Филип К. Дик
Играчите от Титан (15)

Глава 15

В десет часа вечерта членовете на групата започнаха да се събират в щабквартирата в Кармел. Пръв пристигна Силванус Енгст, този път — може би за първи път в живота си — трезвен и мълчалив, но както винаги с бутилка уиски в хартиен плик. След като я сложи в бюфета, той се обърна към Пит и Карол Гардън, които пристигнаха след него.

— Не мога да повярвам, че ще пуснем псита в групата си — промърмори той. — Имам предвид, че това, което искате, ще направи невъзможно участието ни в Играта.

— Изчакай да се съберат всички — изрече сухо, дори враждебно Бил Келъмайн, който тъкмо влизаше. Той се обърна към Пит: — Преди да взема решение, искам да се видя с двамата. С момичето и ясновидеца, който, както разбрах, е бивш служител на Джеръм Лъкман в Ню Йорк.

Въпреки че беше свален от председателското място в групата, Келъмайн веднага пое нещата в свои ръце. „И може би така е най-добре“ — помисли си Пит.

— Така е правилно — отговори той разсеяно и надникна в бюфета, за да види какво е донесъл Силванус Енгст. Този път канадско уиски, и то много добро. Пит си взе празна чаша и я сложи в машината за лед.

— Благодаря, сър! — пропищя машината.

Пит си наля питие и се обърна с гръб към стаята, която бавно се пълнеше с хора. Дочуваше тихите им разговори.

— И то не един, а цели двама псита!

— Да, но целта е патриотична!

— Дори и да е така. Пуснем ли пситата в Играта, край с нея!

— Можем да поставим условието, че ще бъдат Настойници, докато приключи този скандал с екстремистите, или как там се наричаха… Уо По Нон? Пишеше нещо такова за тях във вечерния брой на „Кроникъл“. Е, сещаш се, войнствената част от въговете. Тези, за които мислехме, че са победени.

— Видя ли тази статия? „Кроникъл“ заключават, че тези „уопононци“ държат на толкова ниско равнище нашата раждаемост.

— Предполагат.

— Моля?

— Ти каза „заключават“. Това променя смисъл на статията.

— Както и да е, не се хващай за думата, исках да кажа, че ние сме длъжни да вземем тези двама псионици в „Красивата синя лисица“. Онзи въг, детектив Е. Б. Блек ни каза, че ще бъде от полза за нацията ни…

— Вярваш ли му? На един въг?

— Той е свестен въг. Още ли не си го проумял?

Стюърт Маркс потупа настойчиво Пит по рамото.

— Това е всичко, което се опитваш да ни убедиш да направим, нали?

— Не знам — отвърна Пит.

Наистина не знаеше. Чувстваше се изтощен. „Нека поне да си изпия питието на спокойствие!“ — помисли си той и отново обърна гръб на спорещите помежду си мъже и жени. Искаше му се Джо Шилинг да дойде по-бързо.

— Аз предлагам да ги приемем. Това ще подсигури защитата ни. Сега няма да играем помежду си, а срещу онези въгове-бъгове. А те могат да ни четат мислите и ако не им противопоставим нещо ново, загубата ни е сигурна. А това ново могат да ни го подсигурят двама псионици. Кой друг, ако не те? Няма да ни дойде помощ от небесата, я!

— Не можем да играем срещу въговете. Те просто ще ни се изсмеят. Забравихте ли как тук, в тази стая, поеха контрол над шестима от нас и ги накараха да убият Джеръм Лъкман? Щом могат да направят това…

— Не и с мен. Аз не съм от тези шестимата.

— Но можеше да бъдеш. Просто по случайност не са те избрали.

— Както и да е, ако си чел статията във вестника, знаеш как действат въговете. Те са видели сметката на Лъкман и на онзи детектив Хоторн, отвлекли са Пит Гардън и после…

— Но вестниците преувеличават.

— О, няма никакъв смисъл да се говори с тебе! — Джак Блау демонстративно напусна групата. Когато минаваше покрай Пит, го попита: — Кога ще дойдат те? Онези двама псионици?

— Всеки момент — отвърна Пит.

Карол се приближи до съпруга си, прекара своята гладка гола ръка през неговата и попита:

— Какво пиеш, скъпи?

— Канадско уиски.

— Всички ме поздравяват — каза Карол. — За бебето. Всички освен Фрея, разбира се. Но аз мисля, че дори и тя би ме поздравила, стига да…

— Стига да се примири с това — довърши вместо нея Пит.

— Наистина ли смяташ, че въговете — или поне някаква част от тях — са ограничавали раждаемостта ни?

— Да — отвърна Пит.

— Значи ако победим, може да започнем да раждаме повече?

Пит кимна.

