галактиката. Лицето му помрачня, когато видя покрития с дупки и драскотини корпус и блясъка на разтопените по краищата дюзи. Някой от наземните техници бе поставил на кораба Гайгеров брояч, да предупреждава минаващите, да го избикалят отстрани. Стрелката на индикатора трептеше в областта на червения сектор. Роки взе брояча със себе си. В кабината за управление стрелката се премести в белия участък на скалата, но в реактора имаше опасни радиоактивни зони. Той се ядоса и отиде да разгледа управлението.

Тук раздразнението му нарасна. Корабът, удачно наречен от собственика си „Идиът“, бе от древните корита, без съвременна система за оповестяване, предпазни устройства и друго оръжие, освен йонните излъчватели. Циферблатът на индикатора за положението в пространството бе калиброван само до сто хиляди. И това бе във време, когато съвременен патрулен звездолет можеше да навлезе в сегмент на петмерния космос, със скорост на светлина сто и петдесет хиляди „с“ и до Сол можеше да се стигне за два месеца. На тази развалина щяха да са нужни поне пет или шест, ако въобще беше способна да лети, в което бившият командор се съмняваше. В нормална ситуация той би се поболял да извърши дори полет вътре в Купа.

Хрумна му да се оплаче на Бейти, но всъщност полковникът бе изпълнил обещанието си и нямаше да си помръдне повече пръста. Мърморейки постави нещата си в багажната камера и седна в креслото пред пулта да подремне, докато се появи пилотът.

Силен и болезнен удар по подметките прогони съня.

— Сваляй си кокилите от пулта! — изграка сърдит глас.

Роки трепна и замига, гледайки тясното намусено лице и захапаната между зъбите дебела пура.

— И незабавно освобождавай креслото! — добави пилотът, без да изважда пурата.

Роки изсвистя, скочи от креслото, сграбчи куртката на пришълеца замахна целейки се с юмрук право в пурата, но ръката му застина насред пътя. С куртката нещо не беше съвсем наред. Смаян откри, че там вътре в нея имаше жена. Той я пусна и почервеня.

— Аз помислих…, че сте мъж.

Тя го гледаше презрително, оправяйки си куртката.

— Правилно, господине, аз съм пилотът — тя хвърли шапката си на навигационната маса. Показаха се тъмни и късо подстригани коси. След това тя извади от устата си пурата, старателно я изгаси в подметката и скри остатъка в джоба на работните си панталони. Без пурата се виждаше, че има красиви, но плътно присвити от злоба устни.

— Стой по-далеч от креслото ми — сухо нареди тя. — А и от мене също. Да се разберем от самото начало!

— Значи, това е твоето корито, а? — въздъхна той.

Тя отиде при пулта и започна да набира данни на курсографа.

— Да, фирма „Далия, космически пратки, инкорпорейтид“. Други въпроси?

— Сигурна ли си, че тази развалина ще стигне до Сол? — измърмори Роки.

Тя го стрелна с лош пламък в зелените си очи.

— Жалвайте се на полковника, младежо. Интересува ме само моят хонорар. За него съм готова да поема риска. И защо пък не?

— Съществуването на един глупак, все още не доказва съществуването на двама такива — кисело каза Роки.

— Ако не ти харесва, върви и търси нещо по-добро. — Жената се изправи и обхвана Роки с поглед на лекар патологоанатом. — Но доколкото разбрах нямаш голям избор.

Той се намръщи:

— Нямаш намерение да си пъхаш носа в моите работи, нали?

— О-хо! Младежо, твоите проблеми не ме засягат. Все ми е едно, кого возя, стига да е в рамките на закона. И така, ще летиш или не?

Той кратко кимна и тръгна да си търси каюта.

— И да не влизаш в каютата ми! — изрева тя зад гърба му.

Роки въздъхна с отвращение. Пилотката бе типична представителка на цивилизацията Далия. Този свят бе слабо усвоен, суров, с малка плътност на населението, въобще — див край. Примитивната бързостояща култура уважаваше яките мускули и се отнасяше презрително към властта. В главата му проблесна мисълта, че на нея може да й хрумне, да го предаде на представителите на Сол-3, като човек унищожил техния кораб.

— Готови за излитане! — донесе се глас от интеркома. — До старта — две минути.

Роки потисна възникналото желание да се измъкне от кораба и да зареже всичко. Дюзите зареваха на празен ход, очаквайки командата на пилота. Роки легна по очи на койката, защото старите звездолети прекалено рязко излитаха. Свиренето премина в гръм и те поеха нагоре — отначало бавно, а после все по-бързо. Когато напуснаха атмосферата, по корпуса премина гърч, вследствие изхвърлянето на допълнителните ускорители. Миг пълна тишина — летяха по инерция, последван от едва доловим писък, когато йонните двигатели поеха щафетата. Летяха вече в открития космос. Той погледна през илюминатора, видя как слабата ивица светлина се фокусира в тънка игла от заредени частици и натисна бутона на интеркома:

— За далианец е доста прилично — похвали я той.

— Запази коментара за себе си — изръмжа Далия инкорпорейтид.

Преминаването на по-горно ниво на константата „с“ не предизвикваше никакви допълнителни усещания в човешкия организъм. То се долавяше единствено по превръщане на реакторното мъркане в плътно басово бумтене и по лекото помръкване на осветлението в каютата. Роки любопитно гледаше през илюминатора, защото съпътстващите явления винаги предизвикваха неговото възхищение.

Преходът започваше с традиционното синьо изместване. Далечните мъждивочервеникави звезди бързо се разгаряха, превръщайки се в бели и ярки точки, и накрая запламтяха като безброй дъги в бездънния мрак на небосвода. Те не съответстваха на звездите от първоначалния континуум, а бяха по-скоро проекции на масите им върху висшите нива на петкомпонентното пространство, където скоростта на светлината постепенно нарастваше, заедно с упоритото изкачване на „Идиът“ по стъпалата на „с“.

Накрая се наложи да затвори илюминатора, защото нахлуващата звездна светлина стана непоносима за очите. Лъчението се премести в ултравиолетовата и рентгенова част на спектъра. Той се прехвърли на наблюдателния екран. Звездите изглеждаха като избухващи свръхнови и корабът сякаш бе попаднал в центъра на грандиозен гравитационен колапс. С увеличаването на лъчистата енергия в кабината ставаше все по-топло и пилотът включи частичен лъчев екран.

Най-после преходът свърши. Роки натисна бутона на инеркома още един път:

— На кое ниво сме, дете на Далия?

— Деветдесет хиляди — кратко отговори тя.

Роки се усмихна накриво. Без да й трепне окото тя вдигна скоростта до червената черта на скалата. Всичко ще бъде наред, естествено, ако издържат лъчевите екрани. В противен случай корабът ще се пръсне като мехур и ще се превърне в облак газ.

— Да ти помогна ли за курса? — предложи той.

— Аз мога да управлявам кораба си сама — озъби се тя.

— Да, знам. Но аз няма с какво да се занимавам. Ти би могла и за мен да намериш някаква работа.

Тя помълча, а после се смили:

— Добре, ела тук.

Когато влезе в кабината, тя се беше разположила удобно на креслото и той видя, че независимо от работните панталони, постоянно лапната пура и късо подстригани коси, тя бе красива девойка. Пограничната планета Далия раждаше здрави хора, макар и не много принципни.

— „С“-картите са в онова чекмедже — каза тя, като посочи с пръст шкафа. — Начертай курс с максимално лъчево налягане.

— Защо не най-късият? — попита Роки, като се намръщи.

Тя поклати глава:

— Реакторите ми не са достатъчно мощни. Ще трябва да използваме максимално външната енергия, която успеем да получим. В противен случай може да кацнем за дозареждане.

„Колкото по-далеч, толкова по-лошо!“ — помисли Роки, вадейки „С“-картите от чекмеджето. — „Преди два века полет с такъв звездолет до Сол би бил истински подвиг. Сега, в епохата на съвършените кораби, прилича на подвиг на идиотизма.“

Половин час по-късно той връчи на пилота плана на курса, който бе успял да изчисли така, че позволяваше на „Идиът“ да набави почти половината от нужната му енергия, направо от ревящия ад на пространствата, използвайки разликата в лъчевото налягане между различните нива на „с“.

— Доста бързо се справи — каза тя.

— Благодаря.

— Не ми изглеждаш глупак, защо тогава постъпи толкова тъпо, а?

Роки се намуси:

— Мислех, че решихме да не се интересувате от моите работи.

Тя въздъхна и се престори, че наистина е така.

— Космическата контрабанда би могла наистина да сложи край на всички цивилизации в Галактиката — продължи той. — Това вече е доказано. Милиони хора на Тау-2 умряха от това, че някой тайно бе им доставил на планетата другопланетни животни, за желаещите да ги отглеждат. Аз постъпих така, както ми подсказва опитът на историята.

— Аз се старая да не си пъхам носа в чужди проблеми, стигат ми моите — кисело измърмори тя, гледайки Роки.

Той млъкна, наблюдавайки я как действа с лъчевите екрани, за да улови максимум енергия от пожара, разпален зад тях. Роки помисли, че тя би могла да бъде и по-любопитна. Предстоеше им да се понасят няколко месеца и добре би било да знае как е било в действителност.

— Значи и ти, както всички останали считаш, че това е било глупава грешка — поде отново той. — Не е много ласкателно.

Тя презрително прихна, без да прекратява работата си:

— Там, където съм се родила, не наказваме глупаците. Не е необходимо. На Далия те не живеят дълго.

— Значи, по вашите мерки аз съм глупак?

— Откъде да знам? Щом си доживял до зряла възраст и си получил каквото си искал, значи не си глупак.

Това е то, златното правило на далианците, помисли Роки, щом Вселената ти е позволила да съществуваш, то всичко ти е наред. И в това може би има частица истина. Човек се ражда с едно-единствено право: да докаже на какво е способен. И това право лежи в основата на всяка култура, въпреки че болшинството цивилизовани светове са се постарали да определят тази „способност“ с термините на съответните културни ценности. Но там, където животът бе тежък, се използваше терминът оцеляване.

— Аз наистина не възразявам против разговор на тази тема — каза Роки след кратко колебание. — Нямам какво да крия.

— Отлично.

— Как се казваш… освен името на фирмата?

— За теб съм само корпорация „Далия инкорпорейтид“ — тя погледна Роки с подозрение. Малко след това видът й стана замислен. — Интересува ме само едно, защо летиш на Сол?

Той се усмихна тъжно:

— Ако разкрия причините на една далианка, тя действително ще ме приеме за глупак.

Девойката бавно кимна.

— Разбирам. Позната ми е етиката на капианците. Ако грешката на един офицер доведе до нечия смърт, той или доказва, че това не е било грешка, или си прерязва гърлото… церемониално, доколкото знам. И ти ли ще постъпиш така?

Роки вдигна рамена. Той бе напуснал Капа доста отдавна и сега не можеше да каже нищо определено.

— Глупав обичай — каза девойката.

