Филип К. Дик
Играчите от Титан (4)

Глава 4

— Разбира се — каза Джоузеф Шилинг, докато го водеше през прашния си магазин за грамофонни плочи, където цареше абсолютен безпорядък, към жилищните помещения отзад. — Познавам Патриша Маклейн. А ти как попадна на нея?

Той се обърна и изгледа госта си въпросително.

— Маклейнови живеят в мое владение — отвърна Пит. Той успя да се промъкне през прохода между купчините от грамофонни плочи, картонени кашони, писма, каталози и плакати от отминали времена. — Как успяваш изобщо да намериш нещо тук?

— Имам си система — уклончиво отвърна Шилинг. — Ще ти кажа защо Пат Маклейн е настроена толкова враждебно. Навремето тя беше Настойник, но я изхвърлиха от Играта.

— Защо?

— Защото е телепат. — Джо Шилинг разчисти част от масата в кухнята и извади две чаши със счупени дръжки. — Китайски чай?

— Може — кимна Пит.

— Пратиха ми плочата с твоя Дон Паскуале^[1] — каза Шилинг, докато наливаше чай от черно керамично канче. — Арията на Скипа. Да-дум, да-да да. Жестоко парче.

Тананикайки си, той извади лимон и захар от шкафа над пълната със съдове мивка. После изрече на висок глас:

— Виж, имам си клиент.

Той намигна на Пит и посочи покрай прашната, зацапана завеса, отделяща жилищните помещения от магазина. Пит надникна и видя висок, слаб младеж с бръсната глава и очила с рогови рамки, който разглеждаше стар раздърпан каталог за грамофонни плочи.

— Чудак — изрече тихо Шилинг. — Яде кисело мляко и практикува йога. И поема витамин Е в големи количества — за увеличаване на потентността. Всичко му го доставям аз.

Младежът каза, заеквайки:

— Кажете ми, мистър Ш-шилинг, им-мате ли някакви плочи на Клаудия Муцио^[2]?

— Само Сцената с писмото от Травиата — отвърна Шилинг, без да прави опит да се надигне от масата.

— Мисля, че мисис Маклейн е много привлекателна на външен вид — каза Пит.

— О, да. Много е жизнена. Но не е за теб. Тя е това, което Юнг описва като интровертен тип. Такива хора изживяват всичко дълбоко в себе си. Склонни са към идеализъм и меланхолия. Ти имаш нужда от повърхностна и весела блондинка, някоя, която да те ободрява. Която да те накара да забравиш за депресиите ти със склонност към самоубийство, в които непрекъснато изпадаш. — Шилинг си сръбна от чая, а няколко капки изпръскаха червеникавата му гъста брада. — Е? Какво ще кажеш? Или в момента пак си в депресия?

— Не — отвърна Пит.

Отпред, в магазина, високият слаб младеж промълви:

— М-мистър Шилинг, може ли да чуя Una Furtiva Lagrima^[3] в изпълнение на Джили^[4]?

— Разбира се — отговори Шилинг. Затананика си замислено, почесвайки се по бузата и каза: — Пит, знаеш ли, носят се разни слухове. Дочух, че си изгубил Бъркли.

— Да — потвърди Пит. — И асоциацията на Мат Пендлетън…

— Това трябва да е бил Късметлията Джеръм Лъкман — каза Шилинг. — О, той е страхотен играч, аз най-добре знам това. Сега ще започне да играе с вашата група и много скоро ще притежава цяла Калифорния.

— Няма ли някой, който да може да го победи?

— Има — кимна Джо Шилинг. — Аз.

— Сериозно ли говориш? — зяпна го Пит. — Но той те размаза. Партията му срещу теб се превърна в класика!

— Просто лош късмет — каза Шилинг. — Ако имах какво друго да заложа, ако можех да остана само още мъничко в Играта… — Той се усмихна накриво. — Блъфът е завладяваща игра. Подобно на покера, тя е комбинация от майсторство и късмет. Можеш да загубиш от всеки и да победиш всеки. Аз загубих по случайност, заради една-единствена грешка, или по-точно заради една щастлива догадка на Лъкман.

— Не заради неговото майсторство?

