Серия
Фафърд и Сивия Мишелов
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bazaar of the Bizarre, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване, корекция и форматиране
Alegria (2011)

Издание:

Магьоснически свят

Разкази и новели

Американска, първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“, №1

A Magic Lover’s Treasury Of The Fantastic. Edited by Margaret Weis. Warner books

Copyright © 1998 by Margaret Weis and Tekno Books


Странните звезди на Нюон проблясваха мътно над каменните покриви на град Ланкмар, където подрънкването на саби можеше да се чуе почти толкова често, колкото и звънът на монети. Поне нямаше мъгла.

Не по-ярко мъждукаха светлинките на магазинчетата по Площада на мрачните наслади, разположен на седем пресечки южно от Вратата на блатото между фонтана на тъмното охолство и Параклиса на Черната дева. Защото амбулантните търговци на дрога и на сензационна литература и сводниците осветяваха потайните си кътчета и сергии с фосфоресциращи гнили пънове, женски светулки и с въглени, тлеещи в глинени гърнета, и вършеха работата си безшумно като безмълвните звезди на небето.

В нощен Ланкмар има колкото искаш оживени местенца, потънали в светлината на факлите, но от незапомнени времена галещият ухото шепот и интимният полумрак са неписано правило за Площада на мрачните наслади. Там можеш да срещнеш потънали в размисъл философи, замечтани студенти и богослови фанатици, проповядващи непонятните си учения за дявола и за всички тъмни сили, които властват над всемира. И ако някой от тях открие дребни удоволствия по пътя си, теориите и мечтите, теологиите и демонологиите му определено се подобряват.

 

 

Тази вече обаче имаше едно ярко изключение от правилото на мрака. От една ниска врата със свод като детелина, наскоро изсечен в старинната стена, се лееше обилна светлина. Зловещите й отблясъци върху паважа засенчваха почти напълно светлинките на другите търговци на мистерии.

Невероятни чудовищни предмети лежаха в осветения правоъгълник пред вратата, а до нея се превиваше някакъв човек с алчно лице, облечен в одеяния, които никой никога не бе виждал по суша и море… в Света на Нюон. Червената му шапка приличаше на малка кофа, беше обут в шалвари и чуждоземни червени ботуши с щръкнали бомбета. Очите му се взираха с грабливия поглед на ястреб, а усмивката придаваше на лицето му циничния, похотлив и чревоугоднически израз на древен сатир.

От време на време скачаше, бързо премиташе плочите с груба метла с дълга дръжка, сякаш да отвори път за пристигането на някакъв фантастичен император, и често прекъсваше този танц, напомнящ странен ритуал, за да погледне тълпата, струпана в мрака пред вратата, да се поклони дълбоко и несръчно и с жест, едновременно раболепен и заплашителен, да я покани в новия магазин.

Все още никой не се престрашаваше да пристъпи към ослепителната светлина и да влезе вътре или поне да разгледа небрежно и примамливо изложените на показ необикновени предмети. Но броят на смаяните зрители непрекъснато се увеличаваше. Някои изразяваха неодобрението си към подобен предизвикателен начин за привличане на вниманието — пълна противоположност на обичайните за това място загадъчност и потайност, — но накрая недоволството отстъпи място на учудени възклицания, възхита и постоянно нарастващо любопитство.

 

 

Сивия Мишелов се прокрадна на площада откъм фонтана така безшумно, сякаш идваше да прегризе нечие гърло или да шпионира шпионите на Повелителя. Мокасините му от кожа на плъхове дори не проскърцваха. Напъхана в ножницата от миши кожи, сабята му Скалпел едва се поклащаше между туниката и плаща от груба сива коприна. Заплашителните погледи, които мяташе насам-натам изпод полуотметнатата сива копринена качулка, изразяваха смразяващо чувство на превъзходство.

Но вътрешно Мишелов се чувстваше като първолак, който не си е написал домашното и с ужас очаква наказанието. Защото в торбичката му от кожа на плъх се намираше бележка от Шилба Безокия, набързо надраскана с тъмнокафяво мастило върху сребриста рибена люспа, в която той го канеше на среща точно на това място в същия този час.

Шилба беше неговият свръхестествен опекун и не си струваше да пренебрегва подобна покана, тъй като Шилба имаше очи за необщителните, въпреки че те не се намираха над бузите му под челото.

Беше сигурен, че задачите, които Шилба щеше да му възложи тази вечер, щяха да са както обикновено трудноизпълними и дори противни — или да набави девет бели котки без нито един черен косъм, или да открадне пет екземпляра от една и съща книга с магически рунически заклинания от библиотеките на петима магьосници, които живеят на огромни разстояния един от друг, или да се сдобие с екскременти на четирима живи или умрели крале — поради това Мишелов пристигна по-рано, за да научи лошите новини по-скоро, и дойде сам, защото не искаше приятелят му Фафърд да се кикоти отстрани, докато Шилба го засипва с магьосническите си наставления, а той кима покорно… и онзи току-виж се сетил да му възложи още някоя задача.

Бележката на Шилба, дълбоко запечатана в гънките на мозъка му, гласеше следното: „Когато звездата Акулукраси острието на Ран, бъди до фонтана на тъмното охолство“, а отдолу стоеше малкият му овален печат.

Мишелов се промъкна крадешком до фонтана, който представляваше черна тантуреста колона, на чийто грубовато заоблен връх набъбваше черна капка и се спущаше надолу на всеки двайсет удара на слонско сърце.

Мишелов застана до него и протегна кривата си ръка, за да измери височината на зелената звезда Акул на небосклона. Трябваше да се спусне още седем пръста, за да докосне заострения като игла връх на тънкото минаре на Ран.

Изви тяло и с лек скок се метна на върха на колоната, за да провери дали оттам разстоянието между звездата и минарето не е по-малко. Беше същото.

Огледа заобикалящия го мрак за неподвижни сенки… и особено за една, предрешена в расо с монашеска качулка, нахлупена толкова ниско, че човек да се чуди как оня вижда къде върви, но нищо не забеляза.

Настроението му се развали. Щом Шилба е предпочел да не се появи малко преди уговорения час, както изисква етикетът, той също можеше да се държи невъзпитано! И тръгна да огледа новия магазин с ярко осветена сводеста врата, чийто ослепителен блясък бе видял още докато приближаваше Площада на мрачните наслади.

 

 

Фафърд Северняка отлепи натежалия си от пиене клепач и огледа, без да помръдва глава, едната половина на малката стая, в която спеше гол — тя беше осветена от огъня в камината. След това го затвори, отвори другото си око и огледа другата половина.

Нямаше и следа от Мишелов. Дотук добре! Ако щастието му се усмихне, би могъл да се справи с предстоящия му тази вечер неприятен ангажимент, като си спести подигравките на дребния сив мошеник.

