Филип К. Дик
Играчите от Титан (5)

Глава 5

Мисис Фрея Гейнс се чувстваше уютно в апартамента в Кармел, щабквартирата на „Красивата синя лисица“, където Настойниците от групата се събираха да играят. Тя бе седнала по-надалеч от съпруга си Клем и наблюдаваше как останалите членове на групата пристигаха един по един.

Бил Келъмайн, облечен с ярка спортна риза и вратовръзка, нахлу агресивно през отворената врата и кимна на нея и Клем. Неговата съпруга и партньор в Блъфа Арлен се появи след него. Изглеждаше доста обезпокоена. Лицето й бе покрито с бръчки — Арлен се беше възползвала от предимствата на операцията по отстраняването на Хайнесовата жлеза в значително по-напреднала възраст от останалите.

— Здравейте всички — каза мрачно Уолт Ремингтън и се огледа скришом, докато влизаше заедно с напрегнатата си светлоока жена Дженис. — Както разбирам, си имаме нов член — изрече той смутено. Свали сакото си и го преметна с треперещи ръце през облегалката на креслото. Цялото му поведение издаваше вина.

— Да — отвърна Фрея и добави наум: „И ти добре знаеш защо“.

Появи се и златокосият любимец на всички в групата, Стюърт Маркс, заедно със своята висока, енергична жена Джул, облечена с черно кожено яке и джинси.

— Слушах Натс Кетс — обади се Стюърт — и той каза…

— Това, което е казал, е истина — прекъсна го Клем Гейнс. — Късметлията Лъкман вече е на Западното крайбрежие и си е направил резиденция в Бъркли.

Стиснал бутилка уиски, увита в хартиен пакет, в апартамента бавно влезе Силванус Енгст. Той се усмихваше широко на всички — беше в добро настроение, както винаги. Веднага след него пристигна мургавият Джак Блау. Тъмните му очи искряха, докато оглеждаше всички присъстващи. Кимна рязко, но не каза нищо.

Жена му Джийн се поздрави с Фрея.

— Сигурно ще ти бъде интересно… заехме се да търсим нова съпруга на Пит. Днес прекарахме цели два часа със „Странното сламено плашило“.

— И имаше ли някакъв резултат? — попита Фрея, стараейки се гласът й да звучи небрежно.

— Да — отвърна Джийн Блау. — Една жена от тяхната група, Карол Холт, ще се премести при нас. Още тази вечер. Трябва да се появи всеки момент.

— Какво представлява тя? — попита Фрея, подготвяйки се за срещата.

— Интелигентна — отвърна Джийн.

— Имах предвид как изглежда?

— Кестеняви коси. Дребна. Знаеш ли, наистина не мога да я опиша, защо просто не изчакаш малко? — Джийн хвърли поглед към вратата и видя Пит Гардън, който стоеше на прага и слушаше.

— Здрасти — каза му Фрея. — Намерили са ти съпруга.

Пит се обърна към Джийн и изрече с рязък тон:

— Благодаря.

— Е, нали ти трябваше партньор за играта? — оправда се Джийн.

— Всичко е наред, не се сърдя — каза Пит. Също като Силванус Енгст и той носеше бутилка, увита в хартиен пакет. Постави я върху бюфета до неговото уиски и съблече сакото си. — Всъщност много се радвам.

Нисичкият и пълничък Силванус се изхили и каза:

— Това, което безпокои Пит, е оня човек, който е сложил ръка върху Бъркли. Нали, Пит? Говори се, че това е Късметлията Лъкман. — Той се приближи към Фрея и я погали по косата: — Ти също се безпокоиш, нали?

Фрея внимателно отстрани пръстите му от косата си и отвърна:

— Разбира се, че се безпокоя. Всичко това е просто ужасно.

— Така е — съгласи се Джийн Блау. — По-добре да обсъдим ситуацията преди пристигането на Лъкман. Трябва да предприемем нещо.