— Не, по дяволите! Колкото съм добър аз, толкова и Лъкман е късметлия. Трябва да ни викат Майстора и Късметлията. Ако можех да платя залога и да започна отново… — Джо Шилинг изведнъж изруга. — Извинявай.

— Аз ще ти платя залога — изрече внезапно Пит, съвсем импулсивно.

— Не можеш да си го позволиш. Ще ти изляза скъпо, защото няма да започна да печеля веднага. Ще е необходимо време, за да може майсторството ми да надделее над всякакви случайности от рода на онази, благодарение на която Лъкман ме изхвърли от Играта.

От предната част на магазина долетяха звуците на великолепния тенор на Джили. Шилинг млъкна за момент и се заслуша. От другата страна на масата неговият едър папагал с раздърпана перушина Еор се размърда в клетката си, раздразнен от силния, чист глас. Шилинг го изгледа с упрек, после се обърна към Пит и каза:

— Това е Мъничката ти ръка е замръзнала. Първият от двата записа на това произведение, направени от Джили. И както се оказало впоследствие — по-добрият. Слушал ли си някога втория? Там, където е записана цялата опера? Толкова е слаб, че направо не е за вярване. Почакай. — Той млъкна и се заслуша. После пак се обърна към Пит и каза: — Великолепен запис. Трябва да го имаш в колекцията си.

— Не си падам по Джили — каза Пит. — Той не пее, а ридае.

— Според обичаите — каза Шилинг раздразнено. — Той е италианец, такава е традицията.

— А защо Скипа не я спазва?

— Скипа е самоук — възрази Шилинг.

Високият слаб младеж тръгна към тях, хванал плочата на Джили.

— Б-бих искал да я купя, мистър Шилинг. К-колко струва?

— Сто двайсет и пет долара — отвърна Шилинг.

— О! — възкликна младежът мрачно. Но въпреки това извади портфейла си.

— След войната с въговете оцеляха много малко грамофонни плочи — обясни Шилинг, докато опаковаше покупката.

В магазина влязоха още двама посетители, мъж и жена, и двамата ниски и тантурести. Шилинг ги поздрави:

— Лес, Ес, добро утро! — после се обърна към Пит: — Това са мисис и мистър Сибли. Подобно на теб — пристрастени към добрите вокали. От Портланд, щата Орегон. — После представи Пит: — Настойник Питър Гардън.

Пит стана и се здрависа с Лес Сибли.

— Здравейте, мистър Гардън — каза Лес с почтителния тон, използван от Обикновените жители при разговорите им с Настойници. — Къде е вашата резиденция, сър?

— Бъркли — каза Пит и после си спомни. — Преди Бъркли, сега Марин Каунти, Калифорния.

— Здравейте-е — каза Ес Сибли с онзи прекалено раболепен маниер, който се струваше на Пит, а и на всички останали, изключително неприятен. Тя протегна ръка и когато Пит стисна дланта й, тя му се стори мека и влажна. — Готова съм да се обзаложа, че колекцията ви е блестяща. Нашата не е нищо особено. Само няколко плочи на Супервиа.^[5]

— Супервиа! — повтори Пит, заинтригуван. — Какво точно имате?

— Не можете да ме прескачате, Пит. Неписано правило е моите клиенти да не търгуват помежду си. Ако нарушат това условие, прекратявам взаимоотношенията си с тях. Освен това ти имаш всичките плочи на Супервиа, които имат Лес и Ес, че даже и няколко отгоре. — Той прибра в касата сто двайсет и петте долара от купувача на Джили и високият слаб младеж си тръгна.

Ес Сибли се обърна към Пит:

— Според вас коя е най-добрата вокална партия, която сте слушали?

— Всяка долина в изпълнение на Аксел Шиц — отвърна Пит.

— И аз мисля така — кимна Лес.

 

 

След като семейство Сибли си тръгнаха, Пит плати плочата на Скипа, а Джо Шилинг я опакова изключително грижливо. Тогава Пит си пое дълбоко дъх и подхвана темата, която най-много го вълнуваше:

— Джо, можеш ли да спечелиш Бъркли обратно за мен? Ако Джо Шилинг отговореше „да“, това щеше да е напълно достатъчно за него. След кратка пауза Джо отвърна:

— Възможно е. Ако някой може да го направи, това съм аз. Има едно правило — рядко прилагано правило — според което двама души от един и същ пол могат да станат Блъфпартньори. Ще трябва да видим дали Лъкман ще го приеме. Можем да се обърнем към въга, който е комисар на вашия район, за да нареди правилото да се зачете.

