Филип К. Дик
Играчите от Титан (12)

Глава 12

Патриша Маклейн долови изплашените мисли на дъщеря си и веднага обяви:

— Ротман, Мери Ан твърди, че извънземните са проникнали сред нас.

— И права ли е? — попита седналият на централна позиция, като техен водач, Ротман — възрастен, жилав човек с тежък поглед.

Патриша надникна в ума на Пит Гардън и прегледа спомените от срещата му с доктор Ю. Р. Филипсън. Забеляза странното чувство на лекота, незначителната гравитация докато той вървеше по коридора.

— Да — каза тя. — Мери е права. Той е бил на Титан.

Тя се обърна към двамата ясновидци, Дейв Мютро и съпруга й Алън.

— Какво ще се случи?

— Вариантите са много — прошепна Алън. Лицето му беше посивяло като пепел. — Облаците се сгъстяват.

Мютро произнесе пресипнало:

— Дъщеря ти възнамерява да извърши нещо, но не мога да кажа точно какво.

— Мисля да се махна оттук — каза им Мери Ан. Тя се изправи на крака. Беше ужасена, мислите й бяха хаотични. — Намирам се под въздействието на въг. Онзи доктор Филипсън, Пит вероятно е прав. Той ме питаше какво съм забелязала в бара и аз реших, че е халюцинирал. Но това, което е видял, не са били страховете ми. Видял го е наистина.

Задъхана, тя тръгна към вратата на мотела.

— Трябва да се махна оттук. Аз съм опасна за организацията.

Когато Мери Ан достигна вратата, Патриша побърза да каже на мъжа си:

— „Горещата игла“. Настрой я на минимум, за да не я нараниш.

— Сега ще я поваля — каза Алън и насочи „горещата игла“ към гърба на дъщеря си.

В този момент Мери Ан рязко се обърна и видя оръжието. То се изтръгна от ръката на Алън Маклейн, превъртя се няколко пъти и се разби в стената.

— Полтъргайст-ефектът — каза Алън. — Не можем да я спрем.

Патриша измъкна своята „гореща игла“, но оръжието завибрира и се изтръгна от пръстите й.

— Ротман! — обърна се Алън към водача на организацията. — Накарайте я да спре!

— Оставете ума ми на мира! — каза Мери Ан на Ротман.

Пит Гардън скочи на крака и се втурна към Мери Ан.

Момичето го видя.

— Не! — изкрещя Патриша на дъщеря си. — Не го прави! Ротман беше съсредоточил цялото си внимание върху Мери Ан, вените върху челото му бяха изпъкнали, а погледът — празен.

Изведнъж Пит Гардън се превъртя напред и увисна надолу с главата. Започна да танцува във въздуха като парцалена кукла, размахвайки крайниците си, които сякаш бяха лишени от кости. После се понесе към стената и Патриша изкрещя на Мери Ан. Мятащата се фигура за момент забави полета си, след това се заби в стената. Тялото навлезе в нея, само протегнатата му ръка и главата останаха да стърчат нелепо навън.

— Мери Ан! — изкрещя Патриша. — За бога, измъкни го оттам!

Момичето се спря на вратата, обърна се паникьосана, видя какво е направила с Пит Гардън, видя израженията на майка си и на баща си, ужаса на всички в стаята. Ротман беше съсредоточил върху нея всичките си сили в опит да я спре. Тя видя и това…

— Слава богу! — каза Алън Маклейн и си отдъхна.

Пит Гардън изпадна от стената и се строполи на пода.

Всички с облекчение видяха, че е цял. Той почти веднага се изправи на крака и остана да стои така, разтреперан, втренчен в Мери Ан.

— Извинявайте — каза Мери Ан и въздъхна.

— Ние все още контролираме нещата тук, повярвайте ми, Мери Ан. Дори и те да са проникнали сред нас. Ще проверим всеки от организацията, човек по човек. Нали нямате нищо против да започнем с вас?

Той се обърна към Патриша:

— Опитайте се да установите колко дълбоко в съзнанието й са проникнали.

— Опитвам се — каза Патриша. — Но мисля, че ще узнаем повече от ума на Питър Гардън.

