Филип К. Дик
Играчите от Титан (3)

Глава 3

За мистър Джеръм Лъкман от Ню Йорк сутринта беше страшно хубава. Защото — и тази мисъл му хрумна веднага — това беше първата сутрин, в която се събуждаше като собственик на Бъркли, щат Калифорния. Действайки чрез асоциацията на Мат Пендлетън, той най-накрая се бе сдобил с апетитен къс от Калифорния, което означаваше, че сега може да вземе участие в Играта с групата „Красивата синя лисица“, която се събираше всяка вечер в Кармел, един почти толкова хубав град, колкото и Бъркли.

— Сид — нареди той, — ела в кабинета ми.

Облегна се назад в креслото и дръпна от изящната мексиканска цигара за след ядене.

Неговият секретар, обикновеният жител Сид Моск, отвори вратата и надникна в кабинета.

— Да, мистър Лъкман?

— Доведи ми онзи ясновидец — каза Лъкман. — Най-накрая намерих работа за него.

„Работа — помисли си, — която оправдава риска да ме лишат от участие в Играта.“

— Как се казваше той? Дейв Мютро или нещо подобно. Лъкман имаше бегли впечатления от разговора си с ясновидеца, но човек с положение като неговото бе принуден да се вижда с толкова много хора всеки ден! А и Ню Йорк бе един от най-населените градове — почти петнайсет хиляди души. И много от тях бяха деца, тоест родени наскоро.

— Направи така, че да влезе през задния вход — каза Лъкман. — Не искам никой да го види.

Налагаше се да пази репутацията си. А ситуацията беше доста деликатна.

Разбира се, беше незаконно в Играта да се включват хора с псионични способности, защото това се смяташе чисто и просто за форма на измама. Години наред много групи бяха изисквали от участници да си правят електроенцефалограма или накратко казано ЕЕГ, но с течение на времето тази процедура се правеше все по-рядко. Или поне Лъкман се надяваше да е така. Във всеки случай не и на Източното крайбрежие, защото всички пси-хора тук бяха отдавна известни. А нали Изтокът определяше стила на цялата страна?

Един от котараците му, сиво-бял самец с къса козина, скочи върху бюрото. Лъкман разсеяно го погали по брадичката. „Ако не успея да използвам този ясновидец в групата «Красивата синя лисица» — помисли си, — ще трябва да отида там сам“. Наистина, той не беше участвал от около година или дори повече, но беше най-добрият от местните играчи. Иначе как би станал Настойник на огромния Ню Йорк? А по онова време имаше много силна конкуренция. Защото лично Лъкман беше допуснал Обикновени жители до Играта.

„Никой не може да ме победи в Блъфа — каза си Лъкман. — И всички знаят това. А ако ми помага и ясновидец… Успехът ми е сигурен“. Идеята за сигурната победа му харесваше, защото въпреки че беше експерт по Блъфа, той не обичаше риска. Не играеше заради тръпката, а за да победи.

Така беше изпратил в небитието велик играч като Джо Шилинг, например. Сега Джо работеше в малък стар магазин за грамофонни плочи в Ню Мексико. Дните му като Играч безвъзвратно бяха отминали.

— Спомняш ли си как победих Джо Шилинг? — попита той Сид. — Още помня тази последна партия до най-дребната подробност. Джо хвърли петица със заровете и изтегли карта от петата колода. Гледа я дълго, прекалено дълго. И аз разбрах, че ще блъфира. Най-накрая премести своята фигура осем квадратчета напред на печеливша позиция — знаеш, там, където се наследяват сто и петдесет хиляди долара от починал чичо. И когато видях, че слага фигурата си на това поле…

Може би той също имаше някакви псионични способности, защото му се беше сторило, че наистина може да чете мислите на Джо Шилинг. Беше абсолютно сигурен, че Джо е изтеглил шестица и ходът му осем квадрата напред е блъф.

И той обяви, че Шилинг блъфира. По това време Джо беше Настойник на Ню Йорк и можеше да победи в Играта когото си поиска. Беше изключителна рядкост някой играч да обяви негов ход за блъф.