Измъкна изпод четинестата си буза парче змийска кожа, постави го пред огъня и ситните дупчици, с които то бе осеяно, заблещукаха като звездички, изписвайки мъглявото съобщение: „Когато кинжалът на Ран прониже мрака в сърцето на Акул, открий Извора на черните капки.“

Върху кожата се мъдреше седморъка свастика с цвят на засъхнала кръв — един от печатите на Нингобъл Седмоокия.

За Фафърд не беше никакъв проблем да се сети, че „Изворът на черните капки“ означава „Фонтанът на тъмното охолство“. Подобен иносказатален поетичен език му беше до болка познат още от детските години, когато бе ученик на поетите певци.

Нингобъл беше за Фафърд това, което бе Шилба за Мишелов, с тази разлика, че Седмоокия бе доста по-претенциозен и задачите, които му възлагаше, бяха далеч по-заплетени — обезглавяване на дракони, потапяне на четиримачтови магически кораби и отвличане на строго охранявани омагьосани принцеси.

Освен това Нингобъл бе предразположен към умерено самохвалство, особено по въпроса за великолепието на своя дом, разположен в огромна пещера и пресечен от цял лабиринт криволичещи като змии каменни коридори, които, обичаше да повтаря той, отвеждаха към всички точки във времето и пространството — в случай, разбира се, че той предварително ви даде точни указания, как да избродите тези лъкатушещи и прихлупени скални галерии.

За разлика от Мишелов, който страшно много искаше да научи формулите и заклинанията на Шилба, Фафърд изобщо нямаше такива амбиции, но Седмоокия го държеше здраво в ръцете си заради неговите слабости и минали прегрешения, така че Северняка трябваше всеки път търпеливо да изслушва магьосническите му поучения и хвалби — само не и в присъствието на ухиления и кикотещ се Сив Мишелов.

Застанал пред камината, Фафърд мяташе, навличаше и препасваше всевъзможни дрехи, оръжия и украшения върху огромното си мускулесто тяло, покрито със златисточервеникава козина. Нахлузил ботуши и с шлем на главата, той най-после отвори външната врата и хвърли поглед към мрачната уличка. Забеляза на ъгъла прегърбената фигура на продавача на кестени, който клечеше до своя мангал. Видът на Фафърд беше толкова заплашителен, че човек би могъл да си помисли, че в следващия миг стъпките му ще разцепят нощната тишина подобно на обсадна машина, тръгнала да срути каменните стени на някоя крепост.

Вместо това старият продавач на кестени, който беше всъщност един от шпионите на Повелителя и притежаваше невероятно остър слух, едва не припадна, когато Фафърд профуча покрай него безшумен като призрак, бърз като вятър и висок като върлина.

 

 

Мишелов избута ловко с лакът двама зяпачи и закрачи по тъмните плочи към ярко осветения магазин, чиято врата напомняше обърнато нагоре сърце. Мина му през ума, че само някакви факири биха могли да пробият и измажат този свод за толкова кратко време. Днес следобед бе минал оттук и не бе забелязал нищо освен гола стена.

Продавачът чужденец с червения цилиндър и извитите нагоре носове на обувките пъргаво подскочи към него и заотстъпва, премитайки с метлата пътека за първия си клиент, като не преставаше да се кланя и да се усмихва угоднически.

Физиономията на Мишелов изразяваше строгост и високомерие. Той спря до струпаните пред вратата предмети и ги огледа неодобрително. Измъкна Скалпел от тясната сива ножница и с върха на дългото острие перна корицата на най-горната от купчината покрити с мухъл книги. Без да се приближава, прегледа отгоре-отгоре първата страница, поклати глава, прелисти набързо още десетина страници като учител, който посочва с палката сгрешените думи в съчинението на свой ученик, и рязко затвори книгата.

Все с върха на Скалпел повдигна червената покривка на една от масите и надникна подозрително под нея, чукна презрително един буркан, в който плуваше човешка глава, докосна пренебрежително няколко други предмета и заплашително размаха сабята към един бухал, вързан с верига за крака. Той го поздравяваше с тържествени бухания от високата си стърчишка.

Сивия Мишелов пъхна Скалпел обратно в ножницата и изгледа с раздразнение продавача, а изражението му бе недвусмислено: „И това ли е всичко, което предлагаш? Заради тези боклуци ли си позволяваш да оскверняваш Мрачния площад с целия този блясък?“

Всъщност Мишелов бе страхотно заинтригуван от всяка дреболия, която бе успял да зърне. Между другото, книгата беше на език, който не само не можа да разчете, но му беше и напълно непознат.

В три неща обаче бе абсолютно сигурен: първо, всички тези предмети, изложени за продан, не пристигаха от нито една точка, намираща се в пределите на Света на Нюон, включително и в най-отдалечените му кътчета; второ, поради някаква все още необяснима за него причина те бяха изключително опасни; и трето, бяха го слисали и той, Сивия Мишелов, няма да мръдне оттук, докато не ги огледа, проучи и ако се наложи, изпита един по един до последната подробност.

Като видя киселата гримаса на Мишелов, продавачът се загърчи в раболепни и ласкателни подскоци, разкъсван от желание да разцелува краката му и със съблазнителни жестове да насочи вниманието му към всеки един от предметите в магазинчето.

Накрая се поклони толкова ниско, че докосна с брадичка плочника, простря дългата си маймунска ръка към вътрешността на помещението и изломоти на отвратителен ланкмарски:

— Всяко от тези неща може да задоволи плътта, сетивата и въображението на човека. Несънувани вълшебства. Много евтино, много евтино! Само едно пени! Базарът на чудесата. Уверете се сам, о, кралю!

Мишелов се прозина продължително, прикривайки уста с опакото на ръката си, огледа наоколо с отегчената, великодушна и смирена усмивка на владетел, комуто се налага да поема какви ли не досадни задължения, накрая сви рамене и пристъпи в магазина.

Зад него продавачът заподскача в транс от възторг и пощурял от радост, отново запремита плочите.

Първото нещо, което Мишелов видя, беше купчина тънички книги, подвързани с червена и виолетова грапава кожа със златни инскрустации.

Второто беше стойка с блещукащи лещи и изящни месингови тръбички, които подканваха да надникнеш в тях.

Третото беше стройна тъмнокоса девойка, която му се усмихваше загадъчно от окачена на тавана клетка със златни решетки.

Зад нея висяха други клетки с решетки от сребро и от други метали със странни зелени, рубинени, оранжеви, ултрамаринови и яркочервени цветове.

Фафърд видя Мишелов да изчезва в магазинчето точно в мига, в който лявата му ръка докосваше хладната грапава повърхност на фонтана на тъмното охолство и Акул кацна върху Ран като фенер, който изгрява от върха на минарето със зелените си отблясъци.

Вероятно би последвал Мишелов или пък не би го последвал, но с положителност би потънал в размисъл по повод на току-що видяното, ако точно в този момент не бе чул иззад гърба си продължително:

— Хссссст!