— Той иска да си тръгне — казаха почти в един глас Алън и Дейв Мютро.

— С нея, с Мери Ан — добави Мютро. — Нейното поведение не може да се предвиди, но неговото намерение е такова.

Ротман се изправи на крака и се приближи към Пит Гардън.

— Виждате в какво положение сме — каза той. — Водим отчаяна битка с титанците и непрекъснато губим позиции. Убедете Мери Ан да остане тук, за да можем да си възвърнем загубеното. Иначе сме обречени.

— Аз не мога да я принудя да направи каквото и да било — каза Пит. Беше блед и трепереше, едва успяваше да говори.

— Никой не може — каза Патриша и Алън кимна.

— Вие, психокинетиците — каза Ротман на Мери Ан, — сте толкова своенравни и опърничави, че никой не може да ви каже нито дума.

— Да вървим, Пит — каза Мери Ан. — Трябва да се махнем колкото се може по-надалеч оттук. Не само заради мен, но и заради вас. Те са проникнали във вашето съзнание, също както и в моето.

Лицето й беше изкривено от отчаяние и изтощение.

— Може би Ротман е прав, Мери Ан — каза Пит. — Може би ще е грешка, ако си тръгнем. Ако това разруши организацията ви?

— Всъщност аз не съм им необходима — каза Мери Ан. — Аз съм слаба. Проникването на въговете в съзнанието ми доказва това. Не мога да се боря с тях. Проклети въгове, мразя ги!

Очите й се напълниха със сълзи от безсилие.

— Мистър Гардън — обади се ясновидецът Дейв Мютро, — мога да предвидя следното: ако вие си тръгнете оттук, без значение дали ще сте сам или с Мери Ан, колата ви ще бъде засечена от полицията. Ще ви разпита въг-детектив. Името му е…

Мютро се запъна.

— Е. Б. Блек — довърши вместо него Алън Маклейн, другият ясновидец. — Партньорът на Уейд Хоторн, прикрепен към Западния отдел на националната агенция по правораздаване. Един от най-добрите специалисти.

Ротман кимна в знак на съгласие.

— Трябва да действаме много внимателно — каза той. — Необходимо е да установим в кой момент въговете са проникнали в организацията ни. Снощи? По-отдавна? Ако научим това, може би ще успеем да се справим. Аз не мисля, че са успели да проникнат много надълбоко — не са достигнали нито до мен, нито до телепатите ни — четирима от тях са тук, други петима са на път за насам. Изглежда, че и ясновидците ни са свободни от въздействие.

— Вие се опитвате да проникнете в съзнанието ми и да ми въздействате, Ротман — каза Мери Ан.

Въпреки това тя бавно се върна на мястото си.

— Мога да усетя как мозъкът ви работи — усмихна се момичето. — Успокояващо е.

Ротман погледна към Питър Гардън и каза:

— Аз съм основната защитна стена по пътя на въговете, мистър Гардън. Няма да им е лесно да проникнат в съзнанието ми. — Лицето му си оставаше невъзмутимо. — Днес направихме ужасно откритие, но организацията ни може да превъзмогне трудностите. А какво е положението при вас, Гардън? Вие ще имате нужда от помощта ни. При всеки човек е различно.

Пит кимна мрачно.

— Трябва да убием Е. Б. Блек — каза Патриша.

— Да — подкрепи я Мютро. — Съгласен съм.

— По-полека — каза Ротман. — Никога не сме убивали въг. Убийството на Хоторн беше достатъчно лоша и опасна стъпка, макар и извършена поради липса на друг изход. Достатъчно ще е да убием някой въг — който и да е, — за да разберат те не само за съществуването ни, но и за крайната ни цел. Не съм ли прав?

Той огледа присъстващите в търсене на подкрепа.

— Но те очевидно вече знаят за нас — обади се Алън Маклейн. — Иначе как щяха да проникнат сред редовете ни?

Гласът му беше сърдит, пълен с раздразнение.