— Да откажем да седнем на масата заедно? — попита Енгст. — Да откажем да играем с него?

— Хайде да не залагаме ценни владения, докато играем с него — предложи Фрея. — Достатъчно лошо е, че вече разполага с опорен пункт тук, в Калифорния. Ако спечели още нещо…

— Не бива да го допускаме! — съгласи се Джак и изгледа свирепо Уолт Ремингтън. — Как можа да постъпиш така! Би трябвало да те изключим от групата. Ти си такъв глупак, че вероятно изобщо не разбираш какво точно си направил!

— Много добре разбира — каза Бил Келъмайн. — Не е искал да се получи така. Продал е Бъркли на брокери, а те веднага…

— Това не е извинение — прекъсна го Джак Блау.

— Единственото, което можем да направим — каза Клем Гейнс, — е да настояваме Лъкман да си направи ЕЕГ. Аз ще си позволя да донеса апарат. Възможно е това да го спре. Трябва да го спрем по някакъв начин.

— Дали да не се посъветваме със САЩ Камингс и да видим дали той няма някаква идея? — попита Джийн Блау. — Знам, че не е в интерес на въговете един човек да доминира и на двете крайбрежия. Добре си спомням колко разстроени бяха, когато Лъкман изхвърли Джо Шилинг от Ню Йорк.

— Предпочитам да не се обръщаме към въговете — каза Бил Келъмайн. Той огледа членовете на групата и попита: — Някой да има други идеи? Говорете.

Настъпи тревожна тишина. Накрая се обади Стюърт Маркс:

— Вижте какво, не можем ли просто… — Той направи красноречив жест. — … Сещате се. Да го сплашим. Физически. Шестима мъже срещу един сме.

След кратка пауза Бил Келъмайн каза:

— Това ми допада. Малко физическо насилие. Или поне може да се обединим против него по време на Играта. И ако…

Той млъкна. Бе влязъл още някой. Джийн Блау се изправи на крака и обяви:

— Приятели, това е новият играч, който идва при нас от „Странното сламено плашило“ — Карол Холт.

Тя отиде до вратата, хвана за ръката застаналата там девойка и я въведе в стаята.

— Карол, това са Фрея и Клем Гейнс, Джийн и Джак Блау, Силванус Енгст, Уолтър и Дженис Ремингтън, Стюърт Маркс, Джул Маркс, а това тук е твоят Блъф-партньор, Пит Гардън. Пит, това е Карол Холт, която избрахме за теб след двучасов престой в нейната група.

— А аз съм мисис Енгст — обяви съпругата на Силванус, която тъкмо влизаше. — Божичко, каква вълнуваща вечер! Както разбирам, в групата имаме двама нови!

Фрея изучаваше Карол Холт и се чудеше каква ли ще бъде реакцията на Пит. Той остана безизразен, само поздрави учтиво момичето. Изглеждаше разсеян. Може би не се беше оправил напълно от шока от предишната вечер. Самата Фрея определено все още не се бе съвзела.

Тя реши, че момичето от „Странното сламено плашило“ не е с чак толкова впечатляваща външност. И все пак не беше лишена от индивидуалност: косата й беше вързана грижливо на кок — много модерна в момента прическа, очите й бяха гримирани умело. Носеше обувки с ниски токчета на бос крак и тясна пола, която според Фрея я караше да изглежда малко пълна в кръста. Но Карол имаше хубава бяла кожа, а когато заговори, гласът й се оказа достатъчно приятен.

„Въпреки това — помисли си Фрея, — Пит няма да си падне по нея — тя просто не е негов тип. Но всъщност какъв тип жени харесва той? Такива като мен? Май не.“

Бракът им се бе оказал едностранчив — тя изпитваше дълбоки чувства към Пит, а той беше постоянно мрачен, сякаш по някакъв неясен начин предусещаше нещастието, което ще сложи край на връзката им: загубата на Бъркли.