Фафърд се завъртя като някакъв танцьор исполин и в същия миг огромният му меч Сив жезъл изпълзя от ножницата по-светкавично и безшумно дори от змия, която се измъква от леговището си.

На десет разкрача зад себе си, на ъгъла на една потънала в мрак уличка, по-мрачна дори и от Мрачния площад, преди да бе засиял под блясъците на новата си търговска придобивка, Фафърд едва успя да различи две застанали една до друга фигури, плътно загърнати и с огромни качулки на главите.

Под едната качулка се спотайваше абсолютният мрак. Дори лицето на някой негър от Клеш би отразило някакви сумрачни искрици. Под тази качулка не се процеждаше никакъв светлик.

Под другата мъждукаха седем бледи зеленикави пламъчета. Те се движеха постоянно, обикаляха едно около друго и се полюшваха хаотично. На моменти някое от тях грейваше по-ярко, доближавайки отвора на качулката, или избледняваше след отдръпването назад.

Фафърд пъхна Сивия жезъл в ножницата и пристъпи към двете фигури. Все така обърнати с лице към него, те отстъпиха бавно и безшумно в уличката.

Той ги последва. Изпита известно вълнение… а и други чувства. Да срещне сам своя свръхестествен опекун, беше досадна, но все пак поносима неприятност; но неочакваната и едновременна среща с Нингобъл Седмоокия и с Шилба Безокия не можеше да не предизвика тръпка на страхопочитание у всекиго.

Още повече че двамата заклети съперници в магьосничеството си бяха подали ръка и очевидно действаха заедно… Предстоеше да се случи нещо необикновено! Нямаше никакво съмнение.

 

 

Междувременно Мишелов се отдаваше на най-изкусителните, най-пикантните и най-невъобразимите екзотични развлечения, които би могъл да си представи. Книгите, подвързани с мека кожа и покрити със златни инскрустации, бяха пълни със знаци, по-странни и от тези в книгата, която бе прелистил пред входа — някои приличаха на животински скелети, други — на спираловидно усукани облаци или на разкривени клони на храсти и дървета, — но за свое учудване той без никакво усилие разбираше какво е написано.

Книгите описваха в най-пълни подробности личния живот на дяволите, тайните учения на различни смъртно опасни култове, а и използваните бойни техники срещу въоръжени демони и сексуалните техники на лами, зли духове, вакханки и нимфи, при това придружени с илюстрации.

Лещите и месинговите тръбички, някои от които бяха извити по такъв фантастичен начин, че приличаха на перископи, през които можеш да надникнеш над стените и през зарешетените прозорци на други вселени, отначало му показваха само великолепни бижутерски образци, но след малко Мишелов вече можеше да се възхити на всевъзможни интересни гледки: съкровищници на умрели крале, спални на живи кралици, подземни щабове на разбунтували се ангели и тайни килерчета, в които боговете криеха плановете си за такива зашеметяващи светове, че не смееха да ги осъществят.

Колкото до чудновато облечените стройни девойки в техните клетки със странно редки решетки, те бяха като примамливи възглавнички, върху които за кратко да отпуснеш поглед, уморен от разглеждане на книги и надничане през тръбички.

От време на време някоя от тях подсвирваше лекичко и му сочеше с ласкави, умолителни или съблазнителни жестове един лост в стената, обсипан със скъпоценни камъни, с който закачената й на блестяща верига клетка можеше да бъде спусната на пода.

На тези подкани Мишелов отвръщаше с влюбена усмивка и с леко помахване, сякаш й шепнеше: „След малко… съвсем малко. Имай търпение.“

В края на краищата момичетата притежаваха достатъчно достойнства, за да те накарат да пренебрегнеш всяка друга наслада, а той искаше да опита от всичко. Остави ги за десерт.

 

 

Нингобъл и Шилба се отдалечаваха по тъмната уличка, а Фафърд ги следваше, докато накрая загуби търпение, превъзмогна обзелото го страхопочитание и подвикна нервно:

— И какво сега, да не смятате да вървим така, докато затънем във Великото солено блато? Какво искате от мен? И за какво изобщо е цялата тази дандания?

Както обаче успя да забележи под сиянието на звездите и на светлината, която се процеждаше от няколко прозореца по горните етажи, закачулените фигури бяха спрели миг преди да се развика. Типичен магьоснически номер, за да накарат човека да се почувства неловко! От яд прехапа устни в непрогледния мрак. Винаги се случваше така!

— О, мой любезни синко… — започна с възможно най-сладникаво-назидателната си интонация Нингобъл, а бледите пламъчета на седемте му очи заблещукаха кротко като Плеядите в нощното небе на късно лято, когато над водите на езерото се издига зеленикава мъглица, просмукана от синкавите изпарения на сярна киселина и на разяждащи соли.

— Попитах за какво е цялата тази дандания! — прекъсна го грубо Фафърд.

И без това вече бе дал израз на нетърпението си, така че можеше да продължи докрай.

— Нека разгледаме случая като хипотетичен — продължи невъзмутимо Нингобъл. — Да предположим, любезни ми синко, че в една вселена живее един човек и че в тази вселена от друга вселена или може би от група вселени пристига една изключително зла сила, и че този човек е безстрашен мъж, който иска да защити своята вселена и изобщо не държи на своя живот, а освен това се вслушва в съветите на един много мъдър, благоразумен и с високо обществено съзнание свой вуйчо, вещ по въпроса, по който аз в момента изграждам своите хипотези…

— Ненаситните заплашват Ланкмар! — гръмна гласът на Шилба като сгромолясващо се дърво и така внезапно, че Фафърд едва не подскочи, а също и Нингобъл, доколкото ни е известно.

Фафърд почака малко, за да не създаде погрешно впечатление, и отмести поглед към Шилба. Очите му бяха привикнали с тъмнината и сега виждаше много по-добре, но пак не можа да забележи абсолютно нищо под качулката му.

— Какви са тези Ненаситни? — попита той.

— Ненаситните са най-безупречните търговци — подзе пак Нингобъл — във всички възможни вселени, толкова безупречни наистина, че продават само боклуци. И това е неминуемо, тъй като Ненаситните се занимават единствено с усъвършенстване на своите търговски умения и нямат никаква възможност да обърнат внимание на качеството на продаваната от тях стока. Поради което изобщо не се занимават с подобни проблеми от страх да не загубят изключителния си търговски нюх — и все пак притежават такива умения, че абсолютно никой не е в състояние да устои на техните стоки, без съмнение най-изтънчените стоки във всички безбройни вселени, ако следиш мисълта ми.

Фафърд погледна с очакване към Шилба, но тъй като този път той не понечи да направи кратко и съдържателно обобщение, кимна към Нингобъл.

