Филип К. Дик
Играчите от Титан (8)

Глава 8

Бил Келъмайн застана пред членовете на група „Красивата синя лисица“ и каза:

— Дами и господа, Джеръм Лъкман е убит и всички ние сме заподозрени. Такава е ситуацията. В момента не мога да ви кажа повече подробности. Естествено, тази вечер няма да има Игра.

Силванус Енгст се изхили и каза:

— Не знам кой е направил това, но който и да е — поздравления.

Той продължи да се смее, очаквайки останалите да се присъединят.

— Престани! — сряза го Фрея.

Енгст почервеня и каза:

— Но аз съм прав. Това е най-добрата новина…

— Не е добра новина, че сме заподозрени — възрази Бил Келъмайн. — Не знам кой го е направил и дори дали го е направил някой от нас. И не съм сигурен, че това ще ни бъде от полза. Мисля, че ще имаме огромни законови пречки да си върнем двете владения в Калифорния, които загубихме от него. Знам само, че всичко стана прекалено бързо. Трябва да се посъветваме с юрист.

— Така е — подкрепи го Стюърт Маркс и останалите членове на групата, насядали около масата, закимаха. — Всички заедно трябва да наемем адвокат и то добър адвокат.

— За да ни помогне да се защитим — добави Джак Блау — и да ни посъветва как да си върнем тези две владения.

— Да гласуваме — предложи Уолт Ремингтън.

— Няма защо да гласуваме — ядосано възрази Бил Келъмайн. — Очевидно се нуждаем от адвокат. Полицията ще пристигне всеки момент. Мога ли да попитам… — Той огледа присъстващите — … Ако някой от вас го е направил — наблягам на думата ако — иска ли този човек да си признае сега?

Настана тишина. Никой не помръдна.

— Както и да е, въпросът беше формален — усмихна се Келъмайн. — Ако някой от нас е убил Лъкман, той, естествено, няма да си признае.

— Ти да не искаш да си признае? — попита Джак Блау.

— Не особено — каза Келъмайн и се обърна към видеофона. — Ако никой не възразява, ще се обадя на Бърт Барт, моя адвокат от Лос Анджелис, и ще го попитам дали може да дойде веднага тук. Съгласни ли сте?

Той отново ги огледа. Никой не възрази.

— Добре тогава — заяви Келъмайн и започна да набира номера.

Шилинг изрече със суров глас:

— Който и да го е направил и каквито и да са били мотивите му, оставянето на трупа в колата на Карол Холт Гардън е грозна и брутална постъпка. Абсолютно недопустима.

Фрея се усмихна:

— Готови сме да оправдаем убийството на Лъкман, но не и оставянето на тялото в колата на мисис Гардън. В странни времена живеем…

— Знаете, че съм прав — каза й Джо Шилинг.

Фрея сви рамене.

През това време застаналият пред видеофона Бил Келъмайн каза:

— Свържете ме с мистър Барт. Спешно е. — Той се обърна към Карол, която седеше между Пит и Джо Шилинг на масата в центъра на стаята. — Бързам да наема адвокат, защото съм особено загрижен за вашата защита, мисис Гардън. Все пак тялото на убития е било открито във вашата кола.

— Няма причина, поради която Карол да бъде подозирана повече от когото и да било от останалите — каза Пит.

„Поне според мен — помисли си той. — Защо би направила такова нещо? Пък и веднага щом е намерила трупа е уведомила полицията.“

Джо Шилинг запали цигара и се обърна към него:

— Значи закъснях. Никога няма да имам шанса да взема реванш от Късметлията Лъкман.

— Ако вече не сте взели реванш — промърмори Стюърт Маркс.

— Какво искате да кажете? — попита Шилинг и го измери с поглед.

— А вие какво, по дяволите, мислите, че искам да кажа? — отвърна Маркс.

Междувременно върху екрана на видеофона се бе появило твърдото, издължено лице на адвоката от Лос Анджелис Бърт Барт и той вече беше готов да защитава интересите на групата.

