Филип К. Дик
Играчите от Титан (16)

Глава 16

— Това, което трябва да разберете и приемете — каза Пит Гардън, — е, че Мери Ан Маклейн ще седи до вас по време на Играта. Ако загубим, тя ще ви убие.

— Знам — отвърна Мютро сковано. — Щом Патриша загина, веднага стана ясно, че животът ми зависи от нашата победа.

Той седеше, пиеше горещ чай и масажираше врата си.

— Разбира се, и вашите животи зависят косвено от това.

— Така е — съгласи се Шилинг.

— Доколкото ги познавам — каза Мери Ан, — Играта може да започне по всяко време. Ще започнат да пристигат на Земята през следващия половин час.

Тя беше седнала в далечния край на кухнята в апартамента на Маклейнови. През отворената врата към гостната се виждаше безформената фигура на Е. Б. Блек, който се съветваше със свои колеги-хора от полицейското управление на Западното крайбрежие. В гостната до момента бяха пристигнали поне шест човека. И щяха да дойдат още.

— Трябва да тръгваме към Кармел — каза Пит.

Той се бе свързал по видеофона с психиатъра си, доктор Маки от Солт Лейк Сити, за да се разберат за фенотиазина. Договориха се, че медикаментът ще бъде доставен в щабквартирата в Кармел директно от една от фармацевтичните къщи в Сан Франциско. Получателят щеше да бъде Бил Келъмайн, който както винаги беше влязъл в ролята си на лидер.

— След колко време започва да действа фенотиазина? — обърна се Джо Шилинг към Пит.

— Веднага след като се приеме — отвърна Пит. — При положение, че Мютро не го е взимал до момента.

Като се има предвид, че лекарството намаляваше псионичните способности, вероятността Мютро да го е взимал беше малка.

След като Е. Б. Блек ги разпита, четиримата напуснаха Сан Рафаел и се понесоха към Кармел със старата заядлива кола на Джо Шилинг. След тях летеше празната кола на Пит Гардън.

По време на пътуването почти не разговаряха. Мери Ан гледаше безизразно през прозореца. Дейв Мютро седеше облегнат назад и от време на време докосваше наранената си шия. Джо Шилинг и Пит седяха на предните седалки.

„Това може и да е последният ни полет“ — осъзна Пит.

Пристигнаха в Кармел задоволително бързо. Пит паркира колата, изключи двигателя и скърцащото Рашмор-устройство и четиримата излязоха.

Видяха, че в мрака ги чака група хора.

Нещо във вида на тези хора накара Пит да настръхне. Бяха четирима — трима мъже и една жена. Пит отиде до колата си, която се бе приземила зад Макс, измъкна от жабката й фенерче и ги освети с него.

След много дълга пауза Джо Шилинг каза:

— Ясно.

— Точно така — обади се и Дейв Мютро. — По този начин ще се играе. Надявам се, че няма да се откажете, заради всички нас.

— По дяволите — каза Пит. — Няма да се откажем.

Четирите мълчаливи фигури бяха титанци в човешки облик.

В облика на тях самите. Въг Питър Гардън, въг Джо Шилинг, въг Дейв Мютро и въг Мери Ан Маклейн. Последната фигура не беше толкова съвършено копие като останалите, Мери Ан явно представляваше проблем за титанците. Дори в това отношение.

— И ако загубим? — попита Пит двойниците.

Неговото копие, въгът Питър Гардън изрече с абсолютно същия тон:

— Ако и когато загубите, мистър Гардън, вашето по-нататъшно присъствие в Играта няма да е необходимо и аз ще ви заменя. Всичко е много просто.

— Канибализъм — изрече дрезгаво Джо Шилинг.

— Не — възрази въгът Джо Шилинг. — Канибализъм е когато член на един вид изяде друг член на същия вид. Ние с вас не сме от един и същ биологичен вид.