— Както би могъл лесно да заключиш — продължи Нингобъл, а седемте му очи започнаха лекичко да кръжат, съдейки по движенията на седемте зелени пламъчета, — Ненаситните разполагат с най-могъщите магии, събрани от безбройните вселени, а щурмовашките им отряди са предвождани от най-войнствените магьосници, които човек може да си представи, съвършено обучени в най-различни бойни техники с помощта било на разума, или на чувствата, или на всевъзможно въоръжение.

Първата им стъпка на всяко ново място е да открият магазин и да привлекат най-смелите, най-авантюристичните и най-податливите на внушение хора измежду местното население, надарени с толкова богато въображение, че те без особени усилия ги превръщат в свои посредници.

Когато тези хора биват привлечени благополучно, Ненаситните се заемат с останалата част от населението: което чисто и просто означава, че те продават и продават, и продават! — продават боклуците си и получават в замяна пари, а дори и по-ценни неща.

Нингобъл въздъхна уплашено, едва ли не богобоязливо.

— Всичко това е твърде неприятно, любезни ми синко — добави той, а пламъчетата се завъртяха хипнотизиращо под качулката, — но напълно естествено за вселени, в които се разпореждат такива богове, каквито са нашите — напълно естествено и може би поносимо. Уви, лошото предстои! Ненаситните искат не само да покровителстват всички същества във всички вселени. Понеже се страхуват, че рано или късно все някой ще повдигне винаги неприятния въпрос за истинската стойност на нещата, те държат да превърнат хората в свои видиотени клиенти, които покорно купуват всеки предложен им боклук. Това, разбира се, означава, че в края на краищата хората няма да има с какво да плащат за тези боклуци, но Ненаситните не изглеждат особено притеснени от подобна възможност. Вероятно смятат, че винаги може да се намери някоя нова вселена за разработване. И сигурно е така!

— Чудовищно! — заключи Фафърд. — И какво целят с всички тези ужасяващи търговски номера, с това налудничаво търгуване? Какво искат всъщност?

— Ненаситните искат единствено да трупат пари в брой и да възпитават малките си да трупат още и още пари в брой, и да се конкурират едни-други в трупането на пари в брой. Това дали е случайно, Фафърд? Пари в брой? Искат освен това непрекъснато да се говори за огромните им заслуги към всичките многобройни вселени, защото са убедени, че раболепният потребител е и покорен слуга на боговете, искат и всички да им съчувстват, понеже цялото това трупане на пари ги измъчвало и терзаело, и разстройвало храносмилането им. А отгоре на това всеки от Ненаситните тайно колекционира и крие вдън земя най-изящните предмети и мисли на истински мъже и жени (и истински магьосници и демони), закупени на нищожни цени или заменени срещу техните боклуци, или — което е и крайната им цел — присвоени срещу абсолютно нищо.

— Наистина чудовищно! — повтори Фафърд. — Търговците винаги са били истинска напаст, но тези май са от най-лошите. Но какво общо имам аз с всичко това?

— О, мой любезни синко — отвърна Нингобъл и благочестивите нотки в гласа му бяха обагрени с известна доза снизходително разочарование, — принуждаваш ме отново да прибегна до хипотетичните си разсъждения. Нека си припомним предположението за онзи смел мъж, чиято целокупна вселена е заплашена от страховита опасност и който никак не държи на собствения си живот, и на свързаното с това обстоятелство предположение относно мъдрия вуйчо на този мъж, чиито съвети той неизменно следва…

— Ненаситните са отворили магазин на Площада на мрачните наслади! — отсече Шилба и металният му тембър този път наистина уплаши Фафърд. — Тази вечер трябва да го унищожиш!

Фафърд се замисли за миг.

— Осмелявам се да предположа — започна той колебливо, че вие двамата ще ме придружите, за да ме подкрепите с чудотворната си закрила и със заклинанията си в една, както разбирам, изключително опасна операция и да поемете ролята на магическа артилерия и стрелкови корпус, докато аз се нагърбвам с ролята на щурмови отряд…

— О, любезни мой синко… — прекъсна го Нингобъл и в гласа му прозвучаха нотки на дълбоко разочарование, а пламъчетата се скупчиха под качулката.

— Трябва да действаш сам! — изригна Шилба.

— Без абсолютно никаква помощ? — настоя Фафърд. — Не! Намерете си някой друг. Например този малоумен смелчага, чийто вуйчо се държи с него точно по същия начин, както Ненаситните — със своите клиенти. Хванете него. Аз собствено казвам „не“!

— Тогава си върви, страхливецо! — изрече непреклонно Шилба.

Но Нингобъл въздъхна и сякаш започна да се извинява:

— Имахме намерение да бъдете двама в тази битка с отвратителното зло, а именно ти и Сивия Мишелов. Но за съжаление той пристигна по-рано на уговорената среща с моя колега и Ненаситните го подмамиха в своя магазин, и сега положително са го оплели в своите примки, ако вече не е бездиханен. Така че сам виждаш, ние наистина мислим за твоята безопасност и нямаме никакво желание да те претоварваме със солови операции. Но, любезни ми синко, ако това е категоричното ти решение…

Фафърд въздъхна по-дълбоко и от Нингобъл.

— Добре — изхриптя той, признавайки се за победен, — ще го направя заради вас. Все някой трябва да измъкне нещастния дребен сив глупчо от кашата, в която се е забъркал. Но какво трябва да направя? И престани с тези любезни синковци! — размаха той големия си пръст към Нингобъл.

— Сам ще прецениш — каза след пауза Нингобъл.

— Пази се от Черната стена! — добави Шилба.

— Дръж, това е за теб. — И Нингобъл му подаде еднометрова оръфана лента, която измъкна изпод гънките на дългия си магьоснически ръкав.

Фафърд изпъшка, взе парцала, смачка го на топка и го пъхна в торбичката си.

— Използвай го много внимателно — предупреди го Нингобъл. — Това е Невидимото було, малко се е поизносило от употреба. Не си го слагай, преди да наближиш базара на Ненаситните. Има два дребни недостатъка: няма да станеш напълно невидим, ако опитен маг усети присъствието ти и вземе необходимите контрамерки. Освен това внимавай да не получиш кървяща рана, когато го ползваш, защото то не може да крие кръв.

— И аз имам нещо за теб! — каза Шилба и ръката му, изцяло скрита под дългия ръкав, измъкна от черната дупка под качулката нещо, което блещукаше едва-едва в тъмнината като…

Като паяжина.

Шилба я разтърси, сякаш за да изтръска паяците, вкопчени в нея.

— Превръзката на Истинското зрение. — И я подаде на Фафърд. — Показва нещата в истинския им облик! Не я слагай на очите си, докато не влезеш в базара. И за нищо на света, ако държиш на собствения си живот и ако имаш капка здрав разум, не я слагай сега!

Фафърд я пое внимателно и по пръстите му като че ли полазиха мравки. Нямаше нищо против да се подчини на инструкциите на магьосника. В момента нямаше никакво желание да съзре истинския облик на Шилба Безокия.