— Ще дойдат в екип — обясняваше той на Бил Келъмайн. — Един въг и един теранец. Обичайната практика при разследване на сериозни престъпления. Ще пристигна при вас колкото се може по-бързо. Но при всички случай полетът ще ми отнеме поне час и половина. Имайте готовност и двамата да се окажат отлични телепати — това също е обичайна практика. Но помнете: сведенията, получени чрез телепатично сканиране, не са законни според теранското правосъдие. Те трябва да бъдат потвърдени със солидни доказателства.

— Иначе щеше да се наруши Конституцията на САЩ — каза Келъмайн. — Нали гражданите не могат да бъдат принуждавани да свидетелстват против себе си?

— Точно така — кимна Барт.

Всичките членове на групата бяха млъкнали и слушаха внимателно диалога между Келъмайн и адвоката.

— Полицаите-телепати могат да ви сканират и да определят дали сте виновни или невинни — продължи Барт. — Разбира се, в съда ще трябва да предоставят доказателства. Но определено ще използват телепатичните си способности в пълната им сила при всеки удобен случай, можете да бъдете сигурни.

Рашмор-ефектът на входната врата звънна и обяви:

— Отвън има двама господа, които искат да влязат.

— Полицаи ли са? — попита Стюърт Маркс.

— Единият е титанец — отвърна Рашмор-ефектът, — а другият — теранец. Полицаи ли сте?

Последната реплика явно беше насочена към посетителите.

— Полицаи са. Да ги пусна ли?

— Нека да влязат и да се качат горе — каза Бил Келъмайн, след като се спогледа с адвоката.

— Хората ви трябва да са подготвени за следното нещо — продължи Барт: — Властите имат законното право да разпуснат групата ви до разкриване на престъплението. По принцип се предполага, че подобно решение е профилактична мярка против извършване на бъдещи престъпления от членове на групите, участващи в Играта. Но всъщност е наказание за всички, замесени по някакъв начин в престъплението.

— Разпускане на групата? О, само това не! — възкликна Фрея ужасено.

— Разбира се, че ще ни разпуснат — каза Джак Блау мрачно. — Не знаеше ли? Това беше първата мисъл, която ми хрумна, след като чух за смъртта на Лъкман. Сигурен съм, че ще го направят.

Той огледа останалите, сякаш търсеше извършилия престъплението.

— А може и да не ни разпуснат — каза Уолт Ремингтън.

Дочу се почукване откъм вратата на апартамента. Полицията.

— Аз по-добре да остана на видеофона — предложи Бърт Барт, — вместо да се опитвам да се добера по-бързо до вас. Вероятно така ще ви бъда по-полезен.

Той гледаше с интерес от екрана към вратата на стаята. Фрея отвори. На прага стоеше слаб, висок теранец, а до него имаше въг. Теранецът каза:

— Аз съм Уейд Хоторн.

Той им показа черния си кожен портфейл, в който се намираха документите им. Въгът си отдъхваше след изморителното изкачване на стълбите. Върху тялото му с цветни конци беше избродирано името му: „Е. Б. Блек“.

— Заповядайте — покани ги Бил Келъмайн, тръгвайки към вратата. — Аз съм председателят на групата, казвам се Бил Келъмайн.

Той отвори вратата по-широко и двамата офицери влязоха вътре. Пръв вървеше въгът Е. Б. Блек.

— Първо искаме да разговаряме с мисис Карол Холт Гардън — обърна се телепатично към групата титанецът. — Тъй като тялото е намерено в нейната кола.

— Аз съм мисис Гардън. — Карол се изправи и спокойно изчака полицаите да се обърнат към нея.

— Съгласна ли сте да ви сканираме телепатично? — попита я Уейд Хоторн.

Тя се обърна към екрана на видеофона.

— Съгласете се — посъветва я Бърт Барт. После се обърна към двамата полицаи и поясни: — Аз съм Барт, техният адвокат, от Лос Анджелис съм. Посъветвах моите клиенти, групата „Красивата синя лисица“, да ви окаже пълно съдействие. Всички те ще се съгласят да ги сканирате телепатично, но много добре знаят, както и вие, че информацията, получена по този начин, не може да бъде използвана в съда.