Джо Шилинг вдигна огромната си рошава, обрасла с брада глава и го погледна. Настана тишина. Всички играчи чакаха.

— Наистина ли искате да видите картата, която изтеглих? — попита Джо Шилинг.

— Да.

Лъкман чакаше, неспособен да диша; белият дроб го заболя. Ако грешеше, ако картата наистина беше осем, Джо Шилинг щеше да спечели отново и властта му над Ню Йорк щеше да се затвърди още повече.

— Изтеглих шестица — изрече спокойно Джо Шилинг.

Той обърна картата си. Беше блъфирал, Лъкман се бе оказал прав.

И беше станал собственик на Ню Йорк.

Котаракът върху бюрото му измърка, надявайки се да получи закуска. Лъкман го избута и той скочи на пода.

— Паразит — каза му Лъкман, но всъщност много го обичаше. Вярваше дълбоко, че котките носят късмет. По време на онази паметна игра с Джо Шилинг той бе взел със себе си две котки. Възможно бе те да са му помогнали повече, отколкото някакви латентни псионични способности.

— Свързах се с Дейв Мютро по видеофона — обяви секретарят му. — Той чака. Искате ли да говорите лично с него?

— Ако наистина е ясновидец — отвърна Лъкман, — вече знае какво искам, така че няма нужда аз или който и да било друг да говори с него. — Парадоксите на ясновидството винаги го бяха забавлявали, но същевременно го отегчаваха. — Изключи видеофона, Сид, и ако той не се появи тук, значи не е никак добър.

Сид послушно натисна клавиша за изключване и екранът на видеофона изгасна.

— Но позволете ми да изтъкна — каза секретарят, — че вие не сте разговаряли с него по въпроса, така че той няма какво да предвиди. Не съм ли прав?

— Той би трябвало да предвиди предстоящия си разговор с мен — отвърна Лъкман. — Тук, в кабинета ми. Когато ще го инструктирам.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Сид.

— Бъркли — изрече Лъкман замислено. — Не съм бил там осемдесет или деветдесет години.

Както повечето Настойници, и той не обичаше да посещава места, които не са негова собственост. Може би беше някакво суеверие, но определено смяташе, че подобни посещения носят лош късмет.

— Чудя се дали там все още е толкова мъгливо. Е, скоро ще разберем.

Лъкман измъкна от чекмеджето на бюрото си документа за собственост, който му беше доставил неговият брокер.

— Я да видим кой е бил последният собственик на Бъркли — каза той и погледна документа. — Уолтър Ремингтън; спечелил го е предишната нощ и веднага го е продал. А собственикът преди него се казва Питър Гардън. Няма да се изненадам ако този Питър Гардън в момента е бесен, или ще бъде съвсем скоро, когато разбере какво се е случило. Той вероятно се надява да си върне Бъркли.

„Но никога няма да си го върне — добави наум Лъкман. — Не и от мен“.

— Възнамерявате ли да отидете на Западното крайбрежие? — попита Сид.

— Определено — отговори Лъкман. — Тръгвам веднага щом си стегна багажа. Имам намерение да си направя лятна резиденция в Бъркли. Разбира се, ако ми хареса и ако не е разрушен. Това, което не мога да понасям, са разрушените градове. Нямам нищо против опустелите, това може да се очаква. Но разрушените…

Той потръпна. Ако имаше нещо, което със сигурност да означава лош късмет, това бяха разрушените градове, много от които се срещаха на юг. В началото на кариерата си той беше Настойник на няколко града в Северна Каролина и никога нямаше да забрави какво изпитваше при вида на такива градове.

— Мога ли да бъда почетен Настойник докато отсъствате? — попита Сид.

— Разбира се — отвърна Лъкман сърдечно. — Ще ти напиша пергамент със златни букви и печат от червен восък, украсен с лентичка.

— Наистина ли? — Сид го погледна недоверчиво. Лъкман се засмя.

— Мисля, че малко церемонии ще ти харесат. Като ПуБа в Микадо^[1]. Негово Величество Почетният Настойник на Ню Йорк с право да определя големината на данъците. Нали?

Сид се изчерви и промърмори:

— Наблюдавах ви как работихте здраво цели шейсет и пет проклети години, за да станете Настойник на тази област.