 

 

Сивия Мишелов четеше най-интересната книга, компендиум от тайни знания, изпълнен с астрологични и заклинателни знаци, чийто смисъл изцяло се запечатваше в съзнанието му.

За да отмори очи — или по-скоро за да не изгълта книгата прекалено бързо, — той надникна през една месингова тръбичка с девет извивки и гледката, която видя, не можеше да бъде нищо друго освен лазурния небесен покров, в който ангелите се възнасяха като водни кончета, а няколко полубогове си почиваха след продължителното планинско изкачване и критично наблюдаваха отвисоко мравешките усилия на боговете, които се намираха много кръгове под тях.

Когато се насити на гледката, Сивия Мишелов отправи поглед нагоре към яркочервените (кървавометални?) решетки на най-отдалечената клетка с най-очарователната, най-стройната, най-русокосата и най-чернооката от всички девойки. Тя седеше върху петите си с леко отпуснато назад тяло. Беше облечена в туника от червено кадифе и гъсти златни къдрици покриваха лицето й чак до устните. От време на време леко отместваше с тънките си пръсти този копринен воал и надничаше закачливо към Мишелов, а с другата ръка потракваше бавно и отмерено със златни кастанети, начупвайки на моменти приспивния ритъм с бурни, насечени изблици.

Мишелов си помисли дали не би било добре да завърти един-два пъти инкрустираната с рубини златна ръчка, която се намираше точно до лакътя му, и точно тогава забеляза стената, проблясваща в дъното на магазина. „От какъв материал ли е направена?“ — запита се той. Безброй фини диаманти като песъчинките върху опушено стъкло? Черни опали? Черни перли? Черен лунен блясък?

Така или иначе бе толкова прекрасно, че той моментално остави книгата, отбелязвайки с тръбичката страницата, до която бе стигнал — тъкмо на най-интересното място с описание на различни техники при дуел, като петте фалшиви варианта на Вселенската парираща защита и трите истински фигури на Тайния атакуващ удар, — и след като се закани с пръст на очарователната блондинка в червено кадифе, бързо закрачи към дъното на магазина.

Докато приближаваше Черната стена, за момент му се стори, че зърва някакъв сребърен призрак или може би сребърен скелет, запътен към него, но в същия миг видя, че това всъщност е собственото му неясно отражение, но то изглеждаше много по-импозантно върху блестящата повърхност. Онова, което му бе заприличало на сребърни ребра, бяха отразените сребърни шнурове на туниката му.

Той се ухили на отражението си и протегна пръст, за да докосне лъскавия си двойник, когато — о, чудо! — ръката му меко потъна в стената и той усети някаква невероятно замайваща и хладна ласка, сякаш се отпусна в свежите обятия на току-що застлано с чисти чаршафи легло.

Погледна ръката си зад стената и — о, ново чудо — цялата бе обсипана в красиви сребърни люспици. И макар несъмнено да бе неговата собствена ръка, което установи, като я стисна в юмрук, върху нея нямаше нито един белег и пръстите й бяха малко по-изящни и издължени. Изобщо ръката му бе по-красива, отколкото миг преди това.

Размърда пръсти и сякаш малки сребърни пъстърви заплуваха в аквариум!

„Ама че забавна измишльотина — помисли си той, — да си имаш един такъв рибарник или по-добре плувен басейн и да се мушнеш кротко и елегантно в отвесната течност, без да подскачаш и да пръскаш вода около себе си при всяко гмурване! А още по-възхитителното е, че басейнът ще бъде пълен не с обикновената мокра и отблъскващо студена вода, а с някаква гальовно-приспивна и загадъчна лунна субстанция! Която на всичко отгоре притежава и великолепни козметични свойства — нещо като кални бани, но без калта.“ Мишелов реши незабавно да се потопи в този невероятен басейн, но в същия момент погледът му попадна върху дълъг и висок черен диван в другия край на тъмната течна стена и върху масичката до него. Тя беше отрупана с ястия, имаше и кристална кана и чаша.

Той тръгна към тях, за да ги огледа отблизо, придружен от красивото си отражение, което крачеше успоредно с него.

Част от разстоянието измина с ръка в стената, а когато я измъкна, люспиците моментално изчезнаха и на тяхно място се появиха старите белези.

Диванът се оказа тесен черен ковчег с високи стени, тапициран с черен ватиран сатен, а в единия му край бяха струпани множество черни сатенени възглавнички. Макар и не дотам съблазнителен като Черната стена, ковчегът все пак приканваше към спокойна и удобна почивка — в едната му стена имаше и черен сатенен джоб, в който се гушеха тънки книжки за разтуха на обитателя му, както и незапалена черна свещ.

Закуската върху абаносовата масичка до ковчега се състоеше изцяло от черни блюда. Мишелов веднага се запозна с менюто, като огледа и опита всичко едно по едно: тънки филийки много черен ръжен хляб, поръсени с маково семе и полети с черно масло; тънки резенчета изсушено до въглен месо; печени на скара тънки филийки телешки черен дроб, обилно поръсени с черен пипер; желета от най-черните сортове грозде; тънко нарязани трюфели и изпържени до черно гъби; мариновани кестени и, разбира се, черни маслини и черен хайвер. Черната напитка, която се разпени, щом си наля в чашата, се оказа тъмна бира, размесена с шампанско от Илтмар.

Реши първо да задоволи бездуховното си „аз“ — чиито усещания бяха заключени в сляпото и ненаситно пространство между устните и стомаха, — преди да се потопи в Черната стена.

* * *

Фафърд се огледа внимателно и тръгна обратно към Площада на мрачните наслади, хванал с два пръста на лявата си ръка дългото, парцаливо Невидимо було, а в дясната стискаше за самото крайче Превръзката на Истинското зрение. Изобщо не беше сигурен дали провисналата шестоъгълна паяжина не гъмжи от паяци.

Забеляза отсреща яркоосветената врата на магазина — този аванпост на смъртно опасните Ненаситни, — пред която рехавата тълпа не преставаше да споделя полугласно изумлението си.

Единственото, което успя да различи от такова разстояние, беше продавачът с червена шапка, червени ботуши и шалвари, който сега не подскачаше нагоре-надолу, а се подпираше на дългата метла до оформения като детелина свод.

Фафърд омота с един замах Булото около врата си. Двата края на дрипата увиснаха върху късото му палто от вълча кожа, без да достигнат широкия колан, на който висяха огромният меч и късата секира. Доколкото можа да забележи, нито милиметър от тялото му не стана невидим и той се усъмни дали парцалът изобщо работи. Както много други магьосници, Нингобъл никога не се колебаеше да ти пробута някоя негодна магия, и то не от умишлена злонамереност, а просто за да изпита силата на духа ти. Фафърд закрачи енергично към магазина.

Севернякът беше висок, плещест, страховит мъж — а грубите варварски дрехи и оръжия му придаваха още по-заплашителен вид в свръхцивилизования Ланкмар, — поради което приемаше за нормално обстоятелството, че щом го зърнеха, простосмъртните винаги отстъпваха почтително, за да му направят път.