— Това трябва да е въгът, който се нарича САЩ Камингс — каза Пит. Беше имал няколко разправии с въпросния въг и намираше съществото за заядливо и особено отблъскващо.

— Алтернативата — каза Джо Шилинг замислено, — разбира се, може да бъде временно да ми прехвърлиш собствеността над някое от владенията, които са ти останали, но както вече ти казах…

— Сигурно не си във форма? — попита Пит. — От години не си играл…

— Вероятно — съгласи се Шилинг. — Скоро ще разберем, надявам се да е навреме. Смятам…

Той погледна към помещението на магазина. Отпред, на улицата се беше приземила още една кола и следващият клиент тъкмо влизаше.

Това беше червенокоса девойка, толкова красива, че Пит и Джо за момент забравиха за разговора си. Момичето, очевидно шокирано от хаоса и безпорядъка в магазина, бродеше безцелно сред купчините плочи.

— По-добре да отида да й помогна — каза Джо Шилинг.

— Познаваш ли я? — попита Пит.

— За пръв път я виждам — отвърна Джо Шилинг и след кратко колебание оправи измачканата си старомодна вратовръзка и изпъна жилетката си.

— Мис — каза той с усмивка, тръгвайки към момичето, — мога ли да ви помогна с нещо?

— Навярно да — отговори червенокосата девойка с тих и плах глас. Тя изглеждаше смутена, постоянно се оглеждаше и избягваше да среща внимателния поглед на Шилинг. Прошепна: — Имате ли нещо от Натс Кетс?

— За огромно съжаление, не — каза Шилинг. Обърна се към Пит и каза: — Дните ми са преброени. Идва едно красиво момиче и ме пита за нещо от Натс Кетс.

Той се върна при Пит, явно разочарован.

— А кой е този Натс Кетс? — попита Пит.

Забравило за стеснителността си, момичето възкликна изумено:

— Никога ли не сте чували за Натс Кетс? — Очевидно тя не можеше да повярва. — Всяка вечер го дават по телевизията! Той е най-голямата звезда в музиката на всички времена!

— Мистър Шилинг не търгува с поп музика. Той се занимава само с древна класика — каза Пит и се усмихна. Беше трудно да се определи реалната възраст на хората, претърпели операция на Хайнесовата жлеза, но му се струваше, че червенокосото момиче е съвсем младо, може би на не повече от деветнайсет. — Не се сърдете за реакцията на мистър Шилинг. Той е възрастен човек с отдавна установени навици.

— Е, хайде сега… — изръмжа Шилинг. — Просто не обичам тези популярни певци на балади.

— Всички са чували за Натс — каза девойката, все още възмутена. — Дори майка ми и баща ми, а те са определено задръстени. От последния му албум, Разхождайки кучето, се продадоха над пет хиляди екземпляра! Вие двамата сте наистина странни типове. Много сте задръстени, честна дума.

Изведнъж тя отново стана плаха.

— По-добре да си тръгвам. Доста се задържах.

При тези думи тя се отправи към вратата.

— Почакайте — изрече със странен глас гледащият подире й Шилинг. — Не ви ли познавам отнякъде? Да не са давали ваша снимка по новините?

— Може би — отвърна девойката.

— Вие сте Мери Ан Маклейн — каза Шилинг и се обърна към Пит: — Тя е третото дете на жената, която си срещнал днес. Какво съвпадение е идването й тук! Спомни си за теорията на Юнг и Волфганг Паули за безпричинно-свързващия принцип.

Той се обърна към момичето:

— Този човек е Настойник на вашия район, Мери Ан. Запознайте се с Питър Гардън.

— Здрасти — каза тя. Не изглеждаше впечатлена. — Е, аз трябва да тръгвам.

Излезе от магазина и влезе в колата си. Пит и Джо Шилинг мълчаливо наблюдаваха как колата се издигна и отлетя.

— На колко мислиш, че е? — попита Пит.