— Това беше заради моите социални планове за подобряване на благосъстоянието на хората — отговори Лъкман. — Когато спечелих този район, тук живееха само няколкостотин души. А виж колко е нараснала популацията сега. Това се дължи на мен — не пряко, разбира се, но аз насърчавах Обикновените жители да участват в Играта само за да се създават все нови и нови съпружески двойки. Не е ли така?

— Разбира се, че е така, мистър Лъкман — отвърна Сид.

— И благодарение на това открихме много плодовити двойки, които при други обстоятелства никога нямаше да се срещнат. Нали?

— Да — кимна Сид. — По този начин вие фактически сам възстановихте човешката раса.

— Никога не забравяй това — каза Лъкман.

Той се наведе напред и вдигна още една от котките си — черна, порода менкс.

— Ще те взема със себе си — каза й той, докато я галеше. — Реших да взема шест или седем котки. За късмет.

„И за компания“ — добави мислено. Никой на Западното крайбрежие не го харесваше. Той нямаше свои хора там, свои Обикновени жители, които да го поздравяват всеки път, когато се появи сред тях. При тази мисъл се натъжи. Но реши, че след като поживее известно време, ще изгради отново района и ще го направи същия като Ню Йорк. Той вече нямаше да бъде пусто място, обитавано от призраците на миналото.

„Призраците — помисли си той — на нашия живот, такъв, какъвто беше, когато планетата ни се пръскаше по шевовете заради пренаселеността, когато бяхме достигнали Луната и дори Марс и ни предстоеше разселване из космоса. Точно тогава ли тези малоумни червени китайци трябваше да използват източногерманското изобретение на един бивш нацист…“ Лъкман дори не можеше да намери думи, с които да опише Бернхарт Хинкел. За съжаление Хинкел вече не беше жив, иначе той с удоволствие би прекарал няколко минути насаме с него. Без свидетели.

Единственото приятно нещо, свързано с Хинкеловото излъчване беше, че в края на краищата то достигна и Източна Германия.

 

 

„Има един човек — мислеше си Пит, докато напускаше апартамента в Сан Рафаел и бързаше към паркираната си кола, — който би трябвало да знае за кого работи асоциацията на Мат Пендлетън. Струва си да отида до щата Ню Мексико, до Албакърки, градът на полковник Кичънър. Освен това искам да се поровя из музикалните плочи.“

Преди два дни беше получил писмо от Джо Шилинг, най-известния в света продавач на редки грамофонни плочи. Джо му пишеше, че албумът на Тито Скипа^[2], поръчан от Пит, най-накрая е намерен и го очаква в магазина.

— Добро утро, мистър Гардън — каза колата, когато той отключи вратата.

— Здрасти — разсеяно подхвърли Пит.

От другата страна на улицата се приближиха двете деца, които беше чул по-рано сутринта, и го зяпнаха.

— Вие ли сте нашият Настойник? — попита момичето.

Бяха забелязали неговата емблема — разноцветна превръзка на ръката.

— Не сме ви виждали никога досега — добави малката с благоговение. Пит предположи, че е на около осем години.

— Не сте ме виждали, защото не съм идвал в Марин Каунти от години — обясни той. Приближи се към тях и ги попита: — Как се казвате?

— Аз съм Кели — представи се момчето. Пит реши, че е още по-малък от момичето. Вероятно на около шест. И двете деца бяха много сладки. Радваше се, че живеят на негова територия. — А сестра ми е Джесика. Имаме и по-голяма сестра — Мери Ан, но тя не е тук. В Сан Франциско е, на училище.

Три деца в едно семейство! Пит беше изумен.

— А каква е фамилията ви?

— Маклейн — отвърна момичето. И допълни с гордост: — Нашите мама и тате са единствените хора в цяла Калифорния с три деца.

В това вече Пит можеше да повярва.

— Бих искал да се срещна с тях — каза той.

— Ние живеем в тази къща — посочи с пръст Джесика. — Забавно е, че сте нашият Настойник, а не познавате баща ни. Татко е този, който организира почистването на улиците и поддържа машините. Той говори с въговете затова и те се съгласиха да му ги изпратят.