Този път беше потресен. Всичките тези чиновничета, отрепки, студентчета, слуги, роби, дребни търговчета и пропаднали куртизанки, които друг път автоматично отстъпваха встрани (последните безочливо полюшвайки ханш пред очите му), сега се движеха право отгоре му и той трябваше да се извърта, да спира, а на моменти дори да се мята назад, за да не го настъпят по краката или да го изблъскат. А един нахален шишко едва не отнесе паяжината, върху която, както Фафърд успя най-после да забележи на светлината от магазина, нямаше никакви паяци — а дори и да имаше, сигурно бяха твърде дребни.

Пребори се с цялото това ослепяло за Фафърд меле, без да може изобщо да погледне към магазина, докато не се озова почти до вратата му. И преди да се опомни, усети как накланя главата си така, че ухото му докосва рамото, и мята паяжината на Шилба върху очите си.

Имаше чувството, че се разхожда призори в гората и по лицето му полепват паяжините между гъстите шубраци. За момент всичко затрептя като през кристална решетка. Постепенно трептенето замря, чувството, че по очите му е полепнал фин прашец, изчезна и зрението на Фафърд се нормализира — поне доколкото можеше да прецени.

Входът на магазина на Ненаситните се оказа затрупан със смет — и то твърде противна на вид: стари кокали, умряла риба, карантия, натрошени стъклени и глинени съдове, разцепени дървени кутии, огромни зловонни гниещи листа с пъстри оранжево-кървави петна, вехтошарски дрипи, тлъсти червеи, щъкащи нагоре-надолу стоножки, хлебарки, личинки и други отвратителни екземпляри.

Върху целия този куп се мъдреше почти напълно оплешивял лешояд, който май бе умрял от някаква птича екзема. Поне на Фафърд му заприлича на умрял, но в този момент лешоядът открехна едното си око, покрито с бяла ципа.

Единственият що-годе достоен за продан предмет — при това изключението се набиваше на очи — бе високата черна желязна статуя, малко по-висока от човешки ръст, на мършав фехтовач със заплашителна, но същевременно меланхолична външност. Стъпила на квадратния пиедестал до вратата, статуята бе леко сведена и се подпираше на дългия си меч, загледана печално към площада.

Статуята го накара да си припомни нещо — някаква съвсем скорошна случка, както му се стори, — но в следващия миг всичко в главата му се обърка. При такива светкавични набези най-важното условие е да не спираш нито за секунда. Разкопча калъфа на секирата, измъкна безшумно Сивия жезъл и извърнал поглед от купчината пълзяща смет, нахлу в Базара на чудесата.

* * *

Приятно заситен от вкусните черни специалитети и силното черно вино, Мишелов пристъпи към черната стена и пъхна дясната си ръка до рамото. Размаха я, наслаждавайки се на ласкавата прохлада и благоухание, и изпадна във възторг от сребърните люспици и от невероятната красота. Напъха и десния си крак и го разлюля като танцьор, който прави своя екзерсис на станката. След това бавно пое въздух и пристъпи навътре.

 

 

Щом влезе в базара, Фафърд видя същите великолепно подвързани книги и стойки с месингови тръбички и кристални лещи, които и Мишелов бе видял — обстоятелство, което като че ли оборваше теорията на Нингобъл, че Ненаситните продават само боклуци.

Видя и осемте красиви клетки с блещукащи от скъпоценни камъни решетки и вериги, на които висяха от тавана.

Във всяка имаше по един великолепно обагрен чернокос или светлокос паяк с размерите на дребен човек, който помахваше от време на време с някой от крайниците си, наподобяващи клещи, или бавно отваряше и затваряше зъбатите си челюсти, без нито за миг да откъсва поглед от Фафърд, фиксирайки го с осемте си бдителни очи, подредени като скъпоценни камъни в две успоредни редици.

„Сложи паяк, за да хванеш паяк“ — мина му през ума, като си спомни за своята паяжина, и се зачуди какво ли би могла да означава подобна мисъл.

Бързо се насочи към по-практични въпроси, като този например, дали не би било добре първо да ликвидира най-скъпоценните на външен вид екземпляри, които му заприличаха на телохранители на някоя императрица от джунглата — още едно опровержение на боклучената теория на Нингобъл!, — когато дочу някакъв тих плисък откъм дъното на магазина. Това го подсети за Мишелов — малкият сив сибарит обожаваше разточителните бани в гореща сапунена вода, ароматизирана с благоуханни масла!, — така че Фафърд забърза в посока на звука, мятайки чести и светкавични погледи около себе си.

Тъкмо заобикаляше последната клетка с яркочервени решетки, в която се намираше най-красивият паяк, и забеляза една оставена настрана книга с пъхната между страниците й извита тръбичка — по същия начин Мишелов поставяше кинжала си на мястото, до което е стигнал.

Фафърд спря и отвори книгата. Лъскавите бели страници бяха празни. Доближи въоръженото си с паяжината око до тръбичката. Видя самото дъно на обгърнатия в адски червеникави пушеци вселенски пъкъл, където черни дяволи щъкаха навсякъде като стоножки, а окованите във вериги грешници отправяха умолителни погледи към висините и се гърчеха в неумолимите обятия на огромни черни змии с бълващи огън очи, уста и ноздри.

В момента, в който изтърва книгата и тръбата, до ушите му достигна характерният глух пукот на мехурчета, изскочили на водна повърхност. Моментално се вторачи в тънещата в сумрак вътрешност на магазина и най-после забеляза проблясващата като перла Черна стена и един сребърен скелет с огромни диаманти вместо очи, който потъваше в нея. Все пак едната ръка на този скъпоценен скелет — поредното опровержение на боклучената теория на Нингобъл! — все още стърчеше от стената и изобщо не беше костелива, а най-нормална ръка от плът и кръв, покрита с естествена кожа.

Ръката продължаваше да потъва в стената и Фафърд скочи светкавично и я сграбчи малко преди да изчезне. Беше сигурен, че е хванал приятеля си, защото можеше да разпознае неговото ръкостискане дори и насън. Дръпна я, но Мишелов сякаш бе затънал в плаващи пясъци. Остави Сивия жезъл на пода, стисна силно китката на Мишелов, стъпи здраво с двата си крака върху плочите и задърпа с всичка сила.

Сребърният скелет се измъкна с глух плясък от стената и се превърна в безизразния Сив Мишелов, който не обърна никакво внимание на своя приятел и спасител, а с несигурна крачка описа голям полукръг и се катурна презглава в черния ковчег.

Преди да успее да спаси другаря си от това ново печално затруднение, Фафърд чу бързи стъпки и дрънчене и за негова изненада в магазина се втурна високата черна желязна статуя. Беше си забравила пиедестала или просто бе слязла от него, но не беше зарязала огромния двуръчен меч, който размахваше заплашително, мятайки погледи като черни железни копия към всяка сянка, ъгъл или фигура.