Въгът Джо Шилинг се усмихна и това беше същата усмивка, която Пит Гардън познаваше от дълги години. Имитацията беше великолепна. Пит се зачуди дали останалите членове на „Красивата синя лисица“ също имат такива двойници.

— Имат — отговори въгът Питър Гардън. — Но защо не се качим горе? Играта би трябвало да започне веднага. Няма причини за по-нататъшно отлагане.

Той се насочи към стълбите, явно знаеше пътя.

Лекотата, с която въгът се изкачваше, накара Пит да се почувства зле. Двойникът се движеше толкова уверено, сякаш се бе качвал по тези стълби хиляди пъти. Той вече си беше вкъщи, тук, на Тера, и живееше своя нормален живот.

Пит потрепна и прехвърли погледа си на другите три копия, които следваха първото със същата лекота. После той и спътниците му с неохота също започнаха да се изкачват.

Горе вратата пред тях се отвори. Въгът Питър Гардън влезе в щабквартирата на „Красивата синя лисица“.

— Здравейте! — поздрави той присъстващите.

Стюърт Маркс — или неговият двойник? — с ужас го поздрави и после измънка:

— Предполагам, че вече всички сме тук?

Той — или то — пристъпи към прага и погледна надолу към стълбите.

— Здравейте.

— Здрасти — лаконично отвърна Пит Гардън.

Те седнаха от двете страни на масата — титанските двойници от едната страна и „Красивата синя лисица“ плюс Дейв Мютро и Мери Ан Маклейн — от другата.

— Цигара? — протегна пакета си Джо Шилинг към Пит.

— Не, благодаря — прошепна Пит.

Двойникът на Джо Шилинг, седнал срещу тях, протегна пакета си с цигари към двойника на Пит Гардън и изрече:

— Цигара?

— Не, благодаря — отвърна копието на Пит Гардън.

Пит се обърна към Бил Келъмайн и попита:

— Пристигала ли е пратка от фармацевтична къща в Ню Йорк? Трябва да я получим, преди да започнем играта. Надявам се, че никой няма да спори по този въпрос.

— Идеята да направите непостоянни предсказанията на ясновидеца си с помощта на медикаменти заслужава внимание — каза въгът Питър Гардън. — Абсолютно прави сте. Това в голяма степен би изравнило шансовете ни.

Той огледа членовете на „Красивата синя лисица“ по цялата маса и се усмихна.

— Нямаме нищо против да изчакаме пристигането на медикаментите ви, иначе не би било честно.

— Сигурен бях, че ще се съгласите да изчакате — каза Питър Гардън. — Ясно беше, че без медикаментите нямаше да започнем Играта. Така че не представяйте нещата като че ли сте ни направили някаква страхотна услуга.

Гласът му леко трепереше.

Бил Келъмайн се наведе към него и каза:

— Извинявай, те вече са тук, в кухнята.

Пит Гардън стана от стола и заедно с Дейв Мютро отиде в кухнята. Насред кухненската маса, до подноси с полуразтопен лед, лимони, бутилки и миксер, чаши и халби, той видя пакет, загърнат в кафява хартия и завързан с лентичка.

— Помислете си само — каза Мютро замислено. — Ако това не свърши работа, с мен ще се случи същото, което се случи с Патриша и с останалите от организацията в Невада.

Въпреки тези думи той изглеждаше сравнително спокоен.

— В тези въгове от партията на умерените — продължи той — не долавям онова зловещо незачитане на реда и законността, което усетих в Уа Пей Нан, в доктор Филипсън и останалите.

Мютро видя как Пит вади капсула фенотиазин от едно шишенце и каза:

— Ако знаете времето на действие на тази доза, въговете ще могат…

— Не го знам — отвърна Пит лаконично, докато пълнеше чаша с вода. — Фармацевтичната къща, която е произвела тези хапчета, твърди, че могат да действат незабавно и в пълната си сила, постепенно и частично, или пък изобщо да не окажат никакво влияние. Освен това капсулите са няколко различни вида, които външно изобщо не се отличават. Ето първата, която ми попадна.