— Точно така — каза Хоторн и пристъпи към Карол. Въгът се плъзна бавно след него.

Настана тишина.

— Явно всичко се е случило така, както ни го описа по видеофона мисис Гардън — обяви Е. Б. Блек след малко. — Тя е открила трупа по време на полета и веднага ни е уведомила.

Следващите му думи бяха предназначени за спътника му:

— Не откривам никакви признаци мисис Гардън да е знаела предварително, че трупът е в колата й. Не личи и да е имала нещо общо с Лъкман, преди да открие трупа му. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — каза бавно Хоторн. — Но…

Той огледа стаята.

— Има нещо, свързано със съпруга й, мистър Питър Гардън. Бих искал следващият, когото ще сканираме, да бъдете вие, мистър Гардън.

Пит се изправи. Гърлото му беше пресъхнало.

— Мога ли да говоря насаме с адвоката ни? — попита той.

— Не — отвърна Хоторн с приятния си, спокоен глас. — Той вече ви посъветва как да се държите и не виждам причини да ви разрешавам…

— Наясно съм какво ни посъветва — каза Пит. — Но ме интересува какви ще бъдат последствията, ако откажа да се сканирам.

Той прекоси стаята, застана пред видеофона и погледна въпросително адвоката:

— Е?

— Ще станете основният заподозрян — отвърна Барт. — Но можете да откажете, това е ваше законно право. Аз не бих ви посъветвал да постъпите по този начин, защото те ще ви преследват безмилостно. И рано или късно все пак ще ви сканират.

— Мисълта, че някой ще се рови из ума ми, ме отвращава — каза Пит. Осъзна, че когато открият амнезията му, ще решат, че той е убил Лъкман. А може би наистина беше той? Тази очевидна възможност го зашемети.

— Какво е решението ви? — попита Хоторн.

— Вие вероятно вече сте започнали да ме сканирате — каза Пит.

Разбира се, Барт беше прав. Ако откажеше, те така или иначе щяха да го сканират, ако не сега, по-късно.

— Така че продължавайте — добави той.

Чувстваше се изтощен, беше му лошо. Пристъпи към полицаите и застана на място, пъхнал ръце в джобовете.

Мина известно време. Всички мълчаха.

— Изясних си за какво мисли мистър Гардън — обърна се въгът към колегата си. — А вие?

— И аз — кимна Хоторн и попита Пит: — Не си спомняте нищо от днешния ден, нали? Възстановили сте събитията по думите на колата си, или поне така смятате.

— Можете да разпитате и Рашмор-ефекта на колата ми.

— Колата ви е уведомила — продължи бавно Хоторн, — че днес сте посетили Бъркли. Но вие всъщност не знаете дали целта ви е била да видите Лъкман, и ако е така — дали сте го видели или не. Нямам никаква представа как е блокирана тази част от спомените ви и дали сте я блокирали сам. И ако е така, как сте го постигнали.

— Не мога да отговоря на въпросите ви — каза Пит. — Разбира се, вие знаете това.

— Всеки, който замисля сериозно престъпление, знае, че ще бъде разследван от телепати — произнесе сухо Хоторн. — Той трябва да намери някакво противодействие и едва ли може да се измисли нещо по-подходящо от частична амнезия, която да блокира спомените му за периода на престъплението.

Той се обърна към Е. Б. Блек и каза:

— Предполагам, че ще трябва да арестуваме мистър Гардън.

— Най-вероятно — отвърна въгът. — Но първо трябва да сканираме останалите.

Следващите му мисли бяха насочени към цялата група:

— Вашата организация се разформирова. От този момент ви се забранява да се събирате заедно с цел да играете Блъф. Настоящата забрана важи, докато не бъде разкрит убиецът на Джеръм Лъкман.

Всички инстинктивно се обърнаха към екрана на видеофона.

— Законно е — рече Барт. — Както ви предупредих.

Явно се беше примирил с поражението.