— И в нашите градове ще се появи и нещо друго, освен милиардите Рашмор-устройства, които постоянно повтарят едно и също — „Да, сър“, „Не, сър“? — Карол стисна ръката му.

— А ако не успеем да спечелим — каза Пит, — много скоро на планетата изобщо ще престанат да се раждат деца. И расата ни ще загине.

— О! — Тя кимна натъжено.

— Това е голяма отговорност — каза застаналата зад тях Фрея Гардън Гейнс. — Поне като ви слуша човек, така излиза.

Пит сви рамене.

— И Джо е бил на Титан, така ли? И двамата сте били там?

— Джо, аз и Леърд Шарп — отвърна Пит.

— И сте достигнали дотам мигновено?

— Да.

— Странно — отбеляза Фрея.

— Защо не се разкараш оттук? — попита Пит.

— Нямам намерение да гласувам за присъединяването на тези двама псионици към групата ни, Пит — обяви Фрея. — Казвам ти го директно.

— Вие сте идиотка, мисис Гейнс — изрече Леърд Шарп. Той беше застанал наблизо и се бе заслушал. — Казвам ви го директно. И мисля, че ще сте сред малцинството.

— Борите се срещу традицията — възрази Фрея. — Хората няма да се отклонят от пътя, по който вървят вече от сто години.

— Дори и ако трябва да спасят човешката раса? — попита Леърд Шарп.

— Никой не е виждал тези играчи от Титан с изключение на Джо Шилинг и вас — отвърна Фрея. — Дори Пит не може да претендира, че ги е срещал.

— Те съществуват — каза Шарп тихо. — И е по-добре да ми повярвате. Защото скоро и вие ще ги видите.

Пит взе чашата си, прекоси апартамента и излезе навън, сред свежия вечерен калифорнийски въздух. Стоеше сам в полумрака с напитката си в ръка и чакаше. Не знаеше какво чака. Пристигането на Джо Шилинг и Мери Ан? Може би.

„А може би чакам нещо друго — помисли си той, — нещо още по-значимо. Чакам да започне Играта. Последната игра, която ние, теранците, ще изиграем.“

Той чакаше пристигането на играчите от Титан.

„Патриша Маклейн е мъртва — продължи размислите си Пит, — но в известен смисъл тя никога не е съществувала. Това, което съм видял, е било някакво подобие, фалшификация. В какво бях влюбен в такъв случай? И как мога да кажа, че съм изгубил нещо, което и без това го е нямало? За да изгубиш нещо, трябва първо да го притежаваш.

Както и да е, сега не е време да се мисли за това. Сега си имаме други грижи. Доктор Филипсън каза, че играчите от Титан са от партията на умерените. Каква ирония — в края на краищата ще трябва да се борим не срещу шайката екстремисти, а срещу огромната центристка партия. А може би така е по-добре — ще се изправим срещу цвета на тяхната цивилизация, не срещу въгове като доктор Филипсън, а срещу такива като Е. Б. Блек. Срещу достойни за уважение същества, които ще играят по правилата.

Това е единственото, на което можем да разчитаме. Че те спазват законите. Защото ако не е така, ако те са като Филипсън и Маклейнови…

Но в този случай изобщо нямаше да ни дадат шанс да играем с тях. Просто щяха да ни убият, както убиха Лъкман и Хоторн, и това щеше да бъде всичко.“

Внезапно видя фаровете на приземяваща се кола. Тя паркира зад останалите и изгаси светлините си. Врата й се отвори и затвори и някаква мъжка фигура тръгна към Пит.

Кой беше това? Пит присви очи, но не можа да разпознае човека.

— Здрасти — каза непознатият. — Прочетох статията в днешния вестник и реших да дойда. Случващото се ми се стори страшно интересно. Сериозна работа, нали, приятелче?

— Кой сте вие? — попита Пит.

— Не ме ли познахте? — отвърна мъжът студено. — Мислех, че всички ме познават. Хоп-хоп-тралала. Може ли с групата ви днес да поседя? Бум-тряс! Ще бъде удоволствие, зная аз!

Той се приближи, спря до Пит и уверено протегна ръка.

— Аз съм Натс Кетс.

 

 

— Разбира се, че можете да наблюдавате играта ни, мистър Кетс — каза Бил Келъмайн. — Ще бъде чест за нас.

Той махна с ръка, призовавайки членовете на „Красивата синя лисица“ за тишина.

— Това е световноизвестният диско водещ и певец Натс Кетс, когото всички ние сме гледали по телевизията. Той ни моли да присъства на срещата ни тази вечер. Някой има ли нещо против?

Всички наблюдаваха мълчаливо случващото се, без да знаят как да реагират.