Той подаде на Мютро капсулата и чашата вода. Мютро глътна хапчето с мрачен вид.

— Ще ви кажа нещо за ваше сведение — съобщи той. — Преди няколко години, като експеримент, опитах производни на фенотиазина. Те имаха огромно въздействие върху способностите ми на ясновидец.

Той се усмихна добродушно на Пит.

— Както ви казах, когато бяхме у Патриша Маклейн, тази ваша идея е адекватно решение на нашите проблеми. Почти като в предсказанието ми. Приемете поздравленията ми.

— Казвате го, защото искрено сте с нас — попита Пит, — или като някой, който е принуден да играе на наша страна?

— Не знам — отвърна Мютро. — Аз съм в преходен период, Пит. Времето ще покаже.

Те се върнаха в гостната, без да кажат повече нито дума. При голямата игрална маса и двата противникови отбора.

Въгът Бил Келъмайн се изправи на крака и обяви:

— Предлагам първо да въртим ние, после вие.

Той взе Колелото на късмета и го завъртя със силата на експерт. Стрелката се спря на девет.

— Добре — каза истинският Бил Келъмайн и също се изправи на крака, точно от другата страна на масата срещу своето копие. И той завъртя Колелото на късмета. В първия момент изглеждаше, че стрелката ще спре на дванайсет, после бавно тръгна към единицата.

Пит се обърна към Мери Ан:

— Ще противодействаш на всеки опит за психокинетично въздействие, нали?

— Да — отвърна тя и съсредоточи вниманието си върху едва движещата се стрелка.

Тя спря на единицата.

— Честно е — каза Мери Ан много тихо.

— Тогава титанците са на ход — съгласи се Пит.

Гласът му прозвуча спокойно, бе успял да скрие разочарованието си.

— Много добре — обади се двойникът му. Погледна към Пит и се усмихна подигравателно. — Тогава ще пренесем игралното поле от Тера на Титан. Вярваме, че теранците няма да имат нищо против.

— Какво?! — възкликна Джо Шилинг. — Чакайте!

Но вече беше късно. Процесът на пренасяне бе започнал.

Стаята завибрира, смрачи се. Двойниците, седнали от другата страна на масата, започнаха да се разпадат. Като че ли физическите им тела преставаха да функционират, сякаш въговете се готвеха да захвърлят своите уродливи екзоскелети.

Двойникът на Пит, седнал точно срещу него, изведнъж се изви по отвратителен начин. Главата му увисна, очите се изцъклиха, изгубиха блясъка си и се покриха с късове органична тъкан. Тялото се разтресе и върху него се появи дълга пукнатина.

Същият процес протичаше и при останалите двойници.

Копието на Питър Гардън продължи да се тресе, пукнатината се разпростря от главата до петите и оттам се подаде нещо безформено и неустойчиво. Навън започваше да се измъква някакъв организъм от протоплазма. Това беше въг в естествения си облик, въг, който вече не се нуждаеше от изкуствената си обвивка. Той си пробиваше път към бледожълтите лъчи на смалилото се Слънце.

От всяка от разкъсаните човешки обвивки се измъкваше по един въг. Обвивките се люлееха и една по една, сякаш подхванати от неосезаем вятър, започваха да се извиват и да танцуват, безтегловни и изгубили цвета си. От тях се късаха парчета и люспи, които се издигаха във въздуха, политаха над игралната маса и Пит Гардън ужасен ги чистеше от дрехите си.

Най-накрая титанските играчи се изправиха пред тях в истинските си тела. Играта започваше насериозно. Сега имитирането на човешка външност беше ненужно, защото Играта вече не се водеше на Земята.

Сега се намираха на Титан.

Пит Гардън изрече възможно най-спокойно:

— Всички наши ходове ще бъдат определяни от Дейв Мютро, въпреки че ние ще теглим карти и ще извършваме останалите действия, предвидени от правилата на Играта.