— Протестирам от името на групата — каза Бил Келъмайн на полицаите.

Хоторн сви рамене. Не изглеждаше особено притеснен от протеста му.

— Открих нещо необичайно — съобщи въгът на колегата си. — Моля, сканирайте останалата част от групата и кажете какво мислите.

Хоторн кимна и бавно обиколи стаята, спирайки се при всеки човек, после се върна при въга и каза:

— Прав сте. Мистър Гардън не е единственият, който не може да си спомни какво е правил днес. Общо шест човека от тази група имат подобни пропуски в паметта. Мисис Ремингтън, мистър Гейнс, мистър Енгст, мисис Енгст, мисис Келъмайн и мистър Гардън. Никой от тях не е с непокътнати спомени.

Пит Гардън смаяно огледа останалите петима и по израженията им разбра, че полицаят е прав. Те бяха в същата ситуация като него. И вероятно също като него до преди малко всеки от тях беше вярвал, че само той има проблем. Ето защо не бяха обсъждали странната си амнезия.

— В момента — каза Хоторн, — поради възникналите усложнения, не сме в състояние да установим самоличността на убиеца на Лъкман. Но съм сигурен, че ще го открием. Просто това ще ни отнеме повече време.

Той изгледа групата мрачно и заплашително.

 

 

Дженис Ремингтън и Фрея Гейнс отидоха в кухнята да направят кафе. Останалите продължаваха разговора си с детективите в гостната.

— Как е бил убит Лъкман? — попита Пит.

— Явно с „гореща игла“ — отвърна Хоторн. — Ще трябва да изчакаме аутопсията за по-подробна информация.

— А какво е това „гореща игла“? — попита Джак Блау.

— Вид лично оръжие, останало от войната — обясни Хоторн. — След приключване на бойните действия е било иззето, но много от военнослужещите са запазили своите „горещи игли“ и ние от време на време се сблъскваме с употребата им. Стреля с лазерен лъч и е доста точно дори от голямо разстояние, стига да няма прегради по пътя.

Жените донесоха кафето. Хоторн си взе чаша и седна. Е. Б. Блек отказа.

Бърт Барт попита от екрана на видеофона:

— Мистър Хоторн, кого възнамерявате да задържите? И шестимата ли са със заличени спомени? Бих искал да чуя отговора ви, защото скоро ще трябва да прекъсна връзката — имам и други ангажименти.

— Предполагам, че ще трябва да задържим шестимата и да пуснем останалите. Приемливо ли е това за вас, мистър Барт?

Ситуацията явно забавляваше Хоторн.

— Нямат право да ме задържат, без да повдигнат обвинение — възмути се мисис Енгст.

— Могат да ви задържат — вас и когото другиго пожелаят — за седемдесет и два часа — поясни Барт. — За разследване. Има няколко формални основания, на които могат да се позоват. Така че съпротивата е безсмислена, мисис Енгст. В края на краищата, бил е убит човек. Това е сериозна работа.

— Благодаря ви за помощта, мистър Барт — каза Бил Келъмайн, както се стори на Пит, с известна доза ирония. — Бих искал да ви попитам още нещо. Можете ли да предприемете действия за възстановяване на правото на групата ни да се събира и да участва в Играта?

— Ще видя какво може да се направи — каза Барт. — Дайте ми малко време. Имаше подобен случай миналата година в Чикаго. Тамошната група беше разпусната за няколко седмици и те, естествено, се обърнаха към съда. Доколкото си спомням, спечелиха процеса. Във всеки случай аз ще се заема с въпроса.

Барт прекъсна връзката.

— Колко хубаво направихме — каза Джийн Блау, — че си наехме законен адвокат.

Изглеждаше уплашена и се стремеше постоянно да е по-близо до съпруга си.

— Продължавам да твърдя, че ни провървя — каза Силванус Енгст. — Лъкман щеше да ни изхвърли всичките от Играта. — Той се ухили на двамата полицаи. — Може и аз да съм го направил. Както казахте, не си спомням. Честно казано, ще съм доволен, ако съм бил аз.