— Но пък помага да се отсейват глупаците, не е ли така? Все пак по-добре така, отколкото съд и наказание за престъпленията. На Капа човек може да не се страхува от обществото. Той е длъжен да се бои само от собствената си слабост. В задачите на обществото влиза защитата на личността от нещастия, но не и от грешки. Извърши ли сериозен пропуск, човекът на Капа бива отхвърлен и сам свършва със себе си. Като система не е толкова лошо…

— Можеш да се възползваш от нея.

— Послушай, далианке…

— Какво?

— Изглежда, че ти лично нямаш против това, което съм извършил.

Тя презрително присви очи.

— Ха, ха! Аз никого не съдя, освен ако не ме засяга лично. Защо те вълнува това, какво мислят другите за теб?

— В нашето по-развито общество — поясни той сдържано, — човек неизбежно си изработва набор от правила за мислене, наричани „съвест“.

— Ясно — в тонът й пролича пълно отсъствие на интерес.

И отново в него трепна опасението, няма ли да й хрумне да спечели без усилие прилична сума, предавайки го на представителите на Сол-3. Той започна да обмисля план, който да му позволи да избегне евентуално предателство.

Те се хранеха и спяха по корабния часовник. На десетия ден Роки забеляза на лъчевия екран отклонения в показанията на контролните уреди, формата на обвивката постепенно се стремеше да се превърне в сфера, която да обезпечи минимално налягане. Веднага посочи това на девойката и тя незабавно извърши необходимата корекция. В резултат на загубената добавъчна енергия, мощността на реактора леко се повиши. Полетът продължи, но някакво предчувствие непрекъснато го глождеше и той стоеше навъсен.

След два дни деформацията на екрана се възобнови. Отстраниха я като отново употребиха допълнителна енергия. Стрелката, показваща мощността на реактора се колебаеше в жълтия предупредителен сектор на скалата. Претоварените генератори на полето стенеха и вибрираха заплашително. Роки с бурно нетърпение се стараеше да открие причината за неизправността. Най-сетне успя и се втурна побеснял в кабината.

— Корабът ти минал ли е предполетен контрол? — попита той пилота.

Тя с любопитство присви ъгълчетата на устата си, забелязвайки гнева му.

— Естествено, командоре.

Тази титла бе толкова неуместна в момента, че Роки пламна.

— Мога ли да погледна документите?

Тя за миг се поколеба, след което потърси в джоба си и му подаде нагънато розово листче.

— Розова квитанция — простена той. — Та ти си нямала право да излиташ!

С надменен вид тя прочете първия ред:

— „Техническият персонал на космодрума снема от себе си всяка отговорност за безопасността на далианския кораб по време на полет“. Къде тук е написано, че нямам право да летя?

— Аз ще се погрижа за това да бъдете изхвърлена от всички космически пътища! — изрева той.

Нейният поглед го отрезви, като му напомни сегашното му положение; той бе изпълнен с любопитство и търпимост.

— И ще ми кажете ли какъв е проблемът, командоре?

— Не работят нормално синхронизаторите, това е всичко. — Той все още не можеше напълно да се успокои. — Екраните все повече излизат от строя.

— И?…

— Нараства претоварването и в крайна сметка екранът няма да издържи и ще се пробие. Затова мисля, че ще се наложи да се спуснем по компонентата и да започнем ремонт.

Тя поклати отрицателно глава.

— Да опитаме без кацане. Отдавна искам да установя, какво претоварване може да издържи реакторът.

Роки едва не се задуши. Та тук нямаше никакъв шанс.

— Ти какво, да не си дипломиран космоинженер?

— Не.

— Тогава послушай един добър съвет…

— Твоят?!

— Да.

— Не. Ние продължаваме.

— Да предположим, че не ти позволя!

Тя рязко се обърна. Очите й святкаха.

— На този кораб командвам аз. Освен това съм въоръжена, командоре. На Вас като пътник предлагам да се приберете незабавно в каютата си.

Роки оцени ситуацията и премисли решението си. Като видя непреклонността в очите на девойката той разбра, че му остава само едно. Вдигна рамене и погледна встрани, сякаш признаваше властта на пилота. Още миг-два тя го стрелкаше с очи, но не повтори заповедта си за напускане на кабината. Но щом тя се обърна към пулта, Роки за всеки случай обви юмрук в носната си кърпа и като се прицели в една точка от късоподстригания й тил, с рязък отсечен удар сложи край на всякакви възражения.

— Извинявай — каза той като повдигна отпуснатото тяло от креслото.

Той я отнесе в каютата и я положи на койката. След това извади от джоба й малкия иглопистолет, постави на масичката кутийка с таблетки против главоболие, така че тя леко да може да ги достигне и затвори каютата. Върна се в кабината за управление. Юмрукът му бе изтръпнал и той се чувстваше като последен подлец. Но да се спори с нея нямаше никакъв смисъл. Това бе за него единственият начин да избегне кървавата схватка, в която победител можеше да излезе и тя, докато екраните гръмнеха напълно.

* * *

Стрелките на индикатора, когато включи свръхсветлинния двигател и започна да пилотира кораба през нивата на петата компонента, се отклониха застрашително. Но като подбра точен режим успя да направи процеса подобен на свободно падане и стрелките бавно се преместиха в безопасния сектор. Едва тогава хвърли поглед на „С“ картата и разбра, че „Идиът“ ще влезе в обикновеното пространство далеч извън пределите на Купа. Щом се върне в обичайния континуум, той ще се окаже в обема на пространството, контролиран от междузвездна организация, наречена Бигерска федерация. Той почти нищо не знаеше за тази цивилизация, но се надяваше, че ще имат необходимите средства и възможности да ремонтират синхронизаторите на лъчевия екран. Той откри на картата столицата на планетата и започна да насочва курса към нея, докато корабът се спускаше плавно по нивата на съставящата „С“. Когато навлезе в най-ниското енергетично състояние, той изключи екраните и отиде да види как е Далия инкорпорейтид, която не даваше признаци на живот вече цели два часа.

За негово удивление тя беше дошла на себе си и седеше на койката. Стрелна го с убийствен леден поглед, но външно не прояви гнева си.

— Глупаво беше от моя страна да се обръщам с гръб към Вас.

— Моля да ме извините, но Вие имахте намерение да…

— Оставете това сега. Къде се намираме в момента?

— Приближаваме се към Трагор-3.

— Тогава Вас Ви очаква затвора на Трагор-3.

Той кимна.

— Възможно е това да се случи, но тогава Вие няма да получите парите си от полковник Бейти.

— Не е кой знае каква загуба.

— Както обичате. По-добре да попадна зад решетките по Ваше изфабрикувано обвинение, отколкото да се превърна в облак газ при деветдесет хиляди „С“.

— Изфабрикувано?!

— Естествено. Хартията е розова. Всеки съд ще Ви каже, че сама сте си виновна. Вие загубвате право да командвате, ако летите с розова квитанция и командата не е подписала официално съгласие.

— Вие какво, да не сте юрист?

— Минал съм няколко курса по космическо право, но ако не ми вярвате, направете справка в Бюрото на Междуфедеративната служба на Трагор.

— Ще направя справка. Какво смятате да правите с вратата. Аз искам да изляза.

— Ще се държите ли нормално?

Тя отбеляза:

— И да обещая, моето обещание не би означавало нищо, Роки. Аз не се подчинявам на законите на Вашата етика.

Той се вгледа в хладните й зелени очи, след което се усмихна.

— В известен смисъл ги споделяте, иначе не бихте ми го казали.

Той дезактивира вратата на каютата и я пусна да излезе. Нямаше й доверие, но със сигурност знаеше, че синхронизаторите дотолкова са излезли от строя, че тя едва ли би се осмелила да продължи полета без ремонт. Следователно нямаше причини да го напада, освен злобата, естествено.

— А пистолетът ми? — настоя тя.

Роки се поколеба за миг, след което й подаде оръжието, усмихвайки се леко. Тя го пое, прихна презрително и го насочи към него.

— Хайде с лице към стената, глупако! — изкрещя му тя.

Роки скръсти ръце на гърдите си и не помръдна от мястото си.

— Върви по дяволите! — каза той като я гледаше право в лицето.

Показалецът, поставен на спусъка побеля, но той не трепна и продължаваше да се усмихва. Тя присви вежди, постави предпазителя и прибра пистолета. След това потупа Роки по бузата, усмихвайки се подигравателно.

— Внимавайте, командоре. Вие никак не сте ми по вкуса.

И като потвърждение на думите й, когато се обърна да излезе, той забеляза появилата се на тила й цицина. Какво ли щеше да му струва тя? В душата му отново се прокрадна съмнението, че там, на Сол-3 тя би могла да го предаде.

* * *

Девойката извика Трагор-3, получи нареждане да влезе в орбита около планетата и да чака инспектор. Всички чуждосистемни кораби минаваха през задължителен преглед, преди да им се разреши кацане. Няколко часа по-късно до тях долетя малък патрулен кораб и с помощта на вакумприхващачи се закрепи за корпуса. Роки отиде да отвори шлюза.

През люка се вмъкна офицер с чин капитан и двама помощници. Инспекторът бе съвсем млад човек с очила. Веждите му бяха необичайно гъсти и продължаваха до самата челюст. Прекалено големите уши също бяха защитени от четинести жълти косми. Роки прие тази особеност за отличителна черта на местната еволюционна тенденция, защото и двамата помощници изглеждаха по същия начин. Съвършено очевидно бе, че атмосферата на Трагор-3 е изключително прашна.

Капитанът кимна в знак на поздрав и поиска документите на кораба. Той промърмори нещо, като погледна розовата квитанция на предполетния контрол и много внимателно прочете бланките на пътните листа.

— Полет-наблюдение към Сол-3? — обърна се той към Роки на междузвездно есперанто.

Отговори му девойката.

— Точно така. Бихте ли побързали с прегледа?

Капитанът презрително я огледа от главата до петите.

— Ама да не би ти да си собственикът на този кораб, мис?

Девойката с мъка сдържа гнева си.

— Да!

Капитанът просто й обърна гръб, като по този начин недвусмислено подчерта, какво мисли той като трагорианец по този въпрос и продължи да говори с Роки, сякаш той бе командирът на кораба.

— Бъдете така добри да напуснете кораба докато бъде извършена газовата дезинфекция и обичайният оглед. През това време ще бъдете настанени с всички удобства на патрулния кораб, където ще ви се наложи да минете през задължителния медицински преглед.

Роки кимна утвърдително и двамата последваха помощника му. На излизане, точно когато се озоваха в коридора, той погледна девойката и се захили. Резултатът не закъсня — свирепият ритник в глезена почти го зашемети.

— О! Извинете! — измърмори лукаво тя.

Трагорианецът не я удостои с поглед.

— Може ли да разменим няколко думи с Вас, сър? — обърна се той към Роки.

Девойката предизвикателно закрачи нататък, а Роки кимна и се върна в кабината.

— Ако не се лъжа, Вие много сте летели, сър — вежливо попита трагорианецът.

— Космосът е моята професия.

— Тогава е излишно да Ви предупреждавам относно местните обичаи — капитанът леко наклони главата си напред.