Черните й очи подминаха Фафърд, но се заковаха върху Сивия жезъл, който лежеше на пода. Щом съзря меча, статуята видимо се уплаши, изкриви железните си устни и присви очи. Погледът й стана още по-свиреп и тя започна да се движи из магазина с внезапни зигзагообразни подскоци, а черния си проблясващ меч размахваше като коса.

В този момент Мишелов надникна опулено над ръба на ковчега, лекичко помаха на статуята и й викна закачливо:

— Йо-хо-о!

Статуята се закова на място и го погледна едновременно презрително и озадачено.

Мишелов се изправи в ковчега, олюлявайки се като пиян, и бръкна в торбичката си.

— Хей, робе! — подвикна той развеселен на статуята. — Стоките ти наистина имат поносими цени. Ще взема момичето в червеното кадифе.

Извади една монета, огледа я отблизо и я подхвърли към статуята.

— Ето ти едно пени. И за тръбичката. Ето ти още едно — метна друга монета той. — И за „Големият компендиум на екзотичните знания“ — още едно пени! А, да, ето ти едно и за вечерята — наистина беше вкусна. О, щях да забравя — ето и за квартирата!

Той хвърли голяма медна монета към демоничната черна статуя, усмихна се блажено и потъна обратно в пазвите на черния ватиран сатен.

След четвъртата монета Фафърд се отказа от опитите си да си обясни глуповатото поведение на своя другар и реши, че ще е далеч по-добре да използва момента, за да грабне Сивия жезъл. Направи го, но черната статуя беше нащрек. Щом Фафърд докосна меча, погледът й моментално се премести върху него, тропна с крак, от което каменният под изкънтя, и викна с металически глас:

— Ха!

Попаднал в ръцете на Фафърд, мечът явно стана невидим, тъй като железните очи на статуята вече не го забелязваха. Вместо това тя бързо остави собственото си внушително оръжие, грабна един дълъг сребърен тромпет и го приближи към устата си.

Фафърд реши да атакува, преди статуята да е свикала подкрепления. Втурна се, вдигнал високо Сивия жезъл и готов да нанесе съкрушителен удар по врата й.

Статуята духна в тромпета, но вместо очаквания от Фафърд тръбен зов от него изскочи огромен облак бял прах, който скри всичко от погледа му, сякаш върху него се спусна най-гъстата мъгла от долината на река Хлал.

Фафърд не можеше да си поеме дъх, закашля се и отстъпи назад. Призрачната мъгла се избистри неочаквано бързо, белият прах покри пода за секунди и той отново можеше да атакува, но сега явно и статуята го виждаше и без да отделя поглед от него, изцепи металическото си „ха!“ и завъртя меча над желязната си глава — готвеше се за атака, сякаш навиваше някаква пружина.

Фафърд видя, че ръцете му са покрити с плътен слой бял прах, който явно бе полепнал навсякъде по него с изключение на очите му, сигурно защитени от паяжината на Шилба.

Желязната статуя атакува яростно, Фафърд пое удара с меча си, върна атаката, но също бе париран. След което битката се разви по всички правила на един ожесточен дуел с мечове — с тази разлика, че след всеки удар Сивия жезъл отнасяше по една резка в повече, докато върху по-дългия меч на статуята не оставаше нито следа. Освен това винаги щом Фафърд успяваше да пробие защитата на противника, все не му достигаха милиметри, за да нанесе решителния удар — онзи съумяваше да се отдръпне с невероятна бързина или да отклони глава с безпогрешен усет.

На Фафърд му се струваше — поне за момента, — че това е най-ожесточената, най-мъчителната и без съмнение най-изтощителната битка, в която бе участвал някога, затова се почувства обиден и възмутен, когато Мишелов отново се надигна от ковчега, опря лакът върху черния ватиран сатен, отпусна брадичка върху юмрука си и грейна в широка усмивка срещу сражаващите се, като от време на време изпадаше в лудешки смях и изкрещяваше по някоя вбесяваща глупост, като:

— Използвай тайния мушкащ удар номер две и половина, Фафърд — всичко си е написано в книгата! — Или: — Скачай в пещта! Това ще е майсторски стратегически удар! — Или, този път към статуята: — Не забравяй да заметеш под краката му, мошенико!

Отстъпила при една внезапна атака на Фафърд, статуята блъсна масата с остатъците от пиршеството на Мишелов — явно тилът й не бе така добре защитен — и по пода се пръснаха остатъци от черни ястия и натрошени на парчета бели чирепи и кристал.

Мишелов се надвеси от ковчега и размаха закачливо пръст.

— Ще трябва да пометеш всичко това! — извика той и избухна в неконтролируем смях.

Статуята продължи да отстъпва и блъсна черния ковчег. Мишелов само потупа демоничната фигура по рамото и извика:

— Сложи го на мястото му, смешнико! Покажи му какво можеш! Отупай праха от него!

Но може би най-отвратителното беше, че по време на една кратка пауза, докато противниците дишаха тежко и се оглеждаха като замаяни, Мишелов помаха с ръка престорено срамежливо към най-близкия паяк и отново подвикна глупашки:

— Йо-хо! Скъпа, ще ти обърна внимание, щом свърши този цирк.

Изтощен и леко отчаян, Фафърд парира петнайсетия или петдесетия пореден удар над главата си и си помисли с горчивина: „Все едно да се опитваш да спасиш някое безсърдечно полуидиотче, което крещи срещу баба си, докато тя е в лапите на мечка. Паяжината на Шилба ми разкри истинската идиотска същност на Сивия.“

 

 

Отначало Мишелов се вбеси, когато чаткането на мечовете го изтръгна от черните му сатенени сънища, но безумно комичната гледка моментално го очарова.

Защото без паяжината на Шилба той виждаше пред себе си смешния продавач с червена шапка на главата, който подскачаше с комичните си, закривени червени обувки и налиташе срещу Фафърд, който сякаш току-що бе изскочил от чувал с брашно. Единственото непоръсено с белия прах местенце върху Северняка имаше формата на домино пред очите му.

Но най-забавно от всичко бе, че побелелият като мелничар Фафърд се държеше — а и се изживяваше! — като участник в истинска битка, парирайки с огромни усилия ударите на метлата, сякаш това бе някакъв огромен ятаган или тежък двуръчен меч. И го правеше с умопомрачителна прецизност. Всеки път щом метлата изсвистяваше над главата му, той приклякваше светкавично и въпреки странната превръзка пред очите си я проследяваше с опулен поглед. А когато метлата се стоварваше отгоре му, Фафърд заемаше стойка, за да блокира удара с невероятни усилия — и политаше назад, сякаш отхвърлен от нея!

Мишелов никога не бе подозирал наличието на подобен театрален талант у Фафърд, макар изпълнението му да бе малко механично и да му липсваше широкият размах на истинския талант, но така или иначе гледката го караше да се залива от смях.