Явно изобщо не се страхуваше от полицията. Пит му завидя.

— Мистър Гардън — каза Хоторн, — улових много интересна ваша мисъл. Рано сутринта сте били предупреден от някого — не мога да видя от кого, — че сте способен да извършите насилствено действие, свързано по някакъв начин с Лъкман. Нали не греша? — Той се изправи и се доближи до Пит. — Бихте ли си помислили колкото може по-ясно за този разговор?

Тонът му беше дружелюбен.

— Това е нарушаване на правата ми — възрази Пит. Искаше му се адвокатът още да е на видеофона. Веднага след като Барт бе прекъснал връзката, отношението на полицията се бе втвърдило. Сега групата беше изцяло в тяхна власт.

— Не е точно така — каза Хоторн. — Ние се ръководим от много правила. Дори това, че работим по двойки, е въведено с цел да защити правата на хората, които разследваме. А всъщност само ни пречи да си вършим работата.

— А вие също ли смятате, че групата ни трябва да бъде разпусната — попита Бил Келъчайн, — или това е само негово мнение?

Той кимна към Е. Б. Блек.

— Изцяло поддържам мнението му за разпускане на „Красивата синя лисица“ — каза Хоторн. — Независимо от това какво ви подсказват вродените ви предразсъдъци.

— Напразно си губиш времето, като го упрекваш за сътрудничеството му с въговете — каза Пит.

Очевидно Хоторн беше свикнал да се отнасят така с него. Вероятно се сблъскваше с това навсякъде, където изпратеха екипа.

Джо Шилинг се приближи до Пит и прошепна:

— Не ми хареса този Бърт Барт. Предаде се прекалено лесно. Един добър адвокат щеше да бъде по-агресивен и да ни защитава по-ефективно.

— Сигурно — съгласи се Пит. И той мислеше така.

— Имам свой адвокат в Ню Мексико. Казва се Леърд Шарп. Познавам го като професионалист и като човек от много години. Начинът му на действие е коренно различен от този на Барт. И тъй като явно искат да те арестуват, предпочитам да се обърна към Шарп вместо към адвоката на Келъмайн. Сигурен съм, че ще успее да те измъкне.

— Проблемът е в това — отвърна Пит, — че в много ситуации все още е в сила военният закон.

Договорът между теранците и титанците беше военен. Пит бе песимистично настроен.

— Ако полицията реши да ни задържи, вероятно нищо не може да й попречи — продължи той.

Нещо не беше наред. Някаква огромна сила беше влязла в действие и вече бе поставила в тежка ситуация шестима от членовете на групата, а кой знае какъв бе пределът на възможностите й? Ако някой бе в състояние да ги лиши от спомените им за днешния ден…

— Съгласен съм с вас, мистър Гардън — уведоми го въгът Е. Б. Блек. — Случаят е уникален и заплетен. Досега не сме се срещали с нищо подобно. Случвало се е хора, желаещи да избегнат сканирането, да се подложат на електрошок и да унищожат отделни клетки от мозъка. Но сега, изглежда, си имаме работа с нещо друго.

— Откъде може да сте толкова сигурен? — попита Стюърт Маркс. — Може тези шестимата да действат заедно и да са си набавили електрошокова апаратура — тя може да се намери едва ли не при всеки психиатър и във всяка психиатрична клиника. В наши дни не е трудно да се издири каквато и да било техника. — Той изгледа Пит враждебно. — Виждате ли какво направихте? Заради вас наказаха цялата група!

— Заради мен? — попита Пит.

— Заради вас шестимата! — Маркс изгледа и останалите заподозрени. — Очевидно един или повече от вас са убили Лъкман. Преди да го направите е трябвало да проучите юридическия аспект на ситуацията!

— Не сме убивали Лъкман! — възрази мисис Енгст.

— Вие просто не знаете това — каза Стюърт Маркс. — Не си го спомняте. Нали? И сега се чудите какво искате повече: да си спомните какво ви се е случило или да не си спомняте.