Внезапно от ъгъла се обади телепатката Мърл Смит, която до момента не беше взела участие в разговора:

— Ротман, сканирах всички присъстващи и не открих следи от проникване в съзнанието освен при Мери Ан Маклейн и при Питър Гардън, който не е псионик. Но установих наличието на своеобразна инертна зона в съзнанието на Дейв Мютро, която трябва да бъде изследвана. Бих искала останалите телепати да сторят това незабавно.

Патриша веднага съсредоточи вниманието си върху Дейв. Тя установи, че Мърл е права: в съзнанието на Мютро имаше някаква аномалия, която създаваше усещане за дейност против интересите на организацията.

— Мютро — каза тя, — би ли могъл да насочиш мислите си към…

Трудно й беше да определи какво точно трябва да предприеме. Вече повече от сто години се занимаваше със сканирания на чужди съзнания и никога досега не се беше сблъсквала с подобно нещо. Озадачена, тя премина през повърхността на мислите на Мютро и се зае със сканирането на по-дълбоките нива на психиката му — неосъзнатите и потиснати синдроми, които бяха изтласкани от съзнанието му.

Озова се в област на двойствени подбуди, смътни и нереализирани желания, безпокойства и съмнения, преплетени с регресивни убеждения и фантастични сексуални фантазии. Това не беше приятно място, но във всяко съзнание имаше подобна област, Патриша вече бе свикнала с този факт. Сблъсъкът с тази враждебна зона на човешкия ум изпълваше живота й с трудности. Всички възприятия и наблюдения, отхвърлени от Дейв Мютро, бяха тук — вечни, живеещи някакъв полуживот, хранещи се с психическата му енергия.

Мютро не носеше никаква отговорност за тях, но те съществуваха по някакъв начин в него, полуавтономни и неопитомени. Опълчени срещу всичко съзнавано от него, срещу всичко, в което той вярваше. Срещу всичките му жизнени цели.

Чрез изследването на отхвърленото от съзнанието на Мютро можеше да се научи много за психиката му.

— Въпросната област не се поддава на сканиране — каза Патриша. — Можеш ли да я контролираш, Дейв?

Върху лицето на Мютро се изписа недоумение.

— Не разбирам за какво говориш — изрече неуверено той. — Доколкото знам, всичко в мен е отворено за вас. Нямам какво да крия.

Патриша се прехвърли в онази част на ума му, на която се дължаха способностите му на ясновидец. Озовавайки се там, самата тя временно стана ясновидец. Усещането, че владее тази дарба толкова добре, колкото и телепатичните си способности, беше зловещо.

Тя видя многобройните нагаждащи се и жизнеспособни варианти на възможното бъдеще, подредени като кутии върху рафтове. Всеки от тези варианти изключваше останалите, но всичките бяха достъпни едновременно. Възприемаха се като картини, по-скоро странно статични, отколкото драматични. Патриша видя себе си, замръзнала в най-различни ситуации. Някои от тях я накараха да пребледнее — в тях се сбъдваха най-мрачните й предчувствия…

„Моята собствена дъщеря! — помисли си тя ужасено. — Нима съм готова да постъпя така с нея?“ Събитието, което видя, беше слабо вероятно, но все пак възможно. Повечето от възможностите показваха сдобряването между нея и Мери Ан и по-скоро сплотяване на организацията, отколкото разединяването й. И все пак… можеше да се случи и обратното.

Внезапно пред нея се мярна сцена, в която телепатите и всички членове на организацията се нахвърлят върху Мютро. Мютро очевидно също съзнаваше тази възможност — все пак сцената съществуваше в съзнанието му. „Но защо? — зачуди се Патриша. — Какво може да направи той, че да ни даде повод да го нападнем? Или какво можем да открием за него?“

Изведнъж мислите на Мютро се размиха.

— Опитваш се да се измъкнеш — каза Патриша и погледна към Мърл и към останалите телепати в стаята. — Свързано е с пристигането на Дон.

Дон беше един от телепатите, който още не беше дошъл. Той пътуваше насам от Детройт и можеше да пристигне всеки момент.

— В ясновидската област от съзнанието на Мютро има сцена, в която след пристигането си тук Дон намира начин да отвори инертната зона и да я проучи, и…

Патриша се поколеба, но останалите трима телепати успяха да прочетат мислите й.