Пит се зачуди какво беше казала Мери Ан за Кетс. Натс Кетс е в центъра на всичко това, нали? — беше я попитал той. И тя бе отговорила положително.

И в момента изглеждаше, че наистина е така.

— Чакайте! — каза Пит.

Бил Келъмайн се обърна към него и каза:

— Не можеш да имаш някакви основателни възражения против присъствието на този човек тук. Не мога да повярвам, че ти сериозно…

— Да изчакаме докато дойде Мери Ан — каза Пит. — Нека тя да реши за Кетс.

— Тя дори не е член на групата ни — каза Фрея Гейнс.

Настъпи тишина.

— Ако той влезе тук — каза Пит, — аз излизам.

— И къде ще отидеш? — попита Келъмайн.

Пит не отговори.

— Момиче, което дори не е част от групата ни… — започна Келъмайн.

— Защо си настроен против него? — обърна се Стюърт Маркс към Пит. — Рационално ли е? Какво искаш да докажеш?

Всички гледаха към него и се чудеха какви са причините за поведението му.

— Ние сме в много по-лоша ситуация, отколкото предполагате — каза Пит. — Има много малък шанс да надиграем опонентите си.

— Е, и? — попита Стюърт Маркс. — Какво общо има това с…

— Смятам — обяви Пит, — че Кетс е на тяхна страна.

След миг Натс Кетс се разсмя. Той беше красив, мургав, с чувствени устни и умен, проницателен поглед.

— Това е нещо ново! — възкликна той. — Обвинявали са ме в какво ли не, само не и в това. Хоп-тралала! Аз съм роден в Чикаго, мистър Гардън, уверявам ви. Аз съм теранец. Тралала, тралала, тралала!

Кръглото му, весело лице излъчваше искрена радост. Той изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото обиден.

— Искате ли да видите свидетелството ми за раждане? Слушайте, приятелче, мен наистина ме познават навсякъде, без майтап! Ако бях въг, досега да се е разчуло, не мислите ли?

Пит отпи от уискито и забеляза, че ръцете му треперят. „Изгубил ли съм връзка с реалността? — запита се той. — Май да. Може би още не съм се оправил напълно след запоя и временния ми психически срив. Аз ли съм човекът, който има право да съди Кетс? Трябва ли да съм тук изобщо? Може би това е моят край. Не техният, а моят. Лично мой и окончателен.“

— Тръгвам си — изрече той на глас. — Ще се върна по-късно.

Остави чашата си, обърна се и излезе от стаята. Спусна се по стъпалата към колата си и седна вътре. Затвори вратата и седя дълго време в пълна тишина.

„Може би нося повече вреда, отколкото полза за групата? — запита се той. Запали цигара, но почти веднага я изхвърли. — Доколкото ми е известно, именно Натс би могъл да ни подхвърли идеята, от която се нуждаем. Той има богато въображение.“

Някой излезе на вратата и започна да го вика. Гласът едва достигаше до него:

— Пит, какво правиш? Върни се!

Пит запали колата.

— Да тръгваме — нареди той.

— Да, мистър Гардън.

Колата тръгна напред, после се издигна от тротоара, плъзна се над останалите коли, после над покривите на Кармел и накрая се насочи към Тихия океан, който започваше на четвърт миля на запад.

„Всичко, което трябва да направя — помисли си Пит равнодушно, — е да дам на колата команда за кацане. Защото след минута ще сме над водата. Дали Рашмор-ефектът ще ме послуша? Вероятно.“

— Къде сме? — попита Пит, за да провери догадката си.

— Над Тихия океан, мистър Гардън.

— Какво ще направиш — попита той, — ако ти наредя да кацнеш?

За момент настъпи тишина.

— Ще позвъня на доктор Маки и… — колата направи пауза. Явно анализираше различните варианти. — Ще кацна долу — реши тя. — Както ми е наредено.

Тя беше направила своя избор. А той?

„Не бива да се поддавам на депресията — каза си той. — Не трябва да върша подобни неща, безотговорно е.“

Въпреки това го направи.

Известно време гледа надолу, към тъмната вода. После завъртя кормилото и поведе колата по широка дъга обратно към сушата.

„Не, този начин не е за мен — помисли си той. — Не и в океана. Ще се спра на нещо в апартамента, нещо, което да поема — може би шишенце фенобарбитал. Или емфитал.“

Прелетя над Кармел, продължи на север и скоро колата му летеше над южната част на Сан Франциско. А след няколко минути пристигна в Марин Каунти. Пред него беше Сан Рафаел. Той нареди на Рашмор-ефекта да се приземи пред кооперацията, в която бе апартаментът му. После се облегна назад и зачака.

— Пристигнахме, сър.

Колата се удари леко в тротоара и двигателят се изключи. Вратата се отвори послушно.

Пит излезе навън, отиде до входа, отключи и влезе.

Когато стигна до горе, установи, че вратата на апартамента, в който живееха двамата с Карол, е отключена. Отвори я и влезе.

Осветлението беше запалено. В гостната дългурест мъж на средна възраст седеше на дивана, скръстил нозе, и четеше „Кроникъл“.

— Забравяте — каза мъжът, захвърляйки вестника, — че ясновидецът може да предвиди всяко събитие, за което по-късно ще научи, че се е случило. А вашето самоубийство би било голяма новина.

Дейв Мютро се изправи на крака и пъхна ръце в джобовете. Държеше се абсолютно непринудено.

— Това щеше да е абсолютно неподходящ момент за самоубийството ви, Гардън.

— Защо? — попита Пит.

— Защото — отвърна спокойно Мютро, — ако се откажете от самоубийството, ще се озовете на прага да откриете отговор на проблема с Играта срещу титанците. Отговор на въпроса как да се блъфира срещу раса от телепати. Аз не съм в състояние да предвидя какъв ще е този отговор, само вие можете да го измислите. И ще го измислите, стига да не умрете през следващите десет минути.

Той кимна по посока на банята, където се намираше аптечката.

— Реших да подпомогна осъществяването на това бъдеще, което бих желал да се реализира. Ето защо долетях тук и изхвърлих таблетките ви. Аптечката е празна.

Пит веднага отиде в банята, за да провери думите на Мютро.

Не беше останал дори аспирин. Той видя само празни рафтове.

— Защо му позволи да направи това? — попита ядосано аптечката.

Нейният Рашмор-ефект отговори раболепно:

— Той каза, че е за ваше добро, мистър Гардън. Знаете на какво сте способен, когато сте в депресия.

Пит затвори с трясък вратите на аптечката и се върна в гостната.

— Спечелихте, Мютро — призна си той. — Или поне що се отнася до начина, който бях избрал…

— Разбира се, вие можете да изберете някой друг начин — каза Мютро хладнокръвно. — Но по емоционални причини предпочитате оралния начин за самоубийство. Отрови, наркотици, успокоителни, сънотворни и така нататък.

Той се усмихна.

— У вас има вътрешна съпротива към всички останали начини. Например към хвърляне в Тихия океан.

— Можете ли да ми кажете нещо за моето решение на проблема с Играта срещу титанците? — попита Пит.

— Не — отвърна Мютро. — Не мога. Това изцяло зависи от вас.

— Благодаря — изрече Пит язвително.

— Въпреки това мога да ви кажа едно нещо. Да ви подскажа. То може да ви зарадва, може и да не ви зарадва. Не мога да предвидя реакцията ви, защото вие няма да ми я покажете. Патриша Маклейн не е мъртва.

Пит го зяпна.

— Мери Ан не я е убила. Приземила я е някъде. Не ме питайте къде, защото не знам. Но предвиждам, че Патриша ще се появи в Сан Рафаел през следващите няколко часа. В апартамента си.

Пит не можеше да измисли какво да каже. Той продължаваше да се взира в ясновидеца.

— Виждате ли? — каза Мютро. — Никаква реакция от ваша страна. Очевидно изпитвате противоречиви чувства. Тя ще бъде тук само за кратко. После ще си отиде на Титан. И то не чрез псионичните способности на доктор Филипсън, а по по-традиционен начин — с междупланетен космически кораб.

— Тя наистина е на тяхна страна, нали? Няма никакво съмнение по въпроса?

— О, да — кимна Мютро. — На тяхна страна е. Но това няма да ви спре да отидете да я видите, нали?

— Не — каза Пит и тръгна към вратата на апартамента.

— Може ли да дойда с вас? — попита Мютро.

— Защо?

— За да й попреча да ви убие.

Пит се замисли за миг.

— Наистина е така, нали?

Мютро кимна.

— Наистина, и вие го знаете. Видяхте как те застреляха Хоторн.

— Е, добре — каза Пит. — Елате с мен.

Помълча малко и добави:

— Благодаря.

Не му беше лесно да го каже.

Излязоха заедно от сградата. Пит крачеше малко пред Дейвид Мютро.

Докато вървяха по улицата, той Пит попита:

— Знаете ли, че онзи Натс Кетс, дисководещия, се появи в щабквартирата ни в Кармел?

— Да — кимна Дейв Мютро. — Видяхме се преди около час и поговорихме. Той ме намери. Това беше първата ни среща, макар че, разбира се, бях слушал за него. И именно заради него преминах на другата страна.

— Преминахте на другата страна?

Пит спря и се обърна към Мютро, който крачеше подире му.

И за свое най-голямо учудване видя „гореща игла“, насочена към него.

— Да, на страната на Кетс — изрече Мютро спокойно. — Натискът, който ми оказа, просто беше прекалено силен за мен, Пит. Не можех да му противодействам ефективно. Натс е изключително силен. Неслучайно са го избрали за водач на Уа Пей Нан на Тера. Хайде, да продължим пътя си към апартамента на Патриша Маклейн.

Той размаха „горещата игла“.

 

 

— Защо не ми позволихте да се самоубия? — попита Пит след малко. — Защо изобщо трябваше да се намесвате?

— Защото — отвърна Мютро — и вие ще минете на наша страна, Пит. Ние можем да ви използваме по най-добрия начин. Уа Пей Пан не одобрява идеята всичко да се реши с Играта. Ако с ваша помощ проникнем в „Красивата синя лисица“, ще можем да прекратим едностранно Играта. Вече разговаряхме с умерената фракция на Титан и те твърдо са решили да играят. Обичат да играят и смятат, че този спор между двете култури трябва да бъде разрешен по законен път. Едва ли има нужда да казвам, че Уа Пей Нан не са съгласни.

Те крачеха по тъмния тротоар към апартамента на Маклейнови. Дейв Мютро вървеше малко по-назад от Пит.

— Трябваше да се досетя — каза Пит. — Когато Кетс се появи, имах предчувствие, но не направих нищо.

Бяха проникнали в групата и то чрез него. Сега съжаляваше, че не е намерил смелост да потопи колата в морето. Така щеше да бъде най-добре за всички, замесени в историята. За всички и за всичко, в което той вярваше.

— Когато започне играта — каза Мютро, — аз ще бъда там заедно с вас, Пит, и вие ще откажете да играете. Дотогава Натс може би ще е успял да убеди останалите. Не мога да видя дали е така — алтернативните варианти са ми затъмнени, не знам по каква причина.

Вече почти бяха достигнали до апартамента на Патриша. Когато отвориха вратата, видяха вътре Патриша Маклейн, която беше заета с подреждането на два куфара. Тя дори не направи пауза, за да отвърне на поздравите им.

— Прочетох мислите ви, докато идвахте насам — каза, докато вадеше купчина дрехи от гардероба и ги слагаше в единия от куфарите. Пит видя, че изглежда изплашена и потисната. Явно се бе пречупила след злополучния сблъсък с Мери Ан. Тя събираше багажа си трескаво, сякаш чувстваше неумолимото приближаване на нещо фатално.

— Къде отиваш? — попита Пит. — На Титан?

— Да — отвърна Патриша. — Колкото се може по-надалеч от това момиче. Там тя няма да може да се добере до мен. На Титан ще бъда в безопасност.

Ръцете й трепереха и тя не успяваше да затвори куфарите.

— Помогни ми — помоли Мютро.

Той послушно се подчини.

— Преди да тръгнеш — каза Пит, — нека те попитам нещо. Как играят титанците, след като са телепати?

— Мислиш ли, че има някакво значение за теб? — попита Патриша, вдигна глава и го погледна мрачно. — След като Кетс и Филипсън се разправиха с вас?

— Има значение — отвърна Пит. — Титанците играят от много отдавна, очевидно са намерили начин да приспособят своите способности…

— Те ги ограничават, Пит.

— Разбирам — отговори Пит. Но нищо не разбираше. Как ги ограничават? И до каква степен?

— Взимат специален наркотик — каза Патриша. — Действието му е сходно с това на теранския фенотиазин.

— Фенотиазинът — поясни Мютро — се предписва в големи дози на шизофрениците. В такива количества той се превръща в лекарство срещу психоза.

— И намалява шизофреничните видения — каза Патриша. — Защото блокира спонтанните телепатични способности. По този начин се премахва параноидалната реакция на подсъзнателната враждебност на останалите хора, която шизофрениците възприемат телепатично. Титанците притежават медикаменти, които им действат по почти същия начин и правилата на Играта ги задължават да се лишават от способностите си докато играят, или поне да ги ограничават донякъде.

Мютро погледна часовника си и каза:

— Той трябва да пристигне всеки момент, Патриша. Сигурно искаш да го изчакаш?

— Защо? — попита тя, като продължаваше да събира предмети из цялата стая. — Не искам да оставам тук. Единственото, което искам, е да се махна. Преди да се случи още нещо. Още нещо, свързано с нея.

— Трябва да сме трима, за да повлияем успешно на Гардън — отбеляза Мютро.

— Тогава вземете Натс Кетс — каза Патриша. — Пак ти казвам: нямам намерение да оставам тук дори минута повече от необходимото!

— Но Кетс сега е в Кармел — възрази търпеливо Мютро. — А когато тръгнем натам, Гардън вече трябва да е изцяло под наш контрол.