— Знам достатъчно, за да се отнасям към тях с уважение и да ги зачитам — увери го Роки. — Това е всеобщо правило. Но за съжаление не съм запознат с особеностите на Трагор-3. Необходимо ли е да знам нещо по-особено, преди да извършим кацането?

— Проблемът е в жената, Роки. Добре ще направите, ако й съобщите, че на планетата тя трябва да покрие лицето си с плътен воал, да не разговаря с непознати и да не излиза на улицата, ако не е съпроводена от някой мъж. В противен случай ще бъде по-разумно, ако си остане в каютата на кораба.

Роки сподави усмивката си.

— Ще се опитам да гарантирам приличното й поведение, сър.

Капитанът го погледна с известно предизвикателство.

— Вероятно нашите обичаи Ви се струват доста примитивни?

— Всяко общество си има свои собствени вкусове, капитане. Мъдростта за едни общества е безумие за други. Кой е способен да съди? Само Вселена, която произнася присъдите, да живееш или не — за всички хора.

— Благодаря. Вие сте мъдър човек. Искам само да Ви уверя, че тези наши воали са резултат на особеностите на еволюцията. Впрочем, Вие и сам ще се уверите.

— Всъщност аз не съм в състояние да дам абсолютни гаранции, че моята спътница ще се държи както трябва — каза Роки, когато двамата излизаха от кабината, — но ще се опитам да направя всичко възможно, за да й повлияя.

Широка усмивка се бе разляла по лицето на Роки, когато премина на борда на патрулния кораб. Едно беше ясно. Дори тя да се опита да го обвини в бунт и да го натика в затвора, тук на Трагор-3 нямаше никакви шансове да успее.

Лицето на девойката пламна като желязо в пещ, когато той й предаде предупрежденията на капитана.

— Няма да се подчиня на подобни тъпотии — заяви непоколебимо тя.

Роки неопределено сви рамене.

— Сама разбирате, че местните обичаи трябва да се спазват и уважават.

— Но не и в случаите, когато унижават личното достойнство.

Тя се настани в мекото кресло с непроницаем израз на лицето. Роки реши сега, повече да не я занимава с този предмет.

* * *

Инспекторът им съобщи, че ремонтът на синхронизаторите ще продължи около седмица. Той самият трябваше да остане в кабината на „Идиът“ до кацането му на трагорианския космодрум.

— Всички резервни части при нас са стандартизирани, но само в пределите на Системата. Подходящи детайли за синхронизаторите на Вашия кораб няма да се намерят лесно, така че ще се наложи да се изработят специално.

— Няма ли някаква възможност ремонтът да бъде ускорен?

— Като казах „една седмица“ имах предвид именно работа с ускорени темпове.

— Е, ще почакаме щом се налага. — Роки леко докосна клавишите на управлението, насочвайки кораба към мястото за кацане, посочено му от капитана. Далианката се бе затворила непристъпно в кабината си.

— Мога ли да Ви попитам за целта на Вашия полет, Роки?

Бившият командор помълча, преди да отговори. Налагаше му се да излъже, естествено. Но трябваше много внимателно да претегли думите си, за да предотврати евентуални опасни последици. Той погледна спътника си с обезоръжаваща усмивка.

— За миг забравих, че Вие не принадлежите към Шестдесетзвездния Куп и мога да Ви разкрия истината. Официално това е полет-наблюдение, но в действителност сме натоварени с деликатната мисия да доставим една много дефицитна стока за нуждите на едно високопоставено лице от Купа.

Капитанът се усмихна с разбиране. Изглежда, че на Трагор-3 си имаха известна представа за корупцията. Постепенно обаче усмивката на трагорианеца премина в замислено изражение.

— На една от планетите Сол?

Роки кимна.

— Дефицитна стока? Ако не съм прекалено любопитен, не става ли дума за банка за органи?

Роки почувства тръпка на изненада по лицето си, която побърза да овладее.

— Твърде възможно — спокойно отвърна той. Искаше му се да сграбчи офицера за раменете и да му изкрещи в лицето хилядите въпроси, които го измъчваха, но се въздържа и не каза нищо.

Инспекторът се повъртя известно време в креслото, след което добави малко неловко.

— Вашата федерация вероятно закупува много санитарни артикули от Сол?

Роки го изгледа с любопитство. Капитанът почти не скрива своя интерес. Защо?!

— Мисля, че ние двамата бихме могли да се срещнем и да си поговорим за Сол, без при това да издаваме някакви правителствени секрети. Честно казано и мен тази планета ме интересува.

Чиновникът, когото наричаха ВидЖан с радост прие предложението. Той надраска серия от чудновати линии на парче хартия и го подаде на Роки.

— Покажете това на шофьора на хелиотаксито. Той ще Ви доведе направо в моя дом. Ако нямате нищо против, можем да обядваме заедно.

Роки прие поканата.

Девойката не излезе от каютата дори когато корабът се приземи. Роки почука на вратата й, но тя или спеше, или бе решила да демонстрира упорство. Той излезе от кораба и за момент спря, взирайки се в задименото виолетово небе. Ситен пясък се впиваше в лицето му и щипеше очите.

— Докато сте на планетата, ще Ви дадат защитни очила, подходящо облекло и преводач — каза ВидЖан, докато се движеха към някакво ниско здание.

Роки почти не чу последните му думи. Вниманието му бе привлечено от ширналото се поле вляво от мястото, където бяха кацнали. На разстояние около хиляда ярда се намираше звездолет с жълта санитарна звезда на борда и опознавателните знаци на Сол. Това, което му се стори непонятно бе наличието на кръгова охрана около кораба. Очевидно пазачите принадлежаха към екипажа, защото униформата им бе различна от тази на наземния обслужващ космодрума персонал.

ВидЖан забеляза погледа му.

— Странни същества, нали? — доверително прошепна той.

Роки реши, че в перспектива би могъл да спечели значително повече ако си даде вид, че му е известно много, поради което благоразумно кимна и не каза нищо. Санитарният кораб се намираше прекалено далеч и той не бе в състояние да определи принадлежат ли пазачите му към хуманоидната раса. Единственото, което можа да разбере бе, че са двукраки.

— Да, да, на какви ли не чудеса ставаме свидетели във Вселената. Вие навярно сте чули за куинджорите, които населяват другия край на галактиката?

— Не, като че ли нищо не съм чувал. Как ги нарекохте, „куинджори“ ли? Не, не съм чувал.

— О, много любопитен народ, уверявам Ви — той се усмихна вътрешно и млъкна. Целта му бе да размени колкото е възможно повече сведения за соларианците срещу измислиците за несъществуващите куинджори.

В зданието на космодрума Роки се запозна със своя преводач, преоблече се в свободните дрехи на трагорианец и се отправи да поговори с техниците. Но така и не успя да съкрати времето за изработването на новите синхронизатори. Нямаше какво да се прави. Трябваше да останат тук цяла седмица. Преводачът на Роки се оказа кривокрак мъж на средна възраст с напевен глас и пламтящи уши. Маниерите му напомняха куче, което прекалено често биеха. Роки се досети, че истинската му задача бе да следи пришълците, понеже дребосъкът не бе добър лингвист. Той говореше сравнително слабо два-три езика, използвани в Шестдесетзвездния Куп. Когато се отправиха към Поларин, столицата на Трангор, Роки реши да използва космическото есперанто като дори позволи на преводача си да го трансформира на родния си език, доколкото това бе възможно.

— Какво развлечение бих могъл да Ви предложа? — попита дребосъкът. — Нещо за пиене, хубава жена, музей, концерт…

Роки се засмя.

— Какво правят повечето посетители на планетата?

Особено важно е какво правят соларианците, помисли си той, но да попита за това просто направо може би не бе безопасно.

— О, това зависи от много неща, националността преди всичко, сър — промърмори Пок. — Хората обикновено посещават „Скиталеца“. Това заведение им допада с доброто си обслужване. Еврохората и нехуманоидите предпочитат да прекарат времето си в „Кралския дворец“, което също е доста забавно място. — Той изгледа Роки със съмнение, сякаш не бе съвсем уверен в биологическия му статут.

— Къде е по-скъпо? — попита Роки, мислейки си, че особена разлика няма. Благодарение на „фалшивите пътни листа“ той можеше да прехвърли всички разходи на полковник Бейти.

— В „Кралския дворец“ цените са доста високи — каза Пок, — но и в „Скиталеца“ не е много евтино.

— Вашата безпристрастност заслужава достоен отговор, Пок. Ще посетим и двете места, ако разбира се не възразявате.

— На вашите услуги, мистър Роки.

* * *

„Кралския дворец“ наистина обслужваше странна клиентела. Но изцяло нехуманоиди тук нямаше. Разумният живот, изглежда имаше една сходна черта, всички същества бяха двукраки и двуръки. Четирите крака явно се бяха оказали практични като количество за всички животни, от която и да било планета и природата като че не бе имала за какво повече да работи. Когато е решавала да даде разум на някой вид, тя го е приучавала да стои изправен на задните си лапи, освобождавайки предните, на които е предстояло да се превърнат в оръдие на труда на индивида. И като правило ги е обучавала посредством умението да се катерят по дърветата. Или както бе казал един капиански биолог: „В началото, за да се добере до звездите, животът се старае да се покатери на дърветата. Когато нищо не се получава, се спуска на земята и изобретява свръхсветлинния двигател.“

Роки се огледа встрани, търсейки с поглед соларианец. Всред присъстващите откри представителите на няколко познати раси. Някои бяха с рога, други с опашки, люспи или пък с дебела козина. Някои от съществата се спъваха и прегърбваха сякаш трагорианската гравитация ги притискаше надолу, а други сякаш плаваха в безтегловност. Едно малко същество, жител на планета с осемчасов период на въртене, се сви направо на масата и заспа. По преценка на Роки произходът на около деветдесет процента от посетителите е преселници — хора. Човекът подобно на взрив, като внезапно разтворило се цвете, е посял своите семена почти из цялата Галактика. Намираха се и такива, които да твърдят, че преселението води началото си от Сол-3, но сигурни доказателства за това не съществуваха.

Като ехо на мислите му Пок внезапно въздъхна.

— Никога няма да повярвам, че сме произлезли от тези уродливи създания.

Роки бързо го стрелна с очи, боейки се да не би спътникът му да се окаже телепат. Но Пок се усмихваше кисело, гледайки към вратата. Проследявайки погледа му, командорът видя новопристигналия, който се отличаваше по ръст и по това, че приличаше много повече на класическия човешки тип, отколкото болшинството присъстващи тук клиенти. Бе облечен в униформа: тъмна куртка и сиви панталони, като униформата на патрулите, които Роки бе зърнал отдалеч на космодрума.

И така, този навярно бе соларианец. Той внимателно се взираше в дълбочината на залата, стараейки се с един поглед да обхване колкото се може повече. Имаше къса брада и челюст със странни очертания, в която се долавяше нещо хищно. Черепът му бе масивен, закръглен като на дете и покрит с рядка жълта козина. Очите му, бързи и проницателни, сякаш подскачаха, опипвайки залата. На височина достигаше почти седем фута, а в държанието му се долавяше нещо диво, което застави капианецът да се напрегне, усещайки приближаването на врага.