— Пит — напомни му тя, — все още си длъжен да уцелиш тройката.

Пит се обърна към председателя на групата Бил Келъмайн и каза:

— Готов съм да започна. На колко опита имам право?

Поради сложните правила на Играта се наложи Джак Блау да отиде да донесе книгата с инструкциите. След като направиха справка, двамата с Бил Келъмайн решиха, че тази вечер Пит има право на шест опита.

— Не знаех, че още не е уцелил тройката — каза Карол. — Надявам се, че не съм прелетяла толкова дълъг път напразно.

Тя седна на страничната облегалка на дивана, изпъна полата по коленете си — Фрея забеляза колко гладка и бяла е кожата й — и запали цигара. Имаше отегчен вид.

Питър седна на масата и завъртя Колелото на късмета. При първия си опит уцели деветка. Обърна се към Карол и каза:

— Правя каквото мога.

В гласа му се долавяше обида.

Фрея забеляза, че връзката му с новата му партньорка започва по обичайния начин. Тя се усмихна. Трудно й беше да скрие удоволствието, което й доставяше това развитие на събитията.

Пит се намръщи и завъртя отново Колелото на късмета. Този път уцели десетката.

— Така или иначе още не можем да започнем Играта — каза Дженис Ремингтън с усмивка. — Трябва да изчакаме да дойде и мистър Лъкман.

Карол Холт изпусна дим през ноздрите си и възкликна:

— Божичко, да не би Късметлията Лъкман да е станал част от „Красивата синя лисица“? Защо никой не ми е казал?

Тя изгледа гневно Джийн Блау.

— Направих го! — извика Пит, скачайки на крака.

Бил Келъмайн се наведе над масата и обяви:

— Да, наистина. Безспорно това е тройката. — Той взе Колелото на късмета. Пит беше успял. — А сега — церемонията и после можем да не чакаме повече мистър Лъкман и да започнем Играта.

— Аз водя церемониите тази седмица, Бил! — обяви Пейшънс Енгст. Тя извади халката, принадлежаща на цялата група, и я подаде на Пит Гардън. Той стоеше до Карол Холт, която още не беше дошла на себе си от новината за Късметлията Лъкман. — Карол и Питър, събрали сме се тук, за да станем свидетели на вашето встъпване в свещен брак. Според законите на Тера и Титан съм длъжна да ви попитам доброволно ли се свързвате в този свещен и законен съюз. Питър, вземаш ли Карол за своя законна съпруга?

— Да — отвърна Пит. Тонът му беше мрачен или поне така се стори на Фрея.

— Карол? Вземаш ли…

Пейшънс Енгст млъкна, защото на вратата се беше появил още някой — мъж, който стоеше и чакаше мълчаливо.

Късметлията Лъкман, големият победител от Ню Йорк, най-знаменитият Настойник на западния свят, беше пристигнал. Всички в стаята веднага се обърнаха към него.

— Не искам да ви прекъсвам — каза Лъкман, без да помръдва.

Пейшънс побърза да завърши церемонията.

„Значи така изглежда единственият и неповторим Късметлия Лъкман“ — помисли си Фрея. Той беше мускулест, широкоплещест, с кръгло като ябълка лице, цялото му облекло бе в бледожълти тонове — ексцентричният цвят на зеленчук, отглеждан на закрито. Имаше меки и тънки коси, които едва прикриваха розовия му череп. Изглеждаше чист и спретнат. Дрехите му, неутрални по кройка и качество, демонстрираха добър вкус, но ръцете му… Фрея се улови, че разглежда ръцете му. Китките му бяха дебели и покрити със сивкави косми, дланите му бяха малки, а пръстите — къси, а кожата около ставите — изпъстрена с петна, подобни на лунички. Гласът му беше във високите регистри, но тих. Тя не хареса Лъкман. Имаше нещо сбъркано в него, някаква плахост — напомняше за свещеник, лишен от сан. Изглеждаше неуверен, когато трябваше да бъде твърд.

„А ние така и не си изработихме стратегия срещу него — помисли си Фрея. — И сега не знаем как да действаме съвместно, вече е прекалено късно.“

Интересно, колко ли от нас ще продължават да са в Играта след седмица?

„Трябва да намерим начин да спрем този човек!“

 

 

— А това е съпругата ми Доти — каза Джеръм Лъкман, представяйки на групата пълната чернокоса жена от италиански тип, която се усмихваше мило на всички около себе си.

Пит Гардън не й обърна никакво внимание. „Трябва да донесат ЕЕГ-апаратурата“ — помисли си той. Отиде при Бил Келъмайн, седна до него и прошепна:

— Време е за ЕЕГ. Като за нови играчи.

— Да — кимна Келъмайн, изправи се и отиде в съседната стая, придружен от Клем Гейнс. След малко се върна и вкара в стаята апарата на Крофтс-Харисън — яйцевиден корпус на колела с намотани кабели с датчици и редици от светещи индикатори. Устройството не бе използвано от доста време, тъй като групата беше с абсолютно постоянен състав. До този момент.

„Но сега — помисли си Пит — всичко се промени. Имаме двама нови играчи, единият от които ни е непознат, а другият е явен враг, срещу когото трябва да се борим с всички средства, с които разполагаме“.

Пит приемаше битката лично, защото загубеното владение беше негово. Лъкман се бе настанил в хотел „Клеръмънт“ в Бъркли, където по-рано беше личната му резиденция. Какво по-голямо предизвикателство от това? Той бе вперил поглед в Лъкман и в този момент късо подстриганият светлокос знаменит Настойник от Източното крайбрежие срещна очите му. Никой от двамата не каза нищо — и без това всичко беше ясно.

— ЕЕГ — каза Лъкман, когато забеляза апарата на Крофтс-Харисън. На лицето му се появи странна, крива усмивка. — Защо не?

Той хвърли поглед към жена си:

— Нямаме нищо против, нали?

Протегна ръка напред и Келъмайн закрепи на нея анодна лента.

— Няма да намерите никакви пси-способности у мен — заяви Лъкман, когато сложиха на тила му катодния датчик. Продължаваше да се усмихва.

След малко апаратът на Крофтс-Харисън изхвърли навита на руло хартия с напечатан текст. Бил Келъмайн, като официален председател на групата, хвърли поглед върху листа и го подаде на Пит. Двамата мълчаливо прочетоха заключението.

„Никаква псионична цефалическа активност — осъзна Пит — или поне не в момента. Тя може да се появи и да си отиде — това е нещо обичайно, разбира се. Но така или иначе, дявол да го вземе, нямаме законни основания да забраним на Лъкман да играе с нас. Много лошо“.

Той върна листа с изследването на Келъмайн, който го подаде на Стю Маркс и Силванус Енгст.

— Чист ли съм? — добродушно попита Лъкман. Изглеждаше напълно уверен в себе си. А и защо не? Те бяха тези, които трябваше да се безпокоят, не той. Очевидно Лъкман добре знаеше това.

— Мистър Лъкман — обади се Уолт Ремингтън пресипнало, — аз съм лично отговорен, че успяхте да проникнете в „Красивата синя лисица“.

— О, Ремингтън — възкликна Лъкман. Той протегна ръка за поздрав, но Уолт не й обърна внимание. — Вижте, не си струва да се самообвинявате. Така или иначе, рано или късно щях да се появя тук.

— Наистина е така, мистър Ремингтън — обади се и Доти Лъкман. — Не тъжете, съпругът ми може да влезе в която група пожелае.

Очите й сияеха от гордост.

— Какво има — възмути се Лъкман, — да не съм някакво чудовище? Аз съм честен играч, никой никога не ме е обвинявал, че мамя. Играя както всички вас — за да победя!

Той огледа членовете на групата един по един, очаквайки отговор. Но не изглеждаше особено обезпокоен. Очевидно въпросът му беше просто формалност. Лъкман не очакваше чувствата им към него да се променят и може би дори изобщо не желаеше подобно нещо.

— Нашето усещане, мистър Лъкман — обади се Пит, — е, че вече имате повече, отколкото ви се полага. Играта не е замислена като средство за постигане на икономически монопол и вие добре знаете това.

Той замълча, убеден, че е изразил мисълта си напълно ясно. Останалите от групата закимаха в знак на съгласие.

— Ето какво ще ви кажа — отвърна Лъкман, — обичам, когато всички около мен са щастливи. Не виждам основания за подозренията ви и мрачното ви настроение. Може би не сте уверени в силите си? Това трябва да е. Е, какво ще кажете? За всяко владение в Калифорния, което спечеля…

Той замълча, наслаждавайки се на напрегнатите им изражения.

— … Ще дам на групата град в някой друг щат. Така че независимо от развоя на Играта вие ще си останете Настойници… Е, може би не тук, на крайбрежието, но някъде другаде.

Той се усмихна, показвайки зъбите си, толкова равни, че Пит веднага реши — очевидно са изкуствени.

— Благодаря — отвърна Фрея студено.

Никой друг не се обади.

„Да ни обиди ли се опитва? — запита се Пит. — Или е искрен в намеренията си и наистина има толкова примитивно и наивно отношение към чувствата на другите хора?“

Вратата се отвори и в стаята влезе въг. Пит веднага го позна — комисарят на местния район, САЩ Камингс. Какво ли искаше? Може би титанците бяха чули, че Лъкман се е преместил на Западното крайбрежие?

Въгът поздрави членовете на групата по обичайния начин.

— Какво искате? — попита кисело Бил Келъмайн. — Тъкмо се канехме да седнем да играем.

— Извинете за безпокойството — достигна до тях мисълта на въга. — Мистър Лъкман, какво означава присъствието ви тук? Представете документ, че имате право да се присъедините към тази група.

— О, стига — възкликна Лъкман. — Знаете, че имам право. Той измъкна от джоба на сакото си голям плик.

— Какво е това според вас, фалшификат?

Въгът протегна псевдокрайниците си, взе документите за право на собственост и ги прегледа, после ги върна на Лъкман.

— Пропуснахте да ни уведомите, че се присъединявате към тази група.

— Не съм длъжен да го правя — възрази Лъкман. — Няма такова правило.

— Въпреки това, учтивостта изискваше да ни уведомите. Какво възнамерявате да правите тук, в „Красивата синя лисица“?

— Смятам да побеждавам.

Въгът замълча за известно време, сякаш изучавайки събеседника си.

— Това е мое законно право — добави Лъкман. Изглеждаше малко нервен. — Нямате власт да се намесвате в процеса на Играта. Не сте ни господари. Нека да ви напомня за Договора от 2095 година между ООН и военното ви командване. Всичко, което можете да правите е да давате препоръки и да ни оказвате съдействие, когато ви помолим. Не съм чул някой да ви е канил тук тази вечер.

Той погледна към групата, търсейки подкрепа.

Бил Келъмайн се обърна към въга и каза:

— Ние сами ще се справим със ситуацията.

— Точно така — обади се и Стюърт Маркс. — Така че се разкарай, въгче. Хайде, изчезвай.

Той тръгна да вземе въг-палката, облегната на стената в ъгъла на стаята. Въгът излезе, без да се опитва да им изпраща повече послания.

Веднага след като вратата след него се затвори, Джак Блау каза:

— Хайде, да започваме.

— Добре — съгласи се Бил Келъмайн. Извади ключа си, отключи шкафа и измъкна оттам голямото табло на Играта. Сложи го върху масата насред стаята. Останалите започнаха да придърпват столовете си и да се настаняват удобно, решавайки в движение до кого да седнат.

Карол Холт се доближи до Пит и каза:

— Вероятно нещата между нас няма да тръгнат идеално още от самото начало, мистър Гардън. Докато всеки не свикне със стила на другия.

„Време е да й кажа за Шилинг“ — реши Пит.

— Виж какво — каза той, — неприятно ми е да ти го кажа, но двамата с теб едва ли ще бъдем партньори за дълго.

— О! — Тя го погледна с учудване. — И защо?

— Честно казано — призна си Пит, — повече от всичко останало ме интересува да си върна Бъркли. Дори повече от късмета, нека да използвам тази модерна дума. Имам предвид биологичния й смисъл, естествено…

„Въпреки че — помисли си той, — теранските власти и титанците са въвели съвместно Играта главно заради този неин аспект, а не заради икономическия.“

— Но ти още не си ме виждал как играя! — възкликна Карол. Тя отстъпи към ъгъла на стаята и застана на място с ръце зад гърба, измервайки го с поглед. — Аз съм добър играч.

— Сигурно си добра — съгласи се Пит. — Но едва ли си достатъчно добра, за да победиш Лъкман. Това е проблемът. Тази вечер ще играя с теб, но утре ще си доведа друг партньор. Не се сърди.

— Вече се разсърдих — отвърна Карол.

Той сви рамене.

— Щом искаш, се сърди.

— Кого искаш да доведеш?

— Джо Шилинг.

— Продавачът на редки грамофонни плочи? — Очите на момичето с цвят на мед се разшириха от учудване. — Но…

— Да, знам, Лъкман го е победил — отвърна Пит. — Но не мисля, че ще успее да го направи отново. Шилинг ми е добър приятел. Имам му доверие.

— Което не можеш да кажеш за мен, нали? — упрекна го Карол Холт. — Дори не искаш да видиш как играя. Всичко вече е решено. Чудя се защо изобщо си направи труда да минеш през брачната церемония.

— Заради тази нощ — отвърна Пит.

— Предлагам изобщо да не се безпокоим за тази нощ — каза Карол. Бузите й бяха пламнали — тя се беше ядосала не на шега.

Пит се почувства неловко и се опита да я успокои:

— Виж, аз изобщо не исках да…

— Не искаше да ме нараниш — прекъсна го Карол, — но ме нарани, и то жестоко. Знаеш ли какво уважение изпитваха към мен приятелите ми от „Странното сламено плашило“? Не съм свикнала на такова отношение.

Тя започна да мига бързо.

— За бога! — възкликна Пит, ужасен. Хвана я за ръката и я изведе вън от стаята, в нощния мрак. — Чуй ме. Просто исках да те подготвя в случай, че доведа Джо Шилинг. Бъркли беше моята резиденция и аз не искам да се откажа от него, не можеш ли да разбереш? Това няма нищо общо с теб. Ти може и да си най-добрият Блъф-играч на Земята, по-добър от всички, които познавам. — Той я хвана за раменете. — А сега нека да спрем с тази караница и да се върнем при другите, Играта вече ще започне.

Карол подсмръкна.

— Почакай за минутка.

Тя извади от джоба на полата си носна кърпичка и издуха носа си.

— Идвате ли, колеги? — извика ги Бил Келъмайн от апартамента.

На вратата се появи Силванус Енгст.

— Започваме! — Когато ги видя, той се засмя. — Ако обичате, първо икономическата част, мистър Гардън.

Пит и Карол се върнаха заедно в осветената стая и седнаха на игралната маса.

— Обсъждахме стратегията си — каза Пит на Келъмайн.

— Относно какво? — попита Дженис Ремингтън и намигна на останалите.

Фрея изгледа първо Пит, после и Карол, но не каза нищо. Останалите вече наблюдаваха внимателно Лъкман, не ги интересуваше нищо друго. Върху масата започнаха да се появяват документите за собственост. Играчите неохотно ги оставяха в кошницата за залози.

— Мистър Лъкман — каза Джул Маркс директно, — длъжен сте да заложите Бъркли. Това е единственото имущество в Калифорния, което притежавате.

Тя и останалите членове на групата проследиха внимателно как Лъкман оставя големия плик в кошницата.

— Надявам се — добави Джул, — че ще го загубите и никога вече няма да се появите тук.

— Вие сте пряма жена — каза Лъкман с крива усмивка. После лицето му застина в сурово и безкомпромисно изражение.

„Той възнамерява да ни победи — помисли си Пит. — Вече е взел решение. Той ни харесва не повече, отколкото ние него.“

Да, предстоеше трудна, жестока битка.

— Оттеглям предложението си — каза Лъкман. — Няма да ви компенсирам с градове извън Калифорния. — Той взе от масата колода карти и започна да ги разбърква майсторски. — Заради враждебното ви отношение. Явно между нас не може да има дори и сянка на сърдечност.

— Точно така — отвърна Уолт Ремингтън.

Никой от останалите не се обади, но за Лъкман, както и за Пит беше ясно, че те мислят същото.

— Да видим кой ще започне пръв — каза Бил Келъмайн и изтегли карта от разбърканата колода.

„Тези хора ще си платят за отношението им към мен — помисли си Джеръм Лъкман. — Дойдох тук законно и приятелски настроен. Бях откровен с тях, но те не ме приеха.“

Дойде неговият ред да тегли карта. Изтегли седемнайсет. „Късметът ми вече започна да се проявява“ — каза си той. Запали една от мексиканските си цигари, облегна се назад в креслото си и зачака тегленията на останалите.

„Добре, че Дейв Мютро отказа да дойде тук“ — осъзна Лъкман. Ясновидецът се бе оказал прав. Те имаха ЕЕГ-апарат, щяха да изобличат хитростта му и да го лишат от права.

— Очевидно вие сте пръв, Лъкман — каза Келъмайн. — Вашата седемнайсетица е най-силна.

Имаше вид на вече предал се, останалите изглеждаха по същия начин.

— Късметът на Лъкман — каза Джеръм Лъкман и се пресегна към металното Колело на късмета.

Фрея Гейнс наблюдаваше скришом Пит и си мислеше: „Имали са спречкване отвън. Когато влязоха, Карол изглеждаше, сякаш е плакала. Много лошо.“

Ситуацията я изпълваше със задоволство. Знаеше, че двамата няма да могат да играят като партньори. Карол нямаше да успее да понесе меланхолията и хипохондрията на Пит. От своя страна Пит просто нямаше да намери в нея жената, която да му окаже подкрепа. „Знам, че той ще се върне при мен, за да продължим връзката си извън Играта — каза си Фрея. — Ако не го направи, го очаква емоционален срив.“

Беше неин ред да играе. Първият ход беше без елементи на блъф и затова се използваше Колелото на късмета, а не картите. Фрея завъртя и се падна четири. Тя изруга наум, премести фигурата си четири квадратчета напред и я сложи върху печално познатото поле с надпис „Данък акциз. Платете 500 долара“.

Плати мълчаливо на Дженис Ремингтън, която играеше банката. „Колко съм напрегната! — помисли си Фрея. — Колко напрегнати сме всички, включително и Лъкман. Кой ли от нас пръв ще обяви, че Лъкман блъфира? Кой ще има този кураж? И дали ще спечели? Дали предположението му ще е правилно? Във всеки случай няма да съм аз.

Сигурно ще е Пит. Той ще е пръв, той наистина мрази този човек.“

Беше ред на Пит. Падна му се седем и той премести фигурката си върху дъската. Лицето му продължаваше да бъде все така безизразно.