— Маркс — изрече Бил Келъмайн с леден глас, — по дяволите, нямаш моралното право да се държиш по този начин! Какво искаш да постигнеш, като обвиняваш колегите си по група? Настоявам да продължим да действаме заедно и няма да позволя да бъдем разбити по този начин. Ако започнем да се борим помежду си и да се обвиняваме неоснователно, полицията ще получи възможност…

Той млъкна.

— Ще получи възможност за какво? — попита Хоторн. — Да открие убиеца? Точно това имаме намерение да направим и вие го знаете.

Келъмайн се обърна към групата:

— Продължавам да настоявам да се държим заедно, независимо дали сме с непокътнати спомени или не. Ние все още сме група и нека обвиненията ги повдига полицията, това не е наша работа.

Следващите му думи бяха адресирани към Стюърт Маркс:

— Ако още веднъж постъпиш така, ще поискам да се гласува за отстраняването ти от групата.

— Това е незаконно — отвърна Маркс. — И ти го знаеш. Ще продължа да твърдя това, което казах: един от тези шестима човека е убил Лъкман и не виждам защо трябва да го защитаваме. Това ще доведе до окончателно разпускане на групата ни. В наш интерес е убиецът да бъде разкрит. Тогава ще можем да възобновим играта.

— Който и да е убил Лъкман — каза Уолт Ремингтън, — той не го е направил заради себе си, а заради всички нас. Може и да е била индивидуална постъпка, индивидуално решение, но печелим всички ние. Този човек спаси кожите ни. Аз съм му благодарен и смятам, че от етична гледна точка ще е отвратително, ако някой от членовете на групата започне да помага на полицията за разкриването му.

Разтреперан от ярост, той изгледа Стюърт Маркс.

— Ние не харесвахме Лъкман — каза Джийн Блау — и ужасно се страхувахме от него, но това не дава право на някого да го убива от името на групата. Аз съм съгласна със Стюърт. Трябва да си сътрудничим с полицията за разкриването на извършителя.

— Да гласуваме — предложи Силванус Енгст.

— Да — съгласи се Карол. — Трябва да определим политиката на групата. Дали ще сме заедно или ще се предаваме един друг. Аз мога да ви кажа веднага за какво ще гласувам: ще бъде абсолютно погрешно за всички нас да…

— Нямате избор, мисис Гардън — прекъсна я полицаят Уейд Хоторн. — Трябва да си сътрудничите с нас. Такъв е законът. Можем да ви принудим да му се подчинявате.

— Съмнявам се — каза Бил Келъмайн.

— Искам да се свържа с адвоката си в Ню Мексико — каза Джо Шилинг. Той прекоси стаята, отиде при видеофона и започна да набира номера.

 

 

— Мистър Хоторн — попита Фрея, — има ли някакъв начин да бъдат възстановени липсващите спомени?

— Не и ако са били унищожени съответните мозъчни клетки — отвърна полицаят. — А аз подозирам, че нашият случай е точно такъв. Малко вероятно е тези шест члена на „Красивата синя лисица“ да са изгубили едновременно паметта си заради нервен срив.

Той сдържано се усмихна.

— Моят ден беше възстановен в доста голяма степен от Рашмор-ефекта на колата ми — каза Пит. — Не съм спирал близо до психиатрична клиника, където бих могъл да се подложа на електрошок.

— Спирали сте при Щатския колеж в Сан Франциско — каза Хоторн. — Във факултета им по психология има електрошоково оборудване. Може да сте се възползвали от него.

— А останалите петима? — попита Пит.

— За разлика от вашия случай, при тях денят не е възстановен от Рашмор-ефектите на колите им — отвърна полицаят. — А и при вас има големи пропуски. Много от действията ви са абсолютно неясни.

— Свързах се с Шарц — каза Джо Шилинг. — Искаш ли да говориш с него, Пит? Вече му описах набързо ситуацията.

— Един момент, мистър Гардън — внезапно се обади въгът. Той се посъветва телепатично с колегата си, след което продължи: — Мистър Хоторн и аз решихме да не арестуваме никой. Няма преки доказателства, че някой от вас е участвал в престъплението. Но ако ви пуснем, трябва да се съгласите да носите „дрънкало“ със себе си през цялото време. Можете да се посъветвате с адвоката си, мистър Шарп, дали това е приемливо.

— Какво, по дяволите, е това „дрънкало“? — попита Джо Шилинг.

— Проследяващо устройство — отвърна Хоторн. — Ще ни информира постоянно къде се намира всеки от заподозрените.

— А то има ли телепатични свойства? — попита Пит.

— Не — отговори Хоторн. — Макар че ми се щеше да има.

Леърд Шарп, младолик и енергичен мъж, се обади от екрана на видеофона:

— Чух предложението и, без да навлизам в подробности, съм склонен да го квалифицирам като грубо потъпкване на правата на тези хора.

— Както желаете — каза Хоторн. — Тогава ще трябва да ги арестуваме.

— Ще ги измъкна от ареста веднага — отвърна Шарп. И се обърна към Пит: — Не позволявайте да ви слагат никакви проследяващи устройства, а ако намерите такива по себе си, веднага ги унищожете. Веднага излитам към вас. За мен е очевидно, че правата ви грубо се нарушават.

Джо Шилинг се обърна към Пит:

— Искаш ли той да ти бъде адвокат?

— Да.

— Аз… също ще трябва да се съглася — каза Бил Келъмайн. — Изглежда ми по-решителен от Барт.

Той се обърна към цялата група и обяви:

— Предлагам да наемем Шарп да защитава интересите на групата.

Всички вдигнаха ръце. Предложението бе прието.

— Тогава, доскоро! — каза Шарп и прекъсна връзката.

— Бива си го — каза Шилинг и се настани в едно от креслата.

Пит се почувства малко по-добре. „Приятно е да знаеш — помисли си той, — че някой е на твоя страна и се бори решително.“

Членовете на групата живнаха. Вече започваха да излизат от шока.

— Имам предложение — обяви Фрея. — Предлагам да свалим Бил Келъмайн от поста му и да си изберем нов председател. Някой по-енергичен.

— З-защо? — смаяно попита Бил Келъмайн.

— Защото ти ни натресе онзи безполезен адвокат — отвърна Фрея. — Този Бърт Барт, който направо ни хвърли в ръцете на полицията.

— Вярно е — каза Джийн Блау, — но по-добре да си остане председател, отколкото да си създаваме допълнителни проблеми.

— Но проблемите — възрази Пит — са нещо, което вече не можем да избегнем. Затънали сме до гуша в проблеми. — След кратка пауза той добави: — Подкрепям предложението на Фрея.

Групата не беше подготвена за подобно нещо. Надигна се ропот.

— Да гласуваме — каза Силванус Енгст. И добави: — Съгласен съм с Пит. Гласувам за смяната на Келъмайн.

Бил Келъмайн се втренчи в Пит и изрече дрезгаво:

— Как можа да подкрепиш подобно предложение? Наистина ли искаш по-енергичен председател? Аз мисля, че не искаш.

— Защо не? — попита Пит.

— Защото — изрече Келъмайн с пламнало от гняв лице — лично ти ще изгубиш страшно много.

— Какво ви накара да кажете това? — попита детектив Хоторн.

— Пит е убил Джеръм Лъкман — каза Келъмайн.

Хоторн се намръщи и попита:

— Откъде знаете това?

— Той ми се обади рано сутринта и каза, че ще го извърши — отговори Келъмайн. — Ако ме сканирате по-задълбочено, ще установите, че ви казвам истината. Не е много надълбоко в мислите ми.

Хоторн замълча за момент, сканирайки Келъмайн. После се обърна към групата и каза замислено:

— Той казва истината. В мозъка му действително има такъв спомен. Но този спомен го нямаше там преди малко, когато го сканирах за първи път.

Той погледна към партньора си, Е. Б. Блек.

— Така е, нямаше го — потвърди въгът. — Аз също го сканирах. Но сега очевидно е там.

И двамата се обърнаха към Пит.