— И какво не Ви харесва в тях — попита Роки, без да откъсва поглед от лицето на новодошлия.

— Първо острият им слух — зашепна Пок, когато соларианецът рязко се обърна, гледайки към тях. — Второ, отвратителният им характер.

— А, ето какво било! Гневните реакции са признак за биологическа слабост — гласът на Роки прозвуча меко, но толкова високо колкото и преди това.

Обектът на неговото внимание, който чакаше за място край тезгяха на бара се обърна и насочи право към тях. Пок застена. Роки хладнокръвно гледаше пристъпващия към тях човек право в лицето. Той се приближи и като се надвеси над тях започна да прехвърля злобния си поглед от единия към другия. След известно време реши, изглежда, че Пок е изплашен достатъчно и страшните му очи се спряха на Роки.

— Виждам, че нямаш нищо против да си поговорим за биология, хомо? — избоботи той с глас, наподобяващ далечен тътен. Докато говореше, той оголи зъбите си, огромни резци от остра белоснежна кост. Те не бяха регресирали напълно до състоянието на кучешки, но свидетелстваха за старанието на природата да създаде ефикасна костотрошачка.

Роки замислено въртеше чашата си, разбърквайки съдържанието й.

— Не си спомням да сме се срещали някъде с теб, брадясала муцуно — тихо натърти той, — но ако чак толкова те интересува собствената ти биология, ще се радвам да обсъдим с теб този въпрос.

Докато говореше, той внимателно следеше реакциите на соларианеца. Лицето му стана пурпурносиво. В очите му пламна искра, а подобната на цепка уста потръпваше, сякаш се канеше отново да покаже мощните си зъби. И тъкмо когато изглеждаше, че е готов да избухне, гневът му изгасна, по-точно бе потиснат и затворен някъде дълбоко навътре за някой бъдещ момент. „Всичко това е под достойнството ми“ казваха сякаш очите му, след което соларианецът добродушно се засмя.

— Моля за извинение, мога ли да седна на Вашата маса?

— Разбира се, както желаете. Заповядайте!

Новодошлият помълча малко, след което попита.

— Мога ли да знам от къде пристигате, хомо?

Роки също направи пауза, преди да отговори. Те биха могли вече и да знаят, че един от корабите им е бил унищожен от капиански офицер, но не искаше да рискува да изпадне в неловко положение ако излъже.

— Аз съм от Шестдесетзвездния Куп — промърмори той.

— От коя именно звезда? — тонът на другия недвусмислено показваше, че е привикнал да получава незабавни отговори.

Роки го погледна сърдито.

— Информация за информация, приятелю. Не съм свикнал да разговарям с хора, които ми висят над главата. — Той подчертано равнодушно се обърна към Пок. — Та ние с вас говорихме за…

— Аз съм от Сол — изръмжа гигантът.

— Това вече е съвсем друга работа. Аз съм от Капа.

Гигантът леко повдигна вежди.

— А-ха, ясно. — Той огледа Роки с любопитство и се стовари върху застрашително скърцащия стол. — Струва ми се, че това обяснява всичко.

— Какво по-точно? — Роки зловещо се намръщи. Той не понасяше повелителния тон и усещаше, че този тип го засяга по някакъв начин.

— Чувал съм, че на капианците им е присъщо определена доза безцеремонност…

Роки се направи, че обмисля казаното, а през това време очите му хладно изучаваха великана.

— Напълно възможно. Вас, например бих посъветвал да не летите на Капа, защото мисля, че не биха Ви се церемонили много преди да Ви убият.

Лицето на соларианеца се зачерви от гняв, но той вежливо се усмихна.

— Да, чувал съм, народ от войници. Строга дисциплина, казармено възпитание, така ли? Често постъпват на служба в МЗСК[1].

Тези думи не оставяха никакво съмнение, той знаеше кой е унищожил кораба им и защо. Единственото, което не знаеше, е дали бе разпознал в него извършителя.

— Аз не бих могъл да се похваля, че познавам Вашия свят така добре, соларианецо.

— Това не е първия случай, когато ни смятат за галактическа провинция. Прекалено сме отдалечени от Вашите плътни звездни Купове. — Той замълча.

— Някога Вие знаехте кои сме, защото ние Ви разселихме по Галактиката и съм уверен, че отново ще чуете за нас!

Той се усмихна, допи чашата си и се изправи.

— Ако ни провърви ние с Вас ще се срещнем още веднъж, капианецо.

Роки поръча една след друга две силни напитки на изплашения преводач. След тези допълнителни чаши, Пок се залюля и като се просна насред масата, веднага заспа. Роки го остави така. Ако Пок беше осведомител, то по-добре щеше да бъде да го държи по-далеч по време на срещата си с капитан ВидЖан.

Той спря с ръка едно такси и показа на шофьора листчето с адреса. След няколко минути се оказаха край неголяма къща в предградието. На вратата бе написано на космолинг името „ВидЖан“, но офицерът не се оказа в къщи. Роки се намръщи и бутна вратата. Оказа се заключена. После, оглеждайки улицата той забеляза в сянката силует. Това бе соларианецът. Роки бавно се насочи към него.

— Ей, брадясала муцуно, имаш ли огънче? — изръмжа той.

В светлината на трите луни той видя как гигантът пламна от гняв. Огледа се бързо на всички страни. Улицата бе пуста.

Озъбвайки се хищно, ръмжейки като звяр соларианецът сграбчи Роки за раменете и го задърпа към себе си. Капианецът стисна дръжката на пистолета в джоба си и се опита да се изтръгне. Другият обаче го повдигна рязко към зиналата си паст. Неизбежна опасност застрашаваше гърлото на Роки и той натисна спусъка.

Пистолетът каза тихо „чак“. Огромно удивление се изписа по лицето на похитителя. Той пусна Роки и започна да опипва гърдите си. Нямаше никаква видима рана. Само вътре, в гръдния му кош, запалителната игла бе започнала да се нажежава до бяло. Той седна насред улицата, от гърдите му се изтръгна звук наподобяващ цвърченето на олио в тиган, след което падна по гръб. Роки побърза да се махне, преди иглата да е изпаднала от тялото. Той не искаше да убива този човек. Направи го в самозащита, но трудно би доказал това. По странични улички той забърза към космодрума. Да можеха веднага да напуснат Трагор?!

Какво ли бе станало с ВидЖан? Можеше да се направят десетки предположения, че са го подкупили или пък са го пребили от бой и изплашили до смърт? Това доказваше, че соларианецът с положителност е знаел, кой е той и къде отива. Най-малко дузина от работниците на космодрума знаеха това, а тук явно сведенията можеха да се купят лесно. Пок също знаеше, че трябва да се срещне с капитана и соларианецът явно бе изпратен да наблюдава къщата. Сега вече нямаше да му бъде толкова лесно да долети до Сол-3 и да кацне на нея.

Що за същества са това соларианците, мислеше си той. Предоставят органи и тъкани за присаждане на галактическите народи и на пръв поглед изглеждаше, като че благотворителността е цел на тяхната култура, а в същото време са надменни и самонадеяни като войници на някаква примитивна цивилизация, чийто идеал е грубата сила. Каква е истинската им цел? Роки си припомни презрителното обръщение „хомо“, сякаш соларианецът го считаше за представител на някаква низша раса.

Направило му бе впечатление, че соларианците се отличаваха от хората. Главите бяха закръглени и големи като бебета. Може би това бе свидетелство за някакъв нов поврат в еволюцията, при който бе вероятно мозъкът им да нараства. И освен това челюстите, зъбите, чувствителния слух, характера — кое животно би могло да има такива отличителни черти? Отговорът можеше да бъде само един — някакъв нощен хищник с инстинктите на лъв.

„Вие отново ще чуете за нас!“, бе казал този човек и гласът му бе прозвучал застрашително, сякаш думите ми намекваха за галактически катастрофи и за още нещо, което бе накарало Роки да потръпне и да страни от тъмните места, докато бързаше към своя кораб.

Далия инкорпорейтид или спеше или бе излязла някъде в града. Той я потърси на кораба, след което се запъти към администрацията, за да направи справка. Служителят му се стори смутен.

— Тя напусна космодрума в пет, м-р Роки.

— И повече нищо ли не сте чули за нея?

— Ами, доколкото разбрах, звънели са от полицията — той погледна Роки извинително. — Мога да Ви уверя, че аз нямам никакъв пръст в тази работа.

— Полиция? Какво всъщност е станало?

— Предадоха ми, че е била сама и без воал. Арестували са я.

— Дълго ли ще я държат?

— Докато някой джентълмен не я освободи под гаранция.

— Излиза, че аз съм длъжен да направя това?

— Да, сър.

Роки замислено се усмихна.

— Бихте ли ми казали, млади човече, доколко сурови са условията в трагорианските затвори?

— Аз собствено не знам — отвърна сухо служителят, — но мисля, че трябва да съответстват на междугалактическите правила за хуманността.

— Напълно подходящо — каза Роки. — Нека си остане там, докато се подготвим за излитането.

— Идеята не е лоша — измърмори служителят, който изглежда бе имал удоволствието да се запознае с любителката на пури от Далия.

Не би могло да се твърди, че Роки бе много доволен, че тя бе сменила мястото, но все пак затворническата килия не е по-лошо място от много други и освен това там тя щеше да бъде в безопасност. Ако соларианците се интересуваха от него, те не бяха оставили и нея без внимание.

Целия следващ ден той прекара в наблюдение на соларианския кораб. Той очакваше появата на полицията с увереността на фаталист, която да го разпита по повод убийството на соларианеца. Той изслуша местните новини. Нито дума за това, че мъртвото тяло бе намерено. Това го озадачи. Той бе оставил гиганта да лежи насред улицата.

По пладне екипажът на соларианския кораб домъкна до борда няколко оловни контейнера. Работниците бяха с метални ръкавици и се отнасяха с контейнерите много внимателно. Роки бе сигурен, че в тях има радиоактивни материали. Ето значи какво купуваха срещу доставянето на органи за трансплантация — ядрено гориво.

Привечер соларианците натовариха на кораба два големи сандъка. Като прецени размерите им, Роки реши, че в единия от тях се намира тялото на убития от него човек. Защо не бяха съобщили в полицията? Може би желаеха той свободно да продължи пътя си?

На следващата сутрин Роки бе удивен, когато установи, че корабът на соларианците бе стартирал през нощта. Той не можеше да повярва, че бе на свобода. Разхождайки се по космодрума срещна ВидЖан, но капитанът сякаш бе изгубил част от паметта си. Видът му бе такъв, сякаш никога в живота си не бе виждал Роки.

Сега, когато корабът на Сол бе отлетял, Роки смело задаваше въпроси.

— Често ли се случва да пристигат солариански кораби? — попита той служителя в администрацията.

— Когато има поръчка от болницата, сър. Не много често, примерно веднъж на шест месеца.

— А не кацат ли на друго място на планетата?

— Не, сър. Това е нашият единствен междузвезден космодрум.