— Нищо не мога да направя — каза Патриша и демонстративно продължи да се занимава с багажа си. Изглежда, тя продължаваше да изживява стремителния полет, на който я беше пратила дъщеря й. — Слушай, Дейв, Бог ми е свидетел, в момента за мен само едно нещо има значение. Не искам да преживея отново онова, което ми се случи в Невада. Ти беше там и знаеш за какво говоря. И следващия път тя няма да те пощади, защото сега си на наша страна. Съветвам и теб да се махнеш колкото се може по-далеч оттук. Нека Ю. Р. Филипсън се занимава с това, щом като има имунитет към нея. Но животът си е твой и ти ще решиш какво да го правиш.

Тя продължи да събира багажа си, а Мютро мрачно седна с „горещата игла“ в ръце, за да чака появата на доктор Филипсън.

„Ограничават ги — помисли си Пит. — Ограничават пси-способностите на двете страни, участващи в Играта, както каза Патриша. Ще трябва да сключим споразумение с тях: ние да вземем фенотиазин, а те — тяхното лекарство. Значи са си служили с измама, когато са четели мисли. И отново ще се опитат да ни измамят. Не можем да им се доверим, че ще ограничат пси-способностите си. Изглежда, моралните им задръжки важат само когато играят помежду си, но не и срещу нас.“

— Точно така — отговори Патриша, която бе прочела мислите му. — Те няма да ограничат способностите си, докато играят срещу вас, Пит. И вие няма да ограничите своите способности, защото във вашите собствени правила няма такова условие. Не можете да им посочите законово основание за подобно изискване.

— Можем да докажем, че никога не сме допускали в Играта хора с псионични способности — каза той.

— Но вече не е така. Вашата група ще гласува към нея да се присъединят дъщеря ми и Дейв Мютро, нали? — Тя му се усмихна накриво и безсърдечно, очите й бяха мрачни, изгубили блясък. — Та такива работи, Пит Гардън. Много лошо. Но поне се опита да направиш нещо.

„Блъфиране — помисли си той. — Телепати. Ограничаване на телепатичните способности с помощта на медикаменти, които въздействат върху таламуса и потискат екстрасензорните области на мозъка. Степента на въздействие може да варира в зависимост от приетата доза. Например десет милиграма фенотиазин може само да намаляват телепатичните способности, а шейсет милиграма — да ги премахват напълно.“

И в този момент дойде прозрението.

„Ами ако не гледаме картите, които теглим? Тогава в мозъците ни няма да има нищо, което титанците да прочетат, защото самите ние няма да знаем стойността на картите…“

Патриша се обърна към Мютро и каза:

— Той почти успя, Дейв. Забравя само, че няма да играе на страната на теранците. Защото когато седне на игралната маса, вече ще бъде на наша страна.

Тя извади още една малка чанта и започна да я пълни бързо.

„Ако Мютро беше на наша страна — помисли си Пит, — щяхме да ги победим. Вече знам как.“

— Знаеш — каза Патриша, — но с какво ще ти помогне това?

— Бихме могли — изрече Пит на глас — да ограничим ясновидските му способности до определено равнище. Така, че Играта да стане непредсказуема.

„Може да се използват различни дози фенотиазин, които да действат за различен период от време. Така самият Мютро няма да знае дали блъфира или не и колко точни са предсказанията му. Той ще тегли карта и без да я поглежда, ще играе хода си. Ако способностите му на ясновидец действат в пълната си сила, предположението му ще се окаже вярно, това няма да е блъф. Но ако в този момент е под въздействието на голяма доза от медикамента…“

Тогава ходът му ще бъде блъф. И самият Мютро няма да знае това. А подобно нещо може да се организира лесно. Просто някой друг трябва да подготви капсулите с фенотиазин и да сложи вътре различни дози от медикамента.

— Да — обади се тихо Патриша, — но Дейв не е от твоята страна на игралната маса, Пит.

— Така е, но аз съм прав — отвърна Пит. — Това е начинът, по който можем да играем срещу титанските телепати и да ги победим.

— Да — кимна Патриша.

— Значи той все пак успя да измисли печеливша стратегия, а? — попита я Мютро.

— Успя — каза тя. — Жал ми е за теб, Пит. Ти наистина успя, но прекалено късно. Твоите хора щяха много да се забавляват, нали? Да подготвят дозите, да използват сложни таблици и формули, за да изчислят скоростта, с която да се освобождават веществата. При желание тя също може да бъде случайна, или фиксирана, но по такъв сложен начин, че…

— Не се ли срамувате, че ни предавате? — обърна се Пит към Мютро. — Все пак вие не сте титанец, а теранец.

— Психическият динамизъм е реална сила, Пит — отвърна спокойно Мютро, — както и всеки друг вид сила. Аз предвидих срещата си с Натс Кетс. Предвидих и какво ще се случи, но не можех да го предотвратя. Спомнете си, че аз не съм го търсил, той намери мен.

— А защо не ни предупредихте? — попита Пит. — Нали тогава все още бяхте на наша страна?

— Щяхте да ме убиете — каза Мютро. — Предвидих този развой на събитията. В няколко от възможните варианти ви казвах. И…

Той сви рамене.

— Не ви виня. Какво друго бихте могли да направите? Моето преминаване на страната на титанците предопределя резултата от Играта. Вашето пленяване доказва това.

— На Пит му се иска — каза Патриша — да беше оставил емфитала в аптечката му, Дейв. Иска му се вече да се е нагълтал с таблетки. Горкичкият Пит, винаги е готов да се самоубие. За него винаги има изход. Решение за всички проблеми.

— Доктор Филипсън вече трябваше да е дошъл — каза Мютро обезпокоено. — Сигурна ли си, че правилно сте се разбрали при договарянето? А ако умерените са се отказали от неговите услуги? Официално те спазват…

— Доктор Филипсън никога не е понасял страхливци сред нас — каза Патриша. — Знаеш какво мисли по въпроса.

Гласът й беше рязък, личеше си, че е уплашена и обезпокоена.

— Но го няма — каза Мютро. — Нещо не е наред.

Те се гледаха мълчаливо.

— Какво предвиждаш? — попита Патриша.

— Нищо — отвърна Мютро. Лицето му беше пребледняло.

— Защо нищо?

— Ако мога да предвиждам, мога да предвиждам, и точка! — отвърна саркастично Мютро. — Не е ли очевидно? Не знам, а бих искал да зная.

Той скочи на крака и отиде до прозореца да погледне навън. За момент забрави за Пит. Държеше „горещата игла“ отпуснато, взирайки се във вечерния полумрак. Обърна гръб на Пит, който веднага скочи към него.

— Дейв! — изкрещя тя, изпускайки купчината книги.

Мютро се обърна и лъчът на „горещата игла“ изсвистя покрай Пит. Той усети „периферния ефект“ — дехидратната обвивка около лазерния лъч, който беше толкова опасен както отблизо, така и на далечни разстояния.

Пит вдигна ръце и удари с двата си лакътя незащитеното гърло на ясновидеца. „Горещата игла“ падна на пода и се търкулна далеч от двамата. Патриша Маклейн изхлипа и се хвърли към оръжието.

— Защо? — изкрещя тя, неистово сграбчвайки малкия цилиндър. — Защо не успя да предвидиш това?

Лицето на Мютро пребледня и помръкна, той затвори очи, падна на земята в конвулсии и се хвана за гърлото, опитвайки се да си поеме въздух с хрипливи звуци. Сега не го интересуваше нищо друго освен борбата му със смъртта.

— Ще те убия, Пит. — Патриша Маклейн дишаше тежко. Тя отстъпваше назад, стиснала с трепереща ръка насочената към него „гореща игла“. По лицето й се появиха капчици пот. Устните й затрепериха, очите й се напълниха със сълзи. Произнесе дрезгаво: — Мога да чета мислите ти и знам какво ще направиш, ако те оставя жив. Искаш да върнеш Мютро отново на ваша страна и да победите. Няма да успееш да го върнеш, той е наш!

Пит отскочи встрани от пътя на лазерния лъч. Пръстите му търсеха нещо, което да хвърли по нея, и попаднаха на някаква книга. Той я сграбчи и я запрати по жената. Книгата се разтвори в полета си и падна в краката на Патриша Маклейн, без да й причини никаква вреда.

Дишайки тежко, Патриша отново отстъпи назад.

— Дейв скоро ще дойде на себе си — прошепна тя. — Ако го беше убил, може би нямаше да има чак толкова голямо значение, защото тогава нямаше да имате възможност да го привлечете на ваша страна и ние нямаше…

Внезапно тя млъкна. Затаи дъх и леко обърна глава, вслушвайки се.

— Вратата.

Дръжката на вратата се помръдна.

Патриша вдигна „горещата игла“. Ръката й бавно започна да се сгъва и извива в китката, инч по инч, докато най-накрая дулото на „оръжието“ се насочи към собственото й лице. Тя погледна надолу, неспособна да откъсне очите си от него.

— Недей — изхлипа Патриша. — Аз съм ти дала живот. Моля те…

Пръстът й, противно на волята, натисна спусъка. Лазерният лъч изплющя.

Пит затвори очи.

Когато отново погледна, вратата на гостната беше отворена. На прага стоеше Мери Ан, обгърната от вечерния здрач. Тя пристъпи бавно напред, пъхнала ръце в джобовете на дългото си палто. Лицето й беше безизразно.

— Дейв Мютро е още жив, нали? — попита тя.

— Да — отвърна Пит. Стараеше се да не поглежда към кървавата купчина, в която се бе превърнала Патриша Маклейн. — Той ни трябва, Мери, така че остави го на мира.

От ужас сърцето му едва биеше.

— Разбирам — отвърна Мери Ан.

— Как узна за това?

Мери Ан отговори след кратка пауза:

— Когато двамата с Джо Шилинг пристигнахме в щабквартирата в Кармел и видях Натс, разбрах всичко. Знаех, че Натс е лидер на организацията. Той беше по-главен дори от Ротман.

— И какво направи? — поинтересува се Пит.

Джо Шилинг влезе в апартамента, запъхтян от усилие. Приближи се до Мери Ан и сложи ръка на рамото й, но тя рязко се отдръпна от него и отиде в ъгъла, където зачака неподвижно.

— Когато тя влезе — каза Шилинг, — Катс си сипваше напитка. Мери Ан…

Джо се поколеба.

— Преместих чашата, която държеше — обади се Мери Ан безизразно. — Преместих я с пет инча, това е всичко. Той я държеше на равнището на гърдите си.

— Чашата влезе вътре в него — добави Шилинг. — И разряза сърцето му, отдели част от него от кръвоносната система. Имаше страшно много кръв, всички видяхме, защото чашата не беше влязла изцяло вътре в него.

Той млъкна. Мери Ан също мълчеше.

На пода Дейв Мютро продължаваше да хърка и да се мъчи, лицето му беше посиняло, опитваше се да си поеме въздух. Вече не се държеше за гърлото и бе отворил очи, но явно не виждаше нищо.

— Какво ще правим с него? — попита Шилинг.

— След смъртта на Патриша и Натс Кетс и при отсъствието на Филипсън…

Сега вече разбра защо докторът не се появи.

— Той е знаел, че ти ще дойдеш тук — каза Пит на Мери Ан. — Така че не е посмял да напусне Титан. Филипсън е спасил себе си за тяхна сметка.

— И аз така мисля — прошепна Мери Ан.

— Не мога да го виня за това — каза Джо Шилинг.

Пит се наведе над Мютро и го попита:

— Ще се оправите ли?

Мютро мълчаливо кимна.

— Трябва да участвате в Играта — каза му Пит. — На наша страна. Знаете защо. Знаете какво възнамерявам да направя.

Мютро го погледна и отново кимна.

— Аз мога да се справя с него — каза Мери Ан и се приближи. — Той се страхува от мен прекалено много, за да продължи да работи за тях. Нали?

Тя го подритна. Тонът й продължаваше да бъде все така безизразен. Мютро се постара да кимне още веднъж.

— Радвайте се, че останахте жив — каза му Шилинг.

— Той се радва — каза Мери Ан и се обърна към Пит: — Ще се погрижиш ли за трупа на майка ми? Моля те.

— Разбира се — каза Пит, хвърли поглед към Джо Шилинг и отново се обърна към Мери Ан: — Защо не слезеш да ни почакаш в колата? Ние ще се обадим на Е. Б. Блек. Известно време няма да имаме нужда от теб.

— Благодаря — каза Мери Ан. Обърна се и бавно излезе от апартамента. Пит и Джо Шилинг я изпратиха с погледи.

— Благодарение на нея — каза Джо Шилинг — имаме шанса да победим въговете.

Пит кимна. Благодарение на нея и защото Мютро все още беше жив. Жив и вече не на страната на титанците.

— Провървя ни — каза Джо. — Някой беше оставил вратата на щабквартирата отворена. Тя видя Кетс преди той да успее да я види. Стоеше отвън, така че той разбра за идването й, когато вече беше прекалено късно. Мисля, че разчиташе твърде много на ясновидската дарба на Мютро, но беше забравил или изобщо не беше разбрал, че Мери Ан е непредсказуема. Заложи на способностите на Мютро и се оказа незащитен.

„Сега и ние сме в същата позиция — помисли си Пит. — Незащитени.“

Но в момента не можеше да си позволи да се тревожи за това. Играта срещу титанците щеше да започне много скоро, човек можеше да се досети и без да е ясновидец. Всичко друго можеше да почака.

— Имам й доверие — каза Джо Шилинг. — И не се притеснявам, че може да направи нещо неочаквано.

— Да се надяваме, че си прав — каза Пит и се наведе над тялото на Патриша Маклейн.

„Тя й беше майка — осъзна той. — И все пак Мери Ан направи това с нея. Но въпреки това ние зависим от Мери Ан. Джо е прав. Нямаме избор.“