— А вас не ви ли е страх от въговете?

— Не!

И двете деца заклатиха глави в знак на отрицание.

— Ние сме водили война с тях — напомни им той.

— Но това е било много отдавна — отговори момичето.

— Наистина — съгласи се Пит. — Е, аз одобрявам вашето отношение.

Искаше му се и той да се отнася така към въговете.

От къщата им малко по-нататък по улицата излезе стройна жена и тръгна към тях.

— Мамо! — извика Джесика развълнувано: — Виж, това е нашият Настойник.

Жената, тъмнокоса и привлекателна, носеше работни панталони и светла, раирана памучна риза, под които се криеше гъвкава младежка фигура. Тя се приближи и кимна на Пит:

— Добре дошли в Марин Каунти. Не ви виждаме често, мистър Гардън.

Тя протегна ръка и се здрависа с него.

— Поздравявам ви — каза Пийт.

— За трите деца? — мисис Маклейн се усмихна. — Хората казват, че това е късмет. Не умение. Ще пийнете ли чаша кафе преди да си тръгнете от Марин Каунти? В края на краищата, може и да не се върнете никога тук.

— Ще се върна — заяви Пийт.

— Наистина ли? — Жената не изглеждаше убедена. В красивата й усмивка се долавяше ирония. — Знаете ли, вие сте почти легенда за нас, Обикновените жители на този район, мистър Гардън. Боже мой, та ние сега сигурно ще говорим цели седмици за срещата си с вас.

Пит изобщо не можеше да разбере дали мисис Маклейн е искрена или язвителна — въпреки думите й, тонът й оставаше безразличен. Това го разстрои и той се почувства объркан.

— Наистина ще се върна. Загубих Бъркли, където…

— О… — възкликна мисис Маклейн и кимна. Ефектната й, впечатляваща усмивка стана още по-широка. — Разбирам. Не ви е провървяло в Играта. Ето на какво се дължи посещението ви.

— Тръгнал съм към Ню Мексико — каза Пит и влезе в колата си. — Възможно е да се видим с вас пак по-късно.

Той затвори вратата и нареди на колата си:

— Излитай!

Когато колата се издигна, двете деца му помахаха с ръце, но мисис Маклейн не. „Защо такава враждебност?“ — зачуди се Пит. Или само му се беше сторило? Може би тя се възмущаваше от съществуването на две отделни групи, Настойници и Обикновени жители; може би според нея не беше честно толкова малко хора да имат шанса да седнат на Игралната маса?

„Не мога да я виня — осъзна Пит. — Но тя не разбира, че във всеки момент всеки един от нас може внезапно да стане Обикновен жител. Достатъчно е да си спомним за Джо Шилинг — някога най-великият Настойник в Западния свят, а сега Обикновен жител, вероятно до края на живота си. Делението на групи не е чак толкова твърдо.“

В края на краищата, и той самият някога беше Обикновен жител. Придоби първата си собственост по единствения законен начин: кандидатира се и зачака някой от Настойниците да умре. Беше спазил установените от въговете правила — да направи предположение за деня, месеца и годината, когато ще стане това. И му провървя, той отгатна — на четвърти май две хиляди сто и четирийсет и трета година загина Настойник на име Уилям Ръст Лоурънс, убит в автомобилна катастрофа в Аризона. Пит наследи неговите владения и влезе в групата му, заемайки неговото място в Играта.

Въговете, заклети комарджии, се отвращаваха от причинно-следствените връзки и страшно харесваха тази система за наследяване, основана на шанса.

Пит се зачуди какво ли е малкото име на мисис Маклейн. „Разбира се, тя е красива жена“ — помисли си той. Беше я харесал, въпреки нейното враждебно отношение, допадаше му външността й и начина, по който се държи. Искаше му се да научи повече за семейство Маклейн — може би бяха бивши Настойници, провалили се с гръм и трясък? Това би обяснило всичко.

„Трябва да поразпитам за тях — каза си Пит. — Щом имат три деца, те със сигурност са широко известни. Джо Шилинг не може да не е чул нещо за тях. Ще го попитам.“