— Знам на колко е. Спомням си, че съм го чел някъде. На осемнайсет. Една от двайсет и деветте студенти в Държавния колеж в Сан Франциско. Специализира история. Мери Ан е първото дете, родено в Сан Франциско от сто години насам. — Тонът му стана мрачен. — Бог да ни е на помощ ако стане нещо с нея — някакъв нещастен случай или болест.

Двамата помълчаха малко.

— Тя малко ми напомня за майка си — каза Пит.

— Момичето е зашеметяващо красиво — отвърна Джо Шилинг. — Предполагам, че си променил решението си и искаш да вземеш за партньор в Играта нея вместо мен.

— Вероятно тя никога няма да има възможност да участва в Играта.

— В смисъл?

— Няма да е добър Блъф-партньор.

— Правилно — отвърна Джо. — Или поне не толкова добър, колкото съм аз. Не забравяй това. Какво е семейното ти положение в момента?

— Когато изгубих Бъркли, двамата с Фрея се разделихме. Сега тя е мисис Гейнс, а аз си търся съпруга.

— Но трябва да си намериш такава, която може да играе — каза Джо Шилинг. — Съпруга-Настойник. Или ще изгубиш и Марин Каунти, както изгуби Бъркли и какво ще правиш тогава? Светът няма нужда от два магазина за грамофонни плочи.

— Много съм мислил през годините какво ще правя, ако изляза от Играта. Ще стана фермер.

Джо избухна в смях:

— Ама разбира се. И сега сигурно ще кажеш, че никога в живота си не си бил толкова сериозен.

— Никога в живота си не съм бил толкова сериозен — каза Пит.

— И къде ще се установиш?

— В долината на Сакраменто. Ще отглеждам грозде за вино. Вече съм обмислил всичко.

В действителност той беше обсъдил въпроса с въга САЩ Камингс, който беше обещал да му помогне с необходимите съоръжения и машини. Титанците винаги подкрепяха подобни начинания.

— По дяволите — каза Шилинг. — Май наистина ще го направиш.

— На теб ще ти продавам вино на по-високи цени — каза Пит, — защото си забогатявал на гърба на купувачите на грамофонни плочи през всичките тези години.

— Ih bin ejn armer Mensch^[6] — възрази Шилинг. — Аз съм беден.

— Е, добре, може да организираме бартер. Вино срещу редки записи.

— А сега да минем на сериозни теми — каза Шилинг. — Ако Лъкман се присъедини към вашата група и се наложи да играеш против него, ще вляза в Играта като твой партньор. — Той потупа ободряващо Пит по рамото. — Така че не се безпокой. Двамата заедно ще му видим сметката. Разбира се, очаквам да не пиеш по време на игра. — Той го изгледа внимателно. — Дочух нещичко по въпроса: бил си пиян, когато си заложил Бъркли и си го изгубил. Едва си се добрал до колата си след края на Играта.

— Напих се след като изгубих Бъркли — отвърна Пит с достойнство. — За утеха.

— Както и да е, условието ми остава в сила. Ако станем партньори, никакво пиене от твоя страна. Трябва да ми обещаеш. Освен това — никакви хапчета. Не искам разумът ти да бъде замъглен от разни транквилизатори, особено пък от фенотиазин и подобните на него… Изобщо им нямам доверие, а знам, че ги взимаш редовно.

Пит не отговори — всичко беше вярно. Сви рамене и започна да се разхожда из магазина, изправяйки наклонените купчини с плочи. Чувстваше се обезкуражен.

— А аз от своя страна ще тренирам — каза Джо Шилинг. — Ще гледам да съм във възможно най-добра форма.

Той си сипа още една чаша чай.

— Може би наистина ще оставя пиенето — каза Пит. Но при мисълта, че вероятно ще живее повече от двеста години се почувства ужасно.

— Не мисля така — отвърна Джо Шилинг. — Ти си прекалено мрачен, за да станеш алкохолик. Повече се страхувам…

Той се поколеба.

— Хайде де, кажи го! — възкликна Пит.

— Да не се самоубиеш.

Пит измъкна от една купчина стара плоча на фирмата „Хис Мастърс Войс“ и проучи етикета. Не вдигаше очи към Шилинг — не искаше да срещне неговия мъдър, открит поглед.

— Може би ще е по-добре да се върнеш при Фрея? — попита Джо.

— Не искам — махна с ръка Пит. — Дори не мога да ти обясня защо. От гледна точка на рационалността ние бяхме добра двойка. Но нещо неуловимо не сработи. Мисля, че затова аз и тя загубихме последния път — така и не успяхме да заиграем като истинска двойка.

Той си спомни за съпругата си преди Фрея, Дженис Маркс, понастоящем Дженис Ремингтън. С нея си бяха сътрудничили успешно, или поне той мислеше така. Разбира се, нямаха късмет.

Всъщност Пит Гардън не бе имал късмет нито веднъж. На света нямаше нито един негов потомък. „Проклетите Червени китайци!“ — помисли си той. От обичайната жлъчна фраза му олекна веднага, но не напълно…

— Шилинг, а ти имаш ли деца?

— Да — отвърна Джо. — Мислех, че всички знаят. Момче, на единайсет години, във Флорида. Майка му беше… — той се замисли за миг — … Шестнайсетата ми съпруга. След нея се жених само още два пъти преди Лъкман да ме изхвърли от Играта.

— Интересно точно колко деца има Лъкман? Чувал съм, че са девет или десет.

— Вече са повече от единайсет.

— Божичко! — възкликна Пит.

— Ще трябва да се примирим с този факт — каза Джо Шилинг. — Този Лъкман в много отношения е най-добрият и най-ценният човек на нашето време. Най-много преки потомци, най-голям успех в Блъфа, благодарение на него положението на Обикновените жители в района му значително се е подобрило.

— Добре, де — отвърна Пит с раздразнение. — Хайде да сменим темата.

— Освен това — продължи невъзмутимо Шилинг, — въговете го харесват. Всъщност всички го харесват. Срещал ли си се някога с него?

— Не.

— Ще разбереш какво имам предвид — каза Джо Шилинг — когато дойде на Западното крайбрежие и се присъедини към „Красивата синя лисица“.

 

 

Лъкман погледна Дейв Мютро и каза сърдечно:

— Радвам се да ви видя.

Беше доволен, защото идвайки при него, ясновидецът бе демонстрирал способностите си. Което de facto доказваше, че Мютро може да бъде полезен.

Дългурестият, добре облечен мъж на средна възраст с пси-способности всъщност беше дребен Настойник, притежаващ малка област в Западен Канзас. Той се настани в мекото кресло срещу бюрото на Лъкман и произнесе провлечено:

— Трябва да бъдем внимателни, мистър Лъкман. Изключително внимателни. Аз винаги съм си налагал жестоки ограничения, за да успея да скрия пси-способностите си от хората. Знам какво искате да направя — пристигането ми тук доказва това. Честно казано, изненадан съм, че човек с вашия късмет и с вашето положение е решил да ме наеме на работа… — Върху лицето на ясновидеца бавно се появи язвителна усмивка.

— Страхувам се, че когато играчите от Западното крайбрежие ме видят да седя на тяхната маса, ще откажат да играят. Те ще се обединят против мен и ще се наговорят да пазят по-ценните си владения и да не ги залагат. Разбирате ли, Дейвид, те може и да не знаят още, че аз притежавам Бъркли, защото…

— Знаят — каза Мютро, продължавайки да се усмихва лениво.

— Така ли?

— Слухът вече е достигнал до тях. Аз го чух в телевизионното шоу на Натс Кетс, певеца. Това, че сте успели да купите нещо на Западното крайбрежие, е голяма новина, Лъкман. Много голяма новина. „Следете развитието на случая Късметлията Лъкман“ — каза Натс. Цитирам ви точно думите му.

— Хм — каза Лъкман объркано.

— Ще ви кажа още нещо — продължи ясновидецът. Той сложи дългите си крака един върху друг, облегна се назад в креслото и скръсти ръце. — Аз мога да видя възможните развития на събитията тази вечер — в някои от разклоненията аз съм сам в Кармел, щата Калифорния и участвам в Играта с „Красивата синя лисица“; в други разклонения съм там заедно с вас. — Той се разсмя. — И в част от тези разклонения членовете на групата изпращат някого да донесе ЕЕГ машина. Не ме питайте защо. Обикновено те нямат машина под ръка, така че сигурно подозират нещо.

— Лош късмет — измърмори Лъкман.

— Ако отида там и ми направят ЕЕГ — каза Мютро, — и открият, че съм псионик, знаете ли какво ще означава това? Ще загубя всичките си владения. Схващате ли какво имам предвид, Лъкман? Възнамерявате ли да възстановите щетите ми, ако това се случи?

— Разбира се — отвърна Лъкман. Но си мислеше за нещо друго: ако подложеха Мютро на ЕЕГ проверка, щяха да конфискуват Бъркли и кой щеше да възстанови тази загуба? „Може би е по-добре да отида сам и да не използвам Мютро“ — каза си той. Но някакъв инстинкт, някакъв проблясък на псионичните му способности му прошепна да не го прави: „Стой далеч от Западното крайбрежие! Остани си тук!“

Защо усещаше толкова силно, остро отвращение към рискованото напускане на Ню Йорк? Дали просто заради старото суеверие, че Настойниците трябва да си стоят в своите собствени владения?

… Или заради нещо друго?

— Все пак мисля да ви изпратя, Дейв — каза Лъкман. — Въпреки риска да ви направят ЕЕГ.

— Обаче — изрече провлечено Мютро, — ще се наложи аз да ви откажа. Не мога да поема този риск.

Той се протегна и тромаво се изправи на крака.

— Предполагам, че ще трябва да отидете вие — каза той с почти самодоволна усмивка.

„По дяволите — каза си Лъкман, — колко високомерни са станали тези дребни Настойници. Не можеш да се разбереш с тях.“

— Какво ще изгубите, ако отидете там? — попита го Мютро. — Доколкото мога да предвидя, хората от „Красивата синя лисица“ ще играят с вас и, изглежда, късметът отново ще бъде на ваша страна. Виждам, че ще спечелите второ владение в Калифорния още през първата вечер.

След кратка пауза добави:

— Това предсказание ви го давам безплатно. Не искам нищо в замяна.

Той козирува подигравателно.

— Благодаря — отвърна троснато Лъкман, но си помисли, че всъщност няма за какво да благодари. Лекото, но остро чувство на страх от пътуването още не го бе напуснало. „По дяволите — каза си той, — аз съм в капан. Платих прекалено много пари за Бъркли. Трябва да отида! Този страх е неразумен.“

Една от котките му, оранжевият самец, спря да чисти лапичките си и се втренчи в Лъкман с нелепо изплезен език. „Ще взема теб — реши Лъкман. — Ти ще ми дадеш от своята магическа защита. Ти и твоите — какво беше онова старо суеверие? — девет или десет живота.“

— Прибери си езика! — нареди ядосано той на котката. Животинчето го дразнеше със своето невежество относно съдбата и реалността.

Дейв Мютро му подаде ръка и каза:

— Радвам се, че се видяхме отново, колега Настойник Лъкман. Надявам се някой друг път да съм ви по-полезен. А сега се връщам в Канзас.

Той хвърли поглед към часовника си:

— Вече стана късно. Почти дойде време за началото на вечерната Игра.

Докато се ръкуваше с ясновидеца, Лъкман каза:

— Трябва ли да избързвам с началото на Играта с „Красивата синя лисица“? Кога да започна — още тази вечер?

— Защо не?

— Предвиждането на бъдещето ви придава страхотна увереност — отбеляза Лъкман кисело.

— Полезна дарба е — съгласи се Мютро.

— Бих искал и аз да я притежавам в предстоящото пътуване — каза Лъкман и си помисли: „Омръзна ми да се поддавам на суеверия. Не се нуждая от никакви псионични способности, които да ме пазят. Аз имам дори нещо повече!“

Сид Моск, който тъкмо влизаше в кабинета, изгледа Лъкман, после Мютро и накрая отново работодателя си.

— Решихте да отидете? — попита той.

— Точно така — кимна Лъкман. — Събери ми багажа и го сложи в колата. Възнамерявам да си направя временна резиденция в Бъркли преди началото на тазвечерната Игра. Така ще се чувствам по-удобно, сякаш съм от там.

— Ще го направя — съгласи се Сид Моск и си записа разпореждането.

„Преди да си легна довечера — осъзна Лъкман, — ще съм се срещнал с «Красивата синя лисица» и ще съм започнал нов живот… Какво ли ще ми донесе той?“

И той отново, още по-пламенно завидя на Дейв Мютро за способностите му.