Заради това Мютро ще бъде унищожен.

Но защо? В него или около него нямаше нищо, което да подсказва за намесата на въговете. Но имаше нещо друго, което я караше да се чувства съвсем объркана.

Със сигурност ли Дон щеше да проникне в тази област? Не, но подобна вероятност съществуваше. И как се чувстваше Мютро, знаейки това, знаейки, че смъртта е надвиснала над него? Как щеше да постъпи ясновидецът в подобна ситуация?

„Така, както и останалите хора — установи Патриша, докато сканираше съзнанието на Мютро. — Ще се опита да избяга.“

Мютро се изправи на крака и изрече дрезгаво:

— Страхувам се, че ще се наложи да се върна в Ню Йорк.

Изглеждаше спокоен, но вътрешно съвсем не се чувстваше така.

— Съжалявам, че не мога да остана — каза той на Ротман.

— Дон е най-добрият ни телепат — изрече Ротман замислено. — Ще трябва да те помоля да останеш до пристигането му. Единствената ни защита срещу проникване в организацията е присъствието на четиримата ни телепати, които могат да сканират съзнанията на хората и да ни кажат какво става. Така че по-добре седни, Мютро.

Мютро седна на мястото си.

 

 

Затворил очи, Пит Гардън слушаше разговора между Патриша Маклейн, Мютро и Ротман.

„Тази секретна организация — мислеше си той, — съставена от псионици, стои между нас и титанците и се бори срещу господстващото им положение. За правата ни, или нещо от този род.“

Мислите му бяха объркани. Все още не можеше да се съвземе от предишната нощ, от начина, по който беше събуден сутринта, и от безсмислената, шокираща смърт на Хоторн.

Зачуди се дали Карол е добре.

„Господи — помисли си той, — искам да се махна оттук“.

Спомни си за момента, в който чрез психокинетичните си способности Мери Ан го бе превърнала в летяща частица, бе го накарала да мине през материалната стена, а после по някакъв начин, по неясни за него причини, го беше върнала обратно. Бе променила решението си в последния момент.

„Страхувам се от тези хора — каза си той. — От тях и от способностите им.“

Пит отвори очи.

В мотелската стая, разговаряйки помежду си с пискливи, кряскащи гласове, седяха девет въга. И само още един човек освен него самия. Дейв Мютро.

Той и Дейв Мютро срещу всички останали. Невъзможна и безнадеждна ситуация. Пит не помръдна. Само стоеше и гледаше деветте въга.

Единият от тях — този, който говореше с гласа на Патриша Маклейн — каза възбудено:

— Ротман! Току-що улових невероятна мисъл от Гардън.

— Аз също — обади се друг въг. — Гардън ни възприема всичките…

Въгът се запъна и продължи:

— Вижда всички ни, с изключение на Мютро, като въгове.

Настъпи тишина.

Въгът, говорещ с гласа на Ротман, попита:

— Гардън, вие смятате, че цялата група се намира под контрола на въговете? Така ли е? Всички, с изключение на Дейв Мютро?

Пит мълчеше.

— Но как можем да съзнаваме това — каза въгът, наричащ себе си Ротман — и да запазваме разума си? Ако може да се вярва на възприятията на Гардън, ние вече сме загубили. Нека да разсъждаваме рационално. Възможно е да ни е останала някаква надежда. Какво ще кажеш, Мютро? Ако Гардън е прав, ти си единственият теранец сред нас.

— Нищо не разбирам — отвърна Мютро и погледна към Пит. — Питайте него, не мен.

— Е, мистър Гардън? — попита тихо въгът Ротман. — Какво ще кажете?

— Моля те, отговори — помоли се въгът Патриша Маклейн. — Пит, в името на всичко свято…

— Мисля, че вече знаете какво е това в ума на Мютро, което телепатите ви не могат да сканират — отвърна Пит. — Той е човешко същество, а вие — не. Това е разликата. И когато последният ви телепат пристигне…

— … Ние ще унищожим Мютро — каза бавно и замислено въгът Ротман.