Въговете, седнали срещу тях, сякаш си предадоха мислено подигравателен смях. „Защо?“ — зачуди се Пит. Сякаш след като изхвърлиха човешките си обвивки, общуването между двете раси веднага се влоши.

— Джо — каза Пит, — ако Бил Келъмайн няма нищо против, искам ти да местиш фигурите ни.

— Добре — кимна Джо Шилинг.

Над игралната маса се спуснаха студени и влажни филизи от сива мъгла. Фигурите на въговете срещу тях станаха неясни в неестествения мрак. Титанците се отдръпваха дори физически, сякаш искаха да контактуват колкото се може по-малко с теранците. И това като че ли не беше от враждебност, а беше спонтанно.

„Може би — помисли си Пит — бяхме обречени на тази схватка от самото начало. Резултатът от срещата между нашите две култури е бил напълно предрешен.“

Почувства празнота и непреклонност. Беше твърдо решен да спечели Играта.

— Теглете карта — обявиха въговете, които сякаш се бяха слели в един-единствен индивид, срещу когото трябваше да играе групата. Един огромен, инертен организъм, древен и муден, но безкрайно решителен.

И мъдър.

Пит Гардън го мразеше. И се страхуваше от него.

— Те се опитват да въздействат върху колодата карти! — каза Мари Ан.

— Добре — каза Пит. — Бъдете максимално внимателни.

Чувстваше се извънредно уморен. „Дали вече сме изгубили?“ — запита се той. Усещаше, че е така. Струваше му се, че играят безкрайно отдавна, въпреки че едва бяха започнали.

Бил Келъмайн протегна ръка и изтегли карта.

— Не я поглеждай! — предупреди го Пит.

— Разбрах, да! — отвърна Келъмайн раздразнено. Без да поглежда картата, той я плъзна по масата към Мютро.

В мъждукащия полумрак Мютро концентрира вниманието си върху обърнатата с опакото нагоре карта. От напрежение лицето му се покри с бръчки.

— Седем квадрата — изрече той най-накрая.

Джо Шилинг, по знак на Келъмайн, премести фигурата му седем квадрата напред. На полето, върху което стъпи, пишеше: Повишаване на цената на горивото. Платете на компанията за комунални услуги петдесет долара.

Джо Шилинг вдигна глава и впери поглед в представителя на титанците, седнал от другата страна на масата.

Не последва обвинение в блъф. Въговете решиха да признаят хода.

Дейв Мютро се обърна към Пит и каза:

— Изгубихме. Искам да кажа, че ще изгубим. Предвиждам го с абсолютно точност, случва се във всички възможни варианти на бъдещето.

Пит Гардън го погледна.

— А вашите способности? — напомни Джо Шилинг. — Забравихте ли? Сега те са доста намалени. Това е ново преживяване за вас. Вие сте объркан. Нали?

— Но аз не чувствам те да са намалели — отвърна неуверено Мютро.

 

 

Представителят на въговете, който седеше срещу тях, каза:

— Искате ли да се откажете от Играта?

— Засега не — отвърна Пит и пребледнелият от ужас Бил Келъмайн машинално кимна в знак на съгласие.

„Какво е това? — запита се Пит. — Какво става? Нима Дейв Мютро ни е предал отново, въпреки заплахата от страна на Мери Ан?“

— Говоря на глас — обади се Мютро, — защото те…

Той посочи въга отсреща.

— … Те могат да четат мислите ми.

„Така е — помисли си Пит и кимна. Умът му работеше трескаво. — Какво можем да направим, за да се спасим?“

Той се опита да потисне нарастващата си паника и предчувствието за неуспех.

Джо Шилинг запали цигара, облегна се назад в креслото и каза:

— Мисля, че е най-добре да продължим играта.

Изглеждаше невъзмутим, въпреки че, разбира се, и той беше разтревожен.