Накрая метлата закачи рамото на Фафърд и рукна кръв.

Най-после ранен и преценил, че трудно би могъл да се справи с черната статуя — въпреки че железният й гръден кош пъхтеше като мях, — Фафърд пристъпи към спешни действия. Разкопча калъфа на секирата и при следващата пауза, в която двамата едновременно отстъпиха назад, разгадали предварително намеренията си, я измъкна и я запокити в лицето на противника си.

Вместо да се дръпне, за да избегне острието, черната статуя отпусна меча си и само лекичко завъртя главата си в кръг.

Подобно на сребърна комета с дървена опашка секирата закръжи около черната мършава глава като около някакво черно слънце и се насочи като бумеранг обратно към Фафърд — при това много по-бързо, отколкото я бе запратил той.

Но сега за Фафърд времето забави скоростта си, той приклекна и докато секирата префучаваше покрай бузата му, я хвана с лявата си ръка.

За момент мислите му запрепускаха със скоростта на действията му. Спомни си, че макар противникът му да избягваше всяка негова фронтална атака, не успя да предотврати сблъсъка с масата и с ковчега зад гърба си. Сети се, че от известно време не чува смеха на Мишелов, погледна го и видя странно пребледнялото му лице с изтрезняло изражение. Макар погледът му да бе все още леко замаян, той не отделяше ужасените си очи от стичащата се по ръката му кръв.

— Хайде, забавлявай се! Включвай се във веселбата, смешнико! Ето ти и играчката! — викна Фафърд колкото можеше по-непринудено и жизнерадостно и метна секирата към Мишелов.

Не изчака да види какво ще последва — просто го достраша, — събра последни сили и се втурна към статуята, заобиколи я и така я принуди да застане с гръб към ковчега.

Без да отмества оглупелия си от ужас поглед, Мишелов протегна ръка в последния момент и хвана секирата за дръжката.

Статуята отстъпи заднишком към ковчега, спря за миг, очевидно за да се подготви за съкрушителна контраатака, а Мишелов се наведе и като се ухили глупашки за пореден път, тресна черното теме със секирата.

Желязната глава се разцепи като кокосов орех, но не се разполови. Секирата се заклещи в нея — изглеждаше така, сякаш се бе превърнала в част от желязната фигура, — а статуята рязко се изправи и Мишелов изпусна дръжката.

Втрещено гледаше разцепената глава като дете, което за първи път порязва пръстчето си.

Статуята вдигна огромния меч пред гърдите си, сякаш за да се облегне на него, но вместо това го бутна и той изтрещя оглушително на пода.

Върху повърхността на Черната стена проблесна бяла мълния, освети целия магазин като далечна светкавица и от дълбините й проехтя глухият тътен на ударил на камък железен гръм.

Фафърд прибра Сивия жезъл в ножницата, издърпа Мишелов от черния ковчег — не му бяха останали сили дори да повдигне дребния си приятел — и викна в ухото му:

— Бързо! Да изчезваме!

Мишелов хукна към Черната стена.

Фафърд го сграбчи за китката и се втурна към сводестата врата, влачейки Мишелов след себе си.

Тътенът заглъхна и се дочу тихичко и съблазнително подсвирване.

Нова мълния разсече Черната стена зад тях — много по-ярка от предишната, сякаш над тях се разразяваше гръмотевична буря.

Гледката, която ослепителният блясък разкри пред очите на Фафърд, се запечата в съзнанието му: гигантският паяк в най-отдалечената клетка се бе притиснал към кървавочервените пръчки на решетката и не отделяше поглед от тях. Имаше белезникави крайници, червеникаво кадифено тяло, а измежду спуснатите над лицето му гладки и гъсти златисти кичури надничаха осем антрацитеночерни очи, докато зъбатите му челюсти се движеха като остриета на златна ножица и похлопваха в бесен стакатен ритъм, напомнящ тракането на кастанети.

Ласкавото подсвирване се повтори. По всичко изглеждаше, че идва откъм червеникаво-златистия паяк.

Но по-непонятно от всичко бе поведението на Мишелов, когото Фафърд теглеше насила, и начинът, по който той реагира на подсвирването.

— Да, скъпа, сега идвам — развика се той. — Пусни ме, Фафърд! Пусни ме да се кача при нея! Само една целувка! Любима!

— Престани, Мишелов — изръмжа Фафърд и усети, че го полазват мравки. — Това е гигантски паяк!

— Смъкни превръзката от очите си, Фафърд — отвърна умолително Мишелов, сякаш без да съзнава какво говори. — Това е разкошно момиче! Такава се среща една на хиляда — плюс това съм си платил за нея! Любима!

Нов гръм заглуши виковете му и възможните следващи подсвирвания. Този път светкавицата бе по-ярка от ден и от последвалия я трясък подът потрепери и целият магазин се разтресе, но Фафърд най-после успя да измъкне Мишелов през оформената като детелина врата в момента, в който зад тях проблесна нова светкавица и изтрещя нов гръм.

Блясъкът разкри пред очите им пребледнелите лица на надзъртащите през рамо ланкмарци, които отстъпваха в полукръг през Площада на мрачните наслади и се отдалечаваха от тази необикновена гръмотевична буря, която заплашваше да срути стените на магазина и да се стовари върху главите им.

Фафърд погледна назад. На мястото на вратата се издигаше гола стена.

Базарът на чудесата беше напуснал Света на Нюон.

Седнал на влажните плочи, върху които го бе тръснал Фафърд, Мишелов нареждаше като оплаквачка:

— Тайните на времето и пространството! Загадките на боговете! Мистериите на ада! Черна нирвана! Червени и златни небеса! Пет пенита, хвърлени на вятъра!

Фафърд стисна зъби. Едно непоколебимо решение, плод на преследващите го напоследък огорчения и разочарования, се оформи окончателно в главата му.

Стига са го използвали другите. Сега той ще използва за себе си паяжината на Шилба и дрипата на Нингобъл! Ще надникне по-отблизо в Мишелов и във всеки свой познат. Ще изследва дори собственото си отражение! Но най-вече ще проникне до най-скритите магьоснически тайни на Шилба и на Нинг!

Точно в този момент чу над главата си едно тихичко:

— Хсссст!

Погледна нагоре и усети как нещо се размота около врата му, а друго пък се отлепи с едва доловимо гъделичкане от лицето му.

За момент очите му се премрежиха, сякаш гледаше през дебело стъкло, през което видя черно лице с кожа като паяжина, покрила устата, ноздрите и очите.

След това неясният образ изчезна и той съзря две закачулени глави, които го гледаха от върха на стената. И се кискаха.

След миг закачулените глави изчезнаха от погледа му и той видя само ръба на покрива, небето, звездите и голата стена.

Край
Читателите на „Базарът на чудесата“ са прочели и: