Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Game-Players of Titan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Филип К. Дик

Играчите от Титан

 

The Game-Players of Titan

Copyright Pfilip K. Dick 1963

First published in Great Britain by Sphere Books Ltd., 1963

 

Превод: Васил Велчев

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Формат 70×100/32

ISBN 000648249 X

 

© 2005 Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN 954-761-178-Х

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Играчите от Титан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Играчите от Титан
The Game-Players of Titan
АвторФилип Дик
Първо издание1963 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркиберпънк
Видроман
НачалоIt had been a bad night, and when he tried to drive home he had a terrible argument with his car.
КрайHumming confidently to himself, Doctor Philipson drove the car toward Idaho, skimming across the dark night sky of Earth.

Играчите от Титан е роман на Филип Дик, написан през 1963 година.

Сюжет

В бъдещето, война между Земята и извънземните Въгове е направила планетата гола и рядко населена. Оръжие, което е трябвало да унищожи въговете, е направило стерилна по-голямата част от човешката раса. Оцелите хора играят „играта“, която им позволява да спечелят недвижимости и брак, с надежда да се окаже, че не са стерилни и да имат потомство. Въговете администрират Играта по неизвестни причини.

Основният герой е участник в играта на име Пит Гардън, който трябва да играе, за да спечели съпруга след като е извадил лош късмет. Въговете се опитват да превземат Земята чрез Играта и се оказва, че Пит Гардън играе на изключително високи залози.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Глава 2

На следващата сутрин Пит Гардън се събуди от толкова смайващи и невъзможни звуци, че скочи от леглото и застина заслушан. Чуваше детски гласове. Те се караха за нещо някъде близо до апартамента му в Сан Рафаел.

Децата бяха момче и момиче. „Значи — помисли си той — тук са се раждали деца след последния път, когато съм идвал. И родителите им не са Настойници, а Обикновени жители. Нямат собственост, която да им дава право да участват в Играта.“ Не можеше да повярва. Помисли си, че може би трябва да прехвърли на родителите някой малък град… Сан Анселмо или Рос, или пък и двата. Тези хора бяха заслужили правото да играят. Но щяха ли да се съгласят?

— Какъв си само! — възкликна момичето ядосано.

— А ти знаеш ли каква си! — в гласа на момчето имаше упрек.

— Дай ми това!

Кавгата премина във физическа саморазправа.

Пит запали цигара, после се огледа за дрехите си и започна да се облича.

В ъгъла на стаята, облегната на стената, стоеше пушка МВ-3… Погледът му се спря върху нея и той се опита да си спомни какво точно означаваше за него това забележително старо оръжие. Някога се бе готвил за войната с Червените китайци с тази пушка. Но тя така и не влезе в употреба, защото Червените китайци изобщо не се появиха… Поне не лично. Но пристигна техен представител, под формата на Хинкелово излъчване, и никакво количество от раздадените на гражданите на Калифорния пушки МВ-3 не можеше да се изправи срещу него и да го победи. Излъчването, изпратено от сателита „Оса-Ц“, си свърши работата и Съединените щати изгубиха войната. Разбира се, Народен Китай не победи. Победител нямаше. С Божията благословия Хинкеловото излъчване обхвана целия свят.

Пит се приближи към пушката, вдигна я и я хвана така, както я държеше много отдавна, на младини. „Тази пушка — осъзна той — е на поне сто и трийсет години. Същинска антикварна ценност. Дали все още може да стреля? Всъщност има ли значение? Сега никой не би убил никого с нея. Само психопат би намерил основание да убие някого в полубезлюдните градове на Земята. Но дори и той вероятно ще се замисли и ще промени решението си. В края на краищата, в цяла Калифорния са останали по-малко от десет хиляди души…“. Той внимателно опря пушката обратно на стената.

Във всеки случай оръжието не беше предназначено само за убиване на хора. Нейните мънички патрони с атомен заряд трябваше да пробиват бронята на съветските танкове ТЛ-90 и да ги изваждат от строя. Пит си спомни за учебните филми, които им прожектираше командването на Шеста армия, и си помисли, че би искал да зърне „морето от хора“ от онези дни. Та дори и да са китайци… и от тях би имало полза сега.

„Поздравявам те, Бернхарт Хинкел — помисли си той саркастично. — Хуманният изобретател на най-съвършеното и безболезнено оръжие… Не, то не причинява болка, ти беше прав. Ние не усещахме нищо, дори не знаехме за съществуването му. Но после…“

Наложи се да се проведе кампания за отстраняването на Хайнесовата жлеза при колкото е възможно повече души. И това не бяха напразни усилия. Благодарение на това на Земята все още имаше живи хора. И се оказа, че не всички комбинации от мъже и жени са стерилни — стерилността не бе задължително, а по-скоро относително условие. На теория можеха да имат деца. На практика само някои от тях имаха.

Например родителите на тези отвън…

По улицата със свистене се придвижваше автоматична кола, която събираше боклука и проверяваше височината на тревата по полянките — първо от едната страна на улицата, после и от другата. Монотонното бучене на колата заглуши гласовете на децата.

„Лесно е да се поддържа ред в пусто градче — каза си Пит, докато наблюдаваше как колата спира и протяга единия от псевдокрайниците си, за да опипа придирчиво някакъв храст камелия. — Или полупусто.“ Според последните данни, с които бе запознат, тук живееха около дузина Обикновени жители.

Зад автоматичната кола се движеше друг, още по-сложен механизъм. Приличаше на огромен паяк с двайсет крайника и се носеше по улицата, търсейки следи от разрушение. Пит знаеше, че тази ремонтна машина е способна да издигне отново сградите от руините им и да излекува раните на града, да отстрани повредите още преди да са се проявили. Но защо? За кого? Добри въпроси. Може би въговете обичаха да поглеждат надолу от сателитите си и да виждат съхранена цивилизация, а не просто руини.

Пит загаси цигарата си и отиде в кухнята, надявайки се да намери нещо за закуска. Не беше идвал в този апартамент от няколко години, но въпреки това, когато отвори вакуумно затворения хладилник, намери вътре бекон, мляко и яйца, хляб и сладко — всичко, което му трябваше. Продуктите бяха в добро състояние. Преди Пит тук беше живял Антонио Нарди — бившият Настойник на Сан Рафаел. Несъмнено той беше оставил всичките тези продукти, без да знае, че ще изгуби това владение по време на Играта и никога няма да се върне тук.

Но имаше нещо по-важно от закуската, нещо, с което Пит трябваше да се заеме преди всичко останало. Той включи видеофона и каза:

— Искам да се свържа с Уолтър Ремингтън от окръг Контра-Коста.

— Да, мистър Гардън — отвърна видеофонът. След кратка пауза екранът светна.

— Здрасти. — Строгото, издължено лице на Уолт Ремингтън се появи на екрана и погледна отегчено към Пит. Уолт не се беше бръснал тази сутрин и по бузите му бе набола брада, а дребните му зачервени очи бяха подпухнали, явно от недоспиване.

— Защо толкова рано? — измънка той. Все още беше по пижама.

— Спомняш ли си какво се случи снощи? — попита Пит.

— О, да. Разбира се — кимна Уолт и приглади разрешената си коса.

— Загубих Бъркли, ти го спечели. Изобщо не знам защо го заложих. Той беше моя резиденция, нали знаеш.

— Знам — отвърна Уолт.

Пит си пое дълбоко въздух и каза:

— Ще ти дам за него три града в Марин Каунти. Рос, Сан Рафаел и Сан Анселмо. Искам си го обратно. Искам да живея там.

— Можеш да живееш там — поясни Уолт. — Само че като Обикновен жител, а не като Настойник.

— Не мога така — каза Пит. — Искам да съм собственик, а не да живея там с разрешението на някого. Хайде, Уолт, нямаш намерение да живееш в Бъркли, много добре знам това. Там е твърде студено и мъгливо за теб. Ти обичаш по-топлия климат на долини като Сакраменто. Или там, където си сега, в Уолнът Крийк.

— Вярно е — съгласи се Уолт. — Но… аз не мога да ти продам Бъркли, Пит.

Той помълча известно време и най-накрая си призна:

— Бъркли вече не е мой. Когато се прибрах снощи вкъщи, ме чакаше един брокер. Не ме питай как беше разбрал за резултата от Играта, но знаеше. Някакъв много ловък дилър от Източните щати, от асоциацията на Мат Пендлетън. — Уолт изглеждаше гузен.

И ти им продаде Бъркли? — Пит не можеше да повярва. Това означаваше, че някой извън тяхната група беше успял да купи нещо в Калифорния. — Защо го направи?

— Те ми дадоха в замяна Солт Лейк Сити — отвърна Уолт с мрачна гордост. — Как можех да откажа подобно предложение? Сега ще мога да се присъединя към групата на полковник Кичънър. Те играят в Прово, щата Юта. Съжалявам, Пит. — Очевидно Уолт се чувстваше виновен. — Предполагам, че все още съм бил леко пиян, но тогава предложението ми се стори твърде изгодно, за да го отхвърля.

— За кого купи Бъркли асоциацията на Пендлетън?

— Не ми казаха.

— А и ти не ги попита.

— Не — призна си навъсено Уолт. — Не ги попитах. Предполагам, че трябваше.

— Искам да си върна Бъркли обратно — каза Пит. — Ще открия новия собственик и ще си го върна, дори ако се наложи да продам целия Марин Каунти. Междувременно нямам търпение да те размажа в Играта. Бъди сигурен, че ще изгубиш всичко, което си спечелил, без значение кой ти е партньор. — Той натисна свирепо бутона за изключване и екранът на видеофона потъмня.

„Как е могъл Уолт да направи това? — запита се Пит. — Да продаде собственост на някого извън групата, на някого от Източните щати? Трябва да разбера чии интереси е защитавала асоциацията на Пендлетън в тази сделка.“

Но имаше острото и зловещо усещане, че вече знае.