„Но Джо Шилинг — помисли си Пит — е велик Играч. Той никога не би показал емоциите си, никога няма да се предаде. Той ще върви до края и останалите ще го последват. Защото са длъжни. Просто и ясно.“

— Ако победим — каза Пит на въга отсреща, — ще получим контрол над Титан. Можете да изгубите толкова много. Също като нас.

Въгът се изправи, потрепери и отвърна:

— Играйте.

— Ваш ред е да теглите карта — напомни му Джо Шилинг.

— Правилно.

Въгът изтегли карта. След кратка пауза фигурата му върху дъската тръгна напред. Спря на деветото квадратче. На него пишеше: Вашите разузнавачи са открили планетоид с ценни археологически находки. Печалба седемдесет хиляди долара.

Дали беше блъф? Пит се обърна към Джо Шилинг, Бил Келъмайн също се наведе към него да се посъветват. И останалите от групата доближиха глави, шепнейки.

— Искам да го обявя за блъф — каза Джо Шилинг.

Членовете на „Красивата синя лисица“ гласуваха. Повечето бяха съгласни с обявяването на хода за блъф. Но предимството им беше малко.

— Блъф — обяви на висок глас Джо Шилинг.

Въгът обърна картата си. Беше деветка.

— Честно е — изрече с усилие Мери Ан. — Съжалявам, но е така. Не усетих върху картата да са прилагани пси-сили.

— Моля, платете — обади се въгът.

На Пит отново му се стори, че съществото се смее, макар че не можеше да е сигурен.

Както и да го погледнеше, това си беше много бърза и доста сериозна загуба за „Красивата синя лисица“. Въговете спечелиха седемдесет хиляди долара от банката за квадрата, върху който бяха стъпили, и седемдесет хиляди долара от групата за неоснователно обвинение в блъф. Общо сто и четирийсет хиляди долара. Зашеметен, Пит седна на мястото си, стараейки се поне външно да запази спокойствие. Длъжен беше заради останалите членове на групата.

— Предлагам ви още веднъж да се предадете — каза въгът.

— Не — отвърна Джо Шилинг.

Джак Блау с треперещи ръце изброи дължимата сума и я предаде на въговете.

— Това е катастрофа — прошепна Бил Келъмайн.

— Нима не ви се е случвало да оставате в Играта след подобни загуби и преди? — попита Джо Шилинг.

— А на вас? — отвърна с въпрос Келъмайн.

— Случвало ми се е — каза Шилинг.

— Но не съвсем — каза Келъмайн. — В края на краищата вие отпаднахте от Играта, Шилинг, провалихте се. А сега проваляте и нас.

Джо не каза нищо, но пребледня.

— Да продължим Играта — каза Пит.

— Твоя беше идеята да доведеш този неудачник тук — продължи да мърмори Келъмайн. — Без него нямаше да имаме този лош късмет. Като председател на групата…

— Но ти вече не си председател на групата ни! — тихо му напомни мисис Енгст.

— Играйте — каза ядосано Стюърт Маркс.

Новата изтеглена карта пак бе поставена пред Дейв Мютро, без да бъде видяна. Ясновидецът премести бавно фигурата единайсет полета напред. На квадратчето пишеше: Домашната ви котка е намерила ценен стар албум на тавана. Печалба три хиляди долара.

— Блъф — каза въгът.

След кратка пауза Дейв Мютро обърна картата. Наистина беше единайсетица. Титанците бяха загубили и трябваше да платят. Сумата не беше чак толкова голяма, но тя накара Пит да потрепери от радост. Явно въговете също можеха да грешат.

Фенотиазиновата блокировка действаше успешно.

Групата отново имаше шанс за успех.

Сега въгът изтегли карта, погледна я и фигурката му се премести девет квадрата напред. На полето пишеше: Грешка при деклариране на доходите. Федералното правителство налага глоба осемдесет хиляди долара.

Въгът неволно потрепна и като че ли издаде слаб, едва доловим стон.

Пит веднага осъзна, че това може да е блъф. Ако наистина беше блъф и не го обявяха, въгът щеше да спечели тази сума, вместо да я загуби. Всичко, което трябваше да направи, беше просто да обърне картата и да покаже, че не е деветка.

Членовете на „Красивата синя лисица“ гласуваха. Повечето решиха да не обявяват хода за блъф.

— Отказваме се от обявяване — заяви Джо Шилинг.

Въгът неохотно и мъчително бавно отброи осемдесет хиляди долара и ги даде на банката. Ходът не беше блъф и Пит въздъхна с облекчение. Въгът изгуби половината от сумата, спечелена в предишния ход. Явно не беше чак толкова безгрешен играч.

Подобно на „Красивата синя лисица“, въгът не можеше да скрие разочарованието си от големия неуспех. Той не беше човек, но беше живо същество и имаше свои цели, желания и страхове. И той беше смъртен.

Пит осъзна, че му е мъчно за него.

— Напразно хабите емоции, като ме съжалявате — каза въгът язвително. — Все още имам преимущество пред вас, теранци.

— Засега — съгласи се Пит. — Но вече тръгнахте надолу. Очертава се да загубите.

„Красивата синя лисица“ отново изтегли карта, която пак беше сложена пред Дейв Мютро. Този път той мълча толкова дълго, че паузата започна да изглежда безкрайна.

— Просто кажете хода! — изстреля Бил Келъмайн най-накрая.

— Три — прошепна Мютро.

Джо Шилинг премести фигурата на теранците. И Пит прочете: Основите на къщата ви са повредени заради свлачище. Цена на ремонта четиринайсет хиляди долара.

Въгът не помръдна. После внезапно каза:

— Аз… Няма да го обявявам за блъф.

Дейв Мютро погледна Пит. Той протегна ръка и обърна картата.

Не беше тройка, а четворка.

Групата спечели още четиринайсет хиляди долара, вместо да ги загуби. Въгът беше пропуснал да обяви хода за блъф.

— Изумително — каза въгът. — Ограничаването на способностите ви наистина ви помага да печелите. Успяхте да извлечете изгода от него.

Той ядосано изтегли следващата карта и премести фигурата си седем полета напред.

Пощальонът се е пребил на алеята пред къщата ви. След продължителен съдебен процес сте осъдени да платите триста хиляди долара.

„Боже мой!“ — помисли си Пит. Сумата беше толкова смайващо голяма, че можеше да стане решаваща за изхода на играта. Той и всички останали членове на „Красивата синя лисица“ впериха поглед във въга, опитвайки се да намерят признаци, които да им подскажат блъф ли е това или не.

„Ако имахме само един телепат — помисли си той с горчивина. — Един-единствен…“

Но Патриша никога не би се присъединила към тях, а Хоторн беше мъртъв. Пък и дори да имаха телепат, представителят на въговете несъмнено щеше да открие някакъв начин да го неутрализира, така като въговете ограничаваха своите собствени телепатични способности. Това беше очевидно. И двете страни играеха Играта твърде отдавна, за да се хванат на толкова проста уловка. Те бяха подготвени за подобни неща.

„Ако загубим — каза си Пит, — ще се самоубия преди да попадна в ръцете на титанците“. Той бръкна в джоба си, чудейки се какво ли ще намери там. Имаше само две таблетки метамфетамини, останали след разпоя по случай късмета. Колко отдавна беше това? Преди ден? Или два? Струваше му се, че е било преди месеци. В някакъв друг свят.

Метамфетамин хидрохлорид.

По време на онази разпивка същият този медикамент го беше превърнал в неволен телепат. Със слаби способности, но безспорно телепат. Пит си спомни, че метамфетамините симулират таламуса и действието им е абсолютно противоположно на това на фенотиазините.

„Да!“ — помисли си той.

Извади двете розови таблетки метамфетамин и въпреки че се задави, успя да ги глътне без помощта на вода.

— Чакайте! — каза той на групата с пресипнал глас. — Чуйте ме, искам този път аз да взема решението. Изчакайте малко.