— А когато доставката става по правителствена линия?

Служителят неспокойно се озърна настрани.

— Не, сър. Те отказват да контактуват с правителството и се свързват непосредствено с купувача. Правителството им позволява да постъпват така, защото за банката за органи е необходимо редовно попълнение.

Роки опита наслуки.

— А вие самият какво мислите за соларианците?

Служителят се смути за миг, след което се засмя.

— Самият аз нищо не мога да Ви кажа, но ако искате да чуете неодобрително мнение, направете справка в близкото кафе.

— Защо? Да не би да са предизвикали безпорядък?

— Съвсем не, сър. Те си носят храната със себе си. Хранят се и спят на борда на кораба си и в града не харчат нито един галак.

Роки се обърна и се отправи обратно към „Идиът“. Някъде в дълбочината на съзнанието му възникна мисъл, която го тревожеше. Свидетел бе на гибелта на техен кораб и по негова преценка товарът представляваше, около четири хиляди фунта замразени кости, около четири хиляди пинти кръв, седем хиляди фунта различни тъкани и заменяеми органи. Като тегло не бе кой знае какво, но ако Сол-3 доставя подобно количество стока два пъти в годината само на една трета от двадесет и осемте хиляди цивилизовани свята в Галактиката, то възникваше закономерния въпрос, откъде вземаха такова количество суровина? Запасите за банките постъпваха от жертви на катастрофи, успели да преживеят достатъчно дълго, че да разрешат използването на своите оцелели органи за благото на други същества. Благотворителните организации се стараеха да получат разрешение от занимаващите се с опасна работа в случай на смърт да предоставят телата си в банките за органи. Но не всеки охотно се съгласяваше да даде своите бъбреци и дробове, а подобни вербовчици се ползваха с популярност близка до тази на палачите или застрахователните агенти. Явно е, че товарът за банките беше рядкост.

Мрачен въпрос се загнезди в съзнанието на Роки. Откъде търговците на Сол-3 намират от три до пет милиона здрави жертви на нещастни случаи всяка година? А ако те сами ги предизвикват по начин подобен на това, което се случва с добитъка в края на пътя му към кланицата? Той тръсна глава, отказвайки се да повярва. Никакво население, на която и да е планета, колкото и тероризирано да е от правителството си, няма да търпи подобно нещо и ще предизвика такъв социален взрив, от който планетата ще затрепери в орбитата си. Всяка тирания си има своя предел.

До края на седмицата той прекарваше времето си в задаване на невинни въпроси из разни места, но не узна почти нищо ново. Соларианците идваха, продаваха стоката си на добра цена, купуваха радиоактивни материали и си заминаваха без да разменят с никого нито една излишна дума. Присъствието им внасяше безпокойство у повечето хора, което се дължеше на могъщото им телосложение и вродено самодоволство.

Когато техниците извършиха монтажа на новите синхронизатори, Роки сметна, че е настъпил моментът да освободи девойката от ръцете на местното правосъдие. Понякога съвестта го мъчеше за това, че не я прибра веднага след старта на соларианския кораб, но реши, че така е по-лесно да предпази прекалено енергичната девица от по-големи неприятности.

Когато се запъти към полицейския участък, в главата му се появи малко закъснялата мисъл, какво ли отмъщение ще му сервира далианката за това, че я бе принудил толкова дълго да се въргаля в килията. Печалната усмивка се запечата на лицето му, когато се отправи да плати наложената глоба. Човекът зад бюрото се намръщи.

— Какво казахте? — измърмори той. — Другопланетна жена от далиански кораб?

Офицерът се задълбочи над записките си.

— А, да. Талева Валкека ли й беше името?

Роки си спомни, че не знае името й. За него тя бе само Далия инкорпорейтид.

— От далиански кораб — повтори той.

— Точно така. Талева Валкека е била освободена миналата седмица под гаранция от Елис Роки.

— Това е невъзможно. — Роки се закашля и пребледня. — Елис Роки, това съм аз. Кой е дошъл за нея? Да не е бил соларианец?

— Не помня.

— Как! Нима не поискахте документите му?

Офицерът помълча, преди да отговори.

— Моля Ви да не повишавате тон! И си махнете ръцете от бюрото ми!

Роки притвори очи, опитвайки се да превъзмогне обхваналото го вълнение.

— Кой ще отговаря за това?

Офицерът мълчеше.

— Вие ще отговаряте!

— Аз не мога да се занимавам с всички пришълци, които…

— Замълчете! Та Вие сте я обрекли на смърт!

— Та това е само някаква си жена!

Роки се изправи.

— Предлагам Ви сам да си изберете мястото на срещата ни и оръжието. Ще Ви убия!

Офицерът го изгледа с хладен поглед, след което извика през рамото си.

— Сержант, отведете този варварин на кораба му и се погрижете да остане там до отлитането.

Роки си тръгна доброволно, разбирайки, че нищо няма да постигне със сила освен суровото гостоприемство на затворническата килия. В края на краищата сам бе виновен за всичко. Не трябваше да я оставя в участъка. Най-после разбра всичко. Във втория голям сандък, който натовариха на борда на кораба, се намираше Талева Валкека, родена на Далия и жителка на висшите компоненти на Ц. Безспорно те ще съхранят живота й и ще я държат като примамка, която да го насочи към Сол-3. Защо им бе нужен там?

— Ще им направя тази услуга и ще разбера това сам! — помисли си той.

Корабът бе готов за старт. Сметките за ремонта щяха да бъдат изпратени на полковник Бейти. Роки подписа необходимите книжа и излетя възможно най-бързо. Самотният стар кораб бавно се изкачи към горните нива на петата компонента като грохнал хищник, на когото е трудно да напусне бърлогата. Но синхронизаторите работеха отлично и екранът надеждно поддържаше формата си, когато изкачването завърши почти до самата червена зона на индикатора. Роки избра околен път за Сол, пресметна курса и започна да набира скорост.

Той набра в кодировчика съобщение, което щеше да предаде след себе си в посока към своя Куп:

Пилотът е похитен от соларианците. Има свидетелства, че добиването на органи за банките става по пътя на масов геноцид на Сол-3.

Записа съобщението на лента и настрои предавателя за непрекъсната работа, знаейки, че носещата вълна може да го превърне в отлична мишена за пеленгаторните устройства, ако някой поиска той да замълчи.

Самият той знаеше, че това е голям риск. Най-вероятно бе съобщението му въобще да не бъде получено. Приемникът трябваше да се намира на същото ниво на С, както и предавателя. Малко кораби освен по-остарелите оставаха за дълго на нива по-ниски от сто хиляди С. Това, на което можеше да се надява бе да привлече вниманието към Сол-3. Едва ли някой щеше да се трогне от отвличането на девойката или пък от неговата собствена гибел. Междузвездните федерациии никога не се опитват да защитават правата на своите граждани извън пределите на територията си. Това бе практически невъзможно.

Ако самите соларианци не търсеха кораба му, те нямаше да прехванат съобщението му. Корабите им трябваше да се намират на по-високите нива и понеже знаеха, че той лети към тях, нямаше смисъл да го търсят. При сегашната му скорост щеше да достигне целта си след четири месеца. Санитарният кораб на по-високо ниво щеше да измине същия път за три седмици. Роки бе като лястовица, която се опитва да догони ястреб.

Но сега под заплаха бе нещо много по-важно от неговата собствена чест и репутацията му. Той се отправи на път, за да защити името си, но сега то изобщо не бе от значение. Ако подозренията му се оправдаят, то Сол-3 се явяваше потенциална заплаха за цялата галактика. Отново си припомни презрителното обръщение „Хомо“, сякаш на Сол се бе родила нова раса, готова да заеме мястото на старите народи. Ако бе така, то тази нова раса имаше право да се бори за съществуването си, а старата раса, наричана човечество имаше право да я съкруши, стига да успее. Такава е диалектиката на живота.

Четири месеца затворен в тясното пространство на кораба би било напълно достатъчно да извади от равновесие всеки, дори този, за когото самотата и теснотата са нещо обичайно. Роки неспокойно измерваше с крачки разстоянието от каютата до кабината и от кабината до машинното отделение. Той прочете няколко пъти всичко, което имаше на борда. Често се спираше пред каютата на девойката. Вещите й постепенно се покриваха с прах. Чифт обувки лежаха захвърлени в ъгъла, а на етажерката имаше красива кутия с далиански пури.

— Може и тя да има някоя книжка — каза си той и влезе. Отвори шкафа и се усмихна пред вида на грубите мъжки дрехи. Но сред плътните тъкани в убити тонове на комбинезоните заискриха гънките на светлозелена коприна. Той отмести двата комплекта комбинезони, разглеждайки тънката копринена рокля, висяща в самия край и полускрита от останалите дрехи като сподавено желание. За миг си представи девойката, облечена в тази рокля да върви по прохладните улици на капиански град, но бързо прогони тази мисъл, върна вещите по местата им, захлопна вратичката на шкафа и тихо излезе от каютата, усещайки срам. Повече не се върна там.

* * *

Той не бе състояние да се справи със самотата си.

След три месеца включи приемника си и се зае да прослушва всички честоти с надеждата да долови човешки глас. Не успя да долови нищо освен неразбираемото пиукане на кодираните съобщения. Някои от тях пристигаха от страна на Сол.

Защо му позволяваха да се приближава, без да му създават пречки? Защо му позволяваха свободно да предава съобщенията си? Може би им е нужен като човек, знаещ много за военните и икономически ресурси на Шестдесетзвездния Куп. Тази информация им бе необходима, ако имаха намерение да завоюват Космоса. В случай, че бяха натрупали достатъчно ядрено оръжие за свои цели, неговите съобщения едва ли можеха да имат голямо значение.

Като проанализира логически ситуацията, той намери по-точен отговор. Корабите на Сол нямаха клещи-деформатори, позволяващи на един кораб да поеме паралелен курс на нивото на С с вражеския кораб и да остава на него докато другия кораб маневрира по петата компонента. Соларианците доказаха това, когато се опитаха да избягат от патрулния кораб на Роки. Ако на техния собствен кораб имаше такива клещи, те нямаше да губят време за безплодни опити. Тези клещи им бяха необходими. Очевидно си мислеха, че „Идиът“ е достатъчно снабден с тях или пък че Роки може да им даде достатъчно сведения за производството на тези апарати.

Обмисляйки в течение на няколко дни известните му факти, Роки включи предавателите, фокусира лъча до дебелината на молив и го насочи към Сол.

— Съобщение от кораба „Идиът“ — започна той. — За всеки солариански кораб от „Идиът“. Притежавам информация, която смятам да заменя срещу Талева Валкека. Потвърдете приемането.

Той повтори многократно съобщението, очаквайки отговора след няколко дни. Но отговор дойде само след три-четири часа, следователно корабът им се намираше точно срещу Роки, но извън полето на действие на детекторите на „Идиът“.

— До кораба на Купа от кораба на Сол — зачатка микрофонът. — Смятате ли да кацате на планетата? Ако е така, моля пригответе се за преглед. При Вас ще дойде един от пилотите. Вие навлизате в нашата външна патрулна зона. В случай на отказ трябва да се върнете обратно. Непрегледаните кораби се унищожават при опит за кацане. Край!

В тона на гласа се долавяше нотка на удивление. Те знаеха, че щом държат заложник, той не може да се върне. Предлагаха му да се предаде, но изказваха ултиматума в учтива форма.

— Съгласен съм, но при едно условие. Намира ли се на Вашия кораб Талева Валкека? Ако е така, докажете го като получите отговор на моя въпрос и го предадете чрез запис на гласа й. ВЪПРОС: „Изредете вещите, намиращи се в шкафа на каютата на Талева Валкека на борда на «Идиът»“. При удовлетворителен отговор съм готов да призная, че нямате враждебни намерения. Позволявам си да Ви напомня, че докато нашите кораби са съединени с клещите-деформатори, мога да разчупя корпуса ви с удар на свръхсветлинния двигател. Разбира се това е възможно само в случай, че не притежавате подобни клещи.

Трябва да се съгласят, помисли си той. След подобно предупреждение те ще се погрижат, той да премине на борда на техния кораб и да стане пленник, преди да предприемат следващия ход. Отговорът щеше да пристигне след два-три часа, така че той се захвана за работа, планирайки да използва всички възможни средства, за да превърне кораба в мина сюрприз, която да настрои по такъв начин, че само неговото благополучно съществуване да я предпазва от избухване. Резервни части на кораба имаше малко, няколко излишни селсина, резервни комплекти за компютъра и курсографа, инструменти и детектори. Той увеличи този запас, безмилостно разглобявайки компютъра и присвоявайки си всичко, което му трябваше от него. Той бе потънал до гуша в работа, когато отговорът пристигна. Това наистина бе гласът на далианката, зъл и решителен.

— Шест работни панталона — изброяваше тя, — куртка, комбинезон и копринена рокля. Изчезвай, Роки!

Соларианският садист заговори:

— Очаквайте срещата след шест часа. Поради Вашата заплаха ние Ви молим да застанете в отворения люк на шлюза, за да Ви виждаме, когато съединявате клещите. Моля дайте съгласието си.

Роки се усмихна. Те искаха да се убедят, че той няма да бъде край пулта. Промърмори, че е съгласен и продължи работата си, настройвайки електронните контури на пулта, радиоприборите, ограничителя за мощност на реактора и управлението на свръхсветлинната тяга. През целия кораб преминаваше мрежа от проводници от механизмите на шлюза и свързочното оборудване до регулаторите на свръх С. Постепенно корабът загуби способността да служи като средство за предвижване в пространството. Двигателите му замряха. Към някои от механизмите той включи релето за време. Някои апарати бяха включени към други релета при алтернативно развитие на събитията.

Това не беше трудна задача и не му отне много време. Той не добави нищо ново. Всичко бе съвсем просто, например да изключи проводниците от индикаторната лампа на въздушния шлюз и да насочи сигнала им към релейната секция на компютъра, която, ако шлюзът беше отворен два пъти ще изпрати импулс в секцията на реакторите, като по този начин ще премести агрегатите в червената зона. Релейната станция представляваше най-прост робот, изпълняващ една заповед — „Ако стане това и това, направи така.“ Когато приключи с работата бяха изминали почти шест часа. Той нетърпеливо очакваше, разхождайки се из кабината, кога ще изтече времето, определено от соларианците. После, забелязвайки усиления танц на стрелките на приборите, той погледна навън и забеляза през лъчевия екран приближаването на тъмния корпус на чуждия кораб. Роки приведе в действие всички релета за време, които бе установил, след което облече скафандъра и като взе със себе си схемата с направените изменения, зае мястото си във въздушния шлюз. Разтвори широко люка и видя, че в отсрещния люк се намира друга, облечена в скафандър фигура. Корабите се блъснаха с трясък, двата корпуса се заклатиха и смукалата на захватите се вцепиха. Роки се отблъсна и заплава в лишеното от гравитация пространство. След няколко секунди той стоеше изправен срещу масивната фигура на соларианеца, който вмъкна Роки във втората камара на шлюза и влезе след него.

— Проверете дали няма оръжие! — изръмжа дрезгав глас, когато Роки сне шлема си. — Абордажният екип да тръгне напред.

— Ако сторите това ще се отправим незабавно към рая — тихо изкоментира Роки. — Люкът е съединен с реакторния регулатор.

Командирът на соларианците, остроок ветеран с масивен череп го изгледа студено, след което се усмихна презрително.

— Отлично! Тогава ще изрежем отвор в корпуса.

Роки кимна.

— Можете да го направите, но само така, че да не сработи датчикът за налягането на въздуха във вътрешността. Той също е включен към двигателната система.

Командирът леко почервеня.

— Още някой сюрприз?

— Още нещичко — Роки му подаде схемата. — Нека вашият инженер я проучи подробно и докато не я разбере, всяко ваше действие, като например изключване на клещите може да доведе до гибелта ни. Уверявам Ви, или ще бъдем непрекъснато съединени един с друг, или ще настъпи общият ни край.

Соларианецът очевидно бе и корабния инженер. Той се вдълбочи в схемата докато обискираха Роки. В каютата бяха четирима. Трима с готово оръжие внимателно следяха капианеца. По изражението на лицата им той се досети, че го считат за същество от по-низша раса. Забеляза, че разговарят помежду си на беззвучния език на мимиката и посредством движение на главите. Командирът вдигна очи от схемата.

— Кога това реле ще активира мрежата на контурите?

Роки погледна часовника си.

— След около десет минути. Ако периодическите сигнали не бъдат потвърждавани посредством официален код, ще бъде задействан свръхсветлинният двигател.

— Ясно — процеди командирът.

Той погледна помощника си.

— Отведи го! Дери му кожата, започвайки от краката докато не ти каже кода.

— Мога да Ви го кажа веднага — спокойно отвърна Роки.

— Започвай! — командирът бе явно удивен.

— Кодът е капианската таблица за умножение. Предавателят ми препраща двойка цифри на всеки две минути. Ако в течение на една секунда не получи отговор — множимото на изпратените цифри, релето включва двигателя. Тъй като вие няма да успеете да включите вашия с абсолютна синхронност, ще стане катастрофа.

— Добре. Давайте тогава вашите символи на цифрите.

— Веднага, но това няма да ви помогне много.

— Защо?

— Ние си служим с дванадесетична цифрова система. Вие няма да успеете да реагирате достатъчно бързо, ако не сте привикнали още от детство.

Устните на соларианеца откриха мощни зъби, а на скулите му заиграха множество възелчета. Роки погледна часовника си.

— Остават още седем минути да настроите предавателя и да ми дадете ключа. Ще говорим, докато аз поддържам нашето съществуване.

Командирът се поколеба, а после кимна на един от помощниците си, който бързо напусна стаята.

— Добре, хомо, засега се спираме на това. — Той замълча, като надменно се усмихваше. — Ти още много има да разбереш за нашата раса, но времето ти е много малко.

— Какво искате да кажете с това?

— Ами, предавателят ви и цялата тази система ще се включи, а после, след известно време, ще се изключи.

Роки замря.

— Как мислите да постигнете това?

— Глупак! Просто ще изчакаме, докато сигналите престанат да идват. Ти сигурно си поставил някакъв лимит на време. Мисля, че не повече от няколко часа.

Това беше истина, но той се надяваше, че ще му се удаде да избегне споменаването й. Захранването на контура ще бъде изключено след четири часа и капанът ще престане да действа. Затова, ако до този момент не постигне целта си, смяташе просто да пропусне един сигнал преди крайния срок и да позволи тласъкът на свръхсветлинната тяга да разложи кораба на атоми. Той бавно кимна.

— Вие сте съвършено прав. Имате на разположение четири часа да предадете кораба под моя власт. Възможно е, аз да престана да изпращам отговори, когато сметна, че вие не искате да ми сътрудничите повече и тогава… — той сви рамена.

Соларианецът даде на своите помощници различни команди и те се разотидоха. Роки реши, че ги е изпратил да потърсят способ за проникване в „Идиът“ без да задействат капана.

Командорът с жест заповяда на Роки да го последва и те скоро се оказаха в кабината за управление. Един поглед върху приборите бе достатъчен на капианецът да се убеди, че културата им все още изостава от най-развитите в Галактиката.

— Ето предавателя — излая командорът. — Правете каквото смятате за добре и ще видим, кой кого ще успее да надлъже.

Роки седна в креслото, стисна с пръсти ключа на предавателя и внимателно се взря в противника си. Командорът се отпусна срещу него и наблюдаваше събеседника си зад присвитите си вежди. На устните му застина усмивка, сякаш казваше: „Е-е“.

— Доколкото разбрах, името Ви е Елис Роки. Аз пък съм командор Хулгрув.

От високоговорителя изведнъж избухна рев. Хулгрув се намръщи и завъртя ключа. Сега сигналът достигаше като серия от музикални ноти. Той погледна въпросително към Роки.

— Когато свърши мелодията, започват цифровите сигнали.

— Разбрано.

— Предупреждавам Ви, че мога бързо да се уморя. Ще отговарям на сигналите, докато Вие проявявате желание да ми сътрудничите. Можете да бъдете уверен, че Ви мамя относно намеренията си.

— Уверен съм, че не е блъф.

— Вие прекалено малко знаете за моята родна планета.

— Наистина зная малко, но все нещичко зная.

— Тогава вероятно сте чули за „Меча на оправданието“.

— Какво отношение има това към… — Хулгрув помълча и самодоволната му усмивка изчезна. — Разбирам, щом сте извършили грешка, Вашият Кодекс на Честта повелява да умрете и вие следователно мислите, че ще можете без колебание да пропуснете сигнала.

— Потърпете и ще видите.

— Може би няма да се наложи. Кажете ми, защо интервалът между сигналите е две минути? Защо не цял час?

— Отговорът можете да откриете сам.

— Аха, разбирам, Вие сте преценили, че късият интервал ще ви предпази от опити за убеждаване чрез изтезания. Така ли е?

— Може би. Дава ми възможност на всеки две минути да решавам, дали да продължавам или не.

— Какво ще поискате от нас, капианецо? Да предположим, че Ви дадем девойката и Ви пуснем?

— Девойката попадна тук съвсем случайно — промърмори Роки, като се стараеше да не се запъне. — Това, което искам, е Вие да се предадете.

Хулгрув искрено се разсмя. Очевидно бе, че неговите планове бяха съвършено различни.

— Защо сте решили, че ние сме Ваши врагове?

— Нали чухте съобщението, което предадох в Купа?

— Разбира се. Ние напълно го пренебрегнахме и по косвен начин Ви представихме за глупак, тъй като изпратихме още един санитарен кораб във вашата система. На стоката имаше етикети с произхода й и той нарочно спря за оглед при сигнала на един патрулен кораб. Сега там у вас Ви обичат още по-малко, отколкото преди. — Той се усмихна. — Предлагам Ви да полетите с нас на Сол. Помогнете ни да създадем деформиращи клещи.

Роки помълча.

— Вие казахте, че звездолетът е спрял за преглед?

— Съвършено вярно.

— Това не ви ли създаде прекалено много неудобства? Изменили сте диетата си, оставили сте „стадото“ вкъщи, та нашите хора да не разберат, кои сте вие в действителност.

Хулгрув леко се напрегна, след което кимна.

— Предположението Ви е правилно.

— Канибал!!!

— Съвсем не. Та аз не съм човек!

Известно време те не се взираха напрегнато един в друг. Роки почувства, как го обвива пелена от ненавист. Мелодията идваща от говорителя изведнъж замлъкна, последвана от секунда пълна тишина. Роки се отпусна в креслото.

— Аз няма да отговоря на първия сигнал.

Командорът погледна през отворената врата в коридора и тръсна глава. След миг в кабината гордо влезе Талева Валкека, придружена от плещест пазач. Тя измери Роки с леден поглед, но не каза нищо.

— Далианке…

Тя изфуча като котка и седна в предложеното кресло. Те чакаха. От приемника прозвуча първия сигнал: две серии къси изсвирвания на различни честоти. Ръката на Роки неволно натисна ключа. Той изпрати отговора. Девойката озадачено се намръщи.

— Илген по уфген е равно на хрк сеган — преведе тя доволно.

На устните на Хулгрув се появи хитра усмивка. Той се обърна към девойката.

— Вие умеете да смятате по капиански?

— Не отговаряй — изрева Роки.

— Но тя вече отговори, хомо.

— Знаете ли какво прави приятелят Ви, мис?

Тя поклати глава. Хулгрув накратко й обясни. Момичето мрачно погледна към Роки, поклати глава и впери очи в пода. Изглежда или беше под действието на наркотици, или пък не бе разбрала същността на соларианците, за да ги смята за врагове на Галактиката.

— Кажи, далианке, добре ли те хранеха?

Тя отново засъска в отговор.

— Ти съвсем си откачил.

Хулгрув се засмя.

— Той иска да Ви каже, че ние сме людоеди. Ще повярвате ли на това?

По лицето й се изписа страх, сменен от недоверие. Тя погледна командора соларианец, но не откри признаци на вина по лицето му. Погледна презрително Роки.

— Послушай ме, далианке! Аз разбрах, защо тогава те не спряха. На борда си са превозвали живи хора. Един поглед в трюма и щяхме разберем всичко. Зад прикритието на благотворителността щяхме да разпознаем в тях домораслите свръхчовеци, бихме отгатнали плановете им да завладеят Галактиката. Те отглеждат хората като добитък на своята планета и ги продават за месо. Тяхната главна цел е да спечелят нашето доверие. Те знаят, че ако разберем същността на кръвосмучестата им цивилизация, ще ги размажем.

— Ти си ненормален, Роки — изфуча тя.

— Така ли? Защо тогава отказаха да спрат? Някакви технически секрети? Глупости! Технологията им все още изостава в сравнение с нашата. Просто са возили стока, в която е зреела нашата ненавист. Те не са могли да ни позволят да открием тази тайна.

Хулгрув гръмко се разсмя. Девойката бавно поклати глава, сякаш съжаляваше Роки.

— Това е истина, повярвай ми! Разкрих тайната им. Лесно е да се разбере, че своята стока те добиват чрез масови убийства. Те признаха, че не са хора. Това се вижда веднага. Пазят своите кораби и живеят само в тях. Самият Хулгрув току-що си призна това.

Дойде вторият сигнал. Роки отговори и на него, а после реши да не обръща повече внимание на девойката. Тя не му вярваше. Хулгрув искрено се забавляваше. Той изтананика сигнала без грешка.

— Вие използвате многотонов код за въпроса и монотонен код за отговора. Така че по-трудно да се научат.

Роки притаи дъх. Той погледна плешивия череп на командора.

— Вие се надявате да научите тези триста или четиристотин звука за времето, което Ви предоставям?

— Защо да не опитаме.

Нотката на презрение сепна Роки.

— Съкращавам срока на ултиматума на един час. Решавайте до тогава. Или се предавайте или преставам да отговарям. Учете сигналите колкото си искате.

— Той може да ги научи, Роки — измърмори далианката. — Те запомнят цяла страница от пръв поглед.

Роки избумка още един сигнал.

— Аз ще съкратя още времето, ако той само се опита.

В напрегната ситуация командорът се държеше отлично.

— Попитайте себе си, капианецо — измърмори той с насмешка, — какво ще постигнете, ако унищожите кораба и себе си заедно с него? Ние не означаваме нищо. Нашата планета ще загуби само този звездолет — нищожна мушичка в дълбочините на космоса. Нима си въобразявате, че ние не сме способни на саможертва?

Роки не можа да отговори нищо. Мълчеше и само отговаряше на сигналите. Той се надяваше да успее, но сега виждаше, че Хулгрув ще му позволи да унищожи кораба. Ако Роки беше на негово място, би направил същото. Той допускаше само една грешка — не отчете, че и противникът може да има чувство за чест. Командорът изглежда долови вътрешното колебание на Роки и като се наклони напред, тихо заговори:

— Ние сме нова раса, Роки. Надминахме човека. Притежаваме способности, за които Вие нищо не знаете. Безполезно е да се сражавате с нас. Вашата раса неизбежно трябва да си отиде или да деградира, както това се случи на Земята.

— Значи ли това, че сега на Земята живеят ДВЕ раси?!

— Да, разбира се, та и маймуните не са измрели, когато се е появил човекът. Новото не замества старото. То се добавя към него и расте над него. Старите клони стават корени на новите видове.

— Храна за тях — с горчивина забеляза Роки. Той видя, че девойката бе почнала да се безпокои и очите й пробягваха от Роки до Хулгрув и обратно.

— Това е неизбежно, хомо — други животни на Земята не са останали. Човекът е изтощил планетата, пренаселил я е, като е унищожил напълно всички останали видове. Ресурсите на този свят са пропилени, за да могат Вашите предшественици да заселят по-плътните звездни купове. Човекът е предчувствал своя край и деградацията на планетата: тъй като Сол се намира в края на Галактиката и наблизо няма звездни съседи, той е разбрал, че масово изселване не може да стане. Тогава свръхсветлинният двигател от днешен тип още не е бил изобретен. Разполагали са с ракети с анхилационна тяга.

— Но това е основата за свръх „с“!

— Вярно, но човекът е бил прекалено глупав и не е разбрал, какво му е попаднало в ръцете. Пробил е петия компонент и не е осъзнал, какво е извършил. Корабите му са се издигали до петстотинте „с“, прекарвали са там по няколко часа според корабните часовници и като се връщали, откривали, че на земята са изминали няколко години. Те така и не са успели да се справят с тази разлика.

— Но това е само един частен проблем на звездната навигация?

— И това е вярно, но те продължавали да си обясняват явлението от гледна точка на неутрализация на полетата. Не са разбрали, че в действителност са напуснали четириизмерния континуум. Смятали са синьото изместване само като феномен на електромагнитното поле. Та дори когато се намира на някое висше ниво на „с“, скоростта на светлината ни се струва постоянна, защото измервателните прибори са се изменили по съответен начин. Съвсем друга изглежда ситуацията, погледната от изходния континуум, но за тях това си останало чиста абстракция. Те не намерили отговор на загадката. Като преценили възможностите си, разбрали, че могат да изпратят свои представители в плътните звездни купове, само ако има смисъл да чакат тяхното завръщане двадесет хиляди години. Разбира се, на борда на звездолета биха изминали само няколко. Знаели са какво могат да направят, но продължавали да отлагат мисията. Обществото им тогава било егалитарно. Кой би се съгласил да лети? И защо промишлеността на планетата трябвало да изнемогва, за да изпрати в космоса десетина звездолета, които никой никога няма повече да види? Кой би се съгласил, да влага за срок от двадесет хиляди години, обричайки света на нищета? Ядрените ресурси никога не са се отличавали с изобилие.

— Как е станало тогава това?

— Благодарение на група хора, които не са се изплашили от високата цена. Те дошли на власт по време на „въстанието на пренаселеността“, когато привържениците на стерилизацията са се сражавали с поклонниците на „сладката смърт“, призоваващи „да хвърлим греблата“. Тази малка група хора се докопала до властта, благодарение на фантастичното обещание да изпратят излишъците от население за овладяване на космоса. Достатъчно глупаци им повярвали и ги поддържали. Те създали строг контрол и цензура и вкарвали в затвора всеки, който се осмелявал да каже, че това е невъзможно. Цялото население на планетата застанало край конвейерите и започнало да строи корабите, философията на тези фанатици била следната: „Ние даваме на хората цялата Галактика и не е важно, ако те съвсем изчезнат от Земята!“ Хиляда и двеста звездолета излетели преди да рухне тази робовладелска цивилизация. Друго технологическо общество на Сол-3 човекът не успял да създаде. И това му е било достатъчно!

— А вашият народ?

Хулгрув се усмихна.

— Естествено ние сме страничен продукт на процеса. Ако една планета се изпълни със зайци, които изяждат цялата трева, то онези зайци, които се научат да ядат зайци, ще се окажат в най-изгодно положение да оцелеят. Ние сме хищници, капианецо. Природата ни е създала да контролираме размножаването на нашата раса.

— Вие сте самодоволни тъпаци — процеди Роки. — Какви други способности още имате, освен тази да поглъщате хора!?

— След няколко минути ще ти покажа — мрачно обеща командора.

Далианката бавно пребледня, слушайки признанията на соларианеца, които потвърждаваха обвиненията на Роки. Тя изведнъж застена и като се сви на две рухна на пода. Хулгрув даде на охраната команда на мимически език и те бързо изнесоха девойката.

— Ако наистина принадлежите към по-висш вид на разумните същества, Хулгрув, Вие не бихте се хванали така лесно на моята въдица и сами бихте си създали захващащи деформатори.

Хулгрув избухна:

— Ние не успяхме да те оценим правилно, хомо. На Земята вашата раса изпадна до положението на животни. А що се касае до клещите, деформиращи пространството, то ние сме запознати с техния принцип. Вече сме създали експериментални модели. Но бихме могли да съкратим извършването на ненужни опити чрез проби и грешки, използвайки твоите знания. Естествено, за няколко години ние не можем да направим това, за което на вас са били нужни столетия.

— Ще трябва да си потърсите помощ на друго място, след десет минути аз хвърлям ключа, освен ако не премислиш!

Хулгрув сви рамене. Докато Роки отговаряше на сигналите, той се вслушваше в звуците, донасящи се от другите помещения на кораба, но нищо освен шум от стъпки в коридора или случайни възклицания, а също и дрънкането на различни инструменти. Нищо не издаваше тревогата. Соларианците се държаха уверено.

— Вашият екип знае ли какво става?

— Разбира се.

С приближаването на крайния срок пръстите на Роки все по-неспокойно стискаха главата на ключа. Той се овладя и търпеливо чакаше, като отчиташе всяка погълната от нищото секунда. Какво ще постигне ако пожертва себе си и момичето? Ще унищожи един кораб и екипажа му — не чак толкова лоша размяна: две пешки срещу няколко коня и топ. Когато соларианците започнат придвижването си в космоса, примерът му ще бъде последван от много други хора. За последен път отговори на сигнала, след което подчертано небрежно се облегна на стола си.

— Остават две минути, соларианецо. Имате достатъчно време да премислите.

Хулгрув само се усмихна. Роки повдигна рамена и стана. В ръката на командора заблестя предупредително пистолет.

Роки презрително се разсмя:

— Боите се, че ще Ви отнема тези последни две минути? — и се насочи към вратата.

— Стой на място! — пролая Хулгрув.

— Защо? Аз искам да видя момичето.

— Много трогателно! Но тя сега е заета.

— Какво? — той бавно се обърна към соларианеца и погледна часовника си. — Изглежда, Вие не осъзнавате, че след петдесет секунди…

— Ще видим. Оставай на мястото си!

Роки изведнъж изстина. Нима те са открили някакъв недостатък в неговата смъртоносна схема? Нима са намерили способ да избегнат внезапната активизация на свръхсветлинната тяга на „Идиът“ с последващото разрушаване на двата кораба? Или действително са успели да овладеят капианските цифри до автоматизъм и могат правилно да прореагират за секунда от интервала? Той сви плещи в знак на съгласие и тръгна към приборите на предавателя. Имаше само един начин да провери това. Направи още няколко крачки и се обърна към Хулгрув, който подозрително го следеше.

— Ти си бил много по-храбър, отколкото си мислех — каза Роки.

Признанието произведе очаквания ефект. Хулгрув отметна глава и самодоволно се разсмя. За миг напрежението на обстановката спадна. Тежкият автоматически пистолет трепна. Роки се допря до предавателя и го изключи.

— Остават десет секунди, Хулгрув! Хвърли ми пистолета. Един изстрел и край на предавателя. ХВЪРЛЯЙ!

Хулгрув изрева и вдигна пистолета си готов да стреля. Роки се усмихна. Оръжието трепна, съскайки соларианецът го хвърли на човека.

— ВКЛЮЧВАЙ! — заяви той. — ВКЛЮЧВАЙ ТОКА!

Когато Роки превключи предавателя, сигналите вече чуруликаха във високоговорителя. Бившият командор се метна в страни, за да не го виждат от коридора, където група соларианци бягаха към кабината. Сигналите затихнаха, след което забръмча отговорът! В съседната стая изглежда бе установен още един ключ. Кой отговаряше? Далианката?

Пистолетът на Роки изплю хапчето си, когато във вратата изникна първият соларианец от екипажа. Останалите отстъпиха, веднага щом куршумът отхвърли другаря им и той падна обливайки се в кръв на пода.

Роки го спря с изстрел в коляното.

— Следващият ще улучи предавателя — прорева той. — Не се приближавайте!

— Хванете го! — развика се Хулгрув. — Или оставете капанът да хлопне!

Роки се наведе и тресна ръкохватката на пистолета в главата му, като се надяваше да го накара да замълчи. Това се оказа грешка — бе забравил за особената структура на соларианските черепи. Пистолетът се заклини. Натисна с крак шията на Хулгрув и дръпна рязко. Дръжката излезе на свобода с изжвакване на мокро. Той се хвърли към вратата и се притисна до стената. Заслуша се. Екипажът изглежда се съвещаваше в далечния край на коридора. Роки зачака следващия сигнал. Щом той започна, се хвърли по корем на земята — противниците му не очакваха такава цел, — и два пъти стреля по трите фигури в края на коридора, намиращи се на дузина ярда от него. Насрещният изстрел докосна част от лицето му и светлината помръкна. Втори изстрел го обсипа с парчетии от пода. Наблизо един соларианец лежеше сгънат на две, а двамата останали отстъпваха към вратата в края на коридора. Тя се хлопна и с мляскащ звук се херметизира. Роки се изправи на крака и се плъзна към вратата, откъдето бе чул да работи втория ключ. Той бе уверен, че заедно с момичето има още някой. Но когато рискува да хвърли зад ъгъла поглед, видя само нея. Тя седеше на малка масичка, ръката й бе залепнала за ключа, а очите — вперени в нищото. Той я викна, след което разбра в какво се крие причината. Хипноза! Или наблъскана с хипнотизиращ наркотик. Тя нищо не усещаше, освен ключа в пръстите си, очаквайки следващия сеанс.

Вратата беше само открехната наполовина. Вътре не се виждаше никой, но там трябваше да има още един соларианец. Роки беше уверен в това. Като помисли малко се прицели в дъската на вратата и стреля. До масата в краката на далианката отлетя някакъв пистолет и едно тежко тяло се катурна на пода.

Девойката вдигна глава. Мъглата на забравата напусна очите й, като отстъпи място на дълбоко вълнение. Тя стисна с длани главата си и захленчи. От микрофона долетя питащия сигнал.

— Отговаряй — кресна Роки.

Ръката на девойката сама се стрелна към ключа и то точно на време. Но тя самата сякаш всеки миг щеше да изгуби съзнание.

— Не се отдалечавай от ключа! — заповяда Роки и се хвърли обратно в контролната кабина. Останалите членове на екипажа се бяха заключили в кърмовия отсек и бяха включили вентилаторите. Роки чу как те забръмчаха, а след това долови слаба миризма на газ. Очите му засмъдяха и той отчаяно закиха.

— Предай се веднага, хомо! — прорева високоговорителят.

Роки се огледа, след което се хвърли към пулта. Подаде спиращо напрежение на двигателните ускорители, разфокусира йонния лъч и превключи реактора на пълна мощност. Потокът заредени частици ще побегне по ускорителните пръстени, ще се разсее като изстреляни сачми и ще се върне обратно в радиационните камери, след като се отрази. До няколко секунди, ако не се стопят стените, останалите членове на екипажа ще разберат, какво ги очаква в близко бъдеще — изгаряне живи в радиоактивен ад.

Сълзливият газ го задушаваше. От съседната каюта чуваше долитащата кашлица на момичето. Ще чуе ли тя сигнала сред шума на собствените си хлипания? Опита се едновременно да наблюдава коридора и термометъра, показващ състоянието на реактора. Стрелката пълзеше към аварийната черта. Ако стените започнат да се топят, ще стане взрив. Изведнъж високоговорителят отново закрещя:

— Мръсник! Изключи! Ще унищожиш кораба!

Той не отговори нищо, само чакаше в напрегнатата тишина, наблюдавайки далечния край на коридора. Внезапно воят на вентилаторите утихна. После вратата на кърмовия отсек леко се открехна.

— Първо хвърлете оръжието! — заповяда той.

През междината на пода падна пистолет. Следвайки го се измъкна един соларианец и като кихаше непрекъснато си триеше очите.

— Обърни се и ела в края на коридора!

Соларианецът бавно се подчини. Роки застана на няколко крачки зад гърба му, очаквайки появата на останалите, като същевременно го използваше за прикритие. Бойният дух явно беше напуснал екипажа. Странно, помисли си Роки, те бяха готови да загинат при включването на двигателите, но не успяха да понесат горещината в съседната на реактора каюта. Изглежда не им е понесло при вида на приближаващата смърт. Роки изключи реактора и държейки ги намушка, им заповяда да тръгнат към трюма. Той имаше само една врата.

— Там не трябва да се влиза, хомо — изръмжа един от соларианците.

— Защо?

— Там…

Заглуши го вой от вътрешността на трюма. Викаше дете. Ръката на Роки трепна.

— Те съвсем са озверели, а ние нямаме оръжие — замоли се соларианецът.

— Колко са?

— Четирима възрастни и три деца.

Роки замълча.

— Няма къде другаде да ви дявам. Ей, ти, влез вътре, а ние ще преценим, какво ще стане.

Посоченият отказа, упорито клатейки глава. Роки повтори заповедта. Той отново отказа. Хищникът, останал без оръжие, се боеше от жертвите си. Капианецът леко помръдна пистолета и му простреля крака.

— Хвърлете го вътре — монотонно заповяда той. Почти без да скриват страха за собствената си безопасност, другите двама соларианци повдигнаха крещящия от несправедливостта свой другар. Роки рязко разтвори вратата и успя да види очертанията на няколко фигури в полутъмното помещения. После соларианецът полетя през прага и резето веднага хлопна. Отначало беше тихо, а след секунди се разнесе яростен рев. Тропотът на крака се заглуши от воплите на нещастника — тялото му шумно се залепи някъде във вътрешната стена сред одобрителния вой на свирепите гласове. Останалите от екипажа стояха мълчаливо, като поразени от гръм.

— Не е много приятно място, нали? — промърмори Роки с жестоко равнодушие.

След малко той откри един склад, където затвори пленниците си и отиде да освободи девойката от вахтата й край телеграфния ключ. Когато в края на четвъртия час бе дошъл последният сигнал, тя бе паднала от умора. Сега, свита на пода, напомняше повече бедно и изплашено котенце, отколкото на енергичен и издръжлив обитател на пограничен свят. Усмихвайки се леко, Роки я наблюдаваше няколко секунди, след което се запъти да провери, дали краткото претоварване не бе предизвикало повреди в реактора. Оказа се, че нещата не са толкова зле. В разстояние на два часа успя да смени стопената секция на фокусиращите пръстени. Тези двигатели ще успеят да ги закарат до дома.

* * *

„Идиът“ остана да дрейфува в космоса, до пристигането на ремонтния кораб. Далианката не бързаше да се връща в него. Роки така насочи курса на соларианския кораб с променливи нива „с“, че нито един неприятелски звездолет не би го открил без наличието на детектори за изкривяване и деформиращи захвати. Според Роки работата бе свършена. Трюмът бе пълен с доказателства, освен това имаше и двама живи соларианци, които можеха да бъдат заставени да потвърдят думите му.

— Как ще постъпят с тях? — запита Талева, когато поеха към Шестдесетзвездния Куп.

— Веднага трябва да пристъпят към унищожаването им. — А аз си мислех, че не трябва да закачаме нехуманоидните раси.

— Да, но само когато не застрашават хората. Трябва да се предприемат военни действия. Но аз мисля, че един ултиматум ще ги застави да се предадат. Без деформатори те не могат да водят война.

— Какво ще стане със Земята, когато те се предадат.

— Можеш да попиташ коренните жители — усмихна се Роки. — Влез в клетката им и…

Тя зиморничаво потръпна.

— Някой друг път… след време, може би когато отново станат цивилизовани, нали?

Роки стана сериозен и замислено се вгледа в пронизания от звезди космос.

— За тях това е вече минало. Принадлежи им само славата на основатели на човешката раса в Космоса. Те ни подариха галактиката и ние ще им окажем голяма услуга, като ги оставим на спокойствие.

Известно време Роки гледа Талева Валкека и тя за миг като че ли загуби обичайната си самоувереност.

— Защо ме гледаш така? — възкликна тя.

Роки я остави сама, отивайки да нахрани пленените соларианци с… консервирано зеле.

Бележки

[1] Междузвезден Стражеви Корпус.

Край
Читателите на „Борба за кръв“ са прочели и: