Филип К. Дик
Играчите от Титан (13)

Глава 13

— Искам да се свържа с адвоката си Леърд Шарп — каза Джоузеф Шилинг на информационната мрежа на видеофона. — Намира се на Западното крайбрежие, не разполагам с друга информация.

Вече минаваше пладне, а Пит Гардън още не се беше върнал и Джо Шилинг вече знаеше, че няма и да се върне. Нямаше смисъл да се свързва с останалите членове на „Красивата синя лисица“ — Пит не беше при никой от тях. Който и да го бе отвлякъл, не беше от членовете на групата.

„Ако проблемът с разпознаването на похитителите е решен — помисли си той, — и това са Пат и Ал Маклейн, тогава възниква въпросът защо?“

Убийството на детектив Хоторн беше грешка, независимо от това какви са били основанията им. Никой не беше в състояние да го убеди, че такава постъпка може да бъде оправдана по някакъв начин.

Шилинг надникна в спалнята и попита Карол:

— Как се чувстваш?

— Добре съм, Джо — отвърна тя. Беше седнала до прозореца, облечена с пъстра памучна рокля, и апатично гледаше към улицата.

Детектив Е. Б. Блек временно си бе тръгнал от апартамента, така че Джо Шилинг затвори вратата на спалнята и каза на Карол:

— Знам нещо за Маклейнови, което не е известно на полицията.

Карол вдигна глава и го погледна въпросително:

— Разкажи ми.

— Патриша е забъркана в някаква незаконна дейност, и то явно от известно време. Ето защо са убили Хоторн. Според мен това е свързано с нейните пси-способности. И тези на мъжа й. Не виждам други причини да извършат убийство, особено пък на полицейски детектив. Поели са голям риск — сега всички полицейски управления в страната ги търсят. Сигурно са отчаяни.

„Или са фанатици“ — добави той наум.

— Няма нещо, което полицаите да мразят повече, отколкото убийците на полицаи — продължи Джо. — Извършили са огромна глупост.

„Глупост и фанатизъм — помисли си. — Лоша комбинация.“

Видеофонът иззвъня и каза:

— За вас е, мистър Шилинг. Адвокат Леърд Шарп.

Джо веднага включи акрана.

— Леърд — каза той. — Чудесно.

— Какво се е случило? — попита Шарп.

— Клиентът ти, Пит Гардън, изчезна — каза Джо и обясни накратко ситуацията. — Имам интуитивно недоверие в полицията. Поради някаква причина ми се струва, че не се опитват да намерят Пит. Сигурно заради онзи въг, Е. Б. Блек.

„Инстинктивното отвращение към титанците си казва думата“ — осъзна той.

— Хм, ще се наложи да се ходи в Покатело — каза Шарп. — Как казваш, че е името на онзи психиатър?

— Филипсън — отвърна Джо Шилинг. — Той е световноизвестен. Какво очакваш да откриеш там?

— Не знам — каза Шарп. — В края на краищата получавам информация само от трета ръка, но имам предчувствие. Тръгвам към Сан Рафаел, ще се видим там. В Сан Франциско съм, така че ме очаквай след десет минути.

— Добре — кимна Джо Шилинг и прекъсна връзката.

— Къде отиваш? — попита го Карол, докато той крачеше към вратата на апартамента. — Нали се разбрахте с адвоката на Пит да се видите тук?

— Мисля да си намеря пистолет — каза Шилинг. Затвори вратата след себе си и забърза надолу по стълбите.

„Трябва ми само един пистолет — осъзна то. — Няма нужда да търся и за Леърд Шарп, защото доколкото знам, той не се разделя с неговия.“

 

 

Когато двамата с Шарп полетяха на североизток, Шилинг каза:

— През нощта Пит ми каза някои странни неща по видеофона. Първо, че обстоятелствата ще го убият, както са убили Лъкман. Беше особено загрижен за безопасността на Карол. И… — Той погледна Шарп. — Пит каза, че доктор Филипсън е въг.

— Е, и какво? — попита Шарп. — Из цялата планета има въгове.

— Знам някои неща за Филипсън — каза Джо Шилинг. — Чел съм статиите му и материали за терапевтичните му методи. Никъде не се споменава, че е от Титан. Нещо не е наред в тази работа. Не мисля, че Пит се е видял с доктор Филипсън. Смятам, че се видял с някой друг или с нещо друго. Човек с положението на Филипсън не би приел клиент посред нощ, като обикновен семеен лекар. А и откъде са попаднали у Пит тези сто и петдесет долара, които си спомня, че му е дал? Познавам Пит — той никога не носи пари в себе си. Нито един Настойник не го прави. Те мислят в мащабите на градовете, които притежават, а не за пари в брой. Парите са за Обикновените жители.

— Той всъщност каза ли ти, че е платил на доктора? Може просто да е подписал чек за тази сума.

— Пит каза, че му е платил, и то същата нощ. Каза още, че не е похарчил парите си напразно. — Джо Шилинг се замисли за миг. — В състоянието, в което се е намирал в момента Пит — пиян, натъпкан с медикаменти и в маниакален пристъп, предизвикан от бременността на Карол — може да не е съзнавал какво вижда в действителност, дали наистина срещу него е седял доктор Филипсън или не. Възможно е целият епизод да е халюцинация. И изобщо да не е ходил в Покатело.

Джо извади лулата си и кесията с тютюн.

— Целият епизод не звучи правдоподобно. Може би Пит просто е един болен човек и в това е целият проблем.

— Какъв тютюн използваш сега? — попита Шарп. — Все така нарязан на едро бял „Бърли“?

— Не, нещо друго. Смес, казва се „Лаещо куче“. Но никога не хапе.

Шарп леко се усмихна.

Долу, в покрайнините на Покатело, се виждаше психиатричната клиника на доктор Филипсън — квадратна, ослепителнобяла сграда, заобиколена от поляни и дървета, а зад нея имаше и градина с розови храсти. Шарп приземи колата си върху покрита с пясък алея и продължи да кара по земята, докато стигна до паркинга встрани до централната сграда. Мястото — спокойно и очевидно добре поддържано — изглеждаше безлюдно. Единствената друга кола на паркинга явно беше на доктор Филипсън.

„Мирно местенце — помисли си Шилинг. — Но очевидно лечението тук е страшно скъпо.“

Привлечен от градината с розите, той бавно тръгна към нея, наслаждавайки се на тежкия аромат. Въртящата се пръскачка го накара да отстъпи от алеята в гъстата зелена пролетна трева.

„Да, самото ми пребиваване тук би ме излекувало от всичко — помисли си той. — Ароматите, които усещам, идилията около мен…“

Пред него, завързано за един кол, му кимна сиво магаре.

— Виж — каза той на Леърд Шарп, който вървеше подире му. — Два от най-прекрасните видове рози, които някога са отглеждани: „Мир“ и „Звездата на Холандия“. През двайсети век в средите, занимаващи се с рози, тези сортове са се оценявали с деветка. Което било почти максималната оценка. По-късно бил отгледан още по-модерен вид роза — „Космически пътешественик“. — Той посочи храст с огромни оранжеви и бели пъпки. — И „Нашата страна“.

Това беше червена роза, но толкова тъмна, че изглеждаше черна. Върху венчелистчетата й имаше светли точици.

Докато оглеждаха „Нашата страна“, вратата на клиниката се отвори и на прага се появи дружелюбно усмихнат, плешив възрастен мъж. Той пристъпи напред и ги поздрави.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той, присвил очи.

— Търсим доктор Филипсън — каза Шарп.

— Аз съм — каза възрастният мъж. — Страхувам се, че градината с розовите храсти се нуждае от напръскване. Виждам трефи на няколко от розите.

Той изтри листенцата с опакото на дланта си.

— Трефите са вид червеи, пренесени тук от Марс.

— Къде можем да отидем, за да поговорим с вас? — попита Джо Шилинг.

— Може и тук — отвърна доктор Филипсън.

— Кажете, виждали ли сте се късно снощи с мистър Питър Гардън? — попита Шилинг.

— Да, разбира се. — Доктор Филипсън се усмихна накриво. — А след това той ми се обади по видеофона.

— Пит Гардън е отвлечен — уведоми го Шилинг. — Похитителите му са убили полицай, така че работата е сериозна.

Усмивката на доктор Филипсън се изпари.

— Така значи. — Той изгледа първо Шилинг, после и Леърд Шарп. — Страхувах се, че ще се случи нещо такова. Първо смъртта на Джеръм Лъкман, а сега и това. Нека да влезем.

Той отвори вратата на клиниката, после изведнъж промени решението си.

— Може би ще е по-добре да седнем в колата. Така че никой да не може да ни подслуша. — Поведе ги обратно към паркинга. — Има някои неща, които искам да обсъдя с вас.

Скоро тримата се бяха настанили в колата му.

— Какво общо имате с Питър Гардън? — попита доктор Филипсън.

Шилинг му обясни набързо.

— Вероятно никога повече няма да видите Гардън жив — каза Филипсън. — Дълбоко съжалявам, че трябва да ви кажа подобно нещо, но почти със сигурност това е самата истина. Опитах се да го предупредя.

— Знам това — отвърна Шилинг. — Той ми каза.

— Знам много малко за Питър Гардън — каза докторът. — Никога по-рано не сме се виждали. Дори не успях да науча някакви точни биографични данни от него, защото снощи беше пиян, болен и уплашен. Обади ми се вкъщи, вече си бях легнал. Видяхме се в един бар в търговската част на Покатело, вече не му помня името. Барът, пред който беше паркирал колата си. Придружаваше го младо, привлекателно момиче, но тя не влезе в заведението. Гардън имаше непрекъснати халюцинации и се нуждаеше от сериозна психиатрична помощ. Излишно е да ви казвам, че едва ли можех да направя кой знае какво посред нощ в някакъв бар.

— Той се страхуваше от въговете — каза Джо Шилинг. — Вярваше, че са навсякъде около нас.

— Да, знам. Снощи той ми описа тези свои страхове. Няколко пъти и винаги по различен начин. Беше трогателно. Дори в един момент много усърдно надраска послание до себе си върху кибритена кутийка и я скри — много тържествено — в обувката си. Беше написал „Въговете са по петите ни!“ или нещо подобно. — Докторът погледна Шилинг и Леърд Шарп и попита: — Знаете ли нещо за вътрешните проблеми на Титан?

— Абсолютно нищо — отвърна Джо Шилинг изненадано.

— Цивилизацията на титанците е рязко разделена на две фракции. Причината за това, доколкото ми е известно, е много проста. В клиниката ми има няколко титанци, които заемат високи постове тук, на Земята. При мен са на психиатрично лечение. Малко необичайно е, но открих, че мога да лекувам доста успешно и тях.

— Затова ли искахте да говорим в колата? — досети се Шарп.

— Да — отвърна Филипсън. — Тук сме извън обсега на телепатичните им способности. И четиримата ми клиенти са от фракцията на умерените. Това е управляващата политическа сила на Титан от десетилетия. Другата сила е партията на военните или така наречената фракция на екстремистите. Тяхното влияние непрекъснато нараства, но никой не знае със сигурност, включително и самите титанци, колко силни са екстремистите в момента. Във всеки случай отношението им към Тера е враждебно. Имам една хипотеза по този повод. Не съм в състояние да я докажа, но вече съм загатнал за нея в няколко статии. Той замълча за миг.

— Предполагам — обърнете внимание, само предполагам, че титанците, подстрекавани от партията на военните, се опитват да регулират нашата раждаемост. Чрез някакви технически средства — не ме питайте какви — те държат човешката раждаемост на възможно най-ниско равнище.

Настъпи тишина. Продължителна и напрегната.

— Веднага след смъртта на Лъкман — продължи доктор Филипсън — аз предположих, че е убит пряко или косвено от титанците, но не поради причината, за която си мислите. Да, той дойде в Калифорния, след като беше поел пълния контрол над Източното крайбрежие. Да, вероятно щеше да доминира икономически и в Калифорния, както преди това в Ню Йорк. Но титанците не са го убили заради това. Те вероятно са се опитвали да се доберат до него от месеци или дори от години. И след като е напуснал убежището на своята организация и е отишъл в Кармел, където не е разполагал нито с ясновидец, нито с други хора-псионици, които да го защитават…

— И защо са го убили? — попита тихо Шарп.

— Заради неговия късмет — отвърна докторът. — Неговата плодовитост. Неговата способност да зачева деца. Ето кое е уплашило титанците. Не успехите му в Играта — тях хич не ги е грижа за това.

— Разбирам — каза Шарп.

— И всеки друг човек с късмет е заплашен с унищожение от екстремистите. Слушайте какво ще ви кажа сега. Някои хора знаят това или предполагат, че е така. Съществува организация, основана от плодовитите Маклейнови от Калифорния. Може би сте чували за тях, Патриша и Алън Маклейн. Тъй като имат три деца, животът им е в опасност. Пит Гардън също демонстрира, че е плодовит и това автоматично постави него и бременната му жена Карол под смъртна опасност. Така че, аз го предупредих. Казах му, че се е сблъскал със ситуация, с която не може да се справи. Наистина вярвам, че е така. Освен това… — гласът на доктора звучеше уверено. — Смятам, че организацията на Маклейнови е безполезна, ако не и опасна за нас. Сигурно титанските власти вече са проникнали в нея, много ги бива в тези работи. Техните телепатични способности са главното им предимство — почти невъзможно е нещо да се запази за дълго в тайна от тях, особено пък съществуването на войнствена патриотична организация.

— Поддържате ли връзка с умерената фракция? — попита Шилинг. — Чрез вашите пациенти-въгове?

След кратко колебание доктор Филипсън каза:

— Да, донякъде. Обсъждал съм ситуацията с тях по време на лечението им.

— Мисля, че открихме това, за което дойдохме — каза Шилинг на Леърд Шарп. — Знаем къде е Пит, кой го е отвлякъл и кой е убил Хоторн. Организацията на Маклейнови, както и да се нарича. И където и да се намира.

— Докторе — изрече крайно предпазливо Леърд Шарп, — вашият разказ беше изключително интересен. Но има още един важен въпрос, който трябва да обсъдим.

— Да? — погледна го въпросително доктор Филипсън.

— Пит Гардън смята, че сте въг — каза Шарп.

— Спомням си това и в някаква степен мога да го обясня — отвърна докторът. — Гардън е възприел опасността на подсъзнателно интуитивно ниво. Обаче възприятията му са били разстроени от съчетанието между спонтанната телепатия и проекцията на собствените му тревоги плюс…

— Вие въг ли сте? — попита Леърд Шарп.

— Не, разбира се — отвърна ядосано доктор Филипсън. Тогава Леърд Шарп попита Рашмор-ефекта на колата, в която седяха:

— Въг ли е доктор Филипсън?

— Да — отвърна колата. — Доктор Филипсън е въг.

А това беше собствената кола на доктора.

 

 

— Какво ще кажете, докторе? — попита Джо Шилинг. Той измъкна старинния, но напълно изправен трийсет и две калибров револвер и го насочи към Филипсън. — Бих искал да чуя коментара ви.

— Очевидно грешно заключение на електронната верига — каза доктор Филипсън. — Но трябва да си призная, че има много неща, които още не съм ви разказал. Аз също принадлежа към организацията на псиониците, групирана около Маклейнови.

— Вие сте псионик? — попита Шилинг.

— Точно така — кимна доктор Филипсън. — И момичето, което снощи беше с Пит Гардън, Мери Ан Маклейн, също е член на организацията. С нея се разбрахме набързо какво да е поведението ни пред Гардън. Всъщност тя беше тази, която ме уговори да се срещна с него. В толкова късен час през нощта аз обикновено…

— Каква е вашата псионична дарба? — прекъсна го Шарп. Сега той също бе насочил своето оръжие — пистолет двайсет и втори калибър — към доктора.

Доктор Филипсън изгледа първо него, после и Джоузеф Шилинг.

— Моята дарба е необичайна. Ще се изненадате. По принцип е сродна с дарбата на Мери Ан, форма на психокинеза. Но е по-специфична. Аз създавам единия край на двупосочна транспортна система между Земята и Титан. Чрез мен титанците могат да идват тук, а неколкократно съм изпращал и теранци на Титан. Този начин на придвижване е значително по-добър от стандартното прекосяване на пространството, тъй като не се губи никакво време.

Той се усмихна на Джо Шилинг и на Леърд Шарп и се наведе напред:

— Искате ли да ви покажа как става?

— Господи! — възкликна Шарп. — Убий го!

— Виждате ли?

Гласът на Филипсън достигаше до тях, но самият доктор не се забелязваше. Сякаш ги обграждаше някаква плътна завеса, която размиваше и постепенно заличаваше очертанията на пейзажа. Наоколо започнаха да кръжат безброй частици, подобни на блестящи топки за голф, и познатата им реалност се скри зад тях.

„Може би — помисли си Джо Шилинг — това е окончателно спиране на процеса на нашите възприятия.“

Въпреки решителността, с която бе изпълнен, той почувства страх.

— Ще го убия — долетя отнякъде гласът на Леърд Шарп и после прозвучаха няколко изстрела. — Дали успях? Джо, дали…

Гласът на Шарп заглъхна. Настана абсолютна тишина.

— Страх ме е, Шарп — каза Джо Шилинг. — Какво е това? Не разбираше какво се случва. Протегна ръце и изпита усещането, че напипва поток от подобни на атоми субчастици, които се носят навсякъде около него.

„Нима това е базовата структура на Вселената? — запита се той. — Свят извън времето и пространството, отвъд границите на човешкото познание?“

Внезапно видя огромна равнина, пълна с въгове, застанали неподвижно във фиксирани части от пространството. Или може би не бяха неподвижни, а се местеха страшно бавно? В позите им се долавяше някакво страдание — въговете се напрягаха, но времето сякаш беше застинало и те оставаха по местата си. „Дали е завинаги?“ — запита се Джо Шилинг. Въговете бяха невъобразимо много — той не можеше да види докъде се простира тази хоризонтална повърхност, не можеше да си представи дори.

Това е Титан, каза някакъв глас в ума му.

Джо осъзна, че не усеща теглото си и се носи надолу. Отчаяно се опита да стабилизира позицията на тялото си, но не знаеше как.

„По дяволите! — помисли си. — Всичко се обърка. Изобщо не трябва да съм тук!“

— Помощ — извика той. — Измъкнете ме! Леърд Шарп, тук ли си? Какво стана с нас?

Никой не му отговори.

Джо вече падаше с по-голяма скорост. Въпреки че видимо полетът му не спря, той изведнъж усети, че е пристигнал където е трябвало.

Около него се оформи огромна стая, затворено помещение с неясни очертания. В следващия момент видя маса, от другата страна на която седяха въгове. Започна да ги брои, но когато стигна до двайсет, се отказа. Редицата им продължаваше докъдето му стигаше погледът. Те бяха заети с нещо и в първия момент Джо не успя да проумее какво правят. След това изведнъж разбра.

Играйте, достигна до него мисълта на въговете.

Размерите на масата го смаяха. В далечината двата й края чезнеха в подструктурата на реалността, в която се намираше. А право пред себе си Джо видя ясно колода карти. Въговете чакаха. Явно трябваше да изтегли карта.

Той беше на ход.

„Слава Богу — каза си Джо Шилинг, — че мога да играя. Че знам правилата. Макар че и да не ги знаех, едва ли щеше да има значение за тях. Тази Игра продължава прекалено дълго, за да имат значение такива неща. Колко ли дълго играят всъщност? Кой знае? Може би дори самите въгове не знаят. Или са забравили.“

Изтегли дванайсетица.

„А сега — помисли си той — следва същността на Играта. Моментът, в който трябва да реша дали блъфирам или не, дали ще преместя фигурата си дванайсет полета напред, или не. Но те могат да четат мислите ми! Как да играя с тях в такъв случай? Не е честно!“

И все пак трябваше да направи някакъв ход.

„Такава е ситуацията, в която се намираме — каза си той. — И не можем да се измъкнем, никой от нас не може. Дори велики играчи като Джеръм Лъкман могат да умрат в нея. Да умрат, докато се опитват да спечелят.“

Чакахме ви прекалено дълго, достигна до него мисълта на въговете. Не ни карайте да ви чакаме още.

Джо не знаеше какво да прави. Какъв беше залогът? И какво можеше да заложи той? Огледа се, но не видя кошница или нещо друго, в което да се слагат залозите.

„Игра с блъфиране, в която участват телепати и няма залози — осъзна Джо Шилинг. — Каква пародия. Как мога да се измъкна оттук? Има ли изобщо някакъв изход?“

Той не знаеше дори това.

„Ето я истинската Игра — осъзна той, — а на Тера е наложен неин вариант, подходящ за теранците.“

Но дори това озарение не му подсказваше как да постъпи. Той взе фигурата си и започна да я мести напред, квадрат след квадрат. Дванайсет полета. Прочете надписа.

На вашата земя е открито злато. Получавате петдесет милиона долара възнаграждение за продукцията от двете действащи мини.

„Няма нужда да се блъфира — каза си Джо Шилинг. — Какво поле! Най-хубавото, за което съм чувал. На игралните табла на Земята няма такива.“

Той постави фигурата си върху полето и се облегна назад.

Щеше ли някой да го предизвика? Да го обвини, че блъфира?

Той чакаше. Никой от съперниците му не помръдваше, в безкрайната редица от въгове не се забелязваха никакви признаци за живот.

„Е — помисли си той, — аз съм готов. Вие сте на ход.“

Това е блъф, обяви някой.

Той не разбра кой от въговете го предизвиква. Изглеждаше сякаш всички едновременно са му изпратили тази мисъл.

„Нима телепатичните им способности могат да им изневерят в толкова важен момент? — зачуди се той. — Или умишлено не прибягват до телепатията по време на Игра?“

— Грешите — каза той и обърна картата си. — Ето, вижте. Погледна надолу.

Картата вече не беше дванайсетица.

Беше единайсетица.

Вие сте слаб блъфьор, мистър Шилинг, съобщи му мислено цялата група въгове. Винаги ли играете така?

— Много съм напрегнат — каза Джо Шилинг. — Не съм видял добре какво пише на картата.

Беше вбесен и много изплашен.

— Тук има някаква измама. Както и да е, какъв е залогът? В тази Игра — Детройт, отвърнаха въговете.

— Не виждам документите за собственост — каза Джо Шилинг, оглеждайки масата.

Погледнете отново, казаха въговете.

И той видя в центъра на масата предмет с вид на стъклена топка и с размерите на преспапие. Във вътрешността й блещукаше нещо сложно, ярко и живо. Джо се наведе напред, за да го разгледа по-подробно. Миниатюрен град. Небостъргачи и улици, къщи, заводи…

Това беше Детройт.

И сега си го искаме, казаха въговете.

Джо Шилинг се пресегна и върна фигурата си едно квадратче назад.

— Всъщност това беше ходът ми.

Играта експлодира.

— Послужих си с измама — обяви Джо. — Така че е невъзможно Играта да продължи. Съгласни сте, нали? Развалих играта.

Нещо го удари по главата, той падна и потъна дълбоко в сивотата на безсъзнанието.