Трябваше да минат поне десет минути, преди метамфетаминът да започне да действа.

— Това е измама от ваша страна — каза въгът. — Един от членовете на вашата група погълна наркотично вещество стимулант.

— Вие не възразихте против употребата на фенотиазина — моментално отвърна Джо Шилинг. — По този начин принципно се съгласихте по време на играта да се поемат медикаменти.

— Но аз не съм подготвен да си имам работа с телепатични способности от ваша страна — възрази въгът. — Преди началото на Играта сканирах цялата група и не открих нито телепатични способности, нито намерение да бъдат придобити.

— Очевидно много голяма грешка от ваша страна — каза Джо Шилинг и се обърна към Пит.

Сега всички членове на „Красивата синя лисица“ гледаха в него.

— Е? — попита Джо напрегнато.

Стиснал юмруци, Пит Гардън чакаше медикаментът да започне да действа.

Минаха пет минути. Никой не се обаждаше. Единственият звук, който се чу, беше когато Джо Шилинг си дръпна от цигарата.

— Пит — обади се внезапно Бил Келъмайн, — не бива да чакаме повече. Не можем да издържим напрежението.

— Така е — каза Джо Шилинг. Лицето му беше поруменяло и мокро от пот. Цигарата му бе изгаснала. — Трябва да вземеш решение, дори и да е грешно.

— Пит! — възкликна Мери Ан. — Въгът се опитва да промени стойността на картата!

— Значи е блъфирал! — моментално съобрази Пит.

Така би трябвало да бъде. Иначе въгът би оставил картата непроменена. Пит се обърна към него и каза:

— Обявяваме хода за блъф!

Въгът дълго време не помръдна. Най-накрая обърна картата.

Беше шестица.

Което означаваше, че ходът му е бил блъф.

— Той сам се издаде — каза Пит. Целият трепереше от възбуда. — Амфетамините не ми помогнаха и въгът много добре знае това. Той може да прочете какво мисля, така че съм щастлив да го кажа и на глас. Това беше блъф от наша страна, по-точно от моя страна. Нямах достатъчно амфетамини, а освен това не съм пил никакъв алкохол. Така че нямаше условия за появата на телепатични способности. Но аз нямаше как да знам това.

Въгът беше станал тъмносив на цвят и целият пулсираше. Той отброи триста хиляди долара банкнота по банкнота и ги предаде на „Красивата синя лисица“.

Групата беше много близо до победа в Играта. Всички разбираха това, включително и въгът отсреща. Нямаше нужда никой да го казва на глас.

— Ако не беше изгубил самообладание… — прошепна Джо Шилинг, опитвайки се да запали изгасналата си цигара с треперещи пръсти. — Но сега шансовете ни се изравниха и вече са петдесет на петдесет. В началото въгът беше алчен, сега е изплашен.

Той се усмихна на останалите членове на групата, седнали от двете му страни.

— Алчност и страх — лоша комбинация, когато играеш Блъф. — Гласът му беше тих и напрегнат. — Тази комбинация се получи и при мен, преди много години, и благодарение на това загубих. Става въпрос за последната ми игра срещу Късметлията Лъкман.

— Смятам — каза въгът, — че въпреки своите цели и намерения, аз губя Играта срещу вас, теранци.

— Не възнамерявате ли да продължите? — попита Джо Шилинг, вадейки цигарата от устата си и оглеждайки въга. Контролираше се напълно. Лицето му беше решително.

— Ще я продължа — отвърна въгът.

Внезапно всичко пред лицето на Пит Гардън избухна. Масата се стопи, той почувства ужасна болка. Веднага разбра какво се е случило. Въгът се беше предал и в агонията си бе решил да ги унищожи заедно със себе си. Така че бе пренесъл Играта в друго измерение. В съвсем различна обстановка.

Те бяха с него тук, на Титан. В неговия свят, не в техния.

В това отношение бяха извадили лош късмет.

